Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Red River, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2010)

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев


Рио Рохо или Ред Ривър е един от онези големи притоци на Мисисипи, който, идвайки от Скалистите планини, носи водите си през необятните прерии чак до низината на Мисисипи. На известно разстояние образува границата между щатите Луизиана и Тексас и на територията на Луизиана се влива в Мисисипи, бащата на реките. След като Ред Ривър достигне гористите райони, тя тече още стотици мили между ниски, доста често блатисти брегове, през земи, които все още в по-голямата си част представляват дива пустош, където мечките и ягуарите оставят следи и където могат да бъдат обработвани само онези крайбрежни ивици, които са разположени по-нависоко и не са изложени толкова много на наводненията.

Но човекът е упорито същество, а пък американецът е най-упоритото и издръжливото от всички, особено когато става въпрос за печелене на пари. При това той не признава трудностите, създавани му от терена, не се спира нито пред негостоприемните блата с техните изпарения, носещи опасност от треска, нито пред буйната река, оставила белези по крайбрежните дървета докъде и колко често е наводнявала околната низина, нито пред пущинаците, през които няма даже и една пътечка, която да води до някое човешко жилище. Всичко това не може да го изплаши, нито да му попречи самият той да си построи жилище на някое такова място, за да извоюва от гората средства за своето съществувание.

Докато по Ред Ривър все още не пътуваха параходи, онези диви и девствени райони бяха оставени на спокойствие. Наистина по по-високите места възникваха плантации и малки градчета, които товареха на лодки своите селскостопански произведения и ги изпращаха на Юга. Обаче блатата все още бяха предоставени на дивите животни, на алигаторите и на москитите.

Но появяването на първия параход бързо промени нещата. Параходите се нуждаят от дърва за поддържане на огъня в своите котли и предпочитат да заплатят за тях твърде висока цена, отколкото да спират на брега и с огромна загуба на време тепърва екипажът им да започва да сече и цепи дърва. На мнозина американски пионери не им бе възможно дълго да устоят на подобни примамливи условия. Те заприиждаха с лодките си навсякъде по ниските речни брегове, с брадва в ръка си извоюваха сред тръстиката и гъстите трънаци достъп до старите горски великани, отсичаха ги, а после ги нацепваха и струпваха добре подредените цепеници на брега.

Построяваха жилищата си много бързо. Ниският блокхаус ставаше готов за няколко дни. А що се отнася до реката, то лодката на дърваря лежеше пред вратата му и ако някой път реката придойдеше твърде много, което може би после дълги години не се повтаряше, той просто сядаше в лодката си и се отправяше надолу по реката към най-близката по-висока част на брега.

Но по този начин се заселваха в пустошта не само самотни хора, някои от тези жилави натури, привикнали на подобен начин на живот, се показваха дотам лекомислени, че взимаха със себе си даже и семействата си. Нещастни бледи жени и слабички дечица с изпити лица биваха принуждавани да живеят на такива места, където действително много често съжителствуваха само с алигаторите, водните змии и безбройните рояци насекоми. Но какво от това, че през три четвърти от годината те лежаха тежко болни от треска, и то в онези девствени и диви райони, където изобщо не можеше да се мисли за някаква лекарска помощ, щом мъжът печелеше пари, много пари, често по пет-шест долара на ден! И когато спестяваха малък капитал, те се преселваха на по-здравословна и хубава земя, където оставаха завинаги. В тази мисъл търсеха утеха, а онези, които междувременно умираха, биваха заравяни в блатистата земя, за да изчакат там настъпването на мечтания по-добър живот.

Точно в такава дървена къща живееше един фермер, преселил се тук от Кентъки, за да „забогатее по-бързо“. Впрочем с погледа на познавач той си бе избрал от брега песъчлива земя, разположена малко по-нависочко, която сигурно е била нанесена тук от прииждащата река, и върху нея бе построил къщата си. Затова пък низините наоколо бяха толкоз по-дълбоки, а дървета растяха в изобилие, тъй, че този работлив човек, заселил се тук, бе спестил за две години вече доста суха пара, добре скътана в неговото сандъче. След още една година той щеше да може да напусне блатата и да се пресели на север в планинската част на Арканзас.

Семейството му се състоеше от жена и четири деца, най-голямото от които бе момче на четиринайсет години и вече можеше здравата да му помага, както и млад негър на шестнайсет години, купен миналата година от един капитан на параход. Изобщо той бе принуден изцяло да разчита на параходите — не само що се отнасяше до пласмента на дървата, а и за всичко, каквото му бе необходимо, за да преживява, и това беше тъй, понеже там, където живееше, все още не бе разработил нито педя земя. Можеше да оползотворява времето си по-добре, а изминеше ли още една година, повече нямаше да пипне брадва. Тогава щеше да разпродаде всичките дърва и веднага щеше да се качи на същия параход, който щеше да натовари останалите му цепеници.

През последните години Ред Ривър редовно бе прииждала през юни и от време на време бе наводнявала и неговия бряг, обаче никога досега не бе достигала до къщата му и не бе отнасяла нито един клафтер дърва. Защо му трябваше тогава да се тревожи за бъдещето?

Впрочем за да се подсигури за всеки случай, близо пред къщата му бе вързана за дебела лоза една здрава хубава лодка, която с лекота можеше да побере всички, и преди още да бе настъпило времето, когато обикновено се покачват водите на реката, той се показа достатъчно предпазлив да не цепи повече дърва, отколкото бяха абсолютно необходими, за да се задоволят нуждите на първите няколко парахода. Въпреки това той не остана без работа, защото се залови да сече дърва в гората, като ги подсичаше само наполовина. Ако нивото на реката този път наистина се качеше по-високо от обикновено, те нямаше да могат да бъдат отнесени, а когато водата отново спаднеше, щеше да му бъде много лесно пак да натрупа солидни запаси дърва.

Работата беше там, че тази година беше високосна, а хората по Мисисипи и по другите реки на Запада твърдяха, че всяка високосна година водите се спускат много по-буйни и реките прииждат много по-силно, отколкото през другите години. Не ми се вярва, че това става във всяка високосна година, обаче е факт, че най-големите наводнения, причинявани от Мисисипи, се падат все през някоя високосна година.

Ето че юни наближи и дните се заизнизваха, без реката да повиши особено нивото си. Може би за това бе виновна късната пролет, задържала снега горе в Скалистите планини толкова до късно. Но затова пък през май стана необичайно топло и когато надолу по бреговете на реката се разнесе вестта за изключително силни и продължителни дъждове, паднали в районите по горното й течение, не един от самотните пръснати тук-там дървари все пак зачакаха прииждането на реката през тази година със свити от страх сърца. Въпреки това почти целият юни измина, без нивото на водата в Ред Ривър да се покачи с повече от една-две педи. Стръмните глинести брегове на широката река все още се издигаха на двайсетина стъпки над водната повърхност.

На 29 юни се появиха първите червени води[1] и реката започна бързо да се покачва. Същевременно заваляха силни дъждове и рано сутринта на 1 юли тя изпълни цялото си корито и преля навън. Тогава обаче водата се разля и разпредели из безбройните заливи и канали на блатата и за момента, изглежда, настъпи затишие. Въпреки това течението й беше толкова силно, че малките параходи, плаващи по Ред Ривър, не можеха вече да се борят срещу него. Преди известно време само два парахода бяха минали оттук, поели нагоре по реката, и на връщане може би щяха да успеят да спрат тук на брега — в случай че се нуждаеха от дърва.

Хендерсън, тъй се казваше дърварят, гледаше съвсем спокойно талазите на бясно клокочещата река. Първо, той никак не вярваше, че водата би се покачила чак дотам, та да го застраши, и второ, нали неговата лодка му предлагаше пълна безопасност. Но затова пък жена му толкоз по-страхливо отправяше поглед към разбеснялата се стихия и щом си помислеше за самотността на мястото, където се намираше заедно с децата си, я обземаше особен страх, който трудно можеше да се потисне.

През нощта на 1-ви срещу 2-ри юли валя като из ведро и водата отново започна да се покачва, макар че вече бе изпълнила блатата на много, много мили. Привечер почти достигна прага на къщата, а имаше опасност десетината клафтера дърва, струпани зад блокхауса, да бъдат подети и отнесени от стихията.

Хендерсън се залови на работа заедно със сина си и негъра и нахвърля едната половина върху другата. По този начин намиращите се вече във водата цепеници бяха затиснати и засега не можеха да бъдат отвлечени. Привечер те привършиха работата си и бяха принудени да газят до кръста въз вода, за да се доберат до къщата. Изтеглиха лодката съвсем близо до вратата, завързаха я за прага й, вечеряха и спокойно си легнаха да спят.

Въпреки че изморените от работа мъже скоро заспаха, жената дълго не можа да мигне. Изпод грубо одяланите дъски, представляващи пода на малкото жилище, тя непрекъснато дочуваше плясъка на водата и едва призори той малко поутихна. Умората я унесе, обаче не мина много време и силен удар разтърси къщата.

Жената се стресна изплашена, надигна се от кревата, но когато понечи да стъпи на пода, извика силно, понеже усети леденостудената вода, заляла вече и помещението. Само за миг мъжете скочиха на крака и Хендерсън, който вече разбра, че не им остава много време, се втурна към лодката, за да се увери дали е на мястото си, но… тя беше изчезнала!

Обхванат от смразяващ ужас, той заопипва трескаво покрай прага в дрезгавата утринна светлина, където предната вечер я бе завързал със собствените си ръце. Треперещите му пръсти напипаха само откъснатия край на лозата, на която бе вързана лодката, и за пръв път той проумя в каква страшна опасност се намираше заедно със семейството си.

Викът му бързо призова негърчето, защото той все още се надяваше, че лодката би могла да е отнесена и заседнала нейде по-надолу… но напразно. Грабнати от клокочещата побесняла водна стихия, покрай блокхауса плаваха насечените цепеници, цели дънери и огромни дървета, изтръгнати нейде по-нагоре от страшно придошлата река, и заплашваха с гибел малката къща. От време на време, когато някой от горските великани я удареше с един от дългите си клони и завъртян от течението, прелетеше покрай нея, тя потреперваше цялата. Ако реката се покачеше само с още една стъпка, къщата нямаше да устои.

А водата продължаваше да се надига, надигате се бавно, но ужасяващо сигурно. Застанал на прага на къщата, вперил поглед в бучащите, стремително носещи се покрай него керемиденочервени води, мъжът стоеше неподвижно и напразно си блъскаше главата как да спаси своето семейство. Та нали той самият даже не умееше да плува. Все пак би могъл да се задържи над водата с помощта на някое от преминаващите наоколо дървета и нейде по-надолу може би щеше да намери начин да се спаси. Но какво щеше да стане със семейството му… с неговата жена и деца?

— Масса, ако можехме само да изсечем някое кану — прошепна до него негърчето.

Американецът бързо се извърна към него. Тази идея даваше изгледи за спасение. Но дали им оставаше толкова време? Даже ако бяха на суха земя, на тях тримата щеше да им е необходим цял ден, за да направят с брадвите си толкова голямо кану, което да носи всички, а ето че сега водата навлизаше вече в къщата им, намираща се на най-високото място, заливаше прасците им наполовина и продължаваше да се покачва с всяка изминала минута. Въпреки това нещастният човек се вкопчи в мисълта да построят ако не кану, то поне някой сал, на който можеха всички да се спасят. Дървен материал водата влачеше наоколо в изобилие. Изпратиха навън негъра, който плуваше като риба, да отреже зелени лозови вейки, с които да вържат отделните дървета. И със спокойна увереност американецът започна работата си.

Жената предложи да използват гредите от покрива на къщата, но не биваше да поемат този риск. Щом сваляха покрива, чиято тежест придържаше все още и долните стволи, водата щеше да повдигне и отнесе и тях, а тогава всички щяха да се изложат на сигурна гибел, понеже течението се бе насочило вече точно към малкия блокхаус и с бясна ярост премяташе нататък буйните си вълни право в гората. А силата и бързината на втурналата се напред водна стихия бяха толкова неудържими (около една немска миля в час[2]), че негърът изобщо не биваше да рискува да се отдалечава от къщата, иначе никога не би могъл да се върне. Обаче в близост до блокхауса вече бяха отсечени всички дървета, а лози почти не се намираха.

Използваха всичко, което можеше да послужи като свързващ материал за дънерите, и към обяд бяха вече навързали едно за друго известен брой дървета, но пък и реката се беше покачила с около една педя и водата заля и леглата в къщата.

Децата седяха сред стаята върху грубо скованата от дъски маса и плачеха. Пребледнялата жена разтреперана се бе облегнала до тях, за да закриля любимите си същества.

Ето че салът бе наполовина готов. Но течението, заело вече едва ли не цялото речно корито, изменило посоката си от един завой и насочило се с голяма сила насам, влачеше най-големите дървета и със страшна мощ ги носеше право срещу сала, завързан за дънера на отсечено дърво недалеч от къщата. Вярно, че Джон, най-голямото момче на Хендерсън, бе застанало там на пост с върлина в ръцете, за да отблъсва настрани долния край на стволите, да променя посоката им и така да намалява мощта на техните удари. Но един от тях се оказа твърде тежък и момчето не можа да устои на силата, с която се спускаше. Наистина то се опита да го отблъсне с върлината си, ала краката му се подхлъзнаха по гладката повърхност на отсечения дънер и когато старото дърво удари сала, разкъса го наполовина и отнесе една част със себе си, момчето едва намери време да се спаси върху неговите останки.

С нямо отчаяние Хендерсън видя как рухва последната им надежда за спасение и макар че със силата на отчаянието всички отново се заловиха с възстановяването на сала, самата река нямаше вече никакво намерение да им го позволи. Все повече и повече дървета се спускаха надолу. От дълги години реката не бе достигала толкова високо ниво и всички повалени или отсечели дървета, намирали се над досегашния й обсег, бяха повдигнати от водите й с дива злоба и понесени надолу из нейното корито. Едва-що салът бе станал по-голям, когато нови спускащи се дървета пак се блъснаха в него и вече го разкъсаха напълно.

А реката все още прииждаше. През последните часове мъжете стояха до под мишниците във вода. Тя заля и масата във вътрешността на къщата и се наложи жената и децата да бъдат качени върху покрива. Когато отделни тежки дървета се блъсваха в къщата, тя се разтърсваше вече цялата. Колко ли дълго можеше все още и тя самата да устоява на страшния напор на водата? И какво ли щеше да стане с тях през нощта, през ужасно дългата нощ?

Слънцето вече клонеше към залез, а нещастниците отчаяно се взираха надлъж и шир по разбеснялата се река, която може би щеше да стане техен гроб още в следващите часове! От всички страни ги заобикаляше необятна пустош от разлюляна вода. На няколко дни път наоколо нямаше никакво селище, откъдето можеха да очакват помощ, а по обед надолу по реката се бе спуснало само едно-единствено кану. Но то се придържаше към отсрещния бряг, не обърна никакво внимание на виковете им за помощ и тъй бе натоварено с хора, че ръбовете му едва-едва се подаваха над водата.

Когато отмина, всичко остана безмълвно и тихо. Водни птици прелитаха, свистейки с крила, или на големи ята се носеха по вълните, като си играеха и се гмуркаха във водата. Това бяха единствените живи същества, които видяха, и гибелта им изглеждаше вече неизбежна.

— Слушайте! — извика внезапно жената, като се полуизправи на несигурното си място. — Какво беше това?

— Параход! — изкрещя мъжът, който няколко мига с болезнено напрегнато внимание се вслушва в разнеслия се шум. — Параход, който се спуска отгоре! Хвала на бога, вечна слава и хвала на бога, той ще ни спаси!

От очите на силния и кален мъж потекоха сълзи.

Все по-близо и по-близо се чуваше шумът на изпусканата с пухтене пара. Действително беше един от двата парахода, който се приближаваше бързо, носен от течението, и ето… ето че в този миг той излетя иззад завоя на реката. Обаче се насочи към отсрещната страна, за да избегне, доколкото бе възможно понесените от течението дървета. Нещастните хорица, които до един бяха потърсили вече спасение на покрива, със страхлива припряност заразмахваха кърпи или кой каквото можа набързо да смъкне от тялото си, докато пък Хендерсън изкърти намиращите се над вратата шини от покрива и измъкна все още сухата си пушка, намираща се на две трупчета точно над входа.

Изстрелът силно проехтя над кипналата река и застрашените от гибел хора заликуваха:

— Хвала на бога! Видяха ни! — понеже когато параходът се намираше точно срещу къщата, носът му се изви към тях. Камбаната заби, давайки сигнал, че се канят да спрат, и нещастниците най-сетне видяха да идва помощ в ужасната им беда.

Параходът се казваше „Черния ястреб“. Негърът го бе разпознал още по шума. Сега той се опитваше да пресече течението по най-краткия път, обаче многобройните дървета, влачени от реката, бяха силно повредили колелото на левия му борд, а освен това и машината не бе достатъчно мощна, за да се пребори с течението. Докато параходът, насочвайки се към левия бряг, се извъртя напреко на реката, течението го отнесе на доста голямо разстояние, тъй че по-надолу той се видя принуден да извие нос срещу реката, за да се върне.

В същото време нещастните хора с мъчително напрежение наблюдаваха придвижването на парахода, който бързаше да им се притече на помощ и в този момент бе достигнал техния бряг, доколкото му позволяваха носените от водата дървета. Обаче щом се опита да навлезе между тях, колелата се озоваха в такава опасност, че машината отново трябваше да преустанови работата си и течението започна да го отнася все по-надалеч и по-надалеч.

Но ето че капитанът се опита да се изкачи по реката, като мине от външната страна на носените от водата дънери, които образуваха истински огромен пояс, широк около петдесет крачки, и насочвайки носа на парахода право срещу течението, капитанът изкрещя на клетниците нещо от горната палуба… ала те не можаха да го разберат. И отново един стар дънер с все сила се удари в блокхауса и макар че той и сега издържа, по бавните люлеещи движения бедните хорица разбраха, че водата започва да повдига долните помещения.

Междувременно малкият славен параход, използвайки всичката мощ и сила на котлите си, неуморно се бореше срещу течението. Успееше ли да го преодолее, тогава бе необходимо да се изкачи само малко над застрашената къща, а после лесно можеше да се добере до хората.

Колелата продължаваха шумно да бият водата. Хората на борда мъкнеха дърва, та дори и мазнина, за да постигнат най-високата възможна температура, и очевидно се вършеше всичко за преодоляване на течението. Обаче „Черния ястреб“ не успяваше да напредне даже и педя. Параходът се държа около час на едно място, в един момент дори успя да спечели няколко стъпки, за да ги изгуби още в следващата минута заради някакво парче дърво, попаднало под колелото му.

Хендерсън, който с трескав страх наблюдаваше борбата на парахода, най-накрая не можеше повече да се заблуждава относно очакващата ги участ. С ледено спокойствие той извика най-голямото си момче, даде му парите си, които беше напъхал във водонепропусклив рог за барут, окачи го на врата му и му нареди да се опита с плуване да се добере до борда на парахода, за да обърне внимание на капитана върху ужасната опасност, в която се намираха всички. Момчето можеше да плува, а негърът, който във водата се чувствуваше не по-зле, отколкото на сушата, щеше да го придружава.

Жената не искаше да се раздели с детето си, но момчето само̀ се помоли да го пусне, защото се надяваше да ускори помощта за своите родители. И тъй след кратко сбогуване двете момчета се впуснаха по опасния си път. Отначало започнаха да скачат от дърво на дърво, докъдето това бе възможно по нагъсто повлечените от водата дънери. Джон пръв се подхлъзна и изчезна под един гладък ствол, обаче Джим, негърът, веднага се озова при него и двамата изплуваха далеч извън масата на влачените от водата дървета.

От борда наблюдаваха дръзкото рисковано начинание на двамата и отпред на носа бяха застанали хора с въжета в ръка, за да ги подхвърлят на плувците. Десетина минути по-късно двете момчета бяха на борда… спасени! Но параходът бе направил вече всичко, на каквото бе способен. Запасите от дървен материал на борда бяха силно намалели, нощта наближаваше, а първото сигурно място за приставане се намираше все още твърде далеч. Момчето плачеше и горещо се молеше да не изоставят родителите му, защото така ги очакваше сигурна гибел. Даже в очите на загрубелите хора на борда се появиха сълзи, но не бяха в състояние да се борят срещу невъзможното.

По-надолу в средата на реката параходът пак се спря и камбаната му отново заби — погребален звън за нещастниците, които насреща в безумно отчаяние размахваха кърпи върху покрива на къщата, наполовина повдигната от водната стихия. Капитанът се извърна, но вече беше дал знак на лоцмана за тръгване. Носът на парахода бавно се изви надолу, насочвайки се по течението на реката, и няколко минути по-късно той изчезна с пухтене зад първия завой, потъвайки в настъпващата нощ.

Още през нощта се добраха до малкото градче Начиточес, където завариха друг, по-мощен параход, „Ревящата река“, спрял на пристана, за да поизчака отминаването на първоначалния най-мощен напор на водната стихия. Капитанът на „Черния ястреб“ не намери покой, докато не склони другия капитан да направи нещо за спасяването на нещастните хора, тъй като неговите опити бяха останали напразни.

„Ревящата река“ незабавно започна да загрява котлите си, натовари дърва, свика хората си на борда и напусна сигурното си място на пристана още преди зазоряване. Окрилен от нова надежда, на борда беше и Джон Хендерсън, за да покаже точното място на къщата. Обаче храбрият кораб можеше твърде бавно да се движи срещу страховитото течение и почти се свечери, докато пак се добраха до онзи завой на реката, който се намираше непосредствено под блокхауса и бе толкова добре познат на Джон. Ей там отсреща трябваше да се издига къщата… но всъщност те би трябвало вече да я видят от мястото, където беше параходът. А той продължаваше смело да се бори и да напредва все по-нагоре срещу течението… ето сега ясно можеха да различат оголеното от дървета място, където живееха Хендерсънови. То бе известно и на лоцмана.

Джон съзря даже и стария полуизсъхнал сикомор, от който навремето бе свалил с изстрел един див пуяк. Къщата трябваше да се намира най-много на двайсетина крачки по-нагоре от дървото. Момчето се взираше и взираше, докато очите му се напълниха със сълзи и започна да му се вие свят… На мястото, където се бе издигала неговата къща, кипяха и беснееха червените води на реката, пробивайки си със сила път сред страхливо огъващите се тръстики.

Капитанът бе застанал до момчето, а то, като сочеше с изпъната ръка към онова място, бавно се свлече на колене и заплака с глас. Параходът полека изви нос и пое обратно към Начиточес.

Бележки

[1] Оттук и името на реката — Ред Ривър — Червена река. — Б.пр.

[2] Немска (пруска) миля = 7532 м. — Б.пр.

Край