Николай Гумильов
Моите читатели

Някакъв стар скитник в Адис Абеба,

покорил безброй племена,

проводи ми черен копиеносец

с поздрав, съставен от мои стихове.

Лейтенант, командвал канонерки

под огъня на вражи батареи,

цяла нощ над южното море

чете ми за спомен мои стихове.

Един човек сред тълпите народ

застрелял императорски посланик,

приближи и ми стисна ръката

с благодарност за моите стихове.

 

Много са те — силни, весели, зли,

убивали слонове и хора,

умирали в пустинята от жажда,

замръзвали върху вечния лед,

верни на нашата силна,

весела и зла планета,

които носят мои книги в конски дисаги,

четат ги в палмова горичка,

на потъващи кораби ги забравят.

 

Аз не ги оскърбявам с неврастения,

не ги унижавам с душевна топлота,

не им досаждам с многозначителни намеци

за съдържанието на изяденото яйце,

но когато наоколо свистят куршуми,

когато вълните смачкват лодки,

аз ги уча как да не се плашат,

как да не се плашат и да правят каквото трябва.

И когато жена с прекрасно лице,

единственото ми мило лице във всемира,

каже: „Аз не ви обичам!“ –

аз ги уча как да се усмихват,

как да си тръгват и как да не се връщат.

А когато дойде последния техен час

и червена мъгла закрие им взора,

аз ще ги науча изведнъж да си спомнят

целия жесток и мил живот,

цялата родна и странна земя,

и, представили се на Бога

с прости и мъдри слова

да чакат спокойно Той да отсъди.