Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Крондор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: The Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 19
Срещата

Пъг даде знак на останалите да се отдръпнат. Беше струпал на купчина всичката кристализирала мана и сега взе двата кристални жезъла и каза:

— Тази врата е престанала да функционира, когато е била прекъсната връзката от другата страна, откъдето е идвала и необходимата енергия.

— Но къде може да е тази друга страна? — попита Оуин.

— Някъде в близост до двореца в Крондор. Гамина е била в безсъзнание, когато са я отвлекли, но номерът, който направи Макала в моя кабинет със създаването на временен портал, изисква оригиналната врата да е съвсем наблизо.

— Защо? — попита Оуин.

— Когато разполагаме с достатъчно време, ще ти обясня цялата теория подробно, но за момента е достатъчно да знаеш, че инструментът, който ми даде Макала, няма достатъчно сила, за да ме транспортира между различни светове. Той само ми позволи да проникна в разлома, който съществуваше наблизо.

Оуин кимна и попита:

— Имаш ли някаква представа защо Дхатсаван и останалите богове на този свят са кристализирали маната по този начин?

— Мисля, че заради някакъв отчаян план, щом са го осъществили в разгара на битката. Вероятно са очаквали, че когато почувстват намаляването на свободната мана, валхеру ще се обезпокоят да не попаднат в капан и да останат завинаги пленници на този свят. Едва ли някога ще узнаем истината. А и сега не съм в настроение да се връщам при колоните, за да ги разпитвам.

— Как ще настроим машината, след като не разполагаме с източник на енергия? — попита Оуин.

Пъг вдигна Чашата на Рлин Скрр.

— Ето с това ще канализираме енергията. Дхатсаван ти е казал, че Чашата е ключ, с който може да достигнеш други светове.

— Да, така каза.

Пъг допря с пръст челото си.

— А тук държа знанията за това. Но ще ми е нужна и твоята помощ.

— Какво по-точно?

— Първо трябва да ви предупредя: може да не се получи или дори да загинем всички. Бих предпочел да сте някъде отвън в този момент, но опитът ми с разломите показва, че ще разполагаме с броени секунди.

— Добре, татко — обади се Гамина. — Кажи само какво трябва да направим.

— След като кажа на Оуин какво да прави, ще започна да броя на глас и когато стигна до „три“, ще се опитаме да включим машината на разлома. Ако стане, между ей онези два полюса ще се появи трепкащо сребристо сияние, което малко след това ще започне да посивява. Веднага щом стане сиво, скачате между полюсите. Няма да е зле, ако с Горат си държите ръцете. Ние с Оуин ще ви последваме незабавно. — Той им показа къде да застанат, след това се обърна към Оуин: — Това вероятно е най-трудната задача, която си изпълнявал някога. Притежаваш както енергията, така и необходимите познания, за да я изпълниш, макар че с второто си се сдобил съвсем отскоро.

— Не те разбирам…

— Силите ми все още са недостатъчни, заради грешката, която допуснах с Чашата — каза Пъг. — Макар паметта ми да се е възстановила, ще минат още няколко дни, преди същото да стане и със силата ми. Но твоята е непокътната, а имаш и познанията, които получи от мен.

— Но аз не разбирам нищо от разломи — възрази Оуин.

— Затвори очи и спри да мислиш за това, което трябва да направиш. Отпусни се и всичко ще се получи от само себе си.

На лицето на Оуин се изписа съмнение, но въпреки това той затвори очи. Пъг изчака минута и каза:

— Все още се напрягаш. Защо не помислиш за нещо друго?

— За какво например?

— За нещо досадно, за някой скучен учебник, който е трябвало да научиш, или за уроците на Елгахар в Звезден пристан.

Оуин се разсмя и в същия миг нещо в ума му сякаш прещрака.

— Аз… чакай малко, нещо… — Той отвори очи. — Разсмях се и изведнъж установих, че зная нещо за разломите.

— Затвори очи и мисли за други неща — нареди отново Пъг.

Оуин въздъхна и отново затвори очи. Остави мислите си да се реят свободно и усети, че го заливат спомени. Спомни си как му се подиграваха по-големите му братя, докато се ровичкаше из книгите на баща си, спомни си девойката от родния град, която харесваше, но така и не събра сили да заговори, макар че тя вероятно щеше да е поласкана от вниманието на един от синовете на барона. После си спомни за срещата с Патрус, за отношението на стареца към баща му, за мъдростта, която се криеше под привидно небрежната му външност. А после в мислите му изникна образът на стареца, който му обясняваше как се правят някои лесни заклинания.

„Казвам ти, момче — говореше въображаемият Патрус, — номерът с пламъка от върха на пръстите е проста работа. Достатъчно е да си представиш, че въздухът около тях се загрява, и стига да го искаш достатъчно, малко след това ще получиш пламък.“ Оуин си спомни, че дълго след това правеше безуспешни опити, докато накрая се получи.

Патрус продължаваше да нарежда в мислите му: „Най-добрият начин да вникнеш в структурата на разлома е като игнорираш общоприетите представи за триизмерна ориентация. Представата, че си «тук» или «там», е по-скоро препятствие, отколкото помощ. Ако мислиш за разлома, като за «врата» между две места, долепени едно до друго във всеки момент, тогава…“ — Гласът на Патрус постепенно стихна, но Оуин имаше чувството, че е схванал същината на урока.

Изведнъж той отвори очи и извика:

— Зная как да го направя!

— Добре — кимна Пъг. — Веднъж оставих на Макрос да ме води, докато не събрах достатъчно сила, за да проникна и разруша разлома. Сега аз ще водя теб. Гамина?

— Да, татко?

— Опитай се да свържеш ума на Оуин с моя, а успееш ли — приготви се за скок.

Тя подаде ръка на Горат и отвърна:

— Когато сте готови.

Пъг кимна и в същия миг Оуин почувства, че умовете им са свързани чрез този на Гамина. Пъг вдигна Чашата на Рлин Скрр с една ръка; в другата държеше кристалния жезъл. Опря жезъла в земята и попита:

— Готов ли си?

Оуин също опря своя жезъл и отвърна:

— Да, готов съм!

— Едно, две, три!

Оуин почувства в ръката си прилив на енергия и я насочи към купчината кристализирала мана, струпана до машината. Изведнъж чашата в ръката на стария магьосник засия ослепително и сиянието й се предаде на двата полюса.

Беше като да се пресегнеш и да отместиш завеса. Оуин дори знаеше къде точно иска да се образува разломът отвори очи и забеляза блестяща сребриста стена, която бързо посивяваше. В същия миг Горат и Гамина скочиха през нея и изчезнаха.

— Хайде! — извика Пъг, улови го за ръката и двамата се хвърлиха към сивкавата стена.

Оуин почувства, че прелита през някакво лишено от форми пространство, а в следния миг се озова на каменен под и едва не се спъна в Горат и Гамина.

Стаята беше тъмна, от прозореца се процеждаше оскъдна светлина.

— Къде сме? — попита Горат.

— В моя кабинет в Крондор — засмя се Пъг.

Гамина скочи и плесна радостно с ръце. Още преди да заговори вратата се отвори и влезе Катала, само по нощница. Тя притисна дъщеря си в обятията си, после протегна ръце към Пъг.

— Знаех си, че ще я откриеш — бяха първите й думи. Известно време Пъг се любуваше на отново събраното си семейство, после бавно каза:

— Макала ще си плати за всичко това.

— Той ли стои зад тази работа? — попита Катала.

— Това е дълга история, любов моя. Гамина ще ти я разкаже, когато се приберете на сигурно място в Звезден пристан.

— А ти къде ще бъдеш? — попита го разтревожено Катала.

Пъг изгледа Горат и Оуин и отвърна:

— Ние трябва да бързаме за Сетанон.

 

 

Джеймс погледна Патрус и старият магьосник извика:

— Мисли за себе си, момче! Аз мога да се погрижа за мен си!

Джеймс бе склонен да се съгласи. Чаят, който им бе направил лечителят на Арута, правеше чудеса. Колкото и изтощени да бяха, когато си лягаха, бе достатъчно да пийнат няколко глътки от него и на сутринта силите им бяха възстановени напълно.

Бяха препускали като обезумели, изстисквайки всички сили от конете, които сменяха по три-четири пъти на ден. Успяха да предупредят навреме барона на Висок замък и дори си позволиха да преспят една нощ в меки легла, а на следващия ден отново продължиха, изоставяйки изморените войници, които не разполагаха с чудните възможности на чая, в замъка, за да тръгнат с останалите.

Най-сетне, когато изкачиха един хълм, забелязаха в далечината шатри и знамена, а зад тях тъмната линия на северния край на Мъглива гора. Скоро след това стражите ги спряха с виковете си. Стотникът, който излезе да ги посрещне, познаваше и двамата скуайъри.

— Къде е рицар-маршалът? — попита без предисловия Джеймс.

— В щабната шатра с херцога, господарю.

— Кой херцог?

— Крудийският херцог, скуайър.

— Мартин е тук? — Джеймс повдигна вежди. — Хубаво. — Той махна на останалите да го последват към една голяма шатра. Когато стигнаха при нея, скочи от коня и подаде юздите на един прислужник. Другите последваха примера му. На входа на шатрата Джеймс нареди: — Докладвайте на рицар-маршала за Джеймс и Локлир. Часовоят влезе вътре и само след миг ги покани. Рицар-маршал Гардан се бе навел над картата и я изучаваше внимателно. Когато влязоха, той вдигна насеченото си от бръчки лице и им се усмихна. Въпреки това в очите му се четеше тревога.

— Надявам се, появата ви означава, че Арута е наблизо зад вас.

— Тръгнал е насам, както и целият гарнизон на Висок замък, но ще мине седмица, докато пристигнат — отвърна Джеймс.

— Цяла седмица! — възкликна Гардан.

— Изгубихме няколко коня, докато стигнем при вас — обясни Локлир.

— Арута нареди незабавно да поемете към Сетанон — докладва Джеймс и се огледа. — Мислех, че Мартин е тук.

— Беше — обясни Гардан. — Но взе съгледвачите си и се отправи към гората.

— Какво го накара да тръгне натам? — попита Локлир.

— Едно съобщение от Томас. Той смяташе, че няма да е зле, ако имаме свои хора в гората. Мартин, съгледвачите му и отряд елфи отидоха да търсят Тъмни братя.

— Значи Делекан е потеглил? — попита Джеймс.

— Той е тук. — Гардан постави пръст върху едно място на картата, където две реки се събираха в Мъглива гора. — Преди два дни се появи неочаквано. Не зная как го е направил, но вместо отпред, ни излезе право в тила.

— Предполагаме, че е използвал машина на разлома — рече Джеймс.

— Мътните го взели! — изруга Гардан. — Ако Войната на разлома ни научи на нещо полезно, то е, че отворят ли веднъж проклетите си врати, могат да прехвърлят войски с бързината, с която ги подреждат пред тях.

— Не вярвам тази да е толкова голяма — подметна Патрус.

— Кой е този? — попита Гардан.

— Казвам се Патрус — представи се магьосникът. — Ако беше достатъчно голяма, вече да са ви нападнали. — Той се наведе над картата и плъзна пръст по реката. — Тук някъде има ли брод, или мост?

— Опитваме се да открием — отвърна рицар-маршалът.

— Хайде, момчета — рече Патрус.

— Чакай! — спря го Джеймс. — Къде?

— Ако този остроух дявол е вече там, значи се готви да предприеме следващия си ход. Щом не се е появил насам, все още не е късно да изключим проклетата му машина и тогава хранениците му ще се втурнат на север, сякаш ги гонят хрътки. — Той се захили. — Тези тъмни елфи хич не обичат да са далеч от дома.

— Кой е този човек? — повтори Гардан.

— Това е дълга история — махна с ръка Джеймс. — Ще ви я разкажа, когато всичко свърши. Но той е единственият магьосник, с когото разполагаме, и ще трябва да се задоволим с него, освен ако не се появи Пъг.

— „Ще трябва да се задоволим“ — повтори с кисела физиономия Патрус. — Ако приказвате така, ще си ида вкъщи и ще ви оставя сами да се оправяте с тази каша.

— Извинявай — рече Джеймс. — Просто съм уморен.

— Няма нищо, Джими. Заведи ме при машината и ще я изключа.

— Доколкото знам — намеси се със скептичен тон Локлир, — за да го направиш, ти трябват специални познания и умения по разломите.

— Специални са, няма съмнение — кимна Патрус. — Доколкото съм чувал, повечето от тези разломи изникват не там, където трябва, вследствие на магьоснически грешки. — Той им намигна. — Никак не е трудно да се обърка някоя магия, от мен да го знаете.

— Надявам се, че си прав — отвърна Джеймс. — И да не успеем да спрем прехвърлянето на армията, ще спечелим дори ако позадържим малко похлупака над врящото гърне, докато Арута пристигне.

Гардан разпери ръце.

— Фронтът въобще не е ясно очертан. Имаше леки набези тук, тук и тук. — Той посочи три различни места край реката. — Херцог Мартин тръгна в тази посока. — Пръстът му се спря на един проход между последните две точки на набези. — Смяташе да се промъкне в тила на тъмните елфи.

— Ако има човек, който би могъл да се прокрадне в гора зад гърба на тъмни елфи, това е само Мартин Дълголъкия, макар че и за него ще е невероятно трудно — каза Джеймс.

Гардан се засмя.

— С него замислихме отвличащ ход.

— Ако е достатъчно шумен и изглежда достоверен, може и да му свърши работа. В такъв случай и ние бихме могли да се възползваме от него.

— Няма ли да си починем малко? — попита Локлир.

Патрус погледна младия скуайър със съжаление.

— Ще си почиваш, когато се преселиш в отвъдното, момче. А сега се размърдай, че ни чака работа.

Локлир кимна намръщено.

— Останаха ли съгледвачи в лагера? — попита Джеймс.

Гардан поклати глава.

— Не. Всички отидоха с Мартин и елфите. Ако имате късмет, ще ги срещнете, преди да се натъкнете на отрядите на Делекан.

— В такъв случай по-добре да тръгваме, докато е още светло — заяви Джеймс.

— Как сте със запасите? — попита ги рицар-маршалът.

— Разполагаме с храна за около седмица — отвърна Локлир.

— Тогава само ще ви съобщя последната парола. „Крондорски орел“. Разпоредих да я изискват, защото из горите се срещат и ренегати.

— Когато отведох Горат в Крондор, си мислех, че никога вече няма да се изправя очи в очи с квеганските наемници.

— Разрешавам ти да ги трепеш колкото ти душа иска — заяви Гардан. — Хайде, време е да тръгвате.

Джеймс се разсмя и махна на Патрус и Локлир да го последват. Взеха отпочинали коне от конюшнята, но и тук Патрус намери повод да мърмори.

— О, богове, пак непознат кон! — бе краткият му коментар. — Тъкмо свикнах с предишния…

— Да не предпочиташ да вървиш пеш? — попита го Локлир.

— Точно в този момент, момче, бих го предпочел — бе отговорът, придружен от познатия зловещ кикот.

Джеймс поклати глава. Опитваше се да харесва стария дърдорко, но на моменти едва се сдържаше да не го стисне за гушата.

 

 

По всичко личеше, че тук съвсем скоро е имало битка. На поляната лежаха трима мъртви ренегати и един моредел и ако се съдеше по броя на стрелите в труповете, очевидно бяха попаднали на засада. „Само елфи са в състояние да издебнат моределски съгледвачи“ — помисли си Джеймс. Което вероятно означаваше, че херцог Мартин е някъде наблизо.

— Как мислиш, дали елфите ни помнят от скорошното ни посещение в Елвандар, или ще ни вземат за квегански ренегати и ще започнат да стрелят? — попита Локлир.

— Защо сам не ги попиташ? — отвърна нечий глас зад едно дърво вдясно, преди да го направи Джеймс.

Локлир и Джеймс дръпнаха юздите в момента, когато иззад дървото се показа висок мъж, облечен в кафяво-зелени дрехи.

— Мартин! — възкликна Джеймс. — Радвам се да ви видя, ваша светлост!

Мартин, херцог на Крудий, навремето известен като Дълголъкия, се бе подпрял на оръжието, на което дължеше името си.

— Добра среща, Джеймс и Локлир. Кой е приятелят ви?

Патрус се огледа стреснато, когато иззад дърветата се материализира цял отряд елфи.

— Казвам се Патрус.

— Той е магьосник — обясни Локлир. — Дойде с нас, за да ни помогне да неутрализираме машината на разлома.

— Това е лорд Мартин, херцог на Крудий.

— Доста странен херцог, ако питате за мнението ми — изсумтя Патрус.

Мартин се усмихна и веднага се долови приликата с брат му — Арута.

— Натруфените дрешки на придворните не са кой знае колко практични, когато трябва да търчиш из гората и да гониш ренегати.

— Няма две мнения — съгласи се старият магьосник. — Та значи, тръгнали сме да търсим машината. Да знаете къде може да я открием?

— Знам точно къде се намира — отвърна Мартин. — Тази сутрин голяма група моредели тръгнали на юг, а ние се промъкнахме в тила им и се върнахме нагоре по реката. Не съм виждал машината, но зърнах на едно място доста подсилена охрана, което ме навежда на мисълта, че трябва да е там. Освен това във въздуха се долавяше нещо странно, което ми напомняше за усещанията, които предизвикваха в мен цуранските машини по време на войната. Ще пратя вест на Гардан, та когато пристигне Арута, да го насочи натам.

— Но ще бъде късно — рече Джеймс. — Патрус смята, че…

— Патрус не се нуждае от говорител, който да изразява мнението му, момче — прекъсна го старецът и се обърна към Мартин. — Ваша светлост, онзи остроух дявол едва ли е успял да прехвърли повече от няколко отряда. Сигурен съм, че той самият вече е на път за Сетанон, а тези, които се навъртат наоколо, са само част от ариергарда. Но ако машината продължава да работи до пристигането на принца, никой не знае колко троли и таласъми, както и други кръвопийци, ще очакват приближаването на нейната главна армия.

— Какво предлагаш? — попита го Мартин загрижено.

— Да се приближим максимално до проклетата машинария, а там искам от вас да вдигнете шум и да отвлечете колкото се може повече от негодниците встрани. Излъжете ги, че готвите мащабен удар, а после се отдръпнете, та да се втурнат подире ви. А ние ще се промъкнем в бъркотията и ще видим сметката на машината.

Мартин погледна въпросително Джеймс, който повдигна рамене.

— Добре — съгласи се той. — Последвайте ни. Но ще трябва да вървите пеша.

Тримата конници скочиха от седлата и елфите отведоха животните някъде встрани.

Мартин погледна към слънцето зад клоните на дърветата и каза:

— До залез-слънце ще сме при моста. По тъмно ще ви прехвърлим от другата страна, а ние ще им отвлечем вниманието.

— Ще ни прехвърлите през реката? — попита магьосникът. — Надявам се, че няма да се измокрим?

— Боя се, че ще се наложи — отвърна засмяно Мартин. — Има един плитък брод малко над моста. Мисля, че таласъмите все още не го знаят.

— Таласъми ли? — попита Локлир.

— По наши сведения в гората има само таласъми и квегански наемници. Предполагам, че моределите са тръгнали на юг с Делекан или с онзи, който води отряда им.

— Локлир, как си с квеганския? — попита Джеймс.

— Доста добре. А ти?

— Не е чак толкова добър, като твоя. Аз не съм израсъл на пристанище.

— Че Крондор къде е? Да не е навътре в сушата? — засмя се младият скуайър.

— В канала рядко навлизат квегански търговци.

— Така ли? — учуди се Локлир. — Но защо питаш?

— Защото не е изключено да се натъкнем на таласъми и троли, но много по-възможно е да срещнем някой от проклетите квегански ренегати.

— Да не искаш пак да изиграем онези сценка с „ние сме квегански ренегати“? — попита загрижено Локлир. — Номерът може да минава, когато трябва да преметнем тъпите троли, но ако става въпрос за истински наемници… не съм чак толкова добър, че да мина за квеганец пред някой, който е такъв по рождение.

— Ще му мислим, когато му дойде времето — махна с ръка Джеймс.

— Няма що! — въздъхна Локлир.

— Мартин — продължи вдъхновено Джеймс, — вместо да нанасяш лъжливи удари на противника, защо не опиташ да ни подгониш право към него?

Мартин повдигна учудено вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Не, но какво пречи да опитаме? — захили се Джеймс.

 

 

Слънцето вече клонеше към хоризонта, когато наемниците край моста чуха шум от бягащи през гората мъже и викове за помощ на квегански. Скоро на брега на реката се появиха трима мъже — двама по-млади и един старец, — които търчаха презглава, а зад тях из храсталаците се мяркаха преследвачите им.

Пръв стигна моста Джеймс. Спря задъхан, посочи с ръка през рамо и извика на квегански:

— Нападат ни!

Вторият мъж го застигна, размаха ръце и кресна уплашено:

— Защитавайте моста! Ние ще повикаме подкрепление.

Водачът на наемниците се обърна към главатаря на тролите и тъкмо се канеше да го попита какво да правят, когато над главата му профуча стрела. Той се просна на земята, а тримата преследвани продължиха, за да повикат помощ.

Докато тичаше, Джеймс погледна през рамо. Мартин и неговите елфи полагаха всички усилия да убедят стражите на моста, че започва голяма атака. Той спря и даде знак на Локлир и Патрус да забавят ход. Гърдите на стареца свиреха и Джеймс го попита:

— Как се справяш?

— Не както очаквах — отвърна Патрус. — Дай ми една минута и ще се оправя. — После се засмя с познатата си зла усмивка.

Изчакаха старецът да си поеме дъх и продължиха през гората. Движеха се право към мястото, където предполагаха, че е скрита машината на разлома — малка долчинка между два невисоки хълма. Насреща им излезе група моредели и Локлир извика на квегански:

— Нападнаха моста!

Водачът, висок и плещест моредел, приличаше малко на Горат. Носеше елек от нещавена кожа, под който се виждаха яките му гърди.

— Не говоря квегански, кучета такива! — кресна им той.

Джеймс спря и си пое дъх.

— Аз може говори на Кралски — почна той, като се опитваше да говори с акцент. — Нападнали мост. Троли пратили за помощ!

— Нападнали са моста? — Водачът се обърна към войниците си и им махна да тичат натам. — Аз съм Мороулф, син на Делекан и първи заместник-главнокомандващ. Аз се разпореждам тук, докато Делекан се придвижва към Сетанон. Вие при кого служите?

Локлир погледна Джеймс, който почна:

— Ами ние…

— Кажи му за елфите! — прекъсна го Локлир, както се бяха уговорили.

— Елфи ли? — повтори Мороулф. — Какви елфи?

— И за високия мъж с дългия лък, с който може да повали човек от хиляда стъпки — прибави Локи.

— Дълголъкия! — Мороулф подскочи. — Само той може да бъде! Убия ли го, ще се покрия със слава.

— А другият как се казваше? — попита Джеймс.

— Май Калин — продължи сценката Локлир.

— Принцът на Елвандар е тук!? — извика моределът, сграбчи Джеймс за ризата и го вдигна.

— Да, да — потвърди Джеймс. Изобщо не му беше трудно да се престори на уплашен. — Принц Калин, така му викаха.

— Повикайте войниците ми! Отиваме да убием еледелския принц и неговия човешки приятел! Аз лично ще им изям ушите! — закрещя Мороулф. — Къде са те? — попита той Джеймс, след като го пусна на земята.

— При моста — посочи Джеймс.

Шестимата моредели се втурнаха към моста. Джеймс ги изпроводи с вика:

— Ще пратя и другите подире ви!

Докато Локлир му помагаше да се изправи, Джеймс мърмореше:

— Не мога да повярвам, че се получи.

— Няма да е за дълго. Най-много половин час. Да тръгваме.

Отново затичаха през гората и когато видяха още една група моредели, Джеймс извика отдалече:

— Мороулф нареди да бързате за западния мост!

Водачът на моределите, възрастен воин с вид на ветеран, възрази:

— Наредиха ни да охраняваме тази машина. — Вдигна ръка и едва сега Джеймс осъзна, че стои до машината на разлома. Ако не бяха спрели заради моределите, сигурно щеше да я подмине в здрача.

— Мороулф каза ние да я пазим — обади се Локлир.

Ветеранът го погледна с нескрито съмнение и Джеймс побърза да вметне:

— Значи така каза: „Вас, квеганските псета, по̀ ви бива да пазите машината, а не да търчите на лов за еледели“. Принц Калин и Мартин Дълголъкия нападнаха западния мост.

Ефектът от думите му бе светкавичен — моределите се втурнаха към гората.

Изправен до машината, Джеймс доволно подметна:

— Чудя се дали принц Калин си дава сметка с какво уважение се ползва сред по-тъмните си роднини?

— Мисля, че няма да остане дълго в неведение — отбеляза Локлир. После погледна Патрус и попита: — Ще можеш ли да спреш тази чудесия?

Тъкмо в този момент от машината се появи отряд от шестима моредели, които заслизаха от платформата. Джеймс веднага си придаде началнически вид и извика:

— Нападнаха ни при западния мост! Бързайте да помогнете на Мороулф!

Те се затичаха натам, накъдето им сочеше, а Локлир подхвърли:

— Някой от тези дни ще срещнеш моределски вожд, който просто няма да е толкова лековерен, и ще си изпатиш.

— Ще ида да огледам машината — обади се Патрус. Заобиколи я и се пъхна под платформата, която бе дълга шест стъпки и широка десет: напълно достатъчно, за да вървят двама души рамо до рамо, но не повече. — Доста чаркове е трябвало да докарат, за да я построят. Затова е толкова малка.

— Онази, която цураните са използвали през войната — рече Джеймс, — е била поне шест пъти по-голяма, ако съдя по думите на Арута. През нея са минавали цели каруци.

— През тази също може да мине малка количка — отвърна магьосникът. — Да видим откъде може да се изключва.

Той спря пред някакъв механизъм, покрит с кристали и поставен върху дървена колона. Плъзна длан по кристалите и когато пръстът му докосна втория отляво, от него изскочи искра и го събори на земята. Докато Джеймс му помагаше да се изправи, Патрус промърмори:

— Ето че научих нещо полезно.

— Какво? — попита Локлир.

— Да не пипам пак тия проклети кристали.

Отново обиколи машината и когато се върна при мястото, където стоеше Джеймс, през отвора преминаха още шестима моредели. Джеймс и на тях нареди да тръгнат след Мороулф.

— Защо да не я запалим? — предложи Локлир.

— Това може и да свърши работа — съгласи се старият магьосник. — Но се съмнявам. Магия като тази няма да гори лесно. Дай ми още пет минути, момче, остави ме да я разгледам подробно.

Джеймс и Локлир се спогледаха многозначително: може би не разполагаха с толкова време.

 

 

Пъг въздъхна и заяви:

— Оуин, ще трябва да ми помогнеш пак. Силите ми се възвръщат, но все още не мога да разчитам на тях, за да стигнем до Сетанон. Ти ще ни прехвърлиш там.

— Аз ли? Но аз не зная как.

— Напротив! — възрази Пъг. — Знаеш много от нещата, които знам аз. Само дето не го осъзнаваш. А сега се отпусни и ме остави да те насочвам. — Той вдигна металната сфера.

Откакто Гамина бе свързала умовете им, Пъг можеше да прониква в мислите му и да му помага да се съсредоточи, без да прибягва до помощта на магия.

— Така, искам сега да се пресегнеш. Сетанон е натам… ето в тази посока — говореше той тихо. — Още съвсем мъничко… — Внезапно очите на магьосника се разшириха. — Разломът! Усещам го!

— Къде? — викна стреснато Горат.

— Някъде близо до Сетанон! Където действат Макала и другите.

— Да вървим там! — рече Горат. — Щом Делекан и съюзниците му са там, значи и за нас ще се намери работа.

Пъг кимна и стисна Оуин за рамото.

— Стисни очи и ми позволи да те насочвам. Все едно че отваряш врата.

Оуин затвори очи и се отпусна и миг след това пред погледа му наистина се показа врата. Той се пресегна мислено, натисна дръжката и побутна вратата.

И пропадна в пространството отвъд нея.

Тримата тупнаха доста шумно на земята.

Когато вдигнаха глави, забелязаха Джеймс, който попита Патрус:

— Как го направи?

Джеймс протегна ръце на Оуин и Пъг, а Локлир подаде своята на Горат.

— Не можете да си представите колко се радвам да ви видя тук — каза Джеймс.

— Благодаря, Джеймс — отвърна Пъг, изгледа Патрус и попита: — Кой е този?

— Казвам се Патрус — представи се с обичайното си спокойствие старият магьосник.

— А това е Пъг — намеси се Джеймс.

— Зная — кимна Патрус. — Виждал съм го веднъж отдалече. Дойде в Тимонс да подбира магьосници за академията си. Здрасти, Оуин.

— Здравей, Патрус. Как се озова тук?

— Дълга история.

От машината се появи поредната група моредели и Джеймс се развика:

— Елфите ни нападат! Мороулф тръгна на запад! Бързайте след него!

Моределите, още зашеметени от прехвърлянето, местеха объркани погледи между Джеймс и Горат.

— Размърдайте се де! — кресна им заповеднически Горат.

Моределите хукнаха.

— Идват на петминутни интервали — отбеляза Джеймс. — Не повече от шестима наведнъж.

— Това прави седемдесет на час — пресметна Локлир. — А Арута е поне на един ден път оттук. Ако не предприемем нищо, до утре ще станат хиляда.

— Къде е Делекан? — попита Горат.

— На път за Сетанон — заедно с почетната си гвардия — отвърна Джеймс. — Така поне каза синът му.

— Трябва да тръгнем натам! — заяви Горат.

— Но първо трябва да спрем тази машина — отвърна Джеймс.

— Бих искал да ви помогна, но се опасявам, че все още не съм си възвърнал силите — обади се Пъг.

— Какво мога да направя? — попита Оуин.

Патрус скочи от платформата и се изправи пред него.

— Просто да стоиш настрани, момче. Просто стой и гледай.

— Какво си намислил? — попита Пъг.

— Знаеш какво трябва да се направи, магьоснико. Вярно че работата е мръсна и нелишена от риск. — Той се усмихна на Оуин. — Дръж се за него, момче. И той може да те научи на това-онова. — След тези думи Патрус скочи през вратата.

— Не биваше да го прави! — извика Пъг.

Но вместо да бъде отблъснат назад, както Пъг очакваше, Патрус бавно се приплъзна между двата полюса. Жезълът му засия ярко и Патрус се провикна с блеснали от възбуда очи:

— Знаеш какво трябва да направиш, момче! Един от нас трябва да го направи, а аз и без туй съм твърде стар и близо до края! Направи го!

Пъг стисна Оуин за рамото и му извика:

— Прехвърли му от силата си!

— Какво? — ококори се Оуин.

— Разломът може да се затвори само отвътре! Дай му силата си! Побързай!

Оуин затвори очи и отново остави на Пъг да го насочва. Вдигна ръце и почувства как по тях преминава вълна от енергия, която се насочи право към стария магьосник. Патрус изкрещя, но не беше ясно дали от болка, или от радост. Миг след това разломът престана да съществува, а между полюсите на машината изригна вихрушка, която повали всички на земята.

Пръв скочи Джеймс, огледа се и попита:

— Къде изчезна той?

— Няма го — каза Пъг и поклати глава.

— Мъртъв ли е? — попита Оуин.

— Той знаеше с какво се захваща — отвърна Пъг. — Веднъж и аз затворих един разлом отвътре. Тогава ми помагаше не друг, а Макрос Черния, и въпреки това едва оживях.

— Това е смърт на храбрец — заяви тържествено Горат.

Оуин се помъчи да преглътне напиращите в гърлото му сълзи. Патрус беше първият му учител и макар да бе досадно и вечно мърморещо старче с доста странности в характера, той го уважаваше и му се възхищаваше. Накрая въздъхна и се изправи.

— Не зная след колко време ще се върнат Мороулф и останалите — рече Джеймс. — Но със сигурност скоро ще забележат вятъра, който задуха оттук.

— И без това е време да изчезваме — каза Пъг.

— Накъде? — попита Джеймс. — Нямам никакво желание пак да се промъквам през постовете на моределите. Изчерпах запасите си от хитрини.

— Трябва да идем в Сетанон. — Пъг погледна Джеймс и Локлир. — Вие знаете защо, а другите ще научат скоро.

— Щом там е Делекан, и ние тръгваме — заяви решително Горат.

— Подредете се в кръг — заповяда Пъг. Те го послушаха и се хванаха за ръцете. — Отпуснете се и позволете на нас двамата с Оуин да ви ръководим.

Оуин отново остави на Пъг да го насочва. Вече го правеше по-лесно, а и магьосникът, изглежда, възвръщаше бавно силите си.

Само след миг се озоваха на друго място.

— Почти стигнахме…

Изведнъж се блъснаха в някаква преграда и дори Горат изкрещя от болка. Могъщият моредел изгуби последен съзнание, но преди това успя да зърне телата на другите, проснати върху замръзнала черна земя, сгърчени от конвулсивните пристъпи на нетърпима болка. След това над него се спусна благодатната пелена на безсъзнанието.