Стивън Кинг
Сблъсък (30)

27.

На 27 юни сутринта Лари Ъндърууд седеше на пейка в Сентръл Парк и гледаше към менажерията. Зад него Пето Авеню беше задръстено от неподвижни коли, чиито собственици бяха мъртви или избягали от града. На мястото на много от скъпите магазини имаше димящи развалини.

От скамейката Лари виждаше лъв, антилопа, зебра и някаква маймуна. Всички животни, с изключение на маймуната, бяха мъртви. Той си помисли, че навярно не са умрели от грипа; причина за смъртта им бе липсата на храна и вода. Беше прекарал три часа тук и през това време маймуната помръдна едва три-четири пъти. Бе успяла да устои на глада и на жаждата, но не и на супергрипа. Очевидно болестта я измъчваше. „На този свят няма справедливост“ — каза си младият мъж.

Вдясно от него часовникът с животните удари единайсет. Извиващите се фигурки, пред които едно време децата се прехласваха, сега нямаха публика. Мечокът надуваше своята тръба, маймуната, която никога няма да се разболее (но след време ше й се скъса пружината), подрънкваше дайре, слонът биеше барабан с хобота си. Тъжна музика, скъпа, адски тъжна музика. Сюита „Краят на света“, аранжирана за оркестър от навиващи се фигурки.

След малко часовникът престана да бие и Лари отново дочу прегракналия глас, който за щастие се отдалечаваше. Сега човекът, който предупреждаваше за нашествието на чудовищата, се намираше някъде вляво, навярно на спортната площадка. „Може би ще падне в плиткия басейн и ще се удави“ — помисли си младият мъж.

— Чудовищата идват! — прозвуча отдалеч прегракналият глас.

Тази сутрин облаците се разкъсаха и яркото слънце напече улиците. Пчела изжужа покрай носа на Лари, закръжи над близката цветна леха и кацна върху разцъфнал божур. От менажерията долиташе монотонното, приспивно бръмчене на мухите, накацали върху мъртвите животни.

— Чудовищата вече идват! — Човекът, надаващ странния вик, беше висок и наближаваше седемдесетте. Лари го чу за пръв път предишната нощ, която бе прекарал в един от най-луксозните нюйоркски хотели. В обгърнатия от мрак, неестествено тих град призрачният, виещ глас звучеше заплашително — глас на смахнат пророк, изпълващ улиците на Манхатън, отекващ злокобно сред небостъргачите. Незнайно защо Лари, разположил се в огромното двойно легло, без да изгаси нито една лампа в апартамента, постепенно започна да вярва, че лудият идва да го вземе, че го търси, подобно на съществата, които често го преследваха в кошмарите му. Струваше му се, че гласът все повече се приближава — „Чудовищата идват! На път са към нас! Вече са в предградията“ — и бе убеден, че всеки момент онзи ще разбие заключената врата и ще се озове в апартамента… пред леглото му ще застане не човешко същество, а гигантски трол с кучешка глава, с очи на муха, големи колкото чинийки, и със скърцащи зъби.

Но рано тази сутрин го беше зърнал в парка — чисто и просто побъркан старец с кадифени панталони и очила с рогови рамки, на които едната дръжка беше омотана с лейкопласт. Лари се опита да го заговори, но лудият моментално побегна, като крещеше, че всеки момент чудовищата ще се появят по улиците. После се препъна от невисока телена ограда и се просна на алеята за велосипеди; очилата му отхвръкнаха, но не се счупиха. Младият мъж тръгна към него с намерението да му помогне, но преди да го доближи, умопобърканият грабна очилата си и се затича към централната алея, като продължаваше да крещи, предупреждавайки за появяването на чудовищата. Ето как в разстояние на дванайсет часа страхът на Лари от непознатия се бе сменил с досада и дори с лека неприязън.

В парка срещна и други хора и разговаря с тях. Всички изглеждаха и реагираха по един и същи начин и Лари предполагаше, че самият той не се различава от тях. Бяха зашеметени, бърбореха несвързано и непрекъснато докосваха ръкава му. Всички искаха да му разкажат нещо, а историите им бяха еднакви. Приятелите и роднините им били мъртви или умирали. По улиците избухнали престрелки, а на Пето Авеню се разразил пожар. Вярно ли е, че магазинът на Тифани вече го няма? Възможно ли е? Кой ще разчиства развалините? Кой ще събира боклука? Дали да напуснат Ню Йорк? Носели се слухове, че военните контролирали всички изходни пунктове на града. Някаква жена сподели страховете си, че плъховете ще излязат от канализацията и ще завладеят планетата и думите й напомниха на Лари собствените му невесели мисли в деня, когато се бе завърнал в Ню Йорк. Един младеж, снабден с огромен плик с дъвчащи бонбони, заяви, че ще направи онова, за което е мечтал през целия си живот — да пробяга гол през цялото игрално поле на стадиона „Янки“ и да мастурбира пред вратата.

— Подобен шанс човек има веднъж в живота, приятел — прошепна той на Лари, намигна с двете очи и се отдалечи, дъвчейки бонбони.

Повечето хора в парка бяха болни, но малцина умираха там. Вероятно мисълта, че труповете им ще послужат за вечеря на животните, ги караше с последни сили да се приберат по домовете си, щом усетеха, че краят наближава. Но тази сутрин младият мъж все пак се бе сблъскал със смъртта и още беше потресен. Бе влязъл в една обществена тоалетна и когато отвори вратата, съзря седнал ухилен мъртвец, червеите пълзяха по лицето му, лактите му бяха облегнати на голите му бедра, хлътналите му очи се взираха право в очите на Лари. От трупа се разнасяше отвратителна, сладникава миризма, сякаш мъртвецът бе развален сладкиш, оставен на мухите. Лари побърза да затвори вратата, но вече беше видял предостатъчно. Повърна пуканките, които беше изял на закуска, но и след това продължи да му се повдига толкова, че се изплаши да не получи вътрешен кръвоизлив. Докато, олюлявайки се, крачеше обратно към менажерията, устните му нашепваха молитва: „Мили Боже, ако не си ни изоставил, ако днес изслушваш молбите ни, чуй моята: дано никога повече не се натъквам на подобна гледка. Лудите са ми предостатъчни и се боя, че ако още веднъж видя такава страхотия, самият аз ще откача. Предварително Ти благодаря.“ Сега, докато седеше на скамейката (гласът, предвещаващ идването на чудовищата, бе затихнал поне временно), Лари внезапно си спомни за шампионата по бейзбол преди пет години. Споменът беше приятен, тъй като сега му се струваше, че именно тогава за последен път е бил много щастлив, в отлично физическо състояние, с ясно съзнание, за разлика от последните години, когато сякаш бе решил да се самоунищожи.

Това беше точно след като се бе скарал с Руди. Цялата история бе дяволски неприятна и той си каза, че ако отново види Руди („Никога няма да се случи“ — прошепна му вътрешен глас и Лари въздъхна), непременно ще му се извини. Ще падне на колене и ще целуне подметките на приятеля си, само и само да се сдобрят.

Двамата се бяха отправили на пътешествие из страната със стар мъркюри, чиято скоростна кутия изгърмя, докато се опитваха да прекосят Омаха. От този момент им се налагаше да работят седмица-две, сетне да пътуват на автостоп на запад, после отново да работят и отново да се придвижват на автостоп. Веднъж дори започнаха работа във ферма в Западна Небраска, само и само за да не просят по улиците. Една вечер Лари загуби на покер шейсет долара. На следващия ден бе принуден да иска заем от Руди. След месец се озоваха в Лос Анжелес и Лари пръв си намери работа, ако миенето на чинии срещу мизерна заплата можеше да се нарече работа. Три седмици по-късно Руди му напомни за дълга. Каза, че някакъв човек му препоръчал добро бюро по трудоустрояване. Гарантирал му, че ще получи работа, но искал двайсет и пет долара за услугата. Точно толкова му дължеше Лари след загубата си. Руди промърмори, че в друг случай едва ли би споменал за дълга, но…

Лари гневно възкликна, че му е върнал парите. Ако приятелят му има нужда от въпросната сума, то няма проблеми, но той се надява, че няма да бъде принуден да връща два пъти един и същи дълг.

Руди отвърна, че не иска подаръци, а собствените си пари и лъжите на Лари Ъндърууд изобщо не го интересуват.

— Боже мой! — извика Лари, опитвайки се добродушно да се засмее. — Никога не съм предполагал, че трябва да ти искам разписка, но, изглежда, съм сгрешил.

Двамата продължиха да се карат и за малко не стигнаха до бой. Накрая Руди, почервенял като рак, изкрещя:

— Мошеник си, Лари, и никога няма да се промениш! Това си е вътре в теб! Благодаря ти, получих хубав урок. Майната ти, Лари!

Обърна се и излезе. Лари го последва на стълбата на евтината квартира и извади портфейла си от задния си джоб. В отделението за снимки имаше три прилежно сгънати десетдоларови банкноти. Той ги запрати след Руди и извика: — Хайде, вземи ги, нищожество такова! Вземи проклетите пари!

Руди затръшна външната врата и потъна в мрака, без да се обърне, отправяйки се към еснафското благополучие, което очаква всички подобни на него мижитурки. Задъхан, Лари остана на стълбата. След минута се наведе, вдигна трите банкноти и грижливо ги прибра в портфейла си.

Когато от време на време си припомняше случилото се, Лари все повече се убеждаваше, че приятелят му е бил прав. Всъщност бе абсолютно сигурен в това. Осъзнаваше, че дори да е върнал парите на Руди, с течение на годините го е завлякъл с петдесет, може би дори със сто долара. Двамата бяха приятели от началното училище и на Лари вечно се налагаше да взима на заем от Руди; ту не му достигаха двайсет и пет цента за билет за кино, тъй като по пътя си беше купил лакрица или шоколадче, или пък му трябваха още десет цента за закуска, или седем за автобуса. Когато Руди му напомни за двайсет и петте долара, сърцето на Лари се сви. Мислено извади тази сума от трийсетте, които притежаваше, и си каза: „Ще ти останат само пет долара. Навярно си му върнал заема. Не си спомняш точно кога, но си го сторил. Точка по въпроса!“

След скарването с Руди той се почувства безкрайно самотен. Нямаше приятели и не се опита да се запознае по-отблизо с колегите си от закусвалнята. Работата беше там, че той беше абсолютно убеден: всички, като се започне с проклетия главен готвач и се свърши със сервитьорките, които въртяха задниците си и дъвчеха дъвка, бяха тъпанари. Да, всички до един в заведението на Тони бяха тъпанари, с изключение на него, Лари Ъндърууд, когото наскоро очаква успех (в това не се съмняваше ни най-малко). Самотен, заобиколен от глупци, той се чувстваше като пребито куче или корабокрушенец на пустинен остров. Все по-често му минаваше мисълта да се качи на автобуса и да се върне в Ню Йорк.

Навярно след месец, може би по-малко, щеше да се поддаде на изкушението… но точно тогава се появи Ивон.

Лари се запозна с Ивон Ветерлен в киното, намиращо се на две пресечки от клуба, където тя работеше като полугола танцьорка. Когато филмът свърши, той забеляза как някаква млада жена търси нещо под стола си и плаче горчиво. Оказа се, че е загубила чантата си, в която били шофьорската и чековата й книжки, профсъюзната и единствената й кредитна карта, копие от свидетелството й за раждане, както и картата за обществено осигуряване. Лари бе убеден, че чантата е открадната, но въпреки това помогна на непознатата в търсенето. И действително се случи чудо — той откри чантичката три реда по-назад точно когато двамата почти се бяха отчаяли. Навярно беше изритана дотам от зрителите, които непрекъснато се въртяха на столовете си, тъй като филмът се оказа доста скучен. Обляна в сълзи, младата жена го прегърна и горещо му благодари. Лари се почувства като истински супермен. Обърна се към непознатата и каза, че би я завел някъде, за да отпразнуват намирането на чантичката, ала за съжаление нямал пукната пара. Ивон отвърна, че тя черпи. Лари, големият хитрец, очакваше точно този отговор.

Двамата започнаха да се срещат, а след по-малко от две седмици станаха любовници. Лари си намери по-добра работа в една книжарница. Освен това вечер пееше с група, наречена „Страхотните рейнджъри на ритъма и най-добрият оркестър на всички времена“. Всъщност името беше най-хубавото нещо в групата, но оркестърът действително беше добър, тъй като в него свиреше Джони Макол, който по-късно създаде „Дрипльовците“.

Лари и Ивон заживяха заедно и за младия мъж всичко се промени. Отчасти това се дължеше на факта, че най-сетне имаше собствен дом, за който плащаше половината наем. Ивон окачи пердета, купиха мебели на старо и обзаведоха квартирата; скоро членове на групата и приятели на Ивон започнаха да се отбиват на гости. През деня през прозорците нахлуваше достатъчно светлина, а нощем — топъл калифорнийски ветрец, сякаш напоен с аромата на портокалови цветчета, макар да бе изпълнен единствено със смог. Понякога вечер оставаха сами: двамата с Ивон гледаха телевизия, тя му донасяше кутия бира, сядаше на ръба на креслото и разтриваше врата му. По дяволите, това беше неговата квартира, неговият дом; понякога Лари се събуждаше нощем, усещаше до себе си топлото тяло на Ивон и с удивление установяваше, че се чувства прекрасно. Сетне отново потъваше в дълбокия сън на праведниците, напълно забравил за Руди Маркс. Или почти напълно.

Двамата живяха заедно четиринайсет месеца и всичко беше прекрасно, с изключение на последните пет-шест седмици, когато Ивон се показа истинска мръсница. За Лари шампионатът по бейзбол символизираше краят на този етап от живота му. В онези щастливи дни след затварянето на книжарницата той се отправяше към дома на Джони Макол и двамата с него — цялата група репетираше само събота и неделя, тъй като останалите членове работеха нощем — се опитваха да композират своя музика или свиреха стари мелодии (наричани от Джони „парчета-убийци“), като „Никой, освен мен“ и „Моята любима ме обича два пъти повече“.

Сетне се прибираше у дома, в своя дом, и Ивон вече бе приготвила вечерята. Не някакви претоплени готови буламачи, а истински домашни гозби. Това момиче си знаеше работата. След вечеря двамата отиваха в хола и гледаха бейзболните мачове по телевизията, а по-късно се любеха. Лари усещаше безкрайно спокойствие. Оттогава никога вече не се беше чувствал толкова щастлив. Никога.

Внезапно осъзна, че от очите му се стичат сълзи и за миг се отврати от себе си, задето седи на пейка в Сентръл Парк и циври като някой пенсионер. Сетне му хрумна, че има право да плаче за всичко изгубено, че има право да се побърка, ако подозренията му се окажат верни.

Майка му бе умряла преди три дни. Издъхна на походно легло в коридора на болницата „Мърси“, натикана между хиляди други хора на прага на смъртта. Докато коленичеше до леглото й, Лари имаше чувството, че ще полудее от вонята на урина и на изпражнения, от виковете на бълнуващите, задавеното дишане на болните и от воплите на скърбящите. Накрая майка му дори не го познаваше, не настъпи никакво предсмъртно просветление. Просто гърдите й се повдигнаха и бавно се спуснаха за последен път, като автомобил, който се накланя върху спукана гума. Лари остана до нея още десетина минути, като се питаше какво да прави; в обърканото му съзнание се мерна мисълта, че трябва да почака, докато напишат смъртен акт или докато някой го попита какво се е случило. Но едва ли някой щеше да го стори — смъртта беше навсякъде. В болницата цареше хаос. Лари разбра, че никакъв млад, сериозен лекар няма да се приближи и да му изкаже съболезнования, след което да се заеме с подробностите, съпровождащи смъртта. Рано или късно щяха да отнесат майка му като чувал с картофи и той не желаеше да присъства на тази сцена. Откри чантата й под леглото, извади писалка, фиба и чековата книжка. Откъсна последната страница и върху нея написа името и адреса на майка си и след кратко изчисление — възрастта й. С помощта на фибата прикрепи листчето към блузата й и се разрида. Приведе се, целуна майка си по бузата и избяга, без да престава да плаче, с усещането, че е дезертьор. На улицата се почувства малко по-добре, въпреки че около него сновяха обезумели, болни хора и полицейски патрули. А сега седеше в Сентръл Парк и тъгуваше за безвъзвратно отминалите времена; за това, че майка му не можа да доживее да се пенсионира, за краха на собствената си кариера, за онези вечери в Лос Анжелес, когато заедно с Ивон гледаха по телевизията шампионата по бейзбол, знаейки, че след това ще се любят, и за Руди. Най-много тъгуваше за Руди и съжаляваше, че не може да върне обратно шестте загубени години и да връчи двайсет и петте долара на приятеля си, като извинително се усмихне и вдигне рамене.

* * *

Маймуната умря в дванайсет и петнайсет. Допреди миг седеше апатично, подпряла глава на скръстените си ръце, сетне клепачите й запърхаха и тя падна върху циментовия под с тъп, ужасяващ звук.

Лари не искаше да остава тук нито миг повече. Стана и бавно се отправи към естрадата в центъра на парка. Преди петнайсетина минути бе дочул в далечината виковете на лудия, предвещаващ нашествието на чудовищата, но сега единствените звуци наоколо бяха потракването на токовете му по асфалта и чуруликането на птичките. Браво на тях — очевидно грипът не им влияеше!

Когато наближи естрадата, забеляза някаква жена, седнала на една от скамейките. Навярно бе към петдесетте, но явно беше положила усилия да изглежда по-млада. Носеше скъпи сиво-зелени панталони и силно деколтирана копринена блуза селски тип… „Доколкото знам — помисли си Лари, — селяните не могат да си позволят дрехи от коприна.“ Дочула стъпките му, непознатата вдигна глава и се огледа. Държеше някаква таблетка и небрежно я пъхна в устата си, като че беше фъстък.

— Здравейте — обърна се към нея младият мъж. Забеляза, че жената има сини очи, които го гледаха проницателно иззад очилата със златни рамки. Чантата й беше обточена с кожа, очевидно от норка. Тя носеше четири пръстена — венчална халка, два пръстена с брилянти и един със скъп изумруд.

— Ъ-ъ… не съм опасен — продължи той, и си помисли, че дрънка нелепости, но непознатата имаше основание да се страхува, тъй като бижутата й струваха минимум двайсет хиляди долара. Възможно бе камъните да са фалшиви, но жената не изглеждаше от онези, които биха носили евтини имитации.

— Да — промълви тя, — не изглеждате опасен, както и болен. — Произнасяйки последната дума, тя леко повиши интонацията си, превръщайки фразата си във вежлив въпрос. Не беше така спокойна, както му се бе сторило в първия момент — лявата страна на шията й потръпваше от лек тик, а в проницателните й сини очи се четеше същият ужас, който тази сутрин Лари бе видял в собствените си очи, докато се бръснеше.

— Ами… изглежда, че съм здрав. А вие?

— Не мога да се похваля със същото. Знаете ли, че на подметката ви е залепена обвивка от сладолед?

Той погледна надолу и се убеди, че е права. Изчерви се, тъй като навярно със същия обвинителен тон би му съобщила, че ципът на панталоните му е отворен. Застана на един крак и се помъчи да отлепи хартийката.

— Приличате на щъркел — заяви непознатата. — По-добре седнете и опитайте отново. Между впрочем казвам се Рита Блекмор.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Лари Ъндърууд — представи се той и седна до нея. Жената му подаде ръка и той леко я стисна, докосвайки пръстените й. Сетне грижливо отлепи хартията от подметката си и педантично я пусна в кошчето за смет с надпис: „Паркът е ваш — пазете чистота“. Внезапно това му се стори толкова забавно, че отметна глава и се засмя. Смееше се от сърце за пръв път от деня, когато се прибра у дома и намери майка си просната на пода, и с облекчение установи, че още е способен на това. Усещането бе прекрасно.

Рита Блекмор се усмихна, очевидно заразена от веселието му, и той отново беше поразен от небрежната й елегантност и красотата й. Приличаше на жена от роман на Ъруин Шоу — може би на Ивлин от „Нощна смяна“, или на героинята от телевизионния сериал, който бе гледал като малък.

— Когато чух стъпките ви, за малко не избягах — промълви тя. — Страхувах се, че идва онзи тип със счупените очила и странните предсказания.

— Аха, лудият, който предвещава нашествието на чудовищата.

Рита Блекмор отвори чантата си, обточена (навярно) с кожа от норка, извади пакет ментолови цигари, сетне отбеляза:

— Човекът ми напомня безумен Диоген.

— Да, търси честно чудовище — отново се засмя Лари. Жената запали цигара и жадно вдъхна дима.

— За разлика от много други той не е болен — продължи младият мъж.

— Портиерът на нашата сграда също изглежда здрав — отбеляза Рита. — Продължава да стои на поста си. Когато излязох тази сутрин, му дадох цели пет долара бакшиш. Питам се защо — затова, че не е болен, или че стои на поста си? Как мислите?

— Не мога да ви отговоря, тъй като почти не ви познавам.

— Прав сте. — Тя прибра цигарите си в чантата и Лари забеляза, че вътре има пистолет. Жената проследи погледа му и обясни:

— Принадлежеше на мъжа ми. Той беше висш банков служител — винаги така отговаряше, когато го питаха как си изкарва прехраната. Умря преди две години по време на обяд с един от онези араби, дето лицата им лъщят, сякаш са наплескани с крем. Получил масивен инфаркт и както се казва, умрял на поста си. Много ми харесва този израз, Лари.

Една сипка кацна наблизо и закълва из пръстта в лехата.

— Съпругът ми до смърт се страхуваше от крадци, затова купи това оръжие. Лари, вярно ли е, че при изстрел пистолетите имат силен откат и се разнася оглушителен гръм?

Младият мъж, който никога през живота си не беше използвал пистолет, отвърна:

— Не мисля, че този има силен откат. Предполагам, че е 38-калибров.

— По-скоро 32. — Тя извади пистолета от чантата си и Лари забеляза, че вътре има много флакончета с таблетки. Този път Рита не проследи погледа му, тъй като се взираше във вишневото дърво на петнайсетина крачки от скамейката. — Иска ми се да го опитам. Как мислите, ще улуча ли онова дърво?

— Не зная — предпазливо отвърна Лари. — Струва ми се, че не…

Жената дръпна спусъка, разнесе се силен гръм. Върху стъблото на вишната се появи дупка.

— Точно в целта — обяви Рита и продуха дулото като професионалист.

— Прекрасно попадение — похвали я Лари, но едва когато жената прибра оръжието в чантата си, сърцето му престана да бие лудешки.

— Сигурна съм, че с този пистолет не бих могла да застрелям човек. Освен това навярно скоро няма да има по кого да се стреля.

— Ами… не знам.

— Забелязах, че гледате пръстените ми. Искате ли да ви подаря един?

— Какво? О, не! — Той отново се изчерви.

— Като банкер мъжът ми беше луд по брилянтите. Вярваше в тях както баптистите вярват в края на света. Знаете ли, понякога ми се струваше, че притежава цяла диамантена мина. Но ако някой поиска пръстените ми, незабавно ще му ги дам. В края на краищата това са просто бижута, нали?

— Навярно сте права.

. — Разбира се — каза тя и лявата част на шията й отново потръпна от тика. — Ако някой отчаян безумец ги пожелае, моментално ще му ги подаря, освен това ще му дам адреса на „Картие“. Там предлагат много по-богат избор от скъпоценни камъни.

— Какво смятате да правите сега? — попита младият мъж.

— А вие?

— Не знам — въздъхна Лари.

— Точно това щях да ви отговоря и аз.

— Знаете ли, тази сутрин някакъв тип ми се похвали, че отива на стадиона и ще си направи… ще мастурбира пред вратата. — Той отново почувства, че се изчервява.

— Защо да бие толкова път! — възкликна Рита. — Трябвало е да му предложите по-близък обект. — Тя въздъхна, сетне потръпна. Отвори чантата си, извади флаконче и пъхна в устата си желатинова капсула.

— Какво е това? — поинтересува се Лари.

— Витамин Е — отвърна жената, усмихна се широко и престорено, а шията й отново потръпна от тика. Сетне усмивката й помръкна.

— В баровете няма никого — ни в клин, ни в ръкав заяви Лари. — Отбих се в заведението на Пат на Четирийсет и трето Авеню и там беше празно. Минах зад огромния махагонов тезгях и си налях водна чаша с „Джони Уокър“. Внезапно ми стана тъпо и си излязох, без дори да докосна питието.

Двамата едновременно въздъхнаха.

— Вашата компания ми е безкрайно приятна — заяви жената. — Харесвате ми и се радвам, че не сте умопобъркан.

— Благодаря, госпожо Блекмор — изненадано и доволно отвърна младият мъж.

— Рита. Казвайте ми Рита.

— Съгласен.

— Гладен ли си, Лари?

— Всъщност да.

— Ще поканиш ли дамата на обяд?

— С най-голямо удоволствие.

Тя се изправи и с иронична усмивка го подкани да я хване под ръка. Лари се подчини и усети аромата на пудрата й, който му подейства едновременно успокояващо и тревожно, накара го да се почувства остарял. Когато с майка му отиваха на кино, тя винаги си слагаше пудра.

Забрави невеселите си мисли, когато излязоха от парка и тръгнаха по Пето Авеню, отдалечавайки се от умрялата маймуна, от лудия „Диоген“ и от ужасяващия мъртвец, седнал в обществената тоалетна сред облак мухи. Рита неуморно бърбореше и по-късно той не можеше да си спомни думите й (с изключение на една фраза: „Винаги съм мечтала да се разхождам по Пето Авеню под ръка с младеж, който може да ми бъде син, но не е“), но често си припомняше тези мигове, особено след като Рита започна да се разпада като зле направена играчка. Спомняше си красивата й усмивка, циничното бърборене, звука, издаван при търкането на панталоните й.

Влязоха в някакъв ресторант и Лари несръчно се залови да приготвя обяд. Рита посрещаше с ръкопляскане всяко блюдо: пържолите, пържените картофи и ягодовия сладкиш, поднесен с нескафе.