Реймънд Фийст
Измяната (11)

Глава 10
Нощни ястреби

Водата се спускаше с тътнеж по планинския склон.

Джеймс, Горат и Оуин бяха спрели конете си под водопада. След като решиха да останат до шестък, за да се възползват от поканата на барона, Джеймс им предложи да пообиколят околностите. Преди това се погрижи бъбривецът Питър да остане с впечатлението, че са тръгнали по търговски дела, но веднага щом напуснаха селото, направиха широк обход и се приближиха към пролома.

Вятърът неочаквано смени посоката си и донесе влажни пръски.

— Наистина ли си играл тук? — попита Джеймс.

— Е, не точно — отвърна Оуин и вдигна ръка към склона. — Катерехме се горе, където има едно малко езерце — съвсем близо до тайния изход.

— Моят народ не позволява на децата да играят, без да бъдат наглеждани — отбеляза Горат и добави с презрение: — Но вие, хората, се множите като мишки. Умре ли дете, раждате си друго.

— Не е чак толкова просто — отвърна навъсено Джеймс.

— Та какво ще дирим тук? — попита Горат.

— Ако наистина си решил да използваш тунелите за таен лагер, няма ли да се погрижиш никой от семейството на барона да не идва насам? — попита Джеймс.

Оуин го погледна ококорено.

— Значи смяташ, че Нощните ястреби са предизвикали пожара?

Джеймс повдигна рамене.

— Не знам със сигурност. Но не е изключено. А след това са взели мерки баронът да не излиза от дома си.

Продължиха покрай брега на потока и Горат каза:

— Вече зная кои са тези Нощни ястреби. Чух от теб, че си се срещал с тях, но не мога да си обясня каква е ролята им в тази история.

— Не е толкова сложно — отвърна Джеймс. — Те са братство на наемни убийци, които работят за всеки, който им плаща. Още като малък си имах работа с един от тях на покривите на Крондор, а и след това неведнъж сме се срещали. Те бяха пионки на Мурмандамус за известно време и служиха рамо до рамо с неговите Черни кръвници.

Горат ядно изсъска:

— Черните кръвници бяха позор! Мъже на честта, отдали живота и духа си на Мурмандамус срещу обещания за несекващо могъщество и величие! Говори си, че нито един от тях няма да бъде допуснат в Отвъдния свят при нашите Майки и Отци.

— Горат — рече Джеймс, докато подкарваше коня по тясната пътека, — ще ти призная, че не зная почти нищо за твоя клан, макар че съм воювал с моределите и съм живял известно време при елфите и гламределите.

— Ние не обичаме да говорим едни за други — сигурно защото трудно се понасяме — рече Горат. — Затова не се учудвам, че не си чувал почти нищо за еледелите. А що се отнася до гламределите, те са безумци, не знаят какво искат, нито познават магии и заклинания. Живееха в Едровите гори и из Северните земи и се наслаждаваха на дивашките си забавления, докато не ги погнаха и избиха до крак.

— Да са ги избили? — Джеймс поклати глава. — Нищо подобно. Преселиха се в Елвандар и още си живеят там.

Горат дръпна рязко юздите на коня и викна:

— Лъжец!

— Какво? — попита Джеймс и втренчи поглед в лицето на тъмния елф.

— Делекан се хвалеше, че е изклал Еаранорн и племето му при Едър.

— В такъв случай трябва да знаеш, че старият крал Червено дърво е жив и здрав и сега е в Елвандар. Чух даже, че спорили за това кой всъщност управлява там.

Горат го слушаше напрегнато.

— Кой управлява ли? Не те разбирам.

— И аз не съм много наясно — призна Джеймс, когато излязоха от поредния завой и се приближиха до водопада. — Херцог Мартин редовно посещава Елвандар и праща доклади в Крондор. Доколкото разбрах, Червено дърво и хората му се опитват да решат дали да се присъединят към народа на Агларана, или да живеят отделно, макар и съседи с тях. Нещо подобно.

— От чудно по-чудно — рече Горат. — Не бих се изненадал, ако елфите на Агларана ги бяха превърнали в свои роби, когато са отишли да дирят убежище при тях.

Джеймс се засмя.

— Намираш го за смешно?

— Срещал съм се със стария крал Червено дърво и той не ми прилича на някой, който ще се моли да го вземат за роб, преди да отсече главите на поне няколкостотин души.

Горат кимна.

— Той е воин с големи способности и сила.

Вятърът отново довя облак водни пръски. Джеймс се огледа.

— Оуин, къде е този вход?

— Трябва да вържем конете — обясни Оуин. — Нататък ще вървим пеша.

Така и направиха и скоро стигнаха едно място под водопада, където пръските бяха толкова гъсти, че ги измокриха до кости.

— И колко души знаят за този вход? — попита Джеймс.

— Малцина, освен семейството ми. Юджийн, аз и Невил — защото си играехме тук. Дори ни напердашиха, като ни хванаха, но баронът, мисля, така и не разбра, че сме намерили входа. — Той посочи една скала на няколко стъпки над тях. — Трябва да ме повдигнеш, за да се покатеря горе.

Джеймс направи столче с ръцете си, Оуин стъпи на тях и задраска по скалата. Щом се покатери на площадката, се обърна и подвикна:

— Подайте ми жезъла. А сега — отдръпнете се.

Двамата отстъпиха назад, а Оуин подпъхна жезъла под скалата, сякаш щеше да я бута. Чу се стържене и неочаквано скалата се отмести встрани. Оуин скочи обратно при тях и им обясни:

— Лесно е да се излезе, защото ръчката е отвътре. Но влизането е невъзможно, ако не знаеш точно как.

Джеймс тръгна към входа, но спря и се наведе.

— Някой друг, изглежда, също знае. Погледни.

Подът на тунела бе покрит с прах и следите в него показваха, че съвсем наскоро оттук са минали множество крака.

— Да продължим предпазливо — каза Горат. — Скоро тътенът на водопада ще утихне и могат да ни чуят.

— Трябва ми факла — заяви Джеймс.

— Не е необходимо — успокои го Оуин. — Аз ще ви осигуря светлина.

Той затвори очи и протегна ръка. Постепенно го обгърна кълбо от мека светлина, по-слаба от светлината на факла, но достатъчна, за да виждат наблизо.

— Много удобно — подсмихна се Джеймс.

Оуин сви рамене.

— Доскоро използвах този трик само за да си намеря чорапите посред нощ.

— Да тръгваме — рече засмяно Джеймс.

Извади сабята си — Горат последва примера му — и навлезе в тунела.

 

 

Едва забележима следа от ток върху един от камъните бе напълно достатъчен знак за Горат. Той вдигна ръка и се ослуша, доловил със свръхчовешките си сетива, че някой се приближава. Моределът вдигна два пръста.

Джеймс кимна и махна на Оуин да отстъпи назад, а той и Горат останаха да дебнат в засада. Само след миг в тунела се появи светлина. Приближаваше се бързо. Гласове отекнаха в скалните стени.

— Не ми харесва тая работа — рече единият.

— Никой не те пита дали ти харесва. От теб се иска да изпълняваш заповедите.

— Няма да отречеш, че преди бяхме много повече.

— Така е, но колкото сме по-малко, толкова повече злато…

Двамата мъже се показаха иззад ъгъла и Горат и Джеймс се хвърлиха върху тях. Благодарение на изненадващата атака ги повалиха на земята още преди те да осъзнаят какво става.

Но изненадата не означаваше победа, тъй като двамата убийци се съпротивляваха като зверове, така че се наложи Оуин да стовари с все сила жезъла си върху главата на единия.

Другият издъхна от ножа на Джеймс, който се надигна задъхано и изруга ядно:

— Проклятие! Исках поне един за пленник.

— Влезли сме в гнездото им — отбеляза Горат. — Няма ли да е по-умно да се върнем за войници?

— Умно ще е, но опитът ми с тези типове показва, че са склонни бързо да изчезват. Никога не са много, а и напоследък изгубиха доста от хората си. Съмнявам се да са останали повече от петима-шестима оттук до Зъберите на света. — Джеймс посочи с пръст тунела, от който се бяха задали двамата. — Но ако успеем да заловим предводителя им, ще приключим веднъж завинаги с тази пасмина. Да ви призная, смятах, че сме го направили още преди десетина години, но се оказва, че съм грешил. Изглежда, някои са се измъкнали и отново са основали братството. Само фанатици се бият до последно като тези. Трябва да разберем обаче дали са наемници, или служат на Делекан заради някакви други, по-опасни подбуди.

— Каква разлика, щом са опрели нож на гърлото на Кралството? — попита Горат.

— Едно са убийци, продали се за злато, а друго — такива, дето служат на тъмни сили. В първия случай няма да узнаем нищо от тях, защото и те самите не знаят много повече от това къде им оставят златото и кого трябва да премахнат. Но ако са замесени в тъмни планове, може би ще ни кажат нещо полезно… — той отново посочи коридора, — там долу.

Горат и Оуин се спогледаха.

— Честно казано, ще ми е скучно да ви чакам тук, докато се върнете — каза Оуин и вдигна ръката си със светещия пръстен. — Пък и все пак аз осигурявам светлината.

Горат изсумтя, което при него бе равносилно на кикотене. Около половин час вървяха през дълъг тунел.

— Доколкото си спомням, някъде тук имаше складово помещение — обади се Оуин.

Скоро стигнаха до голяма дървена врата, която изглеждаше съвсем запазена и дори бе лакирана. Зад нея беше спалното. Леглата бяха подредени покрай стената, по десет от всяка страна, а между тях имаше стелажи с оръжия. Повечето от леглата изглеждаха неизползвани, но четири показваха следи от скорошна употреба. Оуин ги посочи и прошепна:

— Приятелите на двамата, които убихме, може да са наблизо.

— Или далече — изсумтя Джеймс.

Огледаха оръжията. Бяха добре поддържани и готови за употреба. Имаше най-различни саби и кинжали, ножове и стрелички за хвърляне и примки за душене. На стената имаше рафт с разноцветни буркани.

— Това трябва да са отрови — каза Джеймс. — Докъде всъщност продължава тунелът?

— Дълъг е няколко мили, ако имаш предвид всички нива. Това е най-долната галерия, между нея и избата на крепостта има още три. Не мисля, че можем да стигнем до избата: вратата сигурно все още е затрупана. — Той кимна към дъното на стаята. — Там има още едно помещение като това, а зад него — стълбище.

Джеймс се приближи към междинната врата и се ослуша. След като не чу нищо, я отвори и видя, че във второто помещение също има легла.

— Тук никой не е идвал от доста време — рече той, след като го огледа.

— Не съвсем — възрази Горат и посочи. — Един поне е идвал. Отишъл е натам. — Той кимна към дъното на стаята, където се виждаше зидана от камък стълба, която стигаше до отвор в тавана. Последното легло до стълбата беше разхвърляно. До леглото имаше голям гардероб, изработен от полирано дърво, и когато Джеймс го отвори, видяха вътре дрехи от скъпи платове и обувки от фина кожа.

— Готов съм да се обзаложа, че главатарят на тази банда главорези е тъкмо контето, което обитава това легло. — Той се огледа. — Вижте дали няма да открием нещо, по което да го познаем. Аз ще разузная на горния етаж.

Изтича нагоре по стълбите и спря пред голяма дървена врата с яки железни панти и заключена с катинар. Катинарите открай време не бяха кой знае каква пречка за някогашния крадец, но този се оказа изкусно изработен, а Джеймс бе изгубил навика да си носи шперцовете.

— Оуин, какво имаше горе?

Оуин помълча, докато се ровеше в спомените си, после рече:

— Още един склад — по-малък, иначе досущ като този, и дълъг тунел, прокопан към вътрешността на планината.

Джеймс се спусна по стълбите.

— Или нашият човек крие горе нещо от своите хора, или се бои някой да не разкопае затрупания вход на избата.

— За второто се съмнявам — отвърна Оуин. — Защото този някой ще трябва да проникне в старата крепост, да отключи вратата между оръжейната и първия тунел и да си пробие път през тунела, който сигурно е задръстен от срутени скали.

— Тогава е заключил нещо ценно, което държи да запази в тайна.

— Може би злато — подметна Горат. — Убийците са добре платени.

— Възможно е — отвърна Джеймс. — Вие открихте ли нещо?

— Само това. — Оуин вдигна някаква книга. Джеймс я взе и погледна първата страница.

— „Дневникът на игумена“ — прочете той и прелисти няколко страници. — Това май е сборник разкази за семейството на чичо ти. — Той го върна на Оуин. — Как е попаднал тук?

— Нямам представа — отвърна Оуин. — Може да е бил изгубен, когато чичо е евакуирал крепостта след пожара, и по-късно някой да го е открил сред останките.

— Я го вземи — рече Джеймс. — Довечера, преди да си легна, ще го прегледам.

После ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли.

 

 

Докато Джеймс буташе леглата, Горат попита учудено:

— Това да не е някой човешки обичай, за който не съм чувал?

Джеймс се ухили.

— Освен ако Нощните ястреби не са измрели — в което искрено се съмнявам, — някой съвсем скоро ще открие, че двама от хората им липсват. Едва ли ще си помисли, че са си плюли на петите. Та нищо чудно, ако реши да провери дали тъкмо ние нямаме пръст в тази работа.

След като затисна вратата с леглата, той продължи:

— Ако действат както обикновено, един или повече от тях ще влязат през прозореца, а останалите ще дебнат зад вратата. Сигурно ще се промъкнат безшумно нагоре по стълбите, с цел да ни довършат и да изчезнат още преди Питър да усети, че става нещо нередно.

— Ако дойдат — посочи Оуин.

— О, ще дойдат, не се съмнявай — изсмя се Джеймс. — Ние сме единствените новопристигнали в района. Ходихме при барона, разпитваме… Едно не знам със сигурност — дали ще се появят тази вечер, или утре. — Джеймс намали светлината на лампата, облегна се на стената и отвори книгата, която бяха взели от подземията на старата крепост.

Оуин също извади някаква книга и я прелисти до отбелязката.

— Аз също ще взема да се позанимавам — от доста време се каня, но все не намирам време.

— Какво е това? — попита Горат.

— Моята книга с вълшебства.

— Ти ли си я писал? — попита тъмният елф.

— Не. Това е учебно помагало на всеки чирак-магьосник — вътре се записват наблюдения, размишления, открития и бележки за важни и интересни неща. — Той извади перо и миниатюрна, но елегантна мастилница. — Когато Наго едва не ме повали със заклинанието, което запокити по мен, почувствах нещо, което е трудно за обяснение. Все още се чудя как го направи. Струва ми се, че бих могъл да открия отговора, ако поработя върху това.

— И какво прави това заклинание?

— Ако съм прав, обездвижва напълно поразения, може би дори нещо повече.

— Повече ли? — попита Джеймс, внезапно заинтригуван.

— Имам усещането, че е в състояние да го убие.

— Какво значение, щом е парализиран? Достатъчно е да му забиеш ножа и с него е свършено.

— Така е, предполагам — отвърна Оуин. — Когато бях в Звезден пристан, учителите избягваха да ни преподават смъртоносни заклинания.

— Мъдро са постъпвали — отбеляза Джеймс и се прозя. — Инак са рискували да ви гледат как се гоните из острова и се замеряте с огнени кълба и светкавици. От тази касапница биха спечелили само уличните песове.

Оуин се разсмя.

— Може би си прав. Някои от учениците бяха два пъти по-възрастни от мен. Магията се учи бавно и дълго.

— Ако въобще някога може да се изучи — подметна Джеймс.

— Говори се, че Пъг бил истински майстор — рече Оуин.

Джеймс се прозя отново.

— Виждал съм го да прави някои доста впечатляващи неща — призна той насред прозявката. — Да ви кажа, това чакане започва да ми действа на нервите.

— Ами заспивай тогава — обади се Горат. — Аз ще остана на пост.

— Познаваш ли Пъг? — попита заинтригувано Оуин.

— Срещали сме се няколко пъти — отвърна Джеймс. — Защо? Не си ли го виждал?

— Идва няколко пъти със семейството си, но прекарваха времето си в кулата или извън Звезден пристан. Той почти не преподава. Веднъж за кратко го видях и в Крондор — дъщеря му се опита да разчете мислите на Горат.

— Никога не съм я срещал — призна Джеймс, — но съм чувал да казват, че е чудесно дете. — Брат й Уили също е свестен момък. Готви се за офицер в гвардията на Арута.

— Хм — бе отговорът на Оуин и когато Джеймс го погледна, видя, че е забол нос в бележките си.

Джеймс отново запрелиства книгата и след малко не се сдържа и възкликна:

— Това е най-невероятната колекция от спомени и безсрамни измислици, на която съм се натъквал!

Оуин вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук има списък на новородени и починали, сякаш някой е седял цял ден до този игумен и му е изреждал в хронологичен ред историята на баронската фамилия, а после ненадейно е започнал да говори за изгубени съкровища, мечове с неописуема вълшебна сила и зловещи заклинания.

— Звучи интересно — промърмори Горат.

— Съгласен съм — разсмя се Джеймс и хвърли книгата настрани. — Добре, ти пази, а аз ще поспя. Събуди ме след два часа.

Джеймс се сви на леглото, Оуин продължи да се рови в бележките си, а Горат се загледа през прозореца, сложил ръка на дръжката на сабята си.

 

 

Неканените гости дойдоха на следващия ден. Джеймс отново бе потънал в семейната история на Кавелови, а Оуин медитираше на леглото със затворени очи — опитваше се да възпроизведе заклинанието, с което го бе атакувал Наго. Горат, който бе предложил да поеме втората смяна, спеше на пода.

Както си четеше, Джеймс изведнъж се надигна и извади сабята от ножницата. Оуин изхвърча от леглото си, когато две тежки тела се стовариха едновременно върху вратата от другата страна и в същия миг кепенците на прозореца отхвърчаха встрани. Един от убийците — бе завързал въже за комина и се бе спуснал по него — разбиваше с крака прозореца. Влетя в стаята и удари Джеймс право в гърдите. Скуайърът отхвръкна назад и се сблъска с Горат. Оуин се надигна на колене, но бе принуден да се метне на пода, за да избегне свистящото острие, докато зад гърба му продължаваха да разбиват вратата.

Миг преди това Оуин бе някъде по средата на конструирането на сложно заклинание. И сега внезапно пред очите му изникнаха огнени букви, които сякаш прогаряха мозъка му. Той вдигна ръка и посочи с пръст убиеца, който замахваше за втори удар. Върху дланта му изникна виолетово-сивкаво кълбо, по чиято повърхност танцуваха черни, трепкащи вени от енергия, подскочи нагоре и удари убиеца в лицето. Нападателят замръзна, сякаш изведнъж се бе превърнал в каменна статуя, и черните линии затрептяха по тялото му. От устата му се отрони едва доловим стон.

Междувременно Джеймс скочи, втурна се към прозореца и мушна със сабята си тъкмо когато следващият нападател се опита да влезе. Вторият Нощен ястреб се наниза на острието и падна на камъните в двора. Горат вече беше скочил и бе запънал вратата.

— Докога да я държа? — извика им той.

— Щом ти викна, се отдръпни и изтегли и леглото — отвърна Джеймс.

Оуин още не можеше да откъсне втрещен поглед от парализирания убиец.

— Получи се! — прошепна той.

Джеймс замахна и удари обездвижения нападател по тила с дръжката на сабята. После попита:

— Ще можеш ли да го повториш?

— Нямам представа!

— Тогава пази се. Горат — давай!

Горат сграбчи леглото. Оуин му помогна да го отместят.

— Познавам добре Нощните ястреби — обясни им Джеймс, — и бих ви посъветвал да се наведете… сега!

Двамата се хвърлиха на пода. Вратата се отвори, две стрели профучаха едновременно през стаята и излетяха през прозореца.

Джеймс скочи на леглото, което Горат и Оуин бяха отместили, отскочи от дюшека, стовари се право върху двамата, които се опитваха да се промушат през вратата, и ги отхвърли назад през перилата на стълбата. Самият той увисна на ръба и едва се задържа за една строшена пречка. Сабята му изтрополи на пода в същия миг, когато уплашеният Питър подаде глава над тезгяха.

— Какво става?

Джеймс се извъртя по гръб тъкмо навреме, за да види, че един от убийците се е изправил над него и е вдигнал оръжието си. В следващия миг очите на Нощния ястреб се изцъклиха и острието на Горат се подаде от гърдите му. Последният наемен убиец се строполи от площадката на долния етаж и се блъсна в краката на Питър.

— Олеле, майчице! — вайкаше се съдържателят. — Олеле-олеле!

Горат се наведе и помогна на Джеймс да се изправи. Младият скуайър едва успя да промърмори благодарностите си и изтича надолу по стълбите, разтърквайки удареното си рамо.

— Вече не ме бива за тези неща — оплакваше се той под нос.

— Какво става? — повтори ококореният Питър.

Джеймс коленичи до последния убиец и се зае да претърсва дрехите му.

— Ами тия типове се опитаха да ни видят сметката — обясни спокойно той. — А ние не им позволихме.

— Брей-брей… — отвърна съдържателят. — Брей… аз… — И след малко пак заповтаря: — Брей… брей…

— Намери някой да почисти — посъветва го Джеймс. — Инак гостите ти ще изгубят апетит.

Съдържателят изтърча в другата стая, а Джеймс се обърна към Оуин.

— А ти иди веднага при чичо ти и му кажи, че сме се справили с повечето Нощни ястреби, дето му тровят живота.

— Едва ли ще има нещо против, че съм го събудил посред нощ, когато узнае причината — съгласи се Оуин.

След като младежът излезе, Горат отбеляза:

— Направи ми впечатление, че каза „повечето“.

Джеймс се изправи, разочарован, че при обискирането не бе открил нищо полезно.

— Все още остава един Нощен ястреб. Или по-точно — един, който може да ни е полезен.

— Главатарят?

— Да.

— И как предлагаш да го открием?

— Ами, никак — ухили се Джеймс. — Според мен той ще ни намери. Ще стане още тази седмица, когато един прочут шахматист пристигне, за да гостува на роднините на Оуин.

— Да, логично е той да е главният заподозрян — съгласи се Горат. — Но как ще го докажеш? Ще го обвиниш публично?

— Вие сигурно постъпвате точно така, защото държите на честта и достойнството си. Но този тип не държи на нито едно от двете. Той е от онези, дето се промъкват в тъмнината и убиват от засада. Той би отрекъл всякакви обвинения.

— И как тогава ще го принудиш да признае? С мъчения?

Джеймс се разсмя отново.

— Винаги съм изпитвал съмнения за ползата от мъчението. Фанатиците ще умрат с лъжа на устата, а невинните биха признали какво ли не, само и само да се отърват от болките.

— Аз пък смятам, че ако се прилагат с майсторлък, мъченията водят до добри резултати.

— Сигурно е така — съгласи се Джеймс, тъй като не виждаше смисъл да спори.

Точно тогава дойде Питър с конярчето и двама работници, които се спряха и втрещиха сънени погледи в труповете.

— Изнесете ги навън и ги изгорете — нареди съдържателят. После вдигна поглед към строшения парапет. — Кой ще плати за това?

Джеймс извади една жълтица и му я подхвърли.

— Аз. Ако намеря човека, който стои зад тази работа, ще си взема парите от него. Няма защо ти да се охарчваш.

— Благодаря — каза Питър с видимо облекчение.

Върна се и Оуин, следван от чичо си, който бе наметнал халата върху нощницата си.

— Убили сте Нощните ястреби? — попита той.

— Ако не всички, поне повечето от онези, които се навъртат в този район — отвърна Джеймс.

Барон Корвалис бе грейнал от щастие, но като чу думите му, видимо помрачня.

— Повечето?

— Милорд, имайте търпение до шестък. Надявам се тогава да приключим и с останалите.

— Оуин — обяви Корвалис, — едва ли би могъл да ме събудиш с по-добра вест. — Той се обърна към Джеймс. — Ще пратя писмо на Арута, в което ще опиша колко съм ви задължен, почитаеми господине.

— Благодаря ви, милорд. — Джеймс сведе глава. — Аз също ще пратя доклад на принца.

— Без излишна скромност, момчето ми — потупа го бащински баронът по рамото. — Приемай с открито сърце благодарностите, които си заслужил. Кой знае, с добър приятел в двора и с препоръките на човек като мен, някой ден може да се издигнеш до баронет, дори до барон!

Джеймс се засмя.

— Де такъв късмет.

— В такъв случай… — подхвана баронът и повика съдържателя. — Погрижете се тези господа да получат всичко, от което се нуждаят. След това се спря пред Оуин. — Не мога да ти кажа колко много съм ти задължен. Очаквам ви всичките на вечеря в шестък!

И излезе. Оуин се огледа и попита:

— Сега какво?

— Първо — да се наспим хубаво — отвърна Джеймс.

Вдигна сабята си от пода и я избърса в наметалото на един от убитите Нощни ястреби, а когато съдържателят се върна, му каза:

— Приятелю, горе в стаята ни има още един убит. Нека хората ти бъдат така добри да отнесат и него.

— Брей, брей! — затюхка се отново съдържателят.

 

 

— Той е тук — обяви Оуин, докато влизаше в стаята. Горат и Джеймс се бяха изтегнали на леглата и възстановяваха силите си след напрегнатата нощ.

— Сигурен ли си, че е човекът, за когото говорим? — попита го Джеймс.

— Конте с натруфени дрешки и Юджийн язди до него, положила глава на рамото му, за да ядоса още повече баща си.

— Това е нашият човек — каза Джеймс. — Като дойде, ще се престорим на пияни.

Слязоха долу, където всичко бе подредено така, както се бе разпоредил Джеймс. На една от масите бе поставено шахматно табло, край него имаше три празни халби и Джеймс даде знак на Питър да поднесе нови.

Оуин се настани срещу Джеймс и промърмори:

— Надявам се, няма да искаш от мен да коментирам играта. Нямам представа каква е ситуацията.

— Чудесно — засмя се Джеймс. — Защото твоята роля е да не правиш нищо и да изглеждаш объркан.

— Виж, за това ме бива — отвърна намръщено Оуин.

Малко след това вратата се отвори и влезе Юджийн, уловила за ръка един човек, който можеше да бъде само Навон дьо Сандау. Влезлият отговаряше напълно на представите на Джеймс: висок и строен, облечен в черно, с бяло шалче на шията. Брадата му бе грижливо оформена и заострена, на ухото му се поклащаше златна обеца с голям диамант, а на гърдите му висяха няколко златни верижки. Крачеше нехайно, положил ръка върху дръжката на оръжието си. Джеймс забеляза, че макар да е богато украсена, дръжката също така изглежда износена от честа употреба. Острието сигурно бе наточено и смазано. Оръжието беше рапира — Джеймс познаваше само още един човек, който я предпочиташе, и това бе принцът на Крондор. Лека и гъвкава, рапирата бе смъртоносно средство в ръцете на опитен майстор, но въоръженият с нея новак би бил лесна плячка.

Джеймс не се съмняваше, че Навон е майстор. Когато се приближиха към тях, Юджийн каза:

— Оуин, бих искала да те запозная с един човек.

Оуин вдигна глава и отвърна:

— Хубаво, тъкмо ще ме спасиш от унижение.

Юджийн представи Оуин, Джеймс и Горат.

— А това е приятелят ми Навон дьо Сандау.

Джеймс кимна неуверено, придавайки си вид на човек, хванал халбата от ранни зори. После се обърна към Оуин, който обяви:

— Мисля, че е време да се откажа.

— О, не бързайте — обади се усмихнато дьо Сандау. — Позицията ви може да изглежда трудна, но не е безнадеждна.

Оуин погледна Джеймс, който отново кимна, и рече:

— Ще имате ли нещо против да ме заместите? Не виждам какво повече мога да направя.

— Ако Джеймс не възразява — отвърна дьо Навон.

Джеймс повдигна рамене.

— Но моля ви се. Това си беше чисто приятелска игра. Нищо не сме залагали.

Оуин се надигна и Навон зае мястото му. Огледа дъската и попита:

— Аз ли съм на ход?

— Да, черните са на ход — каза Джеймс.

Навон протегна ръка и премести фигурата, която Джеймс очакваше. Младият скуайър си даваше сметка, че Навон е по-добър играч от него, но бе разположил фигурите така, както бяха по време на играта с кешийския посланик, лорд Абдур Рахман Мемо Хазара-хан. Само че тогава Джеймс бе в позицията на Навон. Посланикът си бе направил труда да обясни подробно на Джеймс всички допуснати от него грешки и Джеймс бе запомнил съвсем точно ситуацията. Навон бе играл точно така, както според лорд Хазара-хан навремето трябваше да играе Джеймс.

Юджийн показа на Оуин сребърен медальон с голям изумруд в средата.

— Виж какво ми донесе Навон.

Оуин кимна, без да откъсва поглед от дъската. Играчите също изглеждаха съсредоточени. След три хода Джеймс вече беше убеден, че ако продължат още известно време, Навон неминуемо ще спечели. Той успяваше да поддържа интереса му само благодарение на предварително нагласената преимуществена позиция.

Горат се изправи, изпухтя от досада и тръгна към вратата като подметна през рамо:

— Скоро ще се върна.

Това беше сигнал за Оуин, който рече на свой ред:

— Уф, Юджийн, помниш ли един стар семеен дневник?

— Какъв дневник? — попита момичето.

— Ами един такъв, пълен със странни истории. Веднъж ми го показа, ама съвсем за малко. Писал го е някакъв игумен.

— Ах, това ли? — възкликна тя. — „Дневникът на игумена“. Разбира се, че си спомням. Какво съвпадение, съвсем наскоро го дадох на Навон, за да научи нещо повече за семейството ни.

— Жалко. Помня, че доста се забавлявах с него като дете.

Джеймс погледна скришом противника си. Дори и да следеше разговора зад гърба си, той не го показваше с нищо. Очевидно се владееше до съвършенство. Погледът му бе фиксиран в дъската.

— Навон, у теб ли е книгата? — попита го Оуин.

— Какво? — Противникът на Джеймс го погледна стреснато. — Коя книга?

— Семейният дневник — намеси се Юджийн. — Миналия месец ти го дадох.

— А, дневникът ли? Оставих го вкъщи. Другата седмица ще ти го върна.

Джеймс кимна едва забележимо и Оуин отвърна с кимване. После се наведе към оставената в ъгъла раница и извади дневника. Върна се и го сложи на масата до шахматното табло.

Навон внезапно скочи, преобърна масата, която събори Джеймс, замахна рязко и удари младия монах с лакът в брадичката.

— Навон! — изпищя уплашено Юджийн. — Какво правиш?

Той я сграбчи и й изви ръката. След това я блъсна пред себе си като жив щит и заотстъпва към вратата. Джеймс го последва, извадил сабя, и Навон изръмжа:

— Назад или ще я пречукам! — Той също бе оголил рапирата си.

— Ах, ти, мръсник! — извика Юджийн и го настъпи с острото си токче. После се дръпна, изви се и направи опит да се освободи.

Джеймс скочи напред, улови момичето и го дръпна към себе си. Оуин също се завтече да му помогне.

Навон погледна през рамо и произнесе спокойно:

— Обзалагам се, че вашият приятел, елфът, дебне зад вратата. — После направи крачка встрани и застана с гръб към стената.

Джеймс го доближи, вдигнал пред себе си сабята.

— Свали оръжието и ще си поговорим. Чакам отговори на някои въпроси.

— Още щом те зърнах, подуших, че ще си имам неприятности с теб — процеди Навон през зъби. — Приличаш на онзи копелдак Лизли Шайбата от Малаково средище.

— И други са ми го казвали — ухили се Джеймс.

— Сигурно вие сте избили хората ми.

— Съжалявам, че трябваше да им прекъсна заниманията. Но мен също ме чакаше важна работа.

Навон скочи напред и замахна с рапирата, но Джеймс парира удара. Веднага прецени, че човекът срещу него е истински майстор. Единственото, което го успокояваше донякъде, бе, че той също бе прекарал десет години в упражнения с най-добрите саби на Кралството. Размяната на удари бе светкавична: париране, контриране, мушкане, париране, след което двамата отстъпиха.

— Добро начало — кимна Навон почти доволно. — Разбира се, не съм очаквал да се отдръпнеш и да ме пуснеш да се метна на коня.

— Криеш в себе си твърде много тайни, Навон. Или трябва да те наричам Невил?

— Невил!? — изпищя Юджийн.

За миг Навон се облещи и на лицето му се изписа загрижено изражение.

— Говори каквото си щеш, Джеймс от Крондор. Скоро това няма да има значение. — Той се изсмя и веднага подхвана нова атака: ниско и високо — комбинация, която изненада Джеймс и едва не му коства живота, докато се опитваше да контрира. Навон мигновено смени тактиката.

Джеймс отби и следващата атака, успя да пробие отбраната и едва не промуши противника си. След две яростни размени на удари противниците се отдръпнаха задъхани и плувнали в пот. Сега вече всеки си даваше сметка, че е срещнал достоен противник.

Оуин дръпна Юджийн към кухнята и й нареди:

— Стой тук и не мърдай!

— Но приятелят ти го нарече Невил. Какво означава това?

— Това означава, мила сестрице — заговори Навон, — че си мислела своето братче за мъртво.

— Сестрице? — повтори Юджийн и се дръпна от прегръдките на Оуин. — Не, брат ми е мъртъв.

— Ще ти обясня всичко, след като довърша приятелчето ти.

Схватката продължи. Всяко движение предизвикваше противодействие, ударите бяха умело парирани. Двамата мъже бяха завладени от трескав ритъм и всеки изчакваше другия пръв да допусне грешка. След още няколко минути Джеймс вече не се съмняваше, че този, който сгреши пръв, ще умре.

Напред и назад, като в танц, само че тук се разменяха удари със святкащи стоманени остриета. Оуин се опита да заеме позиция, за да помогне на Джеймс, но движенията на двамата бяха толкова точни и плавни, толкова бързи и смъртоносни, че той се поколеба дали неволно няма да стане причина за смъртта на другаря си.

Косата на Джеймс беше разчорлена, по челото му се стичаха едри капки пот. Той приклекна, свалил ниско острието, в очакване на следващата атака.

— Бива те — кимна мъжът, представял се като Навон. — И в шаха, и във фехтуването. Рядка комбинация.

— Имах добри учители — отвърна Джеймс, възползвайки се от паузата, за да си поеме дъх. За миг се изкуши да нападне, после се досети, че точно това очаква от него противникът му. Навон дори отпусна леко рапирата, сякаш се поддаваше на умората. Джеймс прецени шансовете да се възползва от минималното предимство. — На шах ме учи не друг, а посланикът на Велики Кеш.

Навон се усмихна.

— Хазара-хан! С удоволствие бих играл срещу него. Разправят, че бил най-добрият на света.

— Хвърли оръжието и ще се опитам да уредя този въпрос. Разбира се, срещата ще се състои в крондорската тъмница. — При последната дума Джеймс се хвърли в преднамерено несръчна атака и както очакваше, отговорът на Навон бе бърз и смъртоносен. Само светкавичните рефлекси го спасиха от гибел.

Навон се ухили.

— Близко беше.

— Бил съм и по-близо — отвърна Джеймс, който вече имаше пълна представа за възможностите на противника си.

— Кой те е учил на фехтовка?

Джеймс подхвана нова слаба атака, смъкнал острието повече, отколкото бе необходимо, сякаш възнамеряваше да удари ниско. И този път Навон реагира според очакванията на Джеймс и ако той не беше отскочил навреме, вероятно щеше да го промуши. Вместо това Джеймс се наклони напред, опря се с лявата ръка на пода и пропусна рапирата на Навон над гърба си. Острието й разпори наметалото му отзад. В същия миг Джеймс извъртя китка, вдигна върха на сабята нагоре и остави Навон да се наниже върху нея.

И докато главатарят на Нощните ястреби се поклащаше с учудено изражение, произнесе:

— А учител по фехтовка ми бе принц Арута.

Дръпна сабята и Навон се свлече на колене. В очите му се четяха много въпроси, но той така и не успя да зададе нито един от тях, защото животът го напусна и той се строполи на пода.

Джеймс прибра сабята, наведе се и го огледа.

— Мъртъв е.

Застанала до една от масите, подкрепяна от Питър Сивия, Юджийн попита разплакано:

— Какво става?

Джеймс се изправи и я погледна.

— Ще ти обясним всичко по-късно. Сега искам Оуин да отиде и да доведе баща ти. Трябва да разгадаем една мистерия.

Оуин се втурна към вратата. Джеймс изведнъж се сети нещо и викна подире му:

— И внимавай…

Оуин отвори вратата и Горат стовари юмрук в лицето му. Младият магьосник отхвърча назад и тупна насред стаята.

— … за Горат — довърши Джеймс и се приближи до Оуин, който лежеше в несвяст. След това поклати тъжно глава, обърна се към Юджийн и рече:

— Госпожице, ще бъдете ли така добра да повикате баща си?

Момичето изтича към вратата. Питър заобиколи масата и застана пред Джеймс.

— Прощавайте, господарю, ама цялата тая работа направо… ще ви помоля да си вървите значи.

Джеймс го изгледа бавно, после неочаквано прихна и отвърна:

— Разбирам.

Когато баронът пристигна, вече отнасяха тялото на Навон.

— Милорд — обърна се към него Джеймс, — трябва да разгадаем една мистерия.

— За какво става въпрос? — попита Корвалис.

— Татко, той нарече Навон „Невил“.

— Невил? — повтори баронът и кръвта се оттече от лицето му.

Джеймс го подкани с ръка да седне.

— Милорд — заговори той, — било е извършено убийство, но не наскоро, а преди много години. Разкажете ми за дьо Сандау и винарската изба.

Баронът закри очите си с ръка и се наведе напред. В първия миг Джеймс помисли, че ще се разплаче, но когато Корвалис отдръпна ръка, забеляза, че на лицето му е изписано облекчение.

— Юджийн, той беше твой брат. Ето защо настоявах да не се срещаш с него. Ухажваше те само за да ме ядосва.

— Нищо не разбирам — отвърна момичето.

— Невил наистина беше твой брат — повтори Джеймс и погледна към барона. — Но не и син на баща ти.

Лицето на барона почервеня, но той кимна. Явно нямаше сили да говори. Затова Джеймс продължи:

— Направих някои малки проучвания. Винаги има хора, готови да ти съобщят местните клюки. Изглежда, този Сандау, мъжът, който навремето наел на работа баща ти, бил не само зидар, но и скулптор. Говори се, че жените много се навъртали край него. Според една от местните бъбривки бил висок и красив мъж, с буен характер — сиреч от онзи тип, дето се харесва на жените.

Този път лицето на барона почервеня.

— И мама ти е изневерила? — попита го Юджийн.

— Изглежда, точно това е станало — побърза да вметне Джеймс.

— Ти ли уби Сандау? — Юджийн не сваляше поглед от барона.

— Нагласих всичко да прилича на нещастен случай — призна той примирено. — Не знаех, че нещата ще стигнат чак дотам. При срутването загинаха десетина души. Между тях и Невил — поне така смятах. Нямах представа, че момчето ще е долу — продължи той малко ядосано. — Исках да се държа с него както подобава. Двамата с майка ти обсъждахме неведнъж този въпрос — след като научих цялата истина. Опитвах се да го отглеждам, сякаш е мое дете.

Юджийн се изправи и възкликна:

— Не те познавам! — И отстъпи няколко крачки. — Не ви познавам всичките. — Обърна се и изтича навън.

Джеймс също се надигна.

— Бароне, чака ни неотложна работа. Ще спомена за случилото се в доклада до принца на Крондор. Съветвам ви да отидете до Ромней и да запознаете със събитията тамошния лорд. Сигурно не е зле и кралят да знае за тях. Дължите и на двамата пълните си признания — струва ми се, че е крайно време да поставите в ред неуредените си сметки. Съмнявам се, че кралят ще ви позволи да запазите настоящия сан. Бих ви препоръчал също така поне за известно време Юджийн да се премести при семейството на Оуин.

В този момент Оуин дойде на себе си и попита:

— Какво стана?

Горат му помогна да се изправи.

— Извинявай. Очаквах друг.

Оуин разтърка подпухналата си челюст.

— Ще се оправя — промърмори той и се огледа. — Какво стана все пак?

— Ще ти разкажа по пътя.

— По пътя накъде?

Джеймс извади ключа, който бе взел от Навон.

— Към крепостта.

 

 

След като вратата отново бе отворена, Джеймс каза:

— Вече зная, че само членовете на фамилията умеят да отварят тази врата отвън. — Той помогна на Оуин да слезе от скалата. — Щом останалите деца от селцето не са били в състояние да я намерят, Навон дьо Сандау едва ли би могъл да го направи случайно — още повече, че не е имал работа насам. Ето защо зададох няколко въпроса и получих интересни насочващи отговори. Тъкмо тези, които очаквах. — Той ги поведе към тъмния тунел. Както обикновено Оуин им осигури своята вълшебна светлина. — Достатъчно ми беше да се запозная с барона, за да си дам сметка, че не е било никак трудно баронесата да се увлече по един толкова привлекателен мъж като Сандау, при това прочут с успехите си сред женския пол. Ето как е бил заченат и Навон. Баронът обаче скоро открил, че не е бащата. И въпреки това двамата със съпругата му решили да не обсъждат този въпрос, но всеки път, когато момчето се изправяло пред погледа му, то напомняло за извършената измяна. И така, близо десет години след изневярата баронът решил да примами виновника в крепостта, да подготви злополука и да осъществи замисленото отмъщение. За съжаление момчето било долу. Така или иначе, загинали невинни хора.

Вече бяха стигнали спалното помещение и се изкачваха по стълбата към заключената врата.

— По някакъв начин — продължи Джеймс — Невил успял да се измъкне от тунелите. Предполагам, че е бил ранен и уплашен. Никога няма да узнаем как е станало, по-важното е, че е оцелял. Не знаем как, нито защо, но по някакъв начин се е измъкнал и е оцелял. Може би някой го е намерил. Може да са били Нощните ястреби, или пък по-късно се е свързал с тях. Не е изключено един толкова млад и способен момък като Невил да е използвал възможността да поеме управлението на организацията, когато преди десет години Арута едва не се разправи окончателно с Нощните ястреби. Нищо чудно по онова време оцелелите от погрома да са намерили убежище в това затънтено местенце. Но така или иначе, те са му помогнали да промени външния си вид, та никой да не познае в него изчезналото момче. Някои хора се променят драстично във възрастта между единадесет и двадесет и две. А може да са използвали магия. Както вече казах, никога няма да узнаем цялата истина. Знаем обаче, че са съществували връзки, които Невил е наследил — връзки между Нощните ястреби, моределите и пантатийците.

Като чу последното, Горат се намръщи.

— Тези гадни змии и техните зловещи заклинания. Не мога да ги понасям.

— Но Мурмандамус е установил, че могат да му бъдат полезни — посочи Джеймс, който не знаеше, че Мурмандамус в действителност е пантатиец, променен с помощта на заклинания да прилича на моредел.

Той спря пред вратата и пъхна ключа, който бе взел от Навон, в ключалката. Ключът се завъртя съвсем лесно и вратата се отвори. Зад нея имаше друго спално помещение, очевидно неизползвано от години. В малкия килер отстрани откриха сандъци със злато, скъпоценни камъни и документи.

Джеймс не обърна внимание на златото и скъпоценните камъни, а прегледа набързо документите и възкликна:

— Проклет да съм!

— Какво? — попита Оуин.

— Северен страж. Делекан ще нападне през Северен страж.

— Защо? — попита Горат.

Джеймс махна с ръка да го оставят на мира, помисли малко и каза:

— В това има логика. Ето защо са подхванали това кърваво безумие. Ако Делекан успее да завладее Северен страж, ще може да се спусне по река Восна, която заобикаля северните подножия на Каларските планини и си проправя път през Маскакското дефиле. Оттам е съвсем кратък преход до река Ром. След това ще е на два дни път от Ромней. Ромней! — повтори той и изгледа Оуин и Горат. — Разбрахте ли сега защо там имаше размирици! Иска в града да цари хаос, за да не могат да му окажат съпротива.

— Но защо точно Ромней? — попита Оуин.

— Защото оттам тръгва на юг по река Ром, слиза при големия завой и поема право към Сетанон. На пътя му няма друго, освен гори и открита равнина.

— И след като изгори Кавелската крепост и завладее пролома…

— … няма да позволи на никого да проникне в тила му — довърши Джеймс, изправи се и тръгна към стълбите. — Трябва да потеглим незабавно.

— Накъде? — попитаха едновременно Горат и Оуин.

— Аз отивам в Северен страж — отвърна Джеймс, — за да предупредя барон Габот за атаката. А вие ще занесете тези документи на Арута. — Той подаде на Оуин три пергаментови свитъка.

— На принц Арута? — Оуин поклати глава. — Ще ни трябват седмици, за да се върнем в Крондор — освен ако не използваме цуранската сфера.

— Той не е в Крондор, тъй че сферата няма да ви свърши работа — отвърна Джеймс. — В момента, заедно с по-голямата част от армията си, Арута е в северните покрайнини на Мъглива гора и чака сведения откъде ще дойде атаката, за да може да се притече на помощ. Ако получи съобщението навреме, до седмица ще е в околностите на Тир-Сог, Висок замък или Северен страж.

— Значи искаш да му кажем, че трябва да иде в Северен страж?

— Точно така — кимна Джеймс, докато се спускаха по пътеката към конете.

— Ами ако не ни повярва? — попита Горат. — Последния път, когато се видяхме, го гризяха съмнения относно моята честност.

— Не чак толкова, колкото изглеждаше — успокои го Джеймс. — Ще те посъветвам нещо — никога не играй на карти с принца. Във всеки случай, ако се усъмни в думите ви, просто му кажи: „Ще има забава при Мамчето“. Така ще знае, че посланието е от мен.

— Не разбирам, но ще те послушам — отвърна Оуин.

— Джеймс — рече Горат, — ако принцът е край Мъглива гора, наблизо ще бъдат и предните части на Делекан. Щом крайната цел е Сетанон, предполагам, че немалка част от неговите сили вече са се промъкнали незабелязани през тесните проходи в планината, за да подготвят настъплението на армията идната пролет.

— Ако мислиш, че не го знам — отвърна Джеймс. — Така беше и когато евакуирахме Висок замък и се спускахме през Високи ридове и Мъглива гора.

— Ами ако ни заловят или убият?

— Мога да ви кажа само едно — рече Джеймс, докато се мяташе на седлото.

— Какво?

— Постарайте се това да не стане. — Той обърна коня и препусна по пътеката.

— Искам само да се уверя, че Юджийн ще замине при родителите ми — помоли Оуин Горат, докато двамата подкарваха конете.

— Напълно разумно — кимна Горат.

— Опасявам се, че това ще е единствената ми разумна постъпка в целия план — промърмори Оуин.