Читателски коментари (за „Завръщане от звездите “ от Станислав Лем)

Хм… чета предишния си коментар и той звучи, сякаш аз смятам ХИМИЯТА за правилен начин да се премахне неоправданата агресия. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ :). Само възпитанието и личностното израстване следва да направят това. И могат да го направят, разбира се. Химията… не е сигурно дали нейната намеса е оправдана, дори само като „спешен помощник“ в някакви конкретни случаи. Хайде, да кажем, че като съвсем еднократен спешен помощник, в накакви специални случаи, може да се намеси.

За да изчистя още малко предишното си мнение — когато казвам, че хората не могат да поставят граница между „необходимото и прекаленото“, имам предвид, че вместо да използват химията като помощник за извънредни случаи, те я превръщат в основен инструмент. При това положение, отрицателните ефекти няма как да закъснеят.

И тъй като вече прочетох „Brave New World“ (препоръчвам го горещо) — между двете книги има една важна разлика; но тя пък още по-ясно очертава и арогантността на лошите решения, и единствения път за спасение. Алдъс Хъксли е много по-обезверен в човека, отколкото Станислав Лем. В неговия вариант, погрешното възпитание и убийството на всичко, що се нарича „личност“, е превърнато в официална политика. Във варианта на Ст. Лем възпитанието и/на личността се ползува с особената грижа на обществото. Родителството там не идват просто като резултат от спукан презерватив; възпитанието на дете е максимално защитено откъм това възпитателят безхаберно да повтаря грешките на своите възпитатели. И в двете книги любовта е посочена като пътя за спасение. И в двете книги се подчертава, че тя се ражда от чувства, но се развива от воля. Съдбата на любовта в двете книги е различна — защото носителите й са захранени с различен вид възпитание. А възпитанието (или липсата му) е от огромно значение за това, с какви оръжия разполагаме — не за да нападаме другите, а за да защитим себе си.

Още едно обичано от мен произведение по темата (заедно с „1984“, „Фермата на животните“, „Ние“, „451 по Фаренхайт“ и още поне 2, чиито заглавия в момента не мога да възстановя), е филмът на Тери Гилиън „Бразилия“.