Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Goldbarren, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев


Доста години изминаха вече, откакто корабът „Изегрим“ с издути ветрила плаваше от Кантон за Батавия. Времето беше чудесно, вятърът благоприятен и корабът, сякаш танцувайки, продължаваше своя път.

Недалеч от брега морето беше осеяно с голям брой по-малки и по-големи джонки, които със своите странни по формата си ветрила следваха различни посоки, като ту плаваха с попътен вятър, ту на бейдевинд. Ала по-навътре в Китайско море те ставаха все по-редки и по-редки, докато накрая само тук-там по хоризонта все още се мяркаше някое тяхно ветрило.

Пламтящото слънце се издигаше нагоре по безоблачното небе. Хората, които миеха палубата, току-що отново бяха забелязали право напред кораб, но не успяха да установят точно какъв бе всъщност той, а и не му обърнаха кой знае какво внимание. Но затова пък толкоз по-внимателно го наблюдаваше щурманът, който стоеше изправен на палубата с далекоглед в ръка, като само от време на време го сваляше от окото си и поклащаше глава. Най-сетне той прибра отделните му части една в друга, слезе по стъпалата и почука на вратата на капитанската каюта.

— Хей, капитане… капитане!

— Какво има, щурман?

— Право пред нас се вижда кораб, останал без мачти… прилича ми на джонка. Да продължаваме ли към него?

— Претърпял крушение кораб! — обади се капитанът, като скочи от койката си едновременно с двата крака. — Хмм, щурман, ами все пак трябва да видим какво има на него. Съвсем наблизо ли е?

— Да.

— Добре… тогава давай право натам… какъв е вятърът?

— Слаб.

— Толкоз по-добре. Веднага се качвам горе!

И действително само за броени минути капитанът облече дрехите си, оставени пред койката, и се озова на палубата, където най-напред се огледа да разбере от каква посока идваше вятърът, а после хвърли поглед на ветрилата и компаса. След това се приближи до щурмана, който му подаде далекогледа и с ръка посочи натам, където пострадалият кораб се полюшваше върху водата. От палубата вече и с невъоръжено око можеше твърде добре да се различи изоставената китайска джонка. Морякът на кормилото бе получил вече заповед да държи курс право към нея и с помощта на попътния, но слаб бриз „Изегрим“ бавно се приближаваше към малкия плавателен съд.

Впрочем за каквито и да било останки от кораб се интересува целият екипаж, защото обикновено целият екипаж получава определена част от намерения товар, стига той да е ценен. Ето защо моряците приключиха миенето на палубата възможно най-бързо, а после, без да губят време, седнаха да закусят, защото знаеха много добре, че по-късно нямаше да имат и минутка свободна. Междувременно „Изегрим“ постепенно бавно се приближаваше до пострадалия кораб. С помощта на далекогледа щурманът се опитваше да разбере дали на борда му все още имаше хора, а моряците стояха готови с въжета в ръце, та веднага, щом корабът им се доближеше до другия, да скочат на него и здраво да завържат двата плавателни съда един за друг.

В това време някои от ветрилата бяха свалени. Приближавайки се до самата джонка, моряците хвърлиха въжетата на палубата й, а после самите ги последваха с котешка пъргавина. Броени минути по-късно джонката беше вързана плътно за големия кораб и при това почти напълно спокойно море хората можеха съвсем удобно да се катерят между двата кораба. Даже и капитанът слезе заедно с тях в джонката и накара кормчията преди всичко да отвори каютата, за да видят дали вътре не лежаха мъртъвци и да не би някаква епидемия да е покосила екипажа или да го е принудила да напусне кораба. Но вътре не намериха нищо подобно. Изглежда, на борда нямаше никакво човешко същество, нито живо, нито мъртво, и само изпочупените мачти показваха, че навярно джонката бе връхлетяна от буря, след което екипажът в паническо бягство бе потърсил спасение в малката лодка. Разхвърляните из каютата хранителни продукти правеха това предположение още по-вероятно. Изглежда, хората не бяха взели със себе си нищо, тъй като дори и в капитанския шкаф всичко стоеше непокътнато.

Докато капитанът претърсваше каютата, щурманът отиде да разгледа товара. Капитанът намери цели купчини китайски дрехи и други дреболии, а накрая даже и едно доста тежко чувалче с испански долари, от които побърза да натъпче в джобовете си колкото можеше повече. Така натоварен, макар че срещна някои затруднения, той се върна обратно на борда на своя кораб, за да изпразни джобовете си и възможно най-бързо да повтори посещението си в чуждата каюта. Но когато се качи на борда на джонката за втори път, там бе посрещнат от щурмана с пребледняло като платно лице.

— Какво има, щурман? — възкликна капитанът, силно изплашен. — Приличаш на мъртвец! Случило ли ти се е нещо?

— Капитане — отвърна възбудено щурманът, като треперещите му устни едва изричаха думите, — джонката… джонката… е натоварила злато!

— Злато ли?… Не може да бъде! — възкликна капитанът. — Да не бълнуваш, щурман?

— Ето, вижте сам — каза щурманът, треперейки с цялото си тяло, докато подаваше на капитана няколко малки златистожълти кюлчета от тежък метал, — какво е това?

Капитанът посегна припряно, взе едно от кюлчетата, претегли го на ръка, а после направи с очи знак на щурмана да го последва в каютата на джонката.

— Щурман — каза му той с тих глас, когато се озоваха там, — колко… колко такива кюлчета има на борда?

— Злато ли е? — отговори на въпроса с въпрос морякът.

— Колко такива кюлчета има на борда? — повтори капитанът, без да му отговори.

— Най-малко петстотин — рече щурманът също тъй тайнствено и тихо като капитана.

— И къде се намират?

— В малкия трюм под самата каюта. Първо трябваше да изкъртя вратата му.

Капитанът замълча и едва след известно време тихо каза:

— Знаят ли… хората нещо за тях?

— Не — отвърна щурманът, — но… ами ако…

— Щурман — продума капитанът с тържествен глас, — това злато ни го изпраща самият бог. Ние и двамата си имаме у дома жена и деца, а за нашите корабопритежатели сме вършили винаги всичко, каквото са поискали от нас. В Калифорния, когато избяга целият ни екипаж, ние двамата останахме сами на борда и така корабопритежателите не изгубиха кораба си. А каква благодарност пожънахме в замяна? Нима увеличиха възнаграждението ни? Получаваме такава заплата, за която не би работил нито един юнга в Калифорния. А когато се върнахме, господата от управата не казаха даже едно: „Благодарим, капитане, благодарим, щурман.“

— О — обади се щурманът, — даже за малко да ни припишат на всичко отгоре и вината за това, че хората не бяха останали на борда, и бяхме принудени да платим сума пари за нов екипаж.

— Ами да, щурман — продължи капитанът, — тогава може би излязохме глупави. Но… просто така ни повеляваше дългът и аз до края на живота си няма да съжалявам, че съм го изпълнил. Гордея се с това. Но ако и сега пак решим да мислим само за нашите корабопритежатели, тогава нашите жени и деца ще имат право да ни сметнат за луди. А и аз не знам защо каквото сме намерили тук в открито море, трябва да стане собственост само на корабопритежателите. Струва ми се, че могат да бъдат напълно доволни, ако им дадем тяхната част от товара на джонката, а малкото намерено злато задържим за себе си.

— Да, капитане — каза щурманът, който също бе на мнение, че така биха постъпили правилно, — обаче ако екипажът надуши нещо за тази работа? Хората не могат да си държат устата затворена, а после…

— После всеки от нас ще си купи кораб — рече капитанът — и ще оставим хората да си приказват каквото си искат. Ако плаваме из Източноиндийския архипелаг, може да ни е все едно какво ще мислят онези в управлението. А разумните хора няма да казват пак както навремето: „Капитанът постъпи глупаво!“, ами ще казват: „Този път той се оказа по-умен отпреди!“ Впрочем екипажът няма защо да знае нещо повече от онова, което ще му кажем самите ние. Какъв е другият товар на джонката?

— Доколкото успях да видя досега — чай — каза щурманът, — може да има и няколко сандъка с опиум.

— Е, ами тогава всичко е наред — засмя се капитанът. — Колкото повече се издига слънцето, толкова по-слаб става бризът и можем най-удобно да приближим джонката отстрани на нашия кораб. И докато прехвърлят товара на нашия борд, ние ще отнесем кюлчетата на сигурно място само за нас двамата, а ако някой научи нещо за тях, вината ще е единствено наша.

— Ами всичките ли кюлчета ще задържим за нас, капитане? — попита щурманът, който все още просто не можеше да повярва в подобно богатство.

— Корабопритежателите ще спечелят достатъчно от останалия товар — рече сухо капитанът.

— Няма ли никакви корабни документи?

— Долу се намират няколко дневника — отвърна капитанът, — ама са изпълнени със същия шрифт, какъвто има и по сандъците с чай. И дяволът не може да го разчете.

— Ами колко ли ще струва едно такова кюлче?

— Хмм — обади се капитанът и претегли златното кюлче на дланта си, — като нищо има килограм и половина и ако пресметнем на килограм поне четиристотин долара, тогава на всеки от нас ще се паднат по около петдесет хиляди долара. Кой знае колко дълги години ще трябва да плаваме, за да спечелим толкова пари.

— Петдесет хиляди долара! — възкликна удивено щурманът. — Но това прави значително повече от шестдесет хиляди талера, а за тях не само че можеш да си купиш кораб, ами и можеш да го избереш по свой вкус.

— И аз мисля така — каза капитанът, — а корабопритежателите ще се пръснат от смях, ако сами им натъпчем златото в джобовете. Хайде сега да вземем джонката отстрани и хората да започват бързо да прехвърлят товара й. Впрочем той ще ни донесе повече печалба, отколкото товарът, който взехме в Кантон.

На щурмана му се разтрепериха коленете. Шестдесет хиляди талера! Никога досега не си беше представял толкова много пари накуп и всички те щяха да бъдат негови! Щеше да разполага с тях, можеше да отиде където си поиска!… Като в някакъв сън той даде необходимите заповеди и след като „Изегрим“ застана редом до джонката, моряците веднага с радост се заловиха да свършат тази работа, която обещаваше и на тях допълнителна печалба. Един след друг сандъците бързо биваха качвани на техния борд, а помощник-щурманът, който контролираше пренасянето им, записваше техния брой и нареждаше в коя част от трюма да бъдат подредени. Междувременно кормчията се грижеше кюлчетата да отидат на сигурно място, което ще рече, че той ги изнасяше от трюма на джонката и ги подаваше на капитана, който после ги отнасяше в своята каюта. При едно по-малко количество действията им можеха да останат незабелязани, обаче кюлчетата бяха твърде много и в крайна сметка вниманието на моряците бе привлечено от поведението на двамата. Странен им се стори още самият факт да видят капитана си да работи така, че пот да се стича по лицето му. А за това трябваше да има някоя съвсем особена причина. И тъй, какво ли бяха намерили двамата, което не искаха да им покажат, и не губеха ли така самите те своя дял от този тайнствен товар?

Помощник-щурманът на корабите, който в повечето случаи държи за екипажа и е в добри отношения с него, защото участвува на равна нога в по-голямата част от работите му, та даже и рано сутрин е принуден заедно с моряците да мие палубата, бе веднага известен за странното поведение на двамата. Тъкмо в този момент той се намираше в трюма на собствения им кораб, за да посочва на моряците къде е най-добре да подреждат сандъците с чай. За него самия никак не беше трудно да си намери повод, за да отиде на борда на джонката, и като остави един моряк долу да го замества, докато се върне, той бавно се изкачи на палубата.

Скоро видя, че моряците имаха право и че тук се вършеше нещо необикновено, и преди всичко реши да разбере какво бе то. И тъй, той скочи на палубата на джонката и веднага след това изчезна в трюма й. Там той най-напред провери дали намиращите се все още наоколо сандъци с чай не са пострадали от морската вода, а после, без да се бави, се покатери пак горе и се отправи към задната част на китайската джонка, където беше каютата.

Щурманът, който там тъкмо в този момент пак беше изнесъл известен брой кюлчета, чу стъпките му и бързо хвърли върху тях един стар чувал от кафе.

— Хей, Майер, какво става? — заговори той помощник-щурмана. — Ще свършите ли скоро?

— Ей сега, щурман, исках само да видя какво още има тук и дали бихме могли нещо да използваме.

— Не остана кой знае какво — отвърна щурманът със съвършено спокоен глас. — Вече дадох на капитана дневниците и инструментите, които впрочем не струват и пет пари. Освен това тук има няколко дузини дъски за шах заедно с фигурите, както и различни други игри от дърво. Но аз ще занеса всичко това на нашия кораб и след като продължим плаването си, ще можем да подредим тези неща и да им направим опис.

— А иначе какво още ще вземем?

— Котвите, а, накарай да прехвърлят и малко дървен материал. Можем чудесно да го използваме за горене. Но побързай, Майер, и бездруго с тази джонка изгубихме повече време, отколкото е разумно, а онези облаци на хоризонта скоро ще ни докарат по-силен бриз.

— Хмм — рече само помощник-щурманът и сякаш унесен в мислите си, се опита да вдигне хвърления върху кюлчетата чувал. Но кормчията, който наблюдаваше всяко негово движение, му попречи и спокойно каза:

— Остави го, Майер, ще ми потрябва да сложа в него дребните неща, искаме да вземем всичко, което се намира в тази каюта. У дома ще можем после да разпродадем тези предмети като различни китайски рядкости или пък да ги подарим на своите близки. Върви си върши работата, та да приключваме.

Майер трябваше да се подчини на заповедта, обаче щурманът не успя да му попречи да поотмести чувала и острият поглед на моряка веднага забеляза лъскавото ъгълче на едно от кюлчетата. Той здравата се изплаши, не можа веднага да реши как да постъпи и затова бавно се вмъкна обратно в трюма да поразмисли първо там какво да направи. Все пак той взе решение на първо време да не казва на екипажа нищо, защото вече нито за миг не се съмняваше, че онова, което видя, беше злато. Обаче на щурмана не бе убягнал погледът, хвърлен от Майер върху полуоткрилите си изпод чувала кюлчета, и той го бе доста обезпокоил. Но все пак, мислеше си той, помощник-щурманът може би не е забелязал нищо. Ето защо той се разбърза още повече да отнесе на сигурно място последните останали кюлчета. Извърши го възможно най-разумно, като всеки път увиваше по няколко от тях в една кърпа и заедно с този вързоп подаваше на капитана съвсем открито и по няколко други предмета. След някой и друг час всичкото намерено злато бе скрито в каютата на капитана.

След това им бе необходим може би още около час, за да претърсят изцяло изоставения кораб. Най-сетне капитанът даде заповед да развържат въжетата и отново да вдигнат ветрилата. Броени минути по-късно „Изегрим“ започна да се отдалечава от джонката.

 

 

„Изегрим“ продължи своя път към Батавия, а екипажът през целия ден си имаше достатъчно много работа, докато прибере и подреди товара от изоставената джонка. Напразни останаха опитите на моряците да разберат от помощник-щурмана какво бе видял всъщност в каютата на джонката и какво е правил там щурманът. Междувременно помощник-щурманът бе обмислил добре въпроса и бе стигнал до заключението, че за самия него би било много по-изгодно, ако даде на щурмана да разбере, че е забелязал нещичко и че, ако поиска, може да го каже на моряците. По този начин щеше да ги принуди двамата с капитана да разделят намереното злато и с него. Ако нещата се развиеха както обикновено и в подялбата вземеше участие целият екипаж, то всеки един нямаше да получи кой знае колко много злато. А изкопчеше ли една трета за себе си, това щеше да е къде-къде повече. Ето защо още същата вечер той доста ясно каза на щурмана, че знае съвсем точно какво друго е имало на борда на джонката… освен шаховете и сандъците с чай. Но щурманът се престори, че не разбира нито дума. А когато най-сетне помощник-щурманът, ядосан от поведението му, упорито взе да твърди, че под чувала от кафе бил видял едно златно кюлче, той му се изсмя в лицето и каза, че много съжалявал, загдето бил попречил на помощника си да вдигне стария чувал, тъй като в такъв случай щели може би да намерят нещо страшно скъпоценно, което сега се носело по морето на борда на джонката.

Помощник-щурманът разбра, че от този тип не можеше нищо да се изкопчи. Но той бе твърдо решен да не губи своя дял от златото и още същата вечер щурманът добре видя, че Майер разговаря с един моряк. И тъй в крайна сметка цялата работа все пак можеше да се провали. Ако в открито море моряците не биваше да предприемат нищо, което би могло да се сметне за бунт и за което още в първото пристанище щяха да бъдат тежко наказани, бе необходимо само да направят донесение в най-близкото пристанище и всичко щеше да излезе на бял свят. Още същата вечер щурманът има продължителен разговор с капитана за предотвратяването на тази опасност. И планът, който скроиха двамата мъже, имаше за цел да ги отведе заедно със златото им на безопасно място, без да се налага да го бранят срещу когото и да било.

Междувременно всичко на борда следваше своя нормален и спокоен ход. Капитанът заедно с щурмана определяше курса на кораба и както обикновено нанасяше върху картата изминатото разстояние. В действителност обаче капитанът насочи курса повече на югозапад, за да се озоват в близост до свободното пристанище на Сингапур. Той бе нанесъл на картата на помощник-щурмана далеч по-голямо разстояние от онова, което всъщност бяха преплавали дотогава. Знаеше много добре, че по този начин най-лесно можеше да го заблуди.

И тъй според картата те се намираха вече съвсем близо до остров Банка, който, както каза Майер, щели да достигнат още преди обед на следващия ден. В действителност обаче се приближаваха все повече до южния нос на Малака, а там с помощта на щурмана капитанът се надяваше да отнесе на сигурно място златните кюлчета.

Вече се бе свечерило, когато той нареди на помощник-щурмана да строи малко поучудения екипаж и каза на моряците, че междувременно бил изчислил стойността на товара, взет от изоставената джонка, но имал право да го разпредели между тях едва когато се върнели в родината си. Но скоро щели да пристигнат в пристанището на Батавия, където смятал да даде няколко свободни дни на екипажа си, а тъй като през цялото време моряците били работили усърдно и се държали прилично, на него сега много му се искало да им брои на ръка известна предплата, която по-късно щяла да се приспадне от техния дял, а пък тази вечер им разрешавал безплатно пиене. Времето било спокойно, нямало защо да се страхуват от някаква опасност и затова нека поне веднъж прекарали една весела вечер.

Рядко морякът в открито море може да получи по-добра новина от тази. А когато капитанът нареди на щурмана да изплати на всеки от тях по двадесет испански долара от намереното на джонката чувалче, като помощник-щурманът получи четиридесет, и щом после даде на готвача заповед да изнесе на палубата ром и захар, радостта на екипажа не знаеше граници. Изобщо моряците живеят ден за ден и ето защо екипажът на „Изегрим“ в момента не мислеше повече за това, което може би капитанът искаше да задържи за себе си. За тази работа имаше време и по-късно, а сега съществуваха всички изгледи да прекарат весело няколко дни в пристанището с пълен джоб с пари. А пък тази нощ ги очакваше греян ром — можеха ли да желаят нещо повече?

Даже на помощник-щурмана не му минаваше през ума мисълта за нещо лошо, той вярваше, че капитанът му дава тази щедра предплата само за да не споменава повече за златото, като влязат в пристанището. Впрочем той бе твърдо решен да не се задоволява само с тези четиридесет долара.

Корабът бавно следваше своя път. Бризът достатъчно силно издуваше ветрилата, а носът пореше тъмносинята леко развълнувана морска шир. Но пък толкоз по-голямо оживление цареше днес на борда, където готвачът скоро приготви хубавия ром за вечно жадните моряшки гърла. И колкото повече намаляваше силното, много подсладено питие, толкова по-шумни и весели ставаха хората, а след като един от тях донесе стара цигулка и започна да свири на нея, моряците се хванаха двама по двама и затанцуваха на воля. Даже и щурманът, който този път лично приготви рома със захар, но без вода, се присъедини към тях. Помоли ги само да не пият много, но не престана да им сипва от питието, което не бе приготвено току-така толкова сладко… Не изминаха и два часа и вече кажи-речи никой от моряците не беше в състояние да си стои на краката. Капитанът отдавна сам беше поел кормилото и без някой да забележи, промени курса значително на запад. От прекалено подсладеното питие, което този път не бе разредено с вода, се бе замаяла и главата на помощник-щурмана. А иначе можеше да понесе доста пиене. Той се зарадва на съвета, даден му от щурмана, че ще е по-добре да си легне в койката, та да успее да се събуди навреме. По-скоро се строполи, отколкото да слезе надолу по стъпалата към каютите, и заедно с дрехите се тръшна върху тясното си легло.

С голямо нетърпение капитанът и щурманът от доста време бяха очаквали тъкмо този момент, понеже утрото наближаваше, а не биваше да се бавят.

Вече всички моряци, потънали в дълбок сън, лежаха по цялата палуба. Едва-що и последният от тях, помощник-щурманът, се намери на сигурно място в койката си, когато капитанът, без да се бави, заряза кормилото и с помощта на щурмана бързо и колкото се може по-безшумно спусна във водата спасителната лодка.

Компасът, храна и вода бяха приготвени още през деня и сега оставаше само да се занесат в лодката. Вместо баласт ги последваха скъпоценните кюлчета, които капитанът започна да подава на щурмана. През деня щурманът ги бе зашил по десет в парчета корабно платно и доста голямата лодка удобно и лесно можеше да носи двамата мъже заедно с техния товар. Когато всичко бе готово, капитанът, проявявайки предпазливост, повреди хронометъра. После те вдигнаха малкото ветрило и скоро оставиха далеч зад себе си кораба, който все още спокойно следваше своя път.

 

 

Помощник-щурманът, който все пак беше пил най-малко от всички, се събуди пръв. Бризът се бе усилил, вълните бяха станали малко по-големи и двете спуснати въжета, на които обикновено висеше лодката, при люлеенето на кораба равномерно се удряха в неговия борд. Морякът седна в койката си и внимателно се заслуша в този необичаен шум. Главата го болеше от многото изпит ром, а изглежда, че и стомахът му не се чувствуваше добре. Все още сънен, той посегна да извади часовника си от джоба и щом видя колко късно беше станало, изплашен скочи от койката си на пода и изхвръкна на палубата.

Там властвуваше мъртвешка тишина. Той се спря и потърка очи, понеже помисли, че все още сънува, ала се сети за бурната вечер и леко поклати глава.

— Ама че работа! — каза той сам на себе си. — Както изглежда, ти си единственият буден човек на борда с изключение може би на моряка на кормилото, който… — Тук той от смайване прекъсна монолога си и се спря пред кормилото, край което нямаше жив човек. После бързо хвърли поглед към междувременно обърнатите от вятъра ветрила и изненадан, огледа палубата. Ето че сега въжетата отново се удариха в борда на кораба и той се отправи към кърмата, облегна се с ръце на релинга и се надвеси навън да погледне.

В това положение остана може би четвърт час. Видя висящите въжета, видя, че лодката липсва, и във все още замаяната му глава започна да се върти мисълта, какво ли е могло да се случи? Най-сетне той бе пронизан от ужасяващо подозрение, макар все още да не му се вярваше, че капитанът и щурманът са могли да зарежат собствения си кораб в открито море. Ала все пак слезе долу да види дали капитанът си е в койката. След като я намери празна, макар че всичко останало си беше както обикновено, и след като никъде не успя да открие и щурмана, едва тогава започна да проумява истината.

Тогава изведнъж напълно дойде на себе си и се опита да направи почти невъзможното — да разбуди останалия екипаж. Това наистина никак не беше лесна работа. Най-сетне му се удаде да събуди един моряк и той му съобщи своето странно откритие. Отначало човекът изобщо не искаше да му повярва, но в крайна сметка и у него не остана място за съмнение. Липсващата лодка им показваше твърде ясно, че двете главни действуващи лица на кораба бяха изчезнали с нея. Тогава направиха кратко съвещание, за да решат как да постъпят: дали да преследват бегълците, или да продължат плаването си без капитан и щурман. Но явно, че с малката бърза лодка двамата бяха вече далеч… в случай че наистина бяха избягали. А нямаше как да определят и посоката, в която те бяха поели. И тъй не им оставаше нищо друго, освен да продължат своя път и в най-близкото пристанище просто да съобщят за бягството на капитана и на щурмана. Според направените от капитана определения върху картата помощник-щурманът също повярва, че се намират съвсем близо до Батавия, и се нае сам да се добере дотам или изобщо до Ява.

 

 

В това време двамата бегълци добре използваха попътния бриз и леката им лодка бързо се носеше по морската шир, и то точно към южния нос на Малака. Достигнаха го привечер, после го заобиколиха, а на следващото утро щастливо се добраха до Сингапур, в чието пристанище, разбира се, някаква си лодка, която можеше да е от кой да е от корабите нямаше никаква опасност да направи някому впечатление.

Капитанът искаше да продаде тук златото и докато щурманът остана да пази кюлчетата в лодката под едно опънато платнище, което играеше ролята на слънчобран, капитанът, загърнал само едно-единствено кюлче в носната си кърпа, бавно се отправи с него нагоре из града, за да намери някой златар, на когото може би щеше да успее да продаде малка част от техните кюлчета. А после, научеше ли веднъж точната цена, която имаше златото тук, може би щеше да сключи изгодна сделка с някоя от по-големите английски търговски къщи за цялото количество. Даже и да изгубеха няколко процента, това нямаше кой знае какво значение. Колкото по-бързо превърнеха кюлчетата в пари, толкова по-сигурни можеха да бъдат, че нямаше да ги разкрият.

Сингапур е много оживен град. Улиците му гъмжаха от китайци, а накъдето и да тръгнеше, магазините се редуваха един подир друг. Изглежда, само златарите бяха съвсем малко и морякът напразно обикаля нагоре-надолу из тесните улички под палещите лъчи на слънцето в продължение може би на час, докато най-сетне в едно малко магазинче откри стар китаец, който тъкмо в момента изработваше някакъв пръстен.

Отначало капитанът се спря за някоя и друга минута в нерешителност пред тази малка работилничка. Все пак му се щеше да вярва, че човекът в нея е златар. Ако самият той не беше толкова богат, че да закупува злато, то поне би могъл да му каже къде да отиде, за да направи нов опит за сключване на сделка.

Друга трудност представляваше езикът, понеже обикновено китайците разбират само родния си език. Но за щастие този старец правеше много радващо изключение. Макар и да не можеше да се каже, че говореше английски, все пак, изглежда, го разбираше. След кратки въвеждащи думи, след някой и друг въпрос за цената на един или друг от изложените предмети капитанът най-сетне попита стареца дали закупува злато. Когато китаецът усмихнато му кимна, той извади от кърпата си грижливо увитото кюлче и го подаде на стария китаец с въпроса, на колко оценява този къс.

— Това ли? — попита китаецът, като погледна кюлчето само за секунда-две и после, без да го подлага на каквато и да било друга проба, го сложи на намиращите се до него везни. Тежи малко повече от килограм и половина… немного… и струва около долар килограмът… значи всичко прави долар и половина.

— Глупости и половина! — рече тихо капитанът на себе си, макар и обладан от някакво твърде неприятно чувство. — Долар и половина за килограм и половина злато… вярвам ти, старче, че би направил страшна сделка!

— Килограм и половина злато ли? — засмя се старият китаец. — Да, хубаво злато! Ако това беше злато, скоро щях да стана богат човек… ама е метал!

— Това го знам и аз, глупако — каза морякът, — но какъв метал? Злато, и ако ти не дадеш полагаемата се цена, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се окажа толкова глупав да го продам на теб.

Китаецът го погледна с голямо учудване, ала не му отговори нищо, а отново се залови с прекъснатата си работа.

Морякът остана при него още някоя и друга минута, но тъй като китаецът не прояви никакво намерение да заговори за предложената му сделка, той отново уви кюлчето в кърпата си, обърна му гръб и подсвирквайки си с уста, напусна магазинчето на стареца.

„Метал!“ Все пак тази дума не му излизаше от главата. Ами ако въпреки всички се окажеше, че в крайна сметка старият има право, ако това не беше злато и излезеше, че само заради някакви си неколкостотин долара беше изгубил своя кораб, капитанската си служба, а с това изобщо и хляба си? Но не, не беше възможно, сигурно беше злато, а старият китаец искаше да го излъже и да му измъкне кюлчетата. Още преди да свие зад ъгъла, той несъмнено щеше да го извика да се върне. На ъгъла капитанът се спря и се обърна да погледне към китаеца. Но той спокойно си седеше наведен над своята работа и даже не вдигна поглед към него.

На улицата капитанът срещна някакъв англичанин, който, изглежда, правеше различни покупки из малките магазинчета. Попита го за някой порядъчен златар. Такъв, и то французин, живеел недалеч в една от малките улици. Сам англичанинът го заведе дотам. Морякът отново се осведоми за цената на своето кюлче, обаче отговорът не се различаваше от онова, което му бе казал вече китаецът. Както му обясни французинът, тази сплав се наричала в местната търговия просто „метал“ и представлявала един от обичайните китайски търговски артикули. Според неговото мнение тъкмо сега цената била доста висока и ако той имал по-голямо количество, можел да го продаде по долар за килограм или може би по долар и четири-пет цента.

Морякът слушаше думите му като насън. Всичките планове, които бе кроил сутринта, всичките му надежди рухнаха. Сега кажи-речи се страхуваше да се върне при лодката си и да съобщи на щурмана тази тъжна новина. Но все още не беше изгубил надежда да намери някой човек, който да му каже, че онова, което носеше, беше злато. Но където и да отидеше, резултатът си оставаше все същият. В отговор все чуваше тази страшна дума „метал“. Най-накрая не му остана нищо друго, освен да повярва в думите на хората.

В напълно безутешно настроение той се върна при лодката си и едва намери смелост да сподели с щурмана тази лоша вест.

— Ами да — рече щурманът, след като капитанът най-сетне с натежало от мъка сърце му каза истината, — знаех си аз. Злато, от къде на къде златото ще дойде тъкмо при мен?

— А сега какво да правим? — попита тъжно капитанът.

— Какво да правим ли? — възкликна учудено щурманът. — Мисля, че е съвсем просто: ще продадем този боклук на първия човек, който ни даде пари за него, а после колкото е възможно по-бързо ще се върнем обратно на нашия „Изегрим“.

— На кораба?

— Естествено! Да не би да отидем да работим на някой друг кораб като обикновени моряци, а на всичко отгоре и чрез всички вестници да започнат да ни търсят като дезертьори?

— И с лодката ли ще плаваме до Батавия?

— Разбира се, че не — отвърна щурманът. — Докато бяхте на сушата, капитане, оттук мина лодката ей на онзи американски кораб отсреща. Той се кани днес следобед да тръгне право за Батавия и ние ще пътуваме с него. За този „метал“ все ще получим толкова, че да можем да си платим пътуването и пренасянето на лодката.

— Ами ако помощник-щурманът ни даде под съд?

— Навярно защото е пил твърде много и е проспал своята вахта ли? — засмя се щурманът. — Не, капитане, ако се страхувате, можете да постъпите както пожелаете, но аз знам само едно — че няма да изгубя своя дял от намерения чай. Ако тук някой излезе толкова глупав да ни плати на килограм от този боклук по един долар, то мога със сигурност да кажа кой още следобед ще бъде отново на път за Батавия.

Капитанът изказа още някои възражения срещу този план, но най-накрая щурманът го убеди и без да се бавят, двамата се заловиха да продадат „метала“ на предложената им цена.

 

 

Междувременно помощник-щурманът на „Изегрим“ смело продължи пътя си на юг и следобед, когато изчисли истинската географска ширина, на която се намираше корабът, изпадна в най-голямо затруднение, тъй като тя изобщо не отговаряше на картата. А понеже и хронометърът не измерваше вече вярно, съвсем му беше невъзможно да се ориентира по островите, които срещаше по пътя си. Той спираше почти на всеки един от тях, защото си мислеше, че най-сетне е достигнал Ява. Но за негов късмет той бе догонен от английски кораб, който идваше от Малакския проток и беше на път за Сидни.

С негова помощ той поправи хронометъра си и най-сетне след доста голямо забавяне щастливо достигна Батавия. Всъщност той бе твърде доволен, че беше водил кораба съвсем сам и го беше докарал в пристанището. Това постижение сигурно щеше да му бъде признато от корабопритежателите, а за останалата част от пътуването имаше пълно право да се смята за капитан на „Изегрим“. Може би корабопритежателите даже завинаги щяха да оставят кораба под заповедите му. За онази пиянска вечер изобщо не бе необходимо да им споменава, а доклада за бягството на капитана и кормчията щеше да направи както си знаеше.

Щом „Изегрим“ влезе в пристанището на Батавия, той веднага слезе в капитанската каюта, където вече се бе настанил, за да се издокара по-изискано. А когато пак се качи бавно на палубата, за да отиде на сушата и да предаде своя доклад и документите на търговеца, за когото бе предназначен товарът им, забеляза как между корабите към тях се провираше някаква лодка, в която под изпънатото платнище, предпазващо ги от палещите слънчеви лъчи, седяха двама европейци.

— Опазил ме бог, Майер — каза един от моряците, застанал до него, — онази черупка съвсем прилича на нашата лодка… и идва право към нас.

Помощник-щурманът не каза нито дума, но и той самият намираше приликата твърде голяма и с голямо напрежение започна да наблюдава лодката, която идваше все по-близо и по-близо. Заради сенника все още не можеше да различи кой седи в нея… Ето че в този момент двамата европейци се показаха целите и когато единият от тях вдигна глава, помощник-щурманът, здравата изплашен, извика:

— Наистина капитанът!

— Добър ден, Майер — каза му той съвсем спокойно. — Страшно много се забавихте, тъй че ние двамата имахме време да си направим с малката лодка хубава разходка и все пак успяхме да ви изпреварим.

— Да не би да искате да кажете, че сте пристигнали в Батавия с тази лодка? — възкликна помощник-щурманът и от смайване забрави да си затвори устата. Без да му отговори, последван от своя щурман, капитанът бързо се качи на палубата и там започна да дава заповедите си тъй спокойно, сякаш нито за миг не беше напускал кораба.

— Това ли са всички книжа, Майер? — попита го той след малко.

— Да, капитане — отговори Майер все още съвсем объркан, — но… но… за бога… нима вие всъщност…

— Ще ти кажа нещо, Майер — обади се капитанът с дружелюбен тон, като го хвана за едно от копчетата му и го отведе малко настрани. — Няма да споменавам никому нищо за онази вечер на борда. Но следващия път, когато пак наредя да ти дадат ром, като офицер на този кораб недей забравя, че не бива да пиеш пред другите толкова много. Не е шега работа двама души да водят такъв кораб и наистина няма нищо чудно в това, че паднах зад борда. За щастие лодката бе окачена така, че щурманът успя сам да я спусне във водата. Иначе бях загубен, с тези дрехи се плува много трудно. Останал без човек на кормилото, корабът просто ни се изплъзна. За щастие един американец ни намери и взе на борда си, а тъй като всичко е преминало добре и ти си докарал кораба невредим до пристанището, както вече споменах, няма да правя доклад за случилото се.

— Но, капитане…

— Добре, добре, остави сега. Искам само да се преоблека и веднага отивам на брега — и с тези думи той се отправи към каютата си.

— Добър ден, Майер — каза щурманът, който също беше вече на палубата, — чу ли какво ти каза капитанът?

— Да… ама… — обади се Майер, който все още не знаеше какво да мисли и как да постъпи.

— Е, ами тогава всичко е наред. Но… я да видя — прекъсна се изведнъж щурманът, като застана пред Майер и внимателно го огледа, — струва ми се, че си облякъл една от моите ризи, а?

— Да, щурман, аз… аз мислех, че…

— Е, слез долу и я съблечи, защото, когато се заловиш на работа, може да я изцапаш. — И без да обръща повече каквото и да било внимание на съвсем объркания човек, той последва капитана в неговата каюта.

Майер наистина остана да стои на мястото си като ударен с мокър парцал. Но изобщо не му остана време да се съвземе както трябва. Веднага след това капитанът тръгна към сушата, за да уреди работите си, сякаш не се бе случвало абсолютно нищо. Междувременно щурманът записа в корабния дневник, че на 27-и миналия месец капитанът на „Изегрим“ паднал зад борда, но бил спасен с малката лодка от него, щурмана, с риск за собствения си живот. През нощта изгубили „Изегрим“ и най-сетне за щастие били взети на борда на един американски кораб, който ги откарал до Сингапур. Оттам с друг кораб стигнали до Батавия, където след един ден, воден от щурмана, пристигнал и „Изегрим“.

Той спокойно остави да си стои в същия дневник историята, вписана вече от щурмана, според която те двамата по загадъчен начин били напуснали кораба с лодката. Та нали неговият доклад я обясняваше.

А капитанът свали на брега своя товар, освен това разпродаде и стоките от джонката, след което изплати на екипажа полагаемата му се част, а накрая взе и нов товар за родината.

Помощник-щурманът спомена още веднъж за предполагаемото злато, обаче щурманът просто го нарече глупак и му каза сам да го потърсел и с това въпросът се приключи.

Когато се завърнаха в родината, капитанът получи от корабопритежателите много хубав подарък заради онзи дял, който им бе донесъл от товара на джонката. Щурманът пък стана капитан на един малък кораб, а на неговото място на борда на „Изегрим“ дойде някакъв роднина на корабопритежателя, един младеж, който бе служил като юнга на друг кораб, а после бе изучил тънкостите в професията на щурмана. А Майер си остана… какъвто си беше и дотогава — помощник-щурман.

Край