„Набери ми тинтява, подай ми светлина!

Остави ме да се понеса със синия остър мирис на това цвете

надолу по тъмните и все по-тъмни стъпала,

където синевата синьото потъмнява

дори когато Персефона тръгва, точно като сега,

от премръзналия септември

към невидимото царство, където мракът бди над тъмнината

и самата Персефона не е друго — само глас

на мрак, невидимо прегънат в най-тъмно тъмно

в обятията на Плутон

и проникнат от страстта на плътна тъмнина

сред великолепните факли на мрака, разпръскващи тъма

над изгубената невяста и нейния съпруг.“

Д. Х. Лоурънс, „Баварски тинтяви“

Глава 12
Празникът на мъртвите

Осем екрана светеха в дъното на стаята със смътна светлина — четири по дължина, два в дълбочина. На всеки от тях имаше екипиран образ на кух череп. В стаята имаше и други форми — смътни и неясни, осветени само донякъде от сиянието. Под екраните беше натикан тумбест, обемен механизъм, целият в копчета и скали. До него се виждаше метална рамка — мъничък четириъгълник, целият кръстосан от жици. В левия ъгъл имаше тясна количка, върху която бяха подредени купчини касети. Тъничките им горни краища проблясваха в сумрака. До тях се виждаше смътен човешки силует, проснат върху легло. Лицето му нямаше черти. Най-накрая, в самия център на стаята, се мъдреше специален монитор за графики — тънката му повърхност беше матова и гладка, светлината на осемте екрана се фокусираше във вдлъбнатата му повърхност.

Беше късно — минаваше три през нощта — и Бен Шепърд беше уморен, но преди да заспи, трябваше да довърши това последно нещо. Приклекна до количката и взе да прехвърля записите. Намери каквото му трябваше, отиде до графичния монитор и постави касетата. На мига се появи образ на птица. Застопори го и започна да го обръща, да го разглежда от всички възможни ъгли, сякаш търсеше някакъв недостатък, после го пусна доволен — птицата изпърха с крила и се стрелна във въздуха. Той отново застопори образа. Сега крилете на птицата бяха изтеглени назад и мощно я изтласкваха напред.

В много отношения това беше прост образ. Идеализиран образ на птица, създаден във вакуум.

Пак започна да прехвърля записите, извади три касети, след това се върна при графичния монитор и върна обратно първата. После постави в гнездото трите нови касети и синхронизира и четирите по предварително определен сигнал, след което ги пусна.

Този път птицата беше кацнала на прът в клетка, подобна на пагода. Докато гледаше, вратичката на клетката се отвори, птицата подхвръкна и се стрелна през тесния отвор.

Застопори образа и го завъртя. Този път птицата изглеждаше като в капан — човката и част от гладката й, горда глава се подаваха навън, останалото беше зад решетките. Отзад се различаваше познатата гледка на площада. Докато сложният образ се извърташе, се показаха и масите на кафе „Бургундия“. Видя се седнал на една от близките маси с онова момиче до него. Гледаше право към обектива и сочеше — сякаш й сочеше как птицата внезапно се е стрелнала, — но тя беше извърнала лице към него; червената й като пламък коса беше ярко контрастно петно на фона на богатата надвиснала Зеленина.

Усмихна се неуверено и пусна записа на скорост 1/50. Наблюдаваше как главата й се извърта бавно с лице към птицата. В този миг, когато лицето й се обърна анфас, птицата изскочи и прехвръкна над главите им. Тук записът свършваше.

Беше кратък отрязък, с продължителност не повече от девет секунди, но за да го сглоби, му трябваха седмици упорит труд. Сега обаче беше намислил да го зареже изцяло.

От цялата композиция това беше любимият му момент — ключовият образ, с който бе започнал — и все пак, след като произведението се беше разраснало, този мъничък фрагмент се беше оказал още по-проблематичен.

За останалата част от произведението гледната точка си съществуваше в главата на наблюдателя — зад очите — ала точно в този кратък момент той се откъсваше изцяло от нея. При друга форма на изкуството това не би предизвикало проблеми — всъщност дори би засилило ефекта, — но тук създаваше какви ли не нежелани трудности. Когато човек го съпреживяваше вътре в Черупката, изглеждаше така, сякаш за тези девет кратки секунди наблюдателят излиза извън черепа си. Беше странно, дезориентиращо преживяване и колкото и да си играеше с образите на фона, не можеше да заглуши ефекта, нито пък да поправи вредата, която това нанасяше на произведението като цяло.

Във всички Черупки, които беше съпреживял досега, подобна рязка смяна на гледните точки служеше на целта на разказаната история: използваха се заради ценността на внезапния шок. Но пък и всички форми на Черупката преди неговите собствени бяха наблягали върху рисуваната версия на реалността, а той искаше да постигне самата реалност. Или да се приближи максимално близо до нея. Подобни резки смени нарушаваха търсеното от него равновесие — подкопаваха всеки негов опит да създаде илюзия за нещо наистина истинско.

Едва сега беше започнал да осъзнава цената — в художествен смисъл — на подобен реализъм: ограничаващите фактори, засегнатите дисциплини. Не беше достатъчно да се създаде съвършената илюзия — беше необходимо и да се поддържа цялостна последователност в съзнанието на съпреживяващия. Илюзията зависеше от това, той да остане вътре в собствения си череп, зад собствените си очи, а историята да се разгръща в реално време.

Разбира се, имаше и прост отговор — да се зарежат всички пречки, които поставя последователността. Но това ограничаваше по вид историите, които можеха да се разкажат. Това беше усмирителна риза от най-гадния вид, ограничаваща въображението му при създаване на накратко разказаната винетка. Беше го осъзнал веднага и това го измъчваше от толкова време, но дългите седмици борба с проблема не бяха довели до никакъв отговор.

Сигурно заради това всички, които досега се бяха упражнявали в тази форма, се бяха придържали към псевдореализма на анимацията и оставяха съпреживяващото въображение да потисне невярата и да изгради мост между представяното и реалността. Може би някои от тях дори бяха се опитали да направят онова, което сега и той се опитваше да направи — бяха експериментирали с „усъвършенстваните“, реалистични форми и се бяха сблъскали със същите ограничаващи фактори. Може и така да беше, но той бе поставен пред избор: да преследва идеала си за съвършена художествена форма или да направи компромис в полза на отявлено синтетичната форма — разкрасена версия на старата. Всъщност това изобщо не беше истински избор, но все пак той увърташе.

Върна записа и го пусна пак, този път със скорост 1/10 — пет кадъра в секунда; загледа как птицата бавно се измъква от клетката сред експлозията на внезапен, златен, жив огън; виждаше отвъд лицето на момичето, отвъд белотата му, обрамчена от ален пламък, когато се обърна към екрана.

Застопори образа и затвори очи. Това беше най-хубавото му произведение досега. Нещо живо и красиво — съвършено произведение на изкуството. И все пак… Той потръпна, после натисна клавиша за изтриване. След миг вече нямаше нищо, лентите бяха празни. Остана дълго така, приведен над машината, абсолютно неподвижен, със затворени очи. После леко трепна и се извърна. Поне това го имаше — беше там — винаги беше там — в главата му.

Отиде до леглото и седна — не можеше да определи какво чувства, взираше се втренчено, почти маниакално в тънката резка, обрамчваща лявата му китка. След това стана и отиде в другата стая.

Известно време седя там, в средата на стаята — проблемът не оставяше ума му на мира; ала точно сега умората го надвиваше. Изискванията, които си беше поставял през последните седмици, го размазваха. Виждаше само проблеми, но не и решения.

Пое си дъх продължително, на пресекулки.

— Малки стъпки — измърмори едва-едва различимо в мрака. — Отговор има — добави след известно време, сякаш за да се убеди сам. И все пак далеч не беше сигурен.

Обърна си и разтърка очи — беше твърде уморен, за да преследва тази мисъл, сега не копнееше за нищо друго, освен за пречистващата забрава на съня. А на сутринта?

На сутринта щеше да започне отново.

* * *

Площадът беше огромно, просторно пространство на върха на кантон Оксфорд; най-горното ниво на сложен лабиринт от колежи, които се простираха дълбоко надолу. За вечна радост на всяко поколение студенти обаче Площадът изобщо не беше квадратен — беше шестоъгълен, цяла палуба, открита за забавления. Дълги, отворени балкони висяха над обширната Зеленина на пет огромни амфитеатрални реда, а отгоре огромният купол със звезди се въртеше бавно, имитирайки съвършено небето отвъд купола.

Тук преди около седемнадесет години, както твърдяха слуховете, Бердичев, Леман и Уайът се бяха срещнали и сформирали партията на дисперсионистите, решена да донесе промяна в този свят на нива, но независимо дали този слух беше верен или не, това беше място, притеглящо младата интелигенция от всичките седем Града. Ако светът на мисълта беше колело, то това беше неговата главина, а Зеленината — неговият фокус.

Редица от дъбове обрамчваше Зеленината — хибридни, вечнозелени, произведени във ваните на „Син Флор“ — а в центъра й имаше птичарник: висока, прилична на пагода клетка на тринадесет етажа, оформена по модела на Лю хе та, Пагодата на шестте хармонии в Хан Чоу. Както винаги, млади мъже и жени се разхождаха, хванати подръка, по обширната поляна или се събираха покрай долния етаж и разглеждаха яркоцветните птици.

Площадът беше гордостта на кантон Оксфорд и мястото, където се събираха десетте хиляди студенти, учещи тук. Елитът на Горните нива изпращаше децата си в Оксфорд, също както елитът на една малка държава-нация го беше правил още преди векове. Това беше място, където културата процъфтяваше, а за децата от фамилиите на Първото ниво — гаранция за приемственост.

Самата Зеленина не беше осеяна с големите екрани на „Мед Фак“, но в хладните коридори под горните етажи малки екрани излъчваха местните кабелни канали пред клиентела, чиито интереси и вкусове се различаваха значително от тези на останалата част от Горните нива.

По етажите горе бяха разположени кафенета и ресторанти, бутици на „Кул Вид“ и син-салони. Това беше любопитна смесица от ново и старо, от безвремие и фина изработка, от чистота и декаданс; шизофреничното му лице беше отражение на всички онези, които му бяха предани.

В кафе „Бургундия“ купонът течеше оживено. Това беше любимото място на студентите от Факултета по изкуствата, които по това време заемаха всички възможни маси, разговаряха, пиеха, ръкомахаха лудо със страстта и пламъка на младежта. Самите маси — повече от двеста на брой — се простираха чак до ръба, гледащ към Зеленината. Отгоре мрежа от жици, увити покрай здрави подпори, поддържаше великолепна плетеница от цъфтящи увивни растения. Цветът им беше наситен, почти ослепително зелен, украсен с ярки пурпурни, жълти, червени и оранжеви петна — огромни зейнали цветя с тичинки в контрастни цветове като безгласни глави на чудовища. Масите и столовете под тях до един бяха старинни — дървото беше излъскано, с петна. Те си бяха характерна особеност на кафенето, тема за разговор, макар че през някой по-ранен век сигурно са минавали за съвсем обикновени.

Келнери хан сновяха между претъпканите маси с подноси и приемаха поръчки. Бяха облечени в простите роби с кръгли якички и тесни ръкави на династията Тан; дългите ризи от ер-коприна бяха тъмнозелени на цвят, с оранжева лента под коляното: дрехи от един по-ранен и по-прост век.

На една маса близо до парапета бяха седнали четирима студенти. На масата им нямаше нищо освен три чаши и бутилка. Вече бяха яли и привършваха третата си бутилка отлично бургундско вино, от което кафенето беше получило името си. Между двете момчета от компанията имаше свободен стол — сякаш чакаха още някого. Но не беше така. За всички места се плащаше и те си бяха платили мястото, за да го запазят празно.

На масата се смееха. Младеж с тъмна коса и с маслинен цвят на кожата разказваше нещо, облегнал се назад с чаша в ръка. Напевният тон на гласа му беше доста приятен, добре модулиран. Беше хубав, аристократичен мъж с изразен орлов профил, изящно оформени устни и тъмни, почти цигански очи. Със силни крайници и широки рамене, той повече приличаше на спортист, отколкото на художник, макар че изисканото му облекло донякъде смекчаваше това впечатление. Докато говореше, свободната му ръка извайваше форми във въздуха. Движенията му бяха сръчни, отработени. Беше по-голям от другите с около четири-пет години — факт, който в много отношения ги правеше доста по-различни от него — и често, както и сега, той монополизираше разговора и го насочваше натам, накъдето той искаше.

Името му беше Сергей Новачек и правеше магистратура по скулптура. Баща му, Лубош, беше заможен търговец, който по молба на жена си беше купил на единствения им син място в Оксфорд. Не че Сергей не беше интелигентен. Съвсем лесно можеше да спечели стипендия. Беше просто въпрос на престиж. На статут. Цената на акциите на Лубош Новачек беше такава, че не вървеше да приема държавни подаяния.

Точно сега Сергей им разказваше за церемонията, на която беше присъствал предния ден — церемония, на която бяха изложени и шест негови скулптури. Отскоро изпълняваше подобни поръчки, ала говореше така, сякаш имаше голям опит в тези неща. Но той си беше такъв и приятелите му се възхищаваха заради това, макар че другите го намираха донякъде за арогантно.

— Отначало всичко тръгна много добре — за миг красивите му черти станаха сериозни. — Всички се държаха много уважително. Храниха ме, поиха ме, стараеха се всякак да се държат любезно и да крият и от себе си факта, че нито съм от семейството, нито съм хан — той се засмя. — Боя се, не твърде успешно. Но както и да е… Гробницата беше великолепна. Намираше се сред своя собствена, оградена от стени градина точно до къщата. Масивно нещо на два етажа, цялото облицовано с мрамор, а през портата можеш да вкараш впряг от четири коня! — Сергей отпи от виното и се разсмя. — Всъщност гробницата, да й се не види, беше съвсем мъничко по-голяма от къщата!

Избухна смях.

— Толкова е типично за тях — обади се другият младеж, Волф, и вдигна чаша към устните си. Той беше по-висок и с по-яко телосложение от своя приятел, а идеалните му северноевропейски черти бяха обрамчени с подстригана по войнишки гъста пепеляворуса коса. — Страшно си падат по смъртта.

Сергей вдигна чаша.

— Хубава работа свърших, а?

— Точно като за тебе — подхвърли закачливо едното от момичетата, Лоте, и сините й очи светнаха. Беше вярно. Повечето от поръчките на Сергей бяха погребални — статуи за гробници на Низшите фамилии.

Лоте беше момиче с бледа кожа и големи гърди, което носеше русата си коса, противно на модата, дълга и сплетена на две плитки. Като не броим това, тя изглеждаше точно такава, каквато си и беше — близначка на брат си Волф. До нея в мълчание седеше четвъртият член на малката група — Катрин. Тя беше по-дребничка от другите, с по-крехко телосложение: стройно червенокосо момиче със славянски черти и зелени очи.

Сергей се усмихна.

— Както и да е. Както вече казах… всичко си вървеше съвсем добре, а после започна и самата церемония. Знаете как е — един куп неоконфуциански свещеници нареждат за душите на починалите. След това отпред излиза най-големият син и пали свещ за предците. Е… тъкмо се беше стигнало дотук, когато — ще ми повярвате ли? — най-големият син се спъна в своето пао, прекатури се напред и се стовари право върху листчетата със заклинания.

— Не! — и тримата се наведоха напред. На Волф му беше забавно, двете момичета бяха ужасени.

— Лош късмет, бихте си казали, пък и срамно, но не и катастрофа. Така и сигурно щеше да бъде, ако не беше повлякъл със себе си и горящата свещ! — Сергей се изсмя и закима. — Да бяхте видели само! На тия връвчици висяха поне две-три хиляди заклинания, сухи като кокали, и чакаха само някой да им драсне клечката. Тъкмо така и стана. Естествено, на най-големия син не му стана нищо. Прислужниците веднага го измъкнаха. Но преди който и да било да успее да реагира, пламъците задействаха пръскалките отгоре. И още по-зле: никой не знаеше комбинацията, с която да ги спре, нито пък как се превключва на ръчно управление. Водата си се лееше и това си е. Всички подгизнахме. Обаче най-лошото тепърва предстоеше. Тъй като градината беше оградена със стени, водата нямаше как да се оттече. Накваси се тънкия слой почва, скоро той се разкашка и после водата потече по стълбите право в гробницата. Само след минути водата заля горното стъпало. И точно тогава стана…

Той се наведе напред, напълни чашата си, огледа се, изпълнен с доволство — знаеше, че изцяло е завладял вниманието им.

— Е? Какво смятате, че стана?

Волф поклати глава.

— Знам ли… Сигурно най-големият син е паднал вътре, а?

Сергей присви очи.

— О, да, щеше да е гот, нали? Не, стана нещо още по-готино. Много по-готино. Само си представете. Седим ние всичките там и чакаме някой да вземе и да ги изключи тия тъпи прахосмукачки, отидоха ни скъпите дрехи, земята под краката ни — абсолютно блато и никой не иска да проявява неуважение, като напусне градината, преди да е свършила церемонията. И какво да стане освен най-немислимото! Та ковчегът изплува навън…

— Куа Ин да ни пази! — възкликна Волф. Очите му се бяха окръглили като монети.

— Горкичкият! — измърмори Катрин, забила поглед в земята.

Сергей се разсмя.

— Горкичкият — цуни ме отзад! Че той беше умрял! Не, трябваше да им видите физиономиите на ония хан. Все едно им бяха забили нажежени пръти отзад! Имаше хър-мър, после пляс-пляс и… проклет да съм, ако не е вярно — опитаха се да натикат ковчега обратно в гробницата срещу течението! Да бяхте видели най-големия син — шляпаше в калта като смахнат!

— Боговете ни опазили! — обади се Волф. — И успяха ли?

— На третия път успяха. Но тогава пръскачките вече бяха изключили, а прислужниците изгребваха водата кой с каквото завари.

Двамата мъже отметнаха глави и оголиха зъби в гръмогласен смях. Лоте, която седеше точно срещу Волф, се усмихна широко — смехът на брат й я радваше. Само Катрин не участваше във веселбата — по-скоро изглеждаше притеснена. Сергей го забеляза и леко се наведе към нея.

— Какво има?

Тя вдигна очи.

— Нищо…

Той вдигна вежди и тя се засмя.

— Добре — смили се тя. — Просто си мислех за картината, над която работя.

— Проблеми ли ти създава?

Тя кимна.

Волф се наведе и смушка Сергей.

— На твое място не бих се тревожил. Тя не е истински художник.

Катрин го изгледа гневно и извърна лице. Волф вечно се заяждаше с нея заради това, че работеше с маслени бои, при положение че, както той казваше, всеки художник, който искаше да си изкарва с този занаят купичката ориз, работеше с акварели. Но тя не признаваше мнението му. Беше виждала работите му. Бяха технически съвършени, ала им липсваше живот. Той можеше да копира, но не и да създава.

Отново погледна към Сергей.

— Мислех си днес следобед да отида на лекцията…

Той леко вирна брадичка.

— Лекция ли?

Тя се усмихна.

— О… забравих. Тебе те нямаше, когато дойдоха чиновниците от колежа, нали? — тя затършува из чантата си, след това извади на масата малка шестоъгълна пластина. Леко притисна длан към нея, затопли повърхността й и отдръпна ръката си. Във въздуха веднага се оформи малък триизмерен образ, който заговори.

— Това е Фан Лян-вей, нали? — Волф се наведе и отново напълни чашата си.

— Шшшт! — Сергей го докосна по рамото. — Я да видим какво ще ни каже този дъртак.

Фан Лян-вей беше един от най-уважаваните художници в жанра шаншуи в Град Европа. Картините му висяха в домовете на повечето Низши фамилии. Дългата бяла коса и сплетената на три плитки брада на Великия бяха обичайна гледка за онези, които следяха канала „Арт Вид“ и дори за онези, чиито вкусове не бяха чак дотам изтънчени, Фан Лян-вей беше самото въплъщение на вен фен, учения художник.

Стандартна практика на професорите в колежа беше да рекламират лекциите си по този начин, тъй като хонорарите им зависеха от броя на присъстващите. Всъщност беше обичайно да раздават на студентите рушвети, за да посещават лекциите им — тогава първите няколко реда в залата се изпълваха със спящи. За Великден обаче подобна реклама не беше чак дотам необходима. Хонорарът беше твърд, независимо колко души щяха да дойдат на лекцията. Въпреки всичко обаче това си беше въпрос на его — въпросът беше да докаже превъзходството си над колегите академици.

Мъничката фигурка се поклони на невидимата публика и започна да говори за лекцията, която щеше да изнесе същия следобед. Вграденият таймер коригираше речта му така, че когато спомена за лекцията, той напомни на слушателите си, че „до началото й остават по-малко от два часа“. Лекцията щеше да бъде за двама художници в жанра шаншуи — Тун Чи-чан и Чен Ро — и беше озаглавена „Спонтанност и добросъвестност“. Сергей задържа погледа си върху фигурката още секунда, после се усмихна и захлупи с длан пластината. Образът угасна.

— Може и да е забавно. Разправят, че си струва да чуеш дъртака.

— Ами Хен Чан-йе? — обади се Волф. — Забрави ли за играта на карти?

Сергей погледна към Катрин и забеляза, че тя ядосано гледа встрани. Знаеше колко силно я дразни от тази му страна — хазартът и запоите до малките часове — но това само го подтикваше към още по-големи ексцесии, сякаш за да подложи любовта й на изпитание.

Усмихна се и се обърна към Волф:

— Точно така. Казах му, че ще се видим в четири, но ще оставя това малко жълто копеле да ме поизчака. Тъкмо ще се нахъса повече.

Волф се разсмя.

— Ти все още ли имаш намерение да го предизвикаш? Говорят, че бил добър играч!

Сергей вирна брадичка и впери замислен поглед в пространството.

— Да. Но Хен е нагъл млад глупак. Твърдоглавец! Дори още по-зле — когато е подложен на натиск, започва да действа, без да мисли. Също като всичките тези хан, него го е грижа повече да запази достойнството си, отколкото богатството. И тъкмо това ще го закопае, обещавам ви. Така че да, ще го предизвикам. Крайно време е някой да се прицели в младия Хен.

Сергей се наведе напред и погледна Лоте.

— Ами ти, Лоте? Идваш ли?

И отново думите му, начинът, по който се наведе към Лоте, бяха нарочно замислени с цел да разстроят другото момиче. Всички знаеха колко много си пада Лоте по хубавия млад скулптор. Това беше шега, която от време на време дори и тя вдяваше. Но това не намали пристъпите на ревност, които връхлитаха Катрин.

Както винаги преди да отговори, Лоте погледна към брат си и леко се изчерви.

— Е, трябваше, знаех си, обаче…

— Трябва — Сергей протегна ръка и покри дланта й със своята. — Настоявам. Ако не видиш Великия, няма да си го простиш никога.

Вместо нея отговори Волф:

— Щяхме да ходим по магазините… Но съм сигурен, че…

Волф погледна Лоте, усмихна й се насърчително и тя кимна. Волф все още хранеше надежди сестра му да се ожени за Новачек. Не че това засягаше връзката му с Катрин. Или поне не я засягаше съществено.

— Добре — Сергей се облегна назад и огледа приятелите си. — А после ви черпя всичките.

* * *

Банките в аудиторията бяха така претъпкани, че чак преливаха. Прислужници търчаха насам-натам по пътеките и се чудеха къде да настанят тълпата, която напираше. Явно съвсем се бяха шашардисали. Обикновено залата изглеждаше просторна и кънтяща, но днес приличаше на бръмчащ кошер.

Точно в три лампите угаснаха и залата замлъкна. На леко издигната платформа пред залата един-единствен прожектор освети катедра. Известно време на подиума не помръдваше нищо, после една фигура пристъпи напред от мрака. По банките се понесе изненадано мърморене. Беше Чу Та Юн, министърът на образованието. Той застана от едната страна на катедрата с леко наведена глава, скръстил ръце на корема си.

— Чун цу — започна със смирен глас. — Имам огромното удоволствие и високата чест да ви представя една от най-забележителните фигури на нашето време; човек, чиито отличителни белези са твърде многобройни, за да мога да ги изброя тук, и чиито постижения го поставят сред най-първите художници. Човек, който, когато бъдещите поколения съставят историята на нашата култура, ще бъде смятан за въплъщение и мерило за нашето изкуство. Чун цу, моля ви да приветствате с „добре дошъл“ в нашия колеж почитаемия Фан Лян-вей, придворен художник на негово най-ведро величество, Ли Шай Тун.

Щом министърът се върна обратно в мрака с наведена глава, в светлината на прожектора се появи Фан Лян-вей. Той облегна леко длани на ръба на катедрата, после слабо се поклони на публиката. Претъпканите редове също склониха глави в знак на почит към Великия — разнесе се тих шум от пристъпване от крак на крак.

— Чун цу — започна той със същия тон като на министъра, след това се усмихна и добави: — Приятели…

Сред банките избликна вълна на лек смях. Ледът се беше пропукал. Но лицето му веднага стана пак сериозно. Той вирна брадичка — жест екстравагантен и в същото време замислен. Гласът му изведнъж придоби непосредствен авторитетен тон:

— Дошъл съм тук днес, за да ви говоря за изкуство и в частност за изкуството на картината шаншуи — за което, както се самозалъгвам, поназнайвам нещичко.

Из залата отново се понесе вълна от смях, но както и преди, в смеха се долавяше най-дълбоко уважение. Там нямаше човек, който да не смята Фан Лян-вей за най-големия експерт по древния жанр шаншуи в цяло Чун Куо.

Великия огледа банките, сякаш търсеше приятели сред тълпата, и отново заговори:

— Както може би знаете, озаглавил съм днешната лекция „Спонтанност и добросъвестност“ и именно върху тези две крайни проявления на изразността желая да поразмишлявам, като взема за пример произведенията на двама велики творци, изявили таланта си в жанра шаншуи — Тун Чи-чан, художник от времето на династията Мин, и Чен Ро, художник от времето на Сон. Но преди да се обърна към тях и някои специфични примери за техни произведения, бих искал да се възползвам от тази възможност, за да ви напомня Шестте принципа на Хсие Хо, защото тъкмо към тях ще се връщаме отново и отново по време на тази лекция.

Фан Лян-вей млъкна и се огледа. Точно когато отново отвори уста и понечи да заговори, вратата отдясно рязко се разтвори. В залата влезе младеж, без да обръща внимание на приглушените възражения на разпоредителя. Разпоредителят го последва две-три крачки навътре в залата, после се отдръпна с наведена глава и извинително погледна към катедрата, преди да затвори вратата зад себе си. Междувременно младият подмина катедрата и се заизкачва по стълбите. Тъкмо беше преполовил стълбището, когато Великия се прокашля.

— Простете, млади майсторе… прекъснах ли нещо?

Младежът се извърна леко, погледна го, след това, без да каже и дума, продължи да се изкачва по стълбището и седна на горната площадка.

По съседните банки се разнесе смаяно мърморене. Чуха се дори и няколко високо прошепнати критики, но младежът като че ли не чуваше нищо. Седеше и се взираше в катедрата. Странната му напрегнатост го караше да изглежда мрачен, почти злонамерен.

— Настанихте ли се удобно? — в гласа на Великия се долавяше съвсем слаба следа от раздразнение.

Младежът едва забележимо кимна.

— Добре. Следователно, вероятно можем да продължим. Както вече казах… Хсие Хо в своето класическо произведение от V век „Ку Хуа-пин-лу“ е установил за всички времена Шестте принципа, по които можем да познаем великия художник. Когато говорим за това, трябва обаче да помним, че макар Хсие Хо да настоява, че в едно велико произведение на изкуството трябва да бъдат представени всичките шест, въпреки това те оформят един вид йерархия; Първият принцип — този за духовното съзвучие, за хармонията между духа и движението на живота — когато ни се струва, че сякаш една картина оживява чрез хармонизирането на жизнената сила, свързва ки на художника с ки на изобразявания предмет — оформя първия ред, Първото ниво, ако щете.

Играта на думи на Великия предизвика нова вълна от лек смях. Той побърза да продължи — гневът му от грубото прекъсване от страна на младежа за момент беше забравен:

— Като имаме това наум, виждаме как Вторият принцип, скелетът на рисунката с четка и неговата сила в пренасянето на ки, или жизнената енергия — израства от Първия и всъщност е зависим от него, както един министър е зависим от благоволението на своя танг. По същия начин Третият принцип — предаността, или верността на художественото представяне на предмета — зависи от горепосочените два. И така нататък…

Той се поколеба, после погледна право към младежа, седнал на върха на стълбището.

— Разбрахте ли ме, млади майсторе?

Младежът отново кимна.

— Добре. Тогава нека да не се бавим. Четвъртият от Шестте велики принципа е подобието в цветовете. Петият е подходящото подреждане на различните елементи в плана на картината. А Шестият, последният в нашата велика йерархия, е запазването на опита от миналото, като включваме в картината намеци за велики класически картини.

Фан Лян-вей се усмихна, огледа се, след това се дръпна встрани и се извърна леко, щом екранът зад него светна. На него се появи изображение на древна картина.

— Разбира се, съществува още едно качество, което Хсие Хо е изисквал от великия художник — качество, което, тъй като е присъщо на изкуството, се съдържа във всеки един от Шестте велики принципа: чин. Точността и добросъвестността на детайла.

Той посочи картината.

— Това, както вероятно се досещате, е „Сенчеста постройка сред потоци и планини“ на Тун Чи-чан, едно от великите произведения на изкуството от периода Мин. Този свитък…

Великия се извърна и погледна публиката си и изведнъж млъкна и зяпна: младежът беше станал и сега бавно слизаше по стълбите.

— Простете — обади се той натъртено; търпението му всеки миг щеше да се изчерпи, — но… длъжен ли съм да изтърпя да ме прекъснете още няколко пъти?

Младежът спря. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Не. Чух достатъчно.

— Чухте достатъчно… — за миг гняв разкриви лицето на Фан. После се овладя и се приближи до края на катедрата с лице срещу младежа. — Какво искате да кажете с това, че сте чули достатъчно?

Младежът невъзмутимо впери поглед във Фан Лян-вей — очевидно нито твърдият му тон, нито репутацията му му правеха някакво впечатление.

— Точно това, което казах. Чух достатъчно. Няма защо да чакам какво ще кажете по-нататък — вие вече го казахте.

Фан се разсмя смаяно.

— А-ха…

Младежът вдигна ръка и посочи към екрана зад гърба на Фан.

— Това, например, е пълен боклук.

Залата зяпна от изумление; след това по редовете се разнесе приглушено мърморене. Фан Лян-вей обаче се усмихваше.

— Боклук, така ли? Това е окончателното ви мнение, нали, ши…?

Младежът пренебрегна подканата да съобщи името си, както пренебрегна и смеха, който бликна от всички страни в залата.

— Да! — и той бавно пристъпи две крачки по-нататък. — То е мъртво. Всеки, който има две очи, ще го види. Но вие… — поклати глава. — Да наричаш тази безжизнена гадост там „едно от великите произведения на изкуството от времето на Мин“ е обида за интелигентността!

Фан настръхна, изпъчи рамене и се изсмя отсечено.

— Значи вие изучавате живопис, млади майсторе?

Младежът поклати глава.

— О, разбирам. Но тогава с какво точно се занимавате? Вие сте студент в колежа, както предполагам, нали?

Смехът се усили — вече беше по-груб, по-жесток. Спорът бе разгорещил студентите.

Младежът беше прекалил. Сега Великия щеше да го постави на място.

— Аз съм учен…

— Учен? А-ха, разбрах.

Този път вълната от смях беше огромна и се плисна от единия до другия край на огромната зала. Фан Лян-вей се усмихна и се огледа — предусещаше победата.

— Значи имате някаква представа от картини!

Младежът стоеше там. Смехът в залата го обливаше, а той го чакаше да утихне.

— Достатъчна, за да знам, че Тун Чи-чан е бил задъненият край на процес на бавен упадък на една някога жизнена форма на изкуството.

Великия кимна.

— Разбрах. А Чен Ро… Предполагам, че той е велик художник… според вашата преценка?

Смехът отново се разля, но този път по-напрегнат. Атмосферата се беше променила, беше наелектризирана от очакване. Миришеше на кръв.

Младежът сведе поглед. После неочаквано се разсмя.

— Знаете ли какъв е вашият проблем, Фан Лян-вей? — и погледна предизвикателно стареца. — Вие сте роб на конвенциите. На изкуството, което изобщо не е истинско изкуство, а само имитаторско занаятчийство!

При тези думи по редовете се разнесе приглушено неодобрително мърморене. Що се отнася до самия Фан, той продължаваше да се усмихва, но усмивката му беше напрегната маска, зад която вреше и кипеше.

— Но нека да отговоря на въпроса ви — продължи младежът. — Да, Чен Ро е велик художник. Той притежава лус — това безценно качество да можеш да създадеш нещо ей така, почти нехайно. Рисунката му с мастило на дракони…

— Стига! — ревна Фан и затрепери от негодувание. — Как смеете да ми изнасяте лекции за изкуство, невежа такъв! Как смеете да заставате срещу мене и да ме обиждате с тенденциозните си дрънканици!

Младежът изгледа дръзко Фан.

— Смея, защото съм прав! Защото разбирам, когато слушам, че ми говори глупак!

Залата беше потънала в мъртва тишина. Фан, застанал в края на катедрата, не помръдваше. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Глупак? — попита той най-накрая с хладен глас. — А вие се мислите за по-добър, така ли?

Младежът се поколеба за миг. След това за всеобщо учудване кимна и без да откъсва очи от очите на Фан Лян-вей, заслиза надолу по стълбището.

* * *

Кафе „Бургундия“ беше пламнало от новината.

На една маса близо до парапета четиримата приятели бяха доближили глави и оживено разговаряха. Волф беше пропуснал лекцията, но Сергей беше ходил заедно с Лоте и бе видял как младежът се беше изкатерил на катедрата.

— Трябваше да го видиш! — очите на Сергей блеснаха. — Един такъв абсолютно невъзмутим и се качва там и застава зад катедрата, сякаш от самото начало е възнамерявал да говори!

Волф поклати глава.

— Ами Фан какво каза?

— Че какво да каже? Беше се шашнал толкова, че само стоеше там с увиснало чене и зяпаше като някой шаран. После стана червен като рак и започна да крещи на Шепърд да си сяда. А, странна работа. „Това е моя лекция!“ — само това си повтаряше, дъртакът му с дъртак. А пък Шепърд, един такъв наперен, се обръща и му вика: „Тогава бихте ли били така любезен да говорите смислено?“

Всички ревнаха от смях — всички освен Катрин, която наведе глава.

— Аз май съм го виждала — обади се тя. — Тук.

Сергей кимна.

— Няма как да не го забележиш. Голям самохвалко. Знаеш ли какво прави? — той се огледа, след това се облегна назад и вдигна чашата си. — Идва, когато е най-претъпкано, и си взема маса сам. Плаща и за петте места! И после си седи там и си пие кафето, залък не кусва, курдисал пред себе си джобен комсет. — Сергей презрително вирна нос и пресуши чашата си.

Волф се наведе напред.

— Ами какво стана после? Какво каза Фан?

Сергей се изкикоти.

— Ами да ви кажа, странно си беше. Шепърд сякаш го бе предизвикал. Знам ли. Предполагам, че вече беше въпрос на достойнство… Както и да е — вместо да повика разпоредителите да го изхвърлят, Фан го подкани да продължи.

— На бас, че това му е затворило устата!

— Не. И точно това е най-невероятното. Разбирате ли, Шепърд всъщност почна да ни чете лекция!

— Не! — Волф се изцъкли от изумление. Катрин впери поглед в чашата си.

— Да… дудна сума ти време. Един куп глупости за художника и обекта и за това, че имало два вида зрение. О, и сума ти дивотии на висок стил.

— Не дуднеше, Сергей. Говореше добре. Много добре. Сергей се разсмя, наведе се през масата и се усмихна на червенокосото момиче — негова любима вече почти от две години.

— Кой ти го каза? Лоте ли? — той отново се закиска. — Е, който и да ти го е казал, не е познал. Жалко, че го пропусна, Катрин. Шепърд правеше доста силно впечатление с дрънканиците си, но… — той сви рамене и вдигна длан с широко разперени пръсти. — Е, ами всъщност това си беше и нищо друго. Дрънканици.

Катрин го погледна — както винаги, беше успял да я сплаши с маниерите си. Вдигна чаша и я допря до бузата си — студеното червено вино хвърляше розови отблясъци по лицето й.

— Не са ми го казали. Бях там. В дъното на залата. Просто закъснях, това е.

— Значи знаеш, че говори глупости.

Тя се поколеба — чувстваше се неловко. Не обичаше да му възразява, ала този път той не беше прав.

— Не… не съм съгласна.

Той се разсмя.

— Не си съгласна ли?!

Искаше й се да спрат дотук, но той настоя.

— И защо така?

Тя си пое дъх.

— Ами искам да кажа, че той беше прав. Наистина във всичко това има нещо много повече от онова, което разправя Фан Лян-вей. Шестте принципа… те задушават изкуството! Защото то не е само въпрос на избор и интерпретация! Както каза Шепърд, има и други фактори — неща, които са невидими.

Сергей изсумтя.

Тя потръпна раздразнено.

— Знаех си, че точно така ще реагираш. И ти си същият като Фан Лян-вей: щом не си съгласен, пускаш презрителната усмивчица. А и двамата… ами и двамата виждате само материалната страна на изкуството, неговата структура и пластични елементи, ала не виждате…

Сергей беше започнал да клати глава — на устните му се бе изписала търпелива, снизходителна усмивка. Сега обаче я прекъсна:

— Че какво друго има? Има само светлина и сянка, текстура и цвят. Това можеш да положиш на едно платно. То е двуизмерно. А пък онова за невидимите неща, то е… — той махна леко с ръка.

Тя разтърси глава — наистина му се беше ядосала.

— Не! Ти говориш за велик дизайн, но не и за велико изкуство! Шепърд беше прав. Онази картина например — на Тун Чи-чан — тя си беше боклук!

Сергей изсумтя отново.

— Така казваш ти. Но всъщност това няма нищо общо с изкуството, нали? — той се усмихна и се облегна назад. — Падаш си по онзи тип, нали така?

Тя тресна чашата си о масата. Виното плисна и се разля по тъмнозелената покривка.

— Сега ти говориш глупости!

Той поклати глава.

— Моят приятел Амандсун ми каза, че той дори въобще не учел в нашия факултет. Той наистина се занимава с някакви науки. Техник.

Произнесе последната дума, като подчертаваше всяка сричка и й придаваше отчетливо презрително значение.

Катрин го изгледа гневно, после извърна лице към клетката и пъстрите й обитатели. На един от високите пръти голяма златна птица изпърха с криле, сякаш се готвеше да полети. Дългите копринени пера под крилете й бяха черни като нощ. Тя отвори човка и отново клекна на пръта, без да издаде и звук.

Сергей задържа поглед върху момичето — очите му бяха полупритворени. След това продължи, предусещайки победата:

— Да, ловя бас, че нашата скъпа Катрин не би имала нищо против той да се побъзика и с нейните неща, които не се виждат…

Това преля чашата. Тя се обърна, грабна своята и лисна виното в лицето му. Той изруга и се надигна, търкайки очи, но Волф се наведе и го стисна за рамото.

— Прекали, Сергей. Просто прекали… — обади се той и погледна към Катрин.

Катрин остана на мястото си още секунда — отметнала глава, яростна, горда; лицето й пламтеше от гняв. После извади пет монети от портмонето си и ги хвърли на масата.

— За сметката!

И след това си тръгна. Вървеше по главната пътека между масите, без да обръща внимание на главите, които се извръщаха след нея.

Сергей бършеше очите си с покривката.

— Пари! Пари, мамицата му!

— Изпроси си го — обади се Лоте, докато следваше с поглед приятелката си. Гледаше замислено — нещо необичайно за нея. — Ти винаги трябва да прехвърлиш границата, нали?

Сергей я изгледа ядосано, после омекна. Бретонът му се беше слепил от виното, по яката му имаше петна. След миг се разсмя.

— Но аз бях прав, нали? Уцелих. Право в десетката.

Волф се разсмя и погледна сестра си.

— Да… — усмихна се той и видя срещу себе си отражението на своята усмивка. — Никога не съм я виждал толкова бясна. Ама всъщност кой е този Шепърд?

Сергей сви рамене.

— Май никой не знае. Не е от някоя известна фамилия. И няма приятели, това го знам със сигурност.

— Някое парвеню, а? — Лоте се наведе, събра монетите и ги подреди в спретнато стълбче.

— Предполагам — Сергей прокара пръст по ръба на чашата си, след това го облиза. — Хммм… Ще е интересно да разберем, не мислите ли? Да се опитаме да изровим нещо за него.

Волф се разсмя.

— Да изровим? Това ми хареса. Мислиш ли, че…?

Сергей набърчи нос, после поклати глава.

— Не. Твърде едър е, за да идва от Глината. Ония си личат от десет ли разстояние. Не. Бих казал Средните нива.

Лоте се усмихна.

— Е, откъдето и да идва, според мене не му липсва нахалство.

Сергей се замисли, след това недоволно се съгласи.

— Да. Прави впечатление — по един такъв недодялан, необработен начин. Ала няма никакви маниери! Искам да кажа, горкичкият Фан направо в чудо се видя. Можете да бъдете сигурни, че той няма да се успокои, докато не намери начин да си оправи сметките с нашето приятелче.

Волф кимна.

— Това им е проблемът на тия от по-долните нива — той се загледа в ръцете на сестра си, които си играеха с монетите. — Нямат никакво чувство за това, кое е правилно, кое — не. Никакво чувство за ли. За уместност.

— Или за изкуство — добави Сергей.

— Не, не… — и смехът им се разнесе над масите.

* * *

Бен отново се скри в сенките и продължи да наблюдава. Двамата старци бяха коленичили пред импровизирания олтар. Листчетата дарове и купата с храна бяха поставени пред тях. Започнаха да се кланят едновременно, мърморейки молитва за духовете на починалите. После единият се изправи и отстъпи крачка назад, като държеше главата си наведена, а другият извади от вътрешния джоб на сакото си метличка и като повдигаше купичките подред, започна да мете пред плочиците.

Двамата мъже бяха на не повече от десет-петнайсет крачки от Бен и все пак като че ли ги отделяше огромна пропаст — бездна от разбиране. Забеляза банкнотите, които бяха поднесли на мъртвите, пластмасовите „върбови“ клонки, които висяха от кокчетата на главите им, и се намръщи — не разбираше.

Когато си отидоха, той се приближи и заоглежда стената и даровете. Беше проста квадратна стена, препречваща една от многото задънени улички, пресичащи Главната — и все пак преобразена. Там, където човек не очакваше да намери нещо, се натъкваше на стотици малки плочици, изписани с имената и датите на раждане и смърт на починалите. Прочете няколко, след това се наведе и вдигна една хартиена банкнота. Беше красиво направена, както и всички останали дарове, но не беше истинска. Тези дарове бяха за мъртвите.

През последния час просто се разхождаше тук, из най-долните нива на Оксфорд, и се опитваше да разбере случилото се в лекционната зала. Носеше се из коридорите като призрак — без цел и посока.

Или поне така си мислеше.

Смехът им изобщо не го беше засегнал. Беше празен, безсмислен звук — рев, с който изпълваха вътрешната си пустота. Не, но именно тази празнота — напрегнатостта, която беше видял зад погледите на всички, докато говореше — тя го тревожеше. Сякаш говореше на мъртъвци. На орди от гладни призраци, лишени, както вярваха хан, от корени, които да ги привържат към този свят — живи потомци, които да задоволяват твърде човешките им нужди. Бяха изгубени и изглеждаха изгубени. Дори и водачът им, Великия. Той — повече от всички.

Тези мисли го изпълваха и помрачаваха настроението му. И после — да се натъкне точно на това…

Бен чу някакъв шум зад гърба си и се обърна, но беше само един старец. Две гърнета висяха от кобилицата на раменете му — едното уравновесяваше другото. Щом се приближи, забеляза Бен и спря. Старото му лице се набърчи — сякаш се чудеше какво ли прави тук това момче.

Бен се изправи.

— Простете, не исках да ви стряскам. Просто гледах… — усмихна се. — Да не би да сте продавач на ча?

— Ча ли? — старецът озадачено се вторачи в Бен, след това погледна едното от гърнетата и се изкиска. — Не, господарю. Грешите. Това… — той отново се изкиска и се видяха счупените му зъби. — Това тук не е ча, господарю. Това е пепел.

— Пепел?

Старецът се ухили.

— Разбира се. Аз съм лу нан джен на този район.

Пещарят!. Разбира се! Значи пепелта… Бен се разсмя изненадано.

— Ами това? — той посочи светилището, хартиените дарове, купичката с храна.

Старецът нервно се разсмя.

— Странен сте, господарю. Не знаете ли какъв ден сме днес? Днес е Сао му, празникът на мъртвите.

Очите на Бен се разшириха. Естествено! Петнайсетият ден от третия месец по стария календар. Чин мин, празникът на светлината и чистотата, когато се метат гробовете и се поднасят дарове на мъртвите.

— Простете — намеси се бързо той. — Аз съм студент. Ученето… бяха доста зает напоследък.

— А, студент… — старецът се поклони уважително. Кобилицата на врата му се залюля нагоре-надолу. После вдигна поглед — старите му очи блещукаха. — Боя се, че не мога да ви предложа от тази пепел, господарю, но чайникът с ча ври на печката и ако ме почетете с присъствието си…

Бен се поколеба, след това върна поклона на стареца.

— За мене ще е чест, лу нан джен.

Старецът му се усмихна радостно и закима с глава, после тръгна към една врата в дъното на коридора. Бен го последва. Заоглежда мъничката стаичка, а старецът остави гърнетата на пода и се освободи от кобилицата.

— Длъжен съм да ви се извиня, че заварвате дома ми така, господарю. Малцина ме посещават. Малцина живи — разбирате ли ме?

Бен кимна. В другия край на стаята имаше още една врата с табела, на която на мандарин пишеше „Вход забранен“. До нея на стената се виждаше тясна лавица с мижава дузина книги-записи — от онези, които се задействат чрез докосване. Освен нея тук имаше само легло, малка табуретка, ниска масичка с чайник и една-единствена купичка. Гледаше как старецът налива ча, а след това му подава купичката.

— Ще пийнете с мене, надявам се? — срещна той погледа на дядото.

— Аз… — старецът се поколеба, после леко се поклони. Личеше си, че не е очаквал подобна любезност.

Бен отпи от ча и предложи купичката на стареца. Отново се поколеба, но след това, насърчен от топлата усмивка на Бен, пое купичката и шумно отпи глътка.

— Сигурно е странен животът ви, лу нан джен.

Пещарят се разсмя и се огледа, сякаш подобна мисъл за първи път му идваше наум.

— Не по-странен от този на всеки човек.

— Може би. Но що за живот е?

Старецът приседна, после се наведе напред с купичката в ръка.

— Искате ли да поработите на моето място?

Бен се разсмя.

— Не, имам си достатъчно работа, лао джен. Но вашата работа… тя ме привлича.

Старецът леко присви очи.

— Работата ми или онова, с което работя?

— Толкова лесно ли разделяте двете неща?

Пещарят сведе поглед. На устните му заигра странна усмивка. След това пак вдигна глава и подаде купичката на Бен.

— Като че ли знаете доста, млади господарю. Какво изучавате?

— Живота — отговори Бен. — Или поне така казва баща ми.

Старецът задържа поглед върху него — сериозността, изписана на лицето на младежа, го беше впечатлила.

— Самотен живот е това, млади господарю! — той се изкиска и потърка леко брадясалата си буза. — О… много хора виждам, но малцина от тях са склонни да приказват.

— Винаги ли сте бил сам?

— Винаги? — старецът подсмръкна. Тъмните му очи изведнъж загледаха напрегнато. — „Винаги“ е много време, господарю, всеки от клиентите ми би ви го казал, стига да можеше. Но как да ви кажа… Не, имал съм жени — една-две, когато бях по-млад. Господарю, в това отношение и аз съм същият като другите мъже. Възрастта не намалява мерака, а едно добро чукане си е добро чукане, нали?

Бен не каза нищо и старецът сви рамене.

— Както и да е… Имаше една-две. Но не се задържаха много. Не и след като разбраха какво става в другата стая.

Бен се извърна, погледна към вратата и вдигна вежди.

— Искате ли да погледнете?

— Ще ми позволите ли?

Остави купичката и последва стареца, без да знае какво ще види там. Пещ? Стая, пълна с черепи? Пресни трупове, отчасти разчленени? Или нещо още по-зловещо? Усети как го побиват тръпки на очакване. Но онова, което се изпречи пред очите му, беше съвсем неочаквано за него.

Приближи се, после се разсмя развеселен.

— Но това е… красиво!

— Красиво?! — старецът се приближи и застана до него. Опитваше се да види това така, както го виждаше Бен — с нови очи.

— Да… — Бен докосна едната от малките фигурки. След това дръпна пръста си и го близна. Вкусът беше странен и все пак познат. — Какво сте използвали?

Старецът посочи встрани. Там, на една малка масичка, бяха наредени неговите чинийки и гърненца с бои, а до гърненцата имаше гърне като онези, които носеше, когато срещна Бен. Гърне, пълно с пепел.

— Разбрах — кимна Бен. — И смесвате пепелта с бои? Старецът кимна на свой ред.

Бен погледна стенописа. Почти покриваше стената — бяха останали само няколко празни места тук-там по ръбовете и в горния ляв край на картината, където композицията не беше довършена. Бен гледаше ли, гледаше… после изведнъж се сети какво беше казал старецът.

— Откога, казахте, сте започнали да го рисувате?

Старецът приклекна и заразглежда нещо в долния край на картината.

— Не съм го започнал аз.

— Но… — Бен се извърна леко и забеляза по лицето на стареца неща, които беше пропуснал да отбележи досега. — Искам да кажа, като казахте това за жените, когато сте били млад… Имаше ли го тогава?

— Това ли? — старецът се разсмя. — Не, нямаше го. Или поне не беше цялото. Имаше една съвсем малка част. Ето това тук… — той очерта мъничка част от композицията в долния край на стената, в средата.

— Да. Разбира се — сега Бен забеляза. Фигурите там бяха много по-груби от другите. Когато вече му бяха обърнали внимание, забелязваше как композицията се е разраствала от центъра настрани. Пещарят се беше учил на своето изкуство бавно, търпеливо, добавяйки година след година, увеличавайки умението си. Докато най-накрая…

Бен отстъпи назад и за първи път огледа цялата композиция.

Това беше танцът на смъртта. В далечния ляв край една гигантска фигура — огромна в сравнение с другите, много по-дребни — водеше хорото. Беше висока, мършава фигура с кожа, бледа като стъкло, с тяло като на недохранен боец — голите ръце — със стегнати мускули, дългите крака — изпънати като на бегач. Тялото беше извърнато наляво — на запад и към мрака отвъд — но приличната на конска бръсната глава бе завъртяна неестествено назад върху дългата шия, втренчена безстрастно в голата тълпа зад гърба, която ръка за ръка се нижеше по пътя сред дърветата.

В дългите си кльощави ръце Смъртта държеше флейта — тръстиката беше прилепнала към лишената от устни уста. От другия край на флейтата излиташе ято мънички птички, черни като гарвани, ала свирепи; кръглите им очички бяха като млечнобели мъниста. Те връхлитаха върху тълпата и кълвяха очи и крайници.

Дърветата бяха отдясно. Върби, ясени, кленове. Под тях вляво, в средата на стенописа, между камъните течеше поток, повлякъл жълтата пръст на Северен Китай. Това бяха Жълтите извори, под които, както разправят, била Долината на мъртвите, ти ю, „земният затвор“. Забеляза как неколцина в тълпата — и хан, и хун мао — гледаха към златния разлив отчаяни, без да виждат нищо от сияйната му красота.

Това беше сцена на мъчение, но имаше място и за съчувствие. Под едно от дърветата двете фигури, които беше забелязал отначало, се прегръщаха за последен път, преди да се заловят на хорото. Бяха майка и дете — майката надвиваше страха си, за да утеши разплаканата си дъщеря. А по-нататък, под най-голямата върба, двама влюбени за последен път бяха притиснали лица в последна, отчаяна целувка, преди да се разделят завинаги.

Гледаше и гледаше, изпиваше картината с очи. После кимна — беше разпознал стила. Беше шаншуи — „планини и реки“. Но това тук нямаше нищо общо с безжизненото съвършенство в картините на Тун Чи-чан. Тези планини бяха живи, в движение, водата кипеше, разпенена от падащите отгоре камъни.

Това беше картина на всичко последно. На смъртта не на един-единствен човек, а на цял един свят. На самото Чун Куо.

Отстъпи назад. Трепереше. Отдавна нищо не го бе разтърсвало толкова дълбоко. Пещарят не беше велик художник — поне не в техническо отношение — и все пак умението му да вижда надалече не само компенсираше липсата на техника. Тази картина беше истинска. В нея имаше ки — жизненост. Имаше я в изобилие.

— Разбирам защо са ви напуснали, лу нан джен. Сънували ли сте това?

Старецът се извърна и погледна към Бен. Изведнъж нещо в него се беше променило. Нямаше как да го сбъркаш с прост продавач на ча.

— Значи разбирате?

Бен го погледна в очите.

— Кога сте го сънували?

— Когато бях десетгодишен. Животът ми… — той сви рамене и се извърна. — Май след този сън вече не можех да стана друго освен лу нан джен. Нямаше друго училище за мене.

— Да… — Бен се обърна и погледна картината отново. Благоговееше пред простата й сила. — Всичко това… вашата работа… Сигурно сте много зает.

— Зает? — старецът се разсмя. — Няма по-зает човек в седемте Града от пещаря, освен акушерката. Казват, че по осемстотин милиона умирали всяка година. И все повече ще умират. В земята няма място за толкова народ. И затова идват в моите пещи — той се разсмя; лицето му изведнъж придоби странен замислен израз. — Това притеснява ли ви, млади господарю?

— Не — честно отговори Бен, ала това му напомни за баща му. Колко още време оставаше до мига, когато Хал щеше да е мъртъв — жив само в спомена? И все пак той поне щеше да легне в земята. Бен се намръщи. — Имате забележителен поглед, лу нан джен. И все пак, когато говорите, всичко изглежда толкова… толкова прозаично. Толкова безсмислено.

— От нищото идват. В нищото се завръщат.

— В това ли вярвате?

Старецът сви рамене. Очите му се втренчиха в мрака в левия край на стенописа, отвъд фигурата на Смъртта.

— Да вярвам в нищото — това вяра ли е? Ако е така — да, вярвам.

Бен се усмихна. В този старец имаше повече разум, повече мъдрост, отколкото в хиляда Фан Лян-вей. А той самият? В какво вярваше? В нищото? Мракът само мрак ли беше? Или там вътре в него имаше нещо? Също както зад светлината имаше някаква сила. Нямаше ли сила и зад мрака? Може би дори беше същата сила?

Старецът въздъхна.

— Простете ми, млади господарю, но трябва да ви оставя. Трябва да се погрижа за пещите. Но моля ви, ако искате да поостанете тук…

Бен наведе глава.

— Благодаря ви, лу нан джен. За мене е чест, че ми показахте творението си. Не всеки ден се натъквам на нещо толкова истинско.

Пещарят се поклони и пак погледна Бен в очите.

— Радвам се, че дойдохте, млади господарю. Не всеки ден срещам някого, който да разбира тези неща. Сънят ни използва — не е ли така?

Бен кимна, трогнат от смиреността на стареца. Да създадеш това и все пак да знаеш колко много общо имаш самият ти с творението. Това беше истинското познание.

Поклони се отново и се отправи към вратата. След това изведнъж спря.

— Едно последно нещо — обърна се той. — Вярвате ли в призраци?

Пещарят се разсмя и се огледа.

— Призраци ли? Че има ли тук нещо друго освен призраци?

* * *

— Катрин? Вътре ли си?

Тя затвори очи и опря чело о гладката, хладна повърхност на вратата — искаше да си отиде и да я остави на мира, но гласът му отново прокънтя — по-силен и по-настоятелен:

— Катрин? Там си, нали? Пусни ме да вляза!

— Върви си — в гласа й се долавяше умора. — Имаш среща с младия Хен, нали? Защо просто не отидеш на срещата и не ме оставиш на мира?

— Пусни ме! — настоя той. — Хайде де! Трябва да поговорим.

Въздъхна, отстъпи назад и докосна ключалката. Вратата веднага се плъзна настрани.

Сергей се беше преоблякъл. Облякъл бе дрехите си за хазарт — тъмни коприни, които му придаваха твърдо, почти злокобно излъчване. Никога не й бяха харесвали — най-малкото пък сега, когато му беше сърдита.

— Още ли се цупиш? — попита я той и влезе в стаята.

Тя беше метнала върху статива чаршаф, за да скрие онова, над което работеше в момента, но той отиде право при него и отметна покривалото.

— Това тук ли е причината за всички проблеми?

Тя нервно докосна ключалката. Вратата се затвори и тя се обърна.

— Какво искаш?

Той се разсмя и се приближи до нея.

— Така ли ме посрещаш?

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Много бързо забравяш — подхвърли му тя и метна чаршафа обратно върху статива.

— Пошегувах се… — подхвана той, но тя ядно се нахвърли върху му.

— Ти си хлапе! Случайно да го знаеш?!

Той сви рамене.

— Тъкмо това си мислех, че харесваш в мене. Освен това на тебе не са ти плиснали вино в лицето. Заболя ме.

— Много добре.

Тя се извърна, но той я улови за рамото и я дръпна.

— Пусни ме! — каза тя студено, вторачила поглед в ръката му.

— Не и преди да се извиниш.

Тя смаяно се разсмя.

— Аз?! Да се извиня? След онова, което каза? Ще отидеш да гниеш в ада, преди да съм ти се извинила!

Той затегна хватката си. Тя извика и се изтръгна.

— Копеле… Нямаш право…

— Нямам право ли? — той се приближи и заплашително се надвеси над нея. — След онова, което бяхме един за друг през последните две години, имаш наглостта да ми разправяш, че нямам право? — гласът му беше твърд; никога не го бе чувала да говори така. Изведнъж се уплаши от тази му страна.

Винаги ли го беше имало това у него — под повърхността на чара? Да. Винаги го бе знаела. Може би тъкмо това я бе привлякло към него. Но вече й беше омръзнало. Омръзнало й беше това безмозъчно господарско чувство. Нека се пропие до смърт, нека се хване с курви, нека си проиграе всичките пари — тя вече нямаше да го търпи.

— Просто си върви, Сергей. Сега, преди окончателно да си заприличал на глупак.

Забеляза как очите му се разшириха от гняв и разбра, че е казала не каквото трябва. Той замахна, стисна грубо шията й и я дръпна към себе си.

— Глупак, а?!

Въпреки страха й хрумна, че тонът му странно прилича на този на Фан Лян-вей, когато говореше на Шепърд. После започна да се бори, за да се измъкне — удряше го по раменете, по гърба, докато той насила вдигна брадичката й и притисна устни към нейните. Едва тогава я пусна и я отблъсна от себе си, сякаш тя вече не му беше нужна.

— А сега вече ще отида на среща с Хен.

Тя потръпна и несъзнателно избърса уста.

— Копеле… — отрони. — Нагло, противно копеле… Сълзите й напираха; изведнъж болка и обида изместиха гнева. Как смееше той да постъпва с нея по този начин? Да се държи така, сякаш тя му е играчка?

Но той само поклати глава.

— Време е да пораснеш, Катрин. В името на всички богове, трябва вече да пораснеш!

— Аз…?! — но негодуванието й вече беше безполезно. Той й беше обърнал гръб. Фрасна с юмрук ключалката и се измъкна през вратата — едва я изчака да се поотвори. И вече го нямаше.

Тя остана на място, втренчена в отворената врата. Вътре в нея бушуваха страх, болка и гняв. После автоматичната ключалка се включи и вратата се затвори. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Извади бутилката прасковена ракия и си наля голяма чаша. Ръцете й трепереха. После стисна чашата с две ръце и отпи голяма, продължителна глътка. Затвори очи. Тъмната течност опари гърлото й.

Потръпна. Копеле с копеле! Как смееше?!

Върна се в другата стая, остави чашата на пода, отметна покривалото от статива и се загледа в картината. Трябваше да бъде двоен портрет — тя и Сергей. Смяташе да му го подари след две седмици — за втората годишнина от запознанството им. Но сега…

Погледна картината — вече я виждаше с нови очи. Беше пълен боклук. Безжизнен боклук. Лоша като пейзаж на Тун Чи-чан. Натисна бутона за изтриване, отстъпи назад и загледа как лицата избледняват и шареният, набразден с линии екран се превръща в гладък девствено бял копринен четириъгълник.

Известно време не усещаше нищо, после коленичи, вдигна чашата си, допря я до бузата си, след което я поднесе към устните си и отпи.

Вдигна очи — изведнъж беше решила. Майната му! Ако той я смяташе за такава — ако възнамеряваше да се отнася с нея така — то тогава тя нямаше да го търпи. Край. Дотук.

Преглътна и усети в гърлото си измамната топлина. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг, въпреки че беше твърдо решила да не се разплаква. Подсмръкна и вдигна чашата си в наздравица към мълчаливата врата.

Върви на майната си, Сергей Новачек! Да гниеш в ада дано!

* * *

Сергей беше застанал на горната стълбищна площадка и оглеждаше огромната, мижаво осветена игрална зала на „Нефритовия божур“. Лампите над масите осветяваха играещите, а в дъното барът пресичаше залата отляво надясно, осветен отзад, извит като полумесец. Залата беше препълнена. Хората се тълпяха около няколко маси, той чуваше възбуденото им мърморене.

Във въздуха витаеше сладък, почти пиперлив аромат като канела, смесена със сливи и жасмин, странно женствен, ала твърде силен, за да бъде приятен. Беше техният мирис — на синовете на Низшите фамилии и приятелите им. Отличителният белег на елита на хан — като феромонна окраска. Сергей се усмихна. На теория „Нефритовия божур“ беше смесен клуб и членството се определяше не от расата, а от препоръки и избор, но на практика единствените хун мао тук бяха гости като самия него.

Ян куей цу — така наричаха такива като него. „Океански дяволи“. Варвари.

Дори и портиерът хан на вратата го беше погледнал надуто. Виждаше презрението под повърхностната маска на учтивост. Беше го чул как, след като го подмина, се обърна и измърмори нещо на своя език на другия портиер. После ги чу да се смеят — знаеше, че се смеят на него.

Е, тази вечер щеше да изтрие някоя и друга усмивка от някое и друго лице. Ами Хен? Усмивката му се разшири. Да, Хен известно време няма да може да се усмихва — той щеше да се погрижи за това.

Слезе по покритото с плюшен килим стълбище, подмина огромната драконова глава в долния му край и тръгна към бара.

Гледаха го с неприкрита враждебност.

Хен Чан-йе беше там, където му беше казал, че ще го намери — на една маса в дъното вляво, близо до бара. Голяма шестоъгълна маса, покрита с яркочервена коприна. По ръба й минаваше бордюр с изображения на ву фу, петимата богове на късмета — мънички зелени силуети.

Усмихна се и се поклони.

— Хен Чан-йе… Получили сте съобщението ми, надявам се.

Хен Чан-йе беше седнал на отсрещната страна на масата. Пред него имаше чаша и бутилка вино. От двете му страни седяха негови приятели — всичко четирима — млади хан на по двайсет-двайсет и една години със свежи лица. Дългият им маникюр и сложно избродираните коприни им бяха като визитни картички. Гледаха Сергей студено, сякаш гледаха непознат. Хен се наведе напред. На устните му заигра усмивка.

— Добре дошли, ши Новачек. Получих съобщението ви. Въпреки това се чудех дали тази вечер ще се появите — за миг усмивката му се разшири, сякаш за да подчертае шегата. — Но така или иначе вие сте тук, нали? Така че… седнете, моля. Ще помоля келнера да ви донесе питие.

— Само вино — отговори той на негласния въпрос, седна и се усмихна на останалите за поздрав; вътрешно ги презираше.

Усмихна се, извади копринената кесия от джоба на сакото си и я хвърли на масата. Тя тупна право пред Хен Чан-йе. Направи го нарочно — не толкова за да го обиди, колкото за да демонстрира недодяланост. В кръговете, в които се движеше Хен, не беше необходимо да доказваш, че разполагаш със средства, преди да започнеш играта. Предполагаше се, че щом си седнал на игрална маса, значи можеш да си платиш дълговете. Така беше между чун цу. Само хсияо джен — малките хора — действаха така, както постъпваше сега Сергей.

Забеляза как Хен и приятелите му се спогледаха и се усмихна вътрешно. Арогантността им, вътрешното им убеждение, че го превъзхождат — това бяха слабости. И колкото повече подхранваше тази тяхна арогантност, толкова по-слаби щяха да стават. А колкото по-слаби бяха те, толкова по-силен щеше да е той.

— Какво е това? — Хен попипа връвчицата на кесията, сякаш беше нещо мръсно.

— Залогът ми — Сергей леко се наведе напред, като че ли притеснен. — Погледнете, вижте. Според мене ще е достатъчно.

Хен се разсмя и поклати глава.

— Наистина, ши Новачек. Ние тук не правим така.

Сергей вдигна вежди, все едно беше озадачен.

— Значи не искате да играем? Но аз си мислех…

Хен се усмихваше напрегнато. Говореше английски отсечено, пресилено любезно.

— Не исках да кажа това — той вдигна с два пръста кесията и я хвърли обратно през масата. — Нямаше да сте тук, ако… ако се съмнявах в способността ви да си платите.

Сергей се усмихна.

— Простете — огледа се, после прибра кесията в джоба си. — Не исках да ви обидя.

— Разбира се — отвърна усмихнато Хен, ала по начина, по който се спогледа с приятелите си, пролича какво всъщност си мислеше. — Разбирам, ши Новачек. Възпитани сме различно. Но играта…

Сергей леко кимна, сякаш признаваше мъдростта на казаното.

— Играта си е игра. Една и съща и за хан, и за хун мао.

Хен едва-едва кимна.

— Така е. Е… ще играем ли?

— Само аз и вие ли, Хен Чан-йе? Или и чун цу ще се присъединят към нас?

Хен погледна хората около себе си подканващо.

— Чан Вен-фу? Цан И? Ще играете ли?

Двама от четиримата хан кимнаха, другите двама — сякаш по условен знак — се изправиха и оставиха четиримата да се подредят около масата.

— Вие сте Запад, ши Новачек, аз — Изток. Моите приятели ще бъдат Север и Юг.

Сергей се облегна назад и пое чашата вино от сервитьора, който беше изникнал до него.

— Чудесно. Имате ли нови карти?

Хен вдигна брадичка, сякаш даваше сигнал на келнера. Миг по-късно мъжът се върна със запечатан пакет и го подаде на Сергей. Той го взе, претегли го на ръка и го остави на масата.

— Донесете друг.

Хен се усмихна напрегнато.

— Нещо не е наред ли, ши Новачек?

— Съвсем не, Хен Чан-йе. Моля ви, изтърпете ме. Това ми е слабост… суеверие — той изрече последната дума тихо, сякаш засрамен, и забеляза как трепнаха очите на Хен; как стрелна с поглед Север и Юг, като че ли да наблегне върху това на приятелите си.

— Много суеверия ли имате, ши Новачек?

— Не са много. Но това… — той сви рамене, обърна се, взе новия пакет от келнера и го остави до другия. След това за изненада на Хен хвана първия и счупи печата.

— Но аз си мислех, че…

Сергей сведе поглед, пренебрегвайки забележката му, и разстла огромните карти пред себе си като ветрило. В пакета Чу, „Държава“, имаше сто и шейсет карти, подредени в девет нива или групи. Начело на всичко беше императорът, седнал на трон, облечен в златни одежди. Под него бяха неговите седем министри — с побелели бради и прости дрехи, сякаш за да му контрастират. Третото ниво бяха главите на фамилии — двайсет и девет карти, богато украсени, всяка една — съвсем различна от другите. Следващото ниво надолу включваше четиримата генерали, съвсем еднакви на пръв поглед — и все пак твърдите хун мао лица на старците се различаваха значително. След тях идваха четирите съпруги на императора според ранга им в домакинството, а под тях, на шесто ниво — двете наложници; оскъдното им облекло ги правеше най-привлекателни сред картите. След това бяха осмината синове — приликата със съответните им майки си личеше в чертите на лицата и беше хитро подчертана чрез цветове и украшения. После, на осмото ниво на тази сложна йерархия, идваха осемдесет и един чиновници, подредени в девет нива по девет — огромните им емблеми чи лин бяха пришити към гърдите на бледосините им одежди. И най-накрая, на девето ниво — последно в огромния, разнообразен ред на Държавата — бяха двайсет и четиримата глави на компании. Символите на фирмите им — едни — отдавна забравени, други — днес също толкова познати, колкото и по времето, когато играта е била играна за първи път преди сто и двайсет години — бяха изрисувани върху свитъците с копия на Едикта, които всеки от тях държеше.

Обърна една от картите и внимателно огледа гърба й за някакви специални белези, след това я сравни с друга. Гърбовете на картите бяха в ярко, копринено червено, а в центъра им бяха изрисувани три концентрични кръга — три пръстена от дракони: двайсет и девет черни дракона във външния кръг, седем по-големи — в средния и в самия център един-единствен златен дракон, по-голям от всички. Огромните му челюсти бяха захапали опашката му.

Сергей се усмихна и вдигна поглед.

— Прекрасни карти, Хен Чан-йе. Лицата им… изглеждат така, сякаш са извадени от живота!

Хен се усмихна.

— Така и си е било, приятелю. Това са копия на най-първата колода Чу, нарисувана от ръката на Тун Мен-тяо.

Сергей погледна картите с ново уважение. Значи това бяха малки портрети на истински хора, изпълнявали тези роли. Мъже и жени, които великият художник и сатирик Тун Мен-тяо беше познавал в живота. Усмихна се. Това придаваше на играта допълнителна острота.

— Да започваме ли? — попита Хен. — Ако разбъркате картите, ние ще цепим, за да видим кой ще раздава.

През първите няколко часа той се опитваше да поддържа нещата горе-долу в равновесие, като отдаваше победите си на късмета, а пораженията — на собствената си глупост. Ала през цялото време зорко следеше играта им — беше видял как другите двама играят така, че да печели Хен, макар и привидно да го извъртаха, за да изглежда все едно ги е грижа само за собствения им интерес. Беше хитро, ала прозрачно и сега той виждаше как това би измамило другиго, но самият той не беше кой да е. Беше отличен играч на Чу. Беше се усъвършенствал още от дете — надиграваше баща си и чичовците си и така си печелеше джобните пари.

В последната игра бе изтеглил императора и въпреки че му се беше паднала силна ръка, продължи така, че загубата му да е сигурна: вместо да затвърди позицията си, натика в ръцете на Хен три карти с министри. Бунтът на Хен успя и в резултат на това Сергей изгуби хиляда юана. Беше забелязал как блеснаха очите на Хен, щом прибра печалбата, и разбра, че моментът беше назрял. Хен бе спечелил последните две игри. Сигурно вече си мислеше, че върви към победа. Какво по-добро време тогава за увеличаване на залозите?

Сергей сведе поглед и се престори, че не забелязва как Хен поглежда Цан И отляво — знаеше какво ще стане.

— Простете, чун цу — започна ханът, изправи се на крака и се поклони първо на приятелите си, а после — и едва-едва на Сергей. — Но трябва да тръгвам. Баща ми…

— Разбира се — обади се Хен мазно, преди Сергей да успее да възрази. — Разбираме, нали, ши Новачек?

Така е, помисли си той и се усмихна вътрешно. Друг мъж от кръга на Хен седна на мястото на Цан.

— Ще откупя Цан — обади се ханът и за миг засече погледа на Сергей. После се обърна към Хен и продължи: — Но виж, Чан-йе, защо да не направим играта по… вълнуваща?

Хен се разсмя — престори се, че не разбира приятеля си.

— Как така, И Шан-чи? Последната игра не беше ли вълнуваща за тебе?

И Шан-чи леко наклони глава.

— Прости ми, но не това исках да кажа. Самата игра беше хубава. Беше толкова приятно да я гледаш, колкото, сигурен съм, е било приятно и да я играеш. Но една такава игра има нужда от допълнителна острота, не мислите ли? Ако вдигнем мизата на десет хиляди юана за игра…

Хен се разсмя и погледна към Сергей.

— Може би. Но нека да попитаме нашия приятел. Е, ши Новачек, какво ще кажете? Бихте ли искали да увеличим мизата или и така е добре?

Поднесе го деликатно. Почти прекалено деликатно — така, че да може да отстъпи, без да губи достойнството си. Но далеч не беше толкова просто. Той не беше от тях, макар и да седеше на тяхната маса. Той беше ян куей цу. Чуждестранен дявол. Варварин. Наведе глава и набърчи чело, сякаш обмисляше, след това пак вдигна очи.

— Десет хиляди юана… — изсмя се нервно. — Това е повече от всичко, което загубих за цялата вечер досега. И все пак… И Шан-чи е прав. Играта ще стане по-интересна.

Хен се спогледа с двамата си приятели, после пак погледна към Сергей.

— Не бихме искали да ви насилваме…

— Не — Сергей разтърси глава, сякаш вече беше взел твърдо решение. — Десет хиляди юана — десет хиляди юана. За добро или за зло.

Облегна се назад и започна да гледа как И раздава картите. Както винаги, Хен веднага обръщаше всяка карта, а лицето му красноречиво отразяваше късмета му. От своя страна Сергей изчака да получи всичките си седемнайсет карти и изчака и другите двама да подредят картите си, преди да обърне своите.

Докато ги подреждаше, се сети за последния път, когато беше победил Хен. Целта на Чу беше пряка и можеше да бъде изразена съвсем просто: да имаш най-много точки в ръката в края на последната игра. За това обаче човек не трябваше само да засили собствената си ръка, но и да отслаби противниковите. Сложната система на играта на чистене и размени, теглене на сляпо и открити предизвикателства беше разработена така, че да стимулира този аспект: да се изправиш срещу лепкавата паяжина на интригата, оплела всичко подмолно. За Хен сякаш имаха значение само относителните нива на картите — положителните им атрибути. Целта му беше да напълни ръката си със силни карти и бонус-комбинации — министри, глави на фамилии и генерали — и като толкова други като него не можеше да схване другата страна на нещата — мощния деструктивен потенциал на наложниците и синовете.

В Чу стойността на една карта невинаги изразяваше състоянието на нещата. Така беше с наложниците. В края на играта те носеха само 8 точки — 56 по-малко от глава на фамилия и 120 по-малко от министър. Освен…

Освен ако императорът беше останал без съпруга. В този случай наложницата придобиваше негативен аспект и не се брояха не само собствените й точки, но и 256-те, които иначе би донесъл императорът.

Същото беше и със синовете. Накрая те носеха само по 4 точки, но в компанията на съответните си майки се превръщаха в пасив и не се брояха не само собствените им точки, но и тези на всеки министър в ръката.

Ето защо умелите играчи се опитваха да комбинират съпруги и синове и да не допускат съпруги да отиват при този, който държи императора; а после, при последното раздаване, се освобождаваха от чифтовете и наложниците в замяна на заложници. Побеждаваха, като подкопаваха противника.

Сергей забеляза двете наложници в ръката си и се усмихна. Е, добре. Този път щеше да ги задържи. Щеше да извърти играта така, сякаш ги е изтеглил по-късно, преди да успее да ги пробута на някой друг.

Половин час по-късно беше загубил.

— Още една игра, чун цу? — предложи Хен, отбелязвайки победата на И. Сергей погледна. Беше изгубил единайсет хиляди, Чан — девет, Хен — осем, а И, който беше преодолял дефицита от две хиляди на Цан, сега беше с плюс двайсет и осем хиляди.

Този път картите раздаде Хен.

— Някой има ли император? — попита той, след като разгледа своите.

Сергей го постави пред себе си и посегна да изтегли нова карта. Да имаш император — това те поставяше в силна позиция. Но и те правеше уязвим — за наложниците и за кроежите на синовете на съпругите.

Усмихна се пак. Беше му се паднала добра — не, отлична ръка. Три съпруги и трима министри и накрая, в далечния ляв край, една наложница. Онази дребничката, с очи на кошута.

Наведе глава и за момент мислите му се откъснаха от играта и се насочиха към караницата с Катрин по-рано същата вечер. Досега беше успял да не мисли за това, но сега то се връщаше. Той беше виновен. Сега го разбираше. Но защо тя трябваше вечно да го провокира по този начин? Защо не приличаше повече на другите жени, които познаваше? Държанието й го дразнеше. Защо трябваше вечно да си показва ината? Не знаеше ли какво му причинява? И цялата тази работа с този „техник“ Шепърд. Защо го беше направила — освен за да го ядоса? Знаеше колко е ревнив. Не можеше ли да се държи малко по-разбрано? Но пък духът й му харесваше. Толкова по-различна беше от Лоте и подобните й.

Разсмя се тихо, щом осъзна това противоречие.

— Добра ръка ви се е паднала, а, ши Новачек? — Хен му се усмихваше напрегнато. Беше схванал погрешно причината за смеха му.

— Според мене — да, Хен Чан-йе — отговори той и постави двама министри с лицата надолу върху купчината с изчистените карти. — Според мене — да.

Два часа по-късно беше на минус шейсет и една хиляди. Разбира се, не беше единственият на минус. Срещу името на Чан беше отбелязан дефицит от деветнайсет хиляди. Но И беше с плюс осемнайсет хиляди, а Хен, победителят от последните четири игри, имаше в актива си шейсет и две хиляди.

Вървеше прекрасно. Точно според плана му. Вдигна поглед. Хен Чан-йе се усмихваше широко. През последния час пиеше яката, сякаш за да успокои нервите си. Всъщност беше изпил толкова много, че за малко да допусне една съвсем проста грешка и да се освободи не от тази карта, от която трябваше. Тази грешка можеше да му струва всичко. Само бързата реакция на И я беше предотвратила, а Сергей се беше направил, че не забелязва нищо.

Значи сега беше моментът. Докато Хен е на върха на гордостта си. Но трябваше да дойде от страна на Хен. В компания като тази трябваше да изглежда така, сякаш не той, а Хен е вдигнал залозите втори път.

През последния час около масата се беше събрала малка тълпа, заинтригувана от гледката на хун мао, играещ Чу в „Нефритовия божур“. Сергей беше забелязал вълната от задоволство, която се надигаше сред тях всеки път, когато загубеше, и усети как дълбоко вътре в него нещо се втвърдява. Е, сега щеше да им покаже.

Облегна се назад и се престори, че потиска прозявка.

— Уморих се — обади се той. — Май прекалено до късно се заседявам напоследък. — Усмихна се на Хен. — Може би трябва да спра сега, докато са ми останали някакви пари.

Хен погледна приятелите си, после — пак него.

— Искате да ни напуснете ли ши Новачек?

Той изправи гръб и дълбоко си пое дъх, сякаш се опитваше да се разбуди.

— Ами май трябва…

— Късметът ви може и да дойде…

— Ами?! — той рязко се изсмя, после като че ли се смекчи. — Е, кой знае…

— В такъв случай… — Хен се огледа и отново се наведе към Сергей. — Може би ще ви хареса шансът да си върнете обратно всички пари, а, приятелю? Една игра. Само вие и аз. Играем за шейсет и една хиляди.

Сергей наведе глава. След това каза изненадващо:

— И дума да не става! Дори и да победя — все едно няма да сме играли… — той вдигна глава и срещна погледа на Хен. — Не, приятелю. Трябва да има победители и победени в този свят, нали така? Ако ще играем, нека да е за… за седемдесет и пет хиляди. Така ще имам поне малък шанс да ви изпреваря.

Хен се усмихна и бързо стрелна с поглед приятелите си. Около масата цареше изчакващо мълчание.

— Нека да са сто…

Сергей направи замислена физиономия, след това сви рамене.

— Добре. Така да е — обърна се и повика келнера. — Донесете ми кафе. Черно, с две бучки захар. Този път хитростта ми ще ми потрябва.

Отне му двайсет минути.

— Май късметът ме споходи — обади се той и срещна погледа на Хен. Веднага забеляза колко му беше ядосан, макар че бе извъртял нещата така, сякаш победата до последно беше на страната на хана и той му я беше измъкнал в последния момент. — Имах късмет тази последна карта да се падне на мене.

Виждаше какво му струва на Хен да сдържи думите, които му идваха на устата, и разбра, че онзи е вече готов.

— Както и да е… — добави той бързо. — Сега наистина трябва да вървя. Благодаря ви за гостоприемството, Хен Чан-йе. Обадете се, когато поискате. Знаете как да ме намерите — той дръпна стола си и се изправи.

— Чакайте!

Хен се беше навел напред, протегнал ръка към Сергей.

— Не, вие няма да ни оставите така, нали, ши Новачек? Както сам казахте… късметът ви споходи. Защо тогава бягате от него? Не сте се уплашили, нали, приятелю?

Сергей се втренчи в него.

— Да съм се уплашил?

Хен се облегна назад. На устните му се изписа бледа усмивка.

— Да. Уплашил… — той се поколеба. — Нека изиграем още една игра, ши Новачек. Една последна игра. Но нека този път залогът да си струва. Двеста хиляди. Не. Двеста и петдесет хиляди.

Сергей огледа зяпачите — на всяко лице се беше изписало напрежение. Сега вече не ставаше въпрос за пари; за Хен това вече беше въпрос на гордост, на достойнство.

Седна, опря твърдо длани на масата и впери поглед в Хен. Изведнъж държанието му се беше променило — беше станал по-твърд, почти брутален в предизвикателството.

— Добре. Но не и за двеста и петдесет. Нека не си играем на половинки и четвъртинки, Хен Чан-йе. Ако ще играя срещу вас, нека да бъде за милион. Разбирате ли ме?

Наоколо се разнесоха ахкания, после — смаяно мърморене. Но Хен като че ли не забелязваше надигналата се суматоха.

Седеше там, втренчил поглед в Сергей с опулени сякаш от шок очи. Ръцете му трепереха, по челото му беше избила пот.

— Е?

Хен беше онемял. Кимна.

— Добре — Сергей се наведе напред, взе картите и след това за всеобща изненада ги подаде на И.

— Вие раздавате, И Шан-чи. Не искам никой после да разправя, че играта не е била честна.

Забеляза как се разшириха очите на Хен. Как на уплашеното му лице изведнъж просветна разбиране.

Значи разбра.

Задържа безизразната маска на лицето си, но вътрешно ликуваше.

„Хванах ли те, копеле? Хванах те точно както исках.“ Милион. Да, беше повече, отколкото имаше Хен Чан-йе. Повече, отколкото можеше да вземе назаем от приятелите си. Нямаше алтернатива. Ако загубеше, трябваше да отиде при чичо си.

* * *

Хен Ю се обърна на стола си, махна на прислужника да си върви и се отправи към антрето. Там, в дъното, беше коленичил Хен Чан-йе с ниско наведена глава — челото му почти докосваше плочките на пода. Прекоси стаята, после се изправи над младежа.

— Какво има, братовчеде?

Хен Чан-йе не помръдна.

— Прости ми, чичо Ю, но имам много сериозна молба…

Хен Ю, министър на транспортацията на Ли Шай Тун и глава на фамилията Хен, подръпна брадата си. Чан-йе беше по-млад от него с четиринайсет години, най-младият син на чичо му, бившия министър Хен Чи-по, починал преди единайсет години. За последните пет години неведнъж му се беше налагало да плаща гаранция за момчето, когато се забъркваше в неприятности, ала всичко се беше променило преди шест месеца, когато Чан-йе беше поел наследството си. Откакто си имаше свой собствен доход, Чан-йе започна да посещава рядко дома на „чичо“ си Ю.

— Сериозна молба? По това време, Чан-йе? Знаеш ли колко е часът? Не можа ли да изчакаш до сутринта?

Хен Чан-йе едва-едва кимна нещастно.

— Нямаше да дойда, чичо, ако въпросът не беше извънредно спешен.

— Какво е станало, Чан-йе? Да не би някой да се е разболял?

Но макар че го каза, знаеше, че не е това. С такава новина би дошъл Фу Хен, не Чан-йе. Освен ако… Усети как го полазват студени тръпки.

— Не е Фу Хен, нали?

Хен Чан-йе вдигна съвсем незабележимо глава.

— Не, почитаеми чичо. Никой не се е разболял. Аз…

Хен Ю въздъхна облекчено, после се наведе по-ниско.

— Пил ли си, Чан-йе?

— Аз… — и тогава най-неочаквано Чан-йе избухна в сълзи. Чан-йе, който нито веднъж не беше произнесъл и дума на разкаяние за безпътния си живот, плачеше! Хен Ю погледна надолу — ръката на Чан-йе се беше вкопчила в полите на неговото пау — и поклати глава. Изведнъж гласът му доби твърдост — глас на министър, заповядващ на по-низш от него.

— Хен Чан-йе! Спомни си кой си! Я се погледни! Ревеш като четиригодишно дете! Не те ли е срам?

— Прости ми, чичо! Не мога да се сдържа! Опозорих благородното ни семейство! Загубих един милион юана!

Хен Ю занемя. След това се разсмя невярващо.

— Грешно съм те чул, нали, Чан-йе? Един милион юана?!

Но лекото кимване на Чан-йе го потвърди. Беше загубил един милион юана. Вероятно на игралната маса.

Хен Ю огледа студената официалност на антрето, фалшивите колони и мъничките бронзови статуетки на богове в нишите и от двете страни. Нереалността на всичко го порази. После поклати глава.

— Не е възможно, Чан-йе. Дори и ти не можеш да профукаш толкова много пари?!

Но знаеше, че е точно така. Нищо по-малко не би довело тук Чан-йе. Нищо не би го докарало до подобно състояние.

Хен Ю въздъхна — раздразнението му изведнъж се смени с отчаяние. Никога ли нямаше да се освободи от грешките на чичо си? Първо цялата онази работа с Лу Кан, а сега и това. Сякаш бащата се беше преродил в своя син пройдоха, за да продължи да пилее богатствата на фамилията със същото нехайство и себичност.

Защото сега щеше да му се наложи да взима заеми, за да осъществи плановете си. Да приеме онзи заем с висока лихва, който му предлагаше ши Сакстън. Един милион юана! Изруга тихичко, след това се дръпна назад и раздразнено изтръгна полите на своето пау от хватката на племенника си.

— Да влезем в кабинета, Чан-йе. Ще ми разкажеш какво е станало.

Седна зад голямото си министерско бюро и изслуша историята на Чан-йе със сурово лице. Когато той млъкна, не каза нито дума и се замисли. Най-накрая погледна към Чан-йе и поклати глава.

— Държал си се като глупав младок, Чан-йе. Първо си се надценил. Това само по себе си е достатъчно лошо. Но после… Е, да обещаеш нещо, което не е по силите ти, това е… непростимо.

Забеляза как Чан-йе се изчерви и наведе глава. Значи все пак имаше някакво чувство за порядъчност, помисли си. И за срам.

— Както и да е — продължи той, окуражен от явния признак на срам у племенника си. — Ти си ми роднина, Чан-йе. Ти си Хен — произнесе името с гордост, която накара племенника му да вдигне глава и изненадано да срещне погледа му. — Да. Хен. А думата, дадена от Хен, трябва да се изпълнява — независимо дали той е сгрешил или не.

— Искаш да кажеш…

Тонът на Ю стана твърд.

— Искам да кажа, че ще мълчиш и ще ме слушаш!

Хен Чан-йе отново смирено наведе глава. Сега целият беше покорство и послушание.

— Както казах, един Хен трябва да държи на думата си. Така че, Чан-йе, ще изпълня условията на ши Новачек. Ще му дам бронзовата статуя Комин, за да уредим дълга ти. Що се отнася до исканата от него информация — можеш сам да уредиш това още сега. Терминалът е ето там, в ъгъла. Обаче… има две неща, които ще трябва да направиш за мене.

Чан-йе изведнъж леко надигна глава.

— Първо, ще подпишеш половината от годишния ти доход да бъде поставен под попечителство чак докато навършиш трийсет години.

Чан-йе се поколеба, след което кимна неохотно.

— Добре. И, второ, ще се откажеш от членството си в „Нефритовия божур“.

Хен Чан-йе вдигна поглед смаян.

— Но, чичо…?! — после забеляза гневната решителност, изписана на лицето на Хен Ю, и сведе очи. — Както кажеш, чичо Ю.

— Добре — обади се Хен Ю вече с по-мек глас. — Върви тогава при терминала. Знаеш как се действа. Кодовете са отбелязани отдясно. Но ако трябва, питай. Ще бъда тук още няколко часа — трябва да подготвя докладите си.

Проследи с поглед Чан-йе, след това се облегна назад, приглади брадата си с лявата си ръка, а дясната отпусна върху бюрото. Един милион юана! Това наистина би било катастрофа. Но това… тази сделка. Усмихна се. Да, това беше възможност, дадена му от боговете, за да сложи юздата на безпътния си братовчед — да го научи на самодисциплина. Ами цената? Една грозна бронзова статуя, която струваше най-много двеста юана, и някакви си сведения за негов състудент!

Кимна — беше странно доволен от хода на нещата. После отново се върна към доклада. Тъкмо понечи да го пъхне в процепа зад ухото си и Чан-йе се обърна към него:

— Чичо Ю?

— Да, Чан-йе?

— Май той няма досие?

Хен Ю се засмя, след това се изправи и заобиколи бюрото си.

— Разбира се, че има, Чан-йе. Няма човек в Чун Куо без досие. Сигурно погрешно си набрал кода.

Погледна към екрана. На него беше изписано:

НЯМА ИНФОРМАЦИЯ.

— Чакай — той взе листчето от ръката на братовчед си. — Я да видим сега.

Щом видя името, изписано на листа, се сепна, след това притеснено се разсмя.

— Нещо не е наред ли, чичо Ю?

— Не… нищо. Аз… — усмихна се окуражително, после въведе кода и получи същия отговор, както и Чан-йе преди това. — Хммм… Сигурно на този терминал му има нещо. Ще извикам някой да го провери.

Хен Чан-йе го гледаше със странен поглед.

— Да почакам ли, чичо?

В първия миг той не отговори — в ума му напираха въпроси. След това разсеяно поклати глава.

— Не, Чан-йе… — после си спомни кой ден беше и го погледна в очите. — Знаеш ли кой ден сме днес, Чан-йе?

Младежът поклати глава.

— Значи си си губил времето в хазарт, а гробът на баща ти си е останал непометен?

Чан-йе преглътна и засрамено наведе глава.

— Сао му… — измърмори той.

— Да, Сао му… или поне ще бъде още три четвърти час. Сега върви да изпълниш дълга си, Чан-йе. До утре ще разполагаш със сведенията — обещавам ти.

Когато Чан-йе излезе, той заключи вратата и отново отиде до терминала.

Бен Шепърд… Е, за какво ли му трябваше на ши Новачек информация за момчето на Шепърд? В едно беше сигурен — това не е безобидно любопитство. Никой — нито хан, нито хун мао — не би хвърлил цял милион за такава дреболия, освен ако няма някакъв скрит смисъл.

Извърна се и погледна към малкия чип с доклада на бюрото си, после се обърна обратно — беше взел решение. Докладът можеше и да почака. Това беше много по-важно. Каквото и да беше то.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Счупеното колело (16)

Метаданни

Данни

Счупеното колело

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част IV: пролетта на 2207 г.Измамна невинност

Глава 12Празникът на мъртвите

Дейвид Уингроув
Счупеното колело (16)

Част IV: пролетта на 2207 г.
Измамна невинност

Глава 12
Празникът на мъртвите