Дейвид Уингроув
Счупеното колело (11)

Глава 7
Разрушеният шадраван

Прислужниците се спуснаха да хванат конете и да ги отведат в обора. Фей Йен беше зачервена и въодушевена от ездата, очите й светеха от радост. Ли Юан я погледна, засмя се и я докосна по ръката.

— Отива ти, любов моя. Трябва по-често да яздиш.

Цу Ма се приближи, застана помежду им и обгърна раменете и на двамата.

— Хубаво беше, приятели. А това… — той извърна глава; голямата му глава се извъртя, за да обхване с поглед огромното имение — двореца, езерото, овощните градини, гледката на планините в далечината, — е прекрасно. Древните императори биха ви завидели, казвам ви.

Очите на Цу Ма заискриха, а чистите му бели зъби — силни, квадратни, добре оформени — проблеснаха в усмивка.

— Винаги си добре дошъл тук, Цу Ма — отвърна му Ли Юан. — Нашите обори са и твои.

— Благодаря ти, Ли Юан — Цу Ма се поклони леко, след това се обърна и погледна към Фей Йен. — Добре яздите, лейди Фей. Къде сте се учили?

Тя отмести поглед. Бузите й леко се изчервиха.

— Яздя още от малка. Баща ми имаше два коня. — Тя се извърна. Високо вдигнатата й глава свидетелстваше за огромна гордост. В свят, в който животните бяха рядкост, да притежаваш два коня беше въпрос на известен престиж. Само за Седмината подобно нещо беше в реда на нещата.

Цу Ма се вгледа в нея за миг, после кимна.

— Хубаво. Но нека влезем. Баща ви ни очаква.

Ли Шай Тун беше седнал в лятната къща с малък комуникатор в скута. Малки триизмерни холограми се оформяха и се стопяваха във въздуха над апарата и всяка докладваше накратко, преди да изчезне. Цу Ма седна до стареца мълчаливо, а Ли Юан отиде да донесе питиетата. Фей Йен беше застанала до прозореца и съзерцаваше стръмния склон към терасата и живописното езеро. От време на време хвърляше поглед през рамо и очите й се спираха върху седящия в непринудена поза Цу Ма.

Той беше хубав мъж с широки рамене. Докато яздеха, бе забелязала колко изправен седи на седлото, колко спокоен беше, докато превеждаше коня си през бързотечен поток, колко лесно го накара да прескочи стена — сякаш той и ездитното му животно бяха едно цяло. И все пак изглеждаше безупречно: косата му беше сресана и в нея бяха вплетени рубини; туниката му беше в болезнено сладък нюанс на розово, почти бяло, поръбена с черно; панталоните му — в синьо, което й напомняше за лятното небе на нейната младост. Беше забелязала колко здраво бедрата му стискат хълбоците на дорестия кон, колко властен вид има.

Ли Шай Тун приключи, остави комуникатора на пода и се усмихна в безмълвен поздрав на Цу Ма, а после и на снаха си. Ли Юан се върна от барчето с поднос с напитки. Тук, в тази стая, домакинът беше той.

Фей Йен пое питието си и седна до своя съпруг с лице към другите двама мъже. Усещаше с какъв поглед я наблюдава Цу Ма. Така открито. И все пак не невъзпитано.

— Добре изглеждаш — Ли Шай Тун огледа Фей Йен. — Трябва по-честичко да яздиш.

Ли Юан се наведе напред.

— Тя беше великолепна, татко! Родена ездачка! Трябваше да видиш как прескочи портата на ливадата! — щом го каза, очите му светнаха и той погледна към жена си с нескрито възхищение. Цу Ма забеляза това и леко отметна глава назад, сякаш го стягаше яката. Бръкна във вътрешния джоб на туниката си и извади изящна сребърна табакера.

— Може ли да запаля? — той протегна табакерата и Ли Юан кимна, поглеждайки към баща си. Старецът не каза нищо, само се усмихна.

Цу Ма извади тънка като молив пура и я запали, след това бавно пое дима и сякаш се отпусна в стола си. Беше оставил сребърната табакера на облегалката.

Наблюдаваше как димът се вие във въздуха — тънка, крехка нишка от гореща пепел.

— Дължа ти благодарност, Ли Юан. Днес беше прекрасен ден — очите му се спряха на лицето на младежа и не откриха там нищо друго освен откровена дружба, може би дори и известно възхищение. Беше свикнал — възприемаше го като дължимо. Но погледът на Фей Йен беше нещо съвсем друго. И него разчете, но го задържа за себе си. Вдигна чаша в мълчалив тост за домакина и домакинята — с ведра, искрена усмивка.

Ли Шай Тун наблюдаваше всичко това и леко кимна. Изглеждаше доволен. Усмихна се за първи път от месеци насам. Цу Ма забеляза и го попита защо се усмихва.

— Ще ти кажа. Насаме.

Тангът не беше и погледнал Фей Йен и забележката му прозвуча съвсем безобидно, но тя знаеше какъв традиционалист е свекър й. Той не беше като баща й — не говореше за работа в присъствието на жени. Тя остави питието си недокоснато, изправи се, като докосна Ли Юан по ръката, а след това се обърна и се поклони ниско на двамата тангове.

— Извинете ме, чие хсия, трябва да отида и да се преоблека. Ездата ме умори.

Не беше вярно. Никога не се беше чувствала по-жизнена. Очите й сияеха с едва сдържано вълнение. Но тя сведе поглед и излезе тихо от стаята — само на вратата леко се обърна и забеляза, както и се надяваше, че Цу Ма я гледа.

— Е? — обади се Цу Ма, щом тя излезе. Сякаш нищо не се беше променило в държанието му, но думата прозвуча някак си по-студено и по-мъжествено отпреди.

— Добри новини. И Ву Ши, и Вей Фен се съгласиха с нашия малък план.

Цу Ма сведе поглед. Това беше неочакван ход.

— Дали това е умно?

— Според мене, да — Ли Шай Тун забеляза колебанието му и продължи: — При сегашните обстоятелства, според мене, е… по-сигурно… по-голямата част от Съвета да знае за плановете ми. Не е редно да изключваме най-старите ми приятели.

Цу Ма си дръпна пак, после вдигна очи и срещна погледа на танга.

— Не. Но аз не исках да кажа точно това. Всичкото това скрито-покрито… Без съмнение то е в разрез с духа на Съвета. Щом не можем да се държим открито един с друг…

— А можем ли? — тонът на Ли Юан беше горчив, яден, но щом баща му го погледна, сведе глава и прехапа език.

— Разбирам чувствата ти, Ли Юан — отговори му Цу Ма и се усмихна на стария танг, за да покаже, че не е обиден, задето синът му го е прекъснал. — Но със сигурност не бива да се позволява на Ван Со-леян да възтържествува. А така изглежда, сякаш той ни дърпа конците.

Ли Шай Тун го наблюдаваше напрегнато.

— Значи няма да дадеш съгласието си?

Усмивката на Цу Ма стана още по-широка.

— Не съм казал нищо подобно. Просто изтъкнах подмолната логика на този курс. Каквото и да решиш, ще се съглася с него — ти си най-старият приятел на баща ми. И не само заради уважението ми към моя баща. Знам, че не би следвал такъв курс, ако имаше друг начин.

Ли Шай Тун се усмихна, а после погледна към скута си.

— Ако това би те убедило, Цу Ма, ще ти кажа онова, което вече казах и на Ву Ши, и на Вей Фен. Не искам да разстройвам Съвета по този начин. Това е просто въпрос на проучване. Издирване на факти, преди да представя случая пред Съвета. Целта на Проекта ще е само да се установи изпълнимостта на това, дали е възможно да се поставят пластини в главите на цялото население на Чун Куо. Далеч не става дума за провеждане на преки опити. В края на краищата би ли подобавало на мене, на един танг, да престъпвам Декрета?

Цу Ма се разсмя.

— Не, наистина. Но кажи ми… ти кого си си наумил да назначиш за отговорник по Проекта? Това е чувствителен план. Охраната трябва да е непробиваема.

— Съгласен съм. Тъкмо затова я възлагам на маршал Толонен.

— Толонен? — Цу Ма се замисли за миг, след това се усмихна. — Ами да, защо не, разбирам, че това е много добър избор.

Очите му срещнаха очите на стария танг и двамата си размениха разбиращи погледи, които убегнаха на младия принц. Защото Толонен вероятно щеше да се възпротиви на плана.

— Но виж сега, вече говорих достатъчно, а ти знаеш толкова малко за самия план! Нека сега Ли Юан говори вместо мене. Нека той бъде моят глас по този въпрос.

Цу Ма погледна заинтригуван към младежа. Тъкмо затова беше дошъл — да изслуша в подробности предложението на Ли Юан.

— Говори — обади се той и протегна напред лявата си ръка с отворена длан. Широка длан с дълги пръсти, обсипани с тежки пръстени. Изпод дланта нагоре се виеше пушек.

Ли Юан се поколеба, след това се стегна и заговори, описвайки откритията, които бяха направили в различните централи на „Сим Фик“: открития, престъпващи Декрета. Неща, замислени във вреда със Седмината, но сега впрегнати да работят в тяхна полза.

Цу Ма го слушаше, като от време на време подръпваше от пурата си, и усмивката му ставаше все по-широка. Най-накрая се засмя и се плесна по бедрото.

— Отлично! Дума да няма, това е отлично! — той стана, приближи се до прозореца и се загледа надолу по склона. — Имаш съгласието ми, Ли Шай Тун. Този план ми харесва. Много ми харесва.

Цу Ма се обърна и отново погледна младежа. Ли Юан се усмихваше широко, доволен от себе си, горд с плана си и зарадван от одобрението на Цу Ма. Цу Ма му върна усмивката, кимна и отново се извърна към прозореца.

В полите на хълма, по терасата над живописното езеро се разхождаше жена и гледаше към къщата. Беше облечена в дрехи за езда, а дългата й черна коса покриваше раменете й — току-що я бе разпуснала. Беше дребничка и крехка — като богиня, направена от най-фин порцелан. Цу Ма се усмихна и отмести поглед; после се извърна към двамата мъже в стаята.

— Да — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Планът е прекрасен, Юан. Просто прекрасен.

* * *

— Кой е той?

Де Вор се обърна към Леман и се усмихна.

— Името му е Хун Миен-ло. Бил е канцлер на Ван Та-хун до неотдавнашната му смърт.

Леман се вгледа в екрана още за миг, а после му обърна гръб и се втренчи в Де Вор.

— И какво прави той там?

Филмът беше заснет тайно от човека на Де Вор сред Пин Тяо. Показваше среща на Ян Мах от тази сутрин. Среща, която Мах неистово желаеше да запази в тайна от другите лидери на Пин Тяо.

— Не знам. Но съм сигурен в едно: той нямаше да е там, ако Ван Со-леян не е искал да е там. Така че действителният въпрос е: какво иска Ван Со-леян от Пин Тяо?

— Значи сега Хун е човек на новия танг?

— Май така излиза. Моят човек в Александрия, Фишер, смята, че Ван Со-леян не е отговорен за смъртта на брат си, но имаме основателна причина да мислим, че от известно време Хун Миен-ло е негов човек.

— Ами Мах? Защо не се е посъветвал с другите?

— Мах си е такъв. Не му хареса, когато отидох направо при Гезел. Ако зависеше от него, щеше да ме провери предварително, но аз го поставих пред свършен факт. Той не обича така. Побеснява. Обича да контролира нещата.

— Но смяташ ли, че ще се договори с Хун Миен-ло?

Де Вор кимна.

— Има смисъл. И аз на негово място бих сторил същото. Ще измъкне от танга каквото иска. И ще го използва, за да ни държи на разстояние. Да направи Пин Тяо по-малко зависими от нас. И обратно: ще използва съюза с нас, за да държи танга на разстояние. Това ще означава, че Пин Тяо няма да позволят някой от нас да им нарежда какво да правят. Ще им дава възможност от време на време да казват „не“. Мах ще се опита да държи сделката с нас в тайна от танга и обратно. Ще се опита да изкара нещата така, сякаш промяната — засилването на позициите им — идва отвътре в Пин Тяо.

Известно време Леман мълча замислено.

— Тогава защо не убием Хун Миен-ло и не попречим на Мах да осъществи сделката?

Де Вор се усмихна, доволен от младия си лейтенант. Винаги му беше приятно да обсъжда мислите си с него.

— Имаме причина да не го правим. Нали разбираш, планът на Мах ще сработи само при положение че за нас ролята на танга в ставащото е неизвестна. Ако се оставим да ни забаламоса с приказки за голямото възраждане на Пин Тяо. О, акциите им са се дигнали след Хелмщат, няма съмнение, но една сделка с танга би им дала нещо, което им липсва. Нещо, което не са получили от Хелмщат. Пари.

— И ти го искаш?! Искаш да получават пари независимо от нас?

— Не. Не и ако работата беше само и единствено в това. Но нямам намерение да им позволявам да се пазарят с мене. При първия признак за нещо подобно ще ги заплаша, че въобще ще се отдръпна. Това би ги оставило в по-лошо положение, отколкото когато започнаха, защото тангът може да им предложи само пари и нищо повече. Ще изгубят нашите контакти, знанията на нашите специалисти, опита ни в битките. И останалата част от картата на Бремен…

— Разбирам. Остава въпросът какво иска да постигне Ван Со-леян?

— Точно така. Той няма да рискува да се свърже с Пин Тяо, освен ако си няма нещо наум. Танг-нетанг, ако останалите членове на Съвета на Седмината чуят за това, край с него.

Леман погледна към екрана.

— Тази мисъл си я бива…

— Да. Ако играта наистина загрубее, ще се наложи да отклоним вниманието на Седмината с нещо.

— И какво смяташ да правиш?

Де Вор се наведе напред и натисна клавиша, за да изчисти екрана. Лампите веднага светнаха.

— Засега — нищо. Мах пак ще се срещне с Хун Миен-ло. След две седмици в Александрия. Моят човек ще заснеме срещата. Сигурно ще е интересно, не мислиш ли? И… кой знае. Току-виж Мах върнал на танга ухото на баща му!

* * *

Нощта беше черна и ясна, луната — остър полумесец в небето на северозапад, високо горе над далечните очертания на планините. Топла нощ. Смехът се носеше над водата, докато дългата лодка с високи бордове прекосяваше езерото. И на носа, и на кърмата леко се поклащаха фенери.

Цу Ма бе настоял да гребе той. Водеше леката лодка по водата без никакво усилие, красивата му уста беше извита в усмивка, гърбът му — изправен, мускулите на плещите му играеха под коприната като хълбоци на галопиращ кон. Ли Юан беше седнал зад Цу Ма в задната част и гледаше иззад него към Фей Йен и братовчедка й Ин Ву Цай.

Двете момичета бяха доближили глави и се кикотеха зад ветрилата си. Идеята да си направят среднощен пикник беше на Фей Йен и Цу Ма се бе зарадвал много, когато двете момичета бяха дошли при тях, понесли одеяла и кошница, и бяха прекъснали разговора им. Двамата мъже се усмихнаха, засмяха се и се оставиха да ги поведат към езерото.

Ли Юан се усмихна широко — беше му хубаво. На разноцветната светлина на фенерите Фей Йен изглеждаше прекрасна като някакво мистично създание, изникнало от богатите легенди на неговия народ. Трепкащите отражения на светлината правеха лицето й безплътно; сякаш беше нещо, което би могъл да мернеш в съня си, но приближиш ли се до него, осветиш ли го с ясна светлина, за да го разгледаш по-добре, то ще се стопи или пък ще възвърне истинската си форма. Усмихна се на тази засукана мисъл, после дъхът му секна, щом забеляза как блеснаха очите й, когато братовчедка й й прошепна нещо на ухо. След това тя го погледна — тъмните й очи се усмихваха и кръвта във вените му сякаш се възпламени.

Той потръпна, изпълнен с образа й. Тя беше негова. Негова.

Фей Йен се извърна и се загледа назад, после пак се обърна напред и се наведе към Цу Ма.

— Към острова, Цу Ма. Към острова…

Цу Ма склони глава.

— Както кажете, госпожо.

Лодката започна да завива. Зад храма върху малкото възвишение брегът на езерото се извиваше като лястовиче крило. Там, близо до върха на крилото, имаше малък остров, до който се стигаше по дървен мост с три дъги. Прислужниците вече бяха подготвили всичко. Щом заобиколиха носа, вече ги виждаха ясно — моста и мъничката двуетажна пагода, осветена от разноцветни фенери.

Ли Юан се загледа блажено над водата, след това отново погледна към Фей Йен.

— Красиво е, умнице моя. Кога успя да замислиш всичко това?

Фей Йен се разсмя и сведе поглед — похвалата му очевидно я зарадва.

— Днес следобед. След като яздихме. Направих го… направих го за госта ни, съпруже мой.

Цу Ма забави греблата за миг и се поклони на Фей Йен.

— Трогнат съм, госпожо. Оказвате ми голяма чест.

Ли Юан ги наблюдаваше — гърдите му се изпълваха с гордост от съпругата му. Колко беше умна! Всичко беше както трябва. Съвършеният завършек на един съвършен ден. Нещо, което човек би помнил до края на живота си. Да, още сега можеше да си го представи — изминали са вече четирийсет години, той и Цу Ма стоят на терасата над езерото и гледат…

Беше се сетила дори и да осигури придружителка на танга. Умна и хубава жена, чиято компания със сигурност би била удоволствие за Цу Ма. И наистина — ако Фей Йен не беше в лодката, той би си позволил да отсъди, че Ву Цай сама по себе си също е много красива.

Известно време оглежда двете жени, като ги сравняваше. Ву Цай беше по-висока от Фей Йен, лицето й, също като тялото й, беше по-дълго и някак си по-пълно, носът й — по-широк, устните й — по-плътни, скулите й — по-малко изящни, вратът й — по-як, гърдите й — по-внушително изпъкващи под копринения й жакет. И все пак тези неща се забелязваха само в сравнение с Фей Йен: сякаш Фей Йен беше самият архетип на красотата на хан, а всичко останало, колкото и изящно да беше само по себе си, бе само изкривено копие на това съвършенство.

Островът се приближи. Ли Юан се наведе напред, за да обясни на Цу Ма къде да спре. После привързаха лодката, а Цу Ма подаде на момичетата ръка и им помогна да се качат на дървеното кейче. Тихото шумолене на копринените им дрехи, докато се изкачваха, в този кратък миг като че ли се сля с копринения мрак на нощта и сладкия й аромат.

Настаниха се на терасата. Фей Йен се зае да подрежда трапезата, а Ву Цай седеше и забавляваше Цу Ма с приятен разговор. Ли Юан се беше облегнал на парапета и съзерцаваше тъмното езеро. Чувството на лекота, на вътрешен покой го приспиваше и известно време сякаш долавяше само приглушения шум от гласове зад гърба си и тихия плясък на водата покрай дървените подпори на кея. После усети как една ръка леко го докосва по рамото. Обърна се и видя Фей Йен, която му се усмихваше.

— Моля те, съпруже, заповядай и седни с нас.

Обгърна я с ръце и сведе лице, за да достигне устните й, след това се приближи и седна. Фей Йен застана отстрани на малка масичка и наля вино от порцеланова кана; първо предложи чаша на танга, после — на съпруга си и най-накрая — на братовчедка си. Едва тогава леко се поклони, наля си вино и коленичи до съпруга си.

Известно време Цу Ма оглежда и двамата, след което вдигна чаша.

— Късметлия си ти, Ли Юан, че имаш такава съпруга. Да бъде благословен бракът ви с много синове!

Ли Юан наведе глава, неизразимо доволен. Но това просто беше истината. Той наистина имаше късмет. Погледна коленичилата до него жена и усети, че гърдите му ще се пръснат от любов. Негова. От сватбата бяха изминали вече три дена, а той все не можеше да я погледне, без да си помисли: негова. От всички мъже в Чун Куо само нему беше позволено да докосва това богатство, тази мяра за съвършенство. Той потръпна, вдигна чаша и погледна Цу Ма.

— За приятелството! — предложи и го погледна в очите. — За нас четиримата, които сме тук тази вечер, и за вечната ни дружба!

Цу Ма се наведе напред. Зъбите му блеснаха в усмивка.

— Да, за приятелството! — той чукна чаша о чашата на Ли Юан, после я вдигна за тост: първо към Ву Цай и после — и към Фей Йен.

Фей Йен гледаше изпод сведените си мигли — позата й изразяваше смирена женственост. При тоста на Цу Ма обаче тя рязко сведе поглед, сякаш смутена. Но не смущението я бе накарало да извърне очи — беше по-дълбоко, по-силно чувство. Чувство, което се опитваше да скрие не само от наблюдателния танг, но и от самата себе си. Извърна глава и погледна Ли Юан.

— Би ли желал съпругът ми още вино?

Ли Юан й върна усмивката. Беше красив по свой начин, а и любвеобилен — добър човек въпреки привидната си студенина — и въпреки това кръвта й не кипваше, щом я докосне, нито пък сърцето й започваше да бие учестено така, както биеше сега, в присъствието на Цу Ма.

— След малко, любов моя — отвърна й той. — Но първо се погрижи за госта. Чашата на Цу Ма е почти празна.

Тя сведе глава, остави чашата си и отиде да донесе каната с вино. Цу Ма се понамести на стола си и сега седеше, разкрачил обутите си в ботуши крака, притиснал коляното си с едната ръка и с чаша в другата. Щом се обърна и го видя така, дъхът на Фей Йен секна. Толкова приличаше на Хан Чин — и той обичаше да седи така, нахално разкрачен, опрял големите си длани на коленете си. Тя се поклони ниско, прикривайки внезапно обзелия я смут, и протегна каната напред.

— Е…? — подкани я Ли Юан. Тя се стресна и виното се разля.

Цу Ма се разсмя — мек, щедър смях, който я накара да вдигне очи и да срещне погледа му. Да, нямаше съмнение — той се досещаше за какво си мисли тя. Знаеше как й въздейства.

Наля вино и се дръпна назад със сведена глава — гърлото й внезапно беше пресъхнало, сърцето й туптеше лудо. Остави каната и отново коленичи до съпруга си, но сега едва забелязваше Ли Юан. Целият свят внезапно се бе преобърнал с краката нагоре. Тя стоеше там, коленичила, със сведена глава, и се мъчеше да успокои внезапното треперене на ръцете си, лудото туптене на сърцето си, но обутите в ботуши крака на Цу Ма приковаваха погледа й под масата. Тя не откъсваше очи от тях, беше като омагьосана, а гласът му действаше на сетивата й като наркотик и ги караше да немеят.

Ву Цай флиртуваше с Цу Ма — привеждаше се към него, посланието на думите и жестовете й не можеше да бъде сбъркано, — но Фей Йен усещаше колко далече е тангът от нейните игри. Той се навеждаше към Ву Цай, смееше се, усмихваше се, играеше древната игра с чар и лекота, но вниманието му беше насочено към самата нея. Усещаше как тялото му леко се извръща към нейното; как уж съвсем небрежно той се старае да я включва във всичко казано. Ами Ли Юан? Той нищичко не забелязваше. Горкото дете сякаш беше заспало, оплетено в мрежите на своята мечта за съвършената любов.

Отмести поглед — внезапно я заболя от всичко това, което си мислеше. Ли Юан беше неин съпруг и един ден щеше да бъде танг. Той заслужаваше нейната вярност — телом и духом. И все пак…

Тя стана тихо и влезе в пагодата. Миг по-късно се върна с пи па — древна лютня с четири струни с формата на огромна сълза.

— Какво е това? — извърна се към нея Ли Юан.

Тя продължи да стои със сведена глава.

— Мислех си, че малко музика би ни била приятна.

Ли Юан се обърна и погледна към Цу Ма, който се усмихна и едва-едва кимна с глава. Но вместо да подаде лютнята на братовчедка си, както очакваше Ли Юан, Фей Йен седна, постави я в скута си и засвири.

Ли Юан седеше, омагьосан от майсторската й свирня, от бързината и увереността на пръстите й, от страстното леко потрепване на главата й, докато извайваше мелодията от нищото. Той позна песента. Беше Кан Хуа Хуй, „Прекрасното цвете“ — сладка, игрива мелодия, която изискваше значително майсторство, за да бъде изсвирена. Щом свърши, той леко се засмя и сведе глава. Понечи да каже нещо, да я похвали, но тя отново засвири — този път по-тиха, по-замислена мелодия.

Беше Юе Ер Као, „Луната е високо“.

Ли Юан потръпна, загледан в мрака, обгърнал езерото. Сърцето му изведнъж се бе качило в гърлото. Беше красиво — сякаш нотите бяха мънички сребърни рибки, които плуваха в тъмнината. Щом свирнята се ускори и стана по-сложна, лицето й отново притегли погледа му и той забеляза, че очите й бяха притворени, цялото й същество изведнъж се беше съсредоточило в песента, в движението на пръстите й по струните. Напомни му за онзи миг преди години, когато се бе прицелила и бе опънала лъка. Как цялото й тяло сякаш се беше сляло с лъка и как, щом пусна стрелата, сякаш и част от нея полетя във въздуха към далечната мишена.

Вдъхна бавно, разтворил устни в почуда. А Хан беше мъртъв… и тя беше негова. И Великото колело продължаваше да се върти…

Мелодията свърши. Известно време никой не каза нито дума. После Ву Цай се наведе напред, вдигна чашата си, усмихна се и погледна Цу Ма.

— Братовчедка ми е много надарена — заговори тя. — В нашето семейство казваме, че когато се е родила Фей Йен, боговете са сбъркали — те са поискали на Ин Цу да му се роди още един син. Но нещо се объркало и тя получила душа на мъж, но тяло на жена.

Фей Йен вдигна очи за миг и веднага ги сведе отново, но усмивката й ясно говореше, че преди често беше чувала това и няма нищо против. Но Цу Ма се обърна с лице към Ву Цай и се притече да защити Фей Йен.

— От това, което видях, ако боговете са сбъркали в нещо, то е само в едно-единствено отношение. Че Фей Йен не е съвсем съвършена…

Фей Йен срещна погледа му за миг, откликвайки на закачливия му тон.

— Не съвсем ли, чие хсия?

— Не… — той протегна празната си чаша. — Защото е трябвало боговете да направят близначки. Едната да ми пълни чашата, другата да свири.

Разнесе се дружен смях. Но когато Фей Йен стана да му налее вино, Цу Ма пое каната и сам напълни чашите.

— Ето! — той седна отново. — А сега мога да продължа да слушам.

Фей Йен прие намека, изправи пи па в скута си и след миг на съсредоточаване засвири. Този път беше песен, която никой от тях не бе чувал досега. Странна, меланхолична мелодия. Докато свиреше, тя пееше с нисък контраалт:

Красива двойка бели гъски —

двама, двама, далеч от прашния хаос;

крилете се прегръщат, играят в ярките лъчи,

шиите се галят и скитат сред сините облаци.

Уловен в мрежа, поразен от стрела —

призори разделиха него от нея.

Тъжно ехо се носи по завоите на реката,

самотен плач отеква по бреговете.

— Не че не копнея за моя другар,

но заради тебе няма да настигна свойто ято!

Капка по капка сълзи лее тя.

— Хиляда левги^[1] аз тебе ще чакам!

Какво щастие е да се влюбиш,

колко е тъжна раздялата за цял живот.

Нека се вкопчим за дадените ни сто години,

нека преследваме всеки миг

като трева на хълм самотен,

която знае, че ще повехне и умре.

Ли Юан не откъсваше очи от нея. Усети, че е омагьосан от песента, пронизан от болката, изписана на лицето й и смаян от това, че никога досега не беше чувал да пее — дори не се беше и досещал, че притежава такъв талант. Когато свърши и лютнята замлъкна, той погледна към Цу Ма и забеляза, че тангът седеше, свел глава, здраво вкопчил длани една в друга, сякаш обзет от голяма скръб.

Цу Ма вдигна поглед — сълзи замъгляваха очите му, гласът му беше тих.

— Беше прекрасно, лейди Фей. Може би най-прекрасното нещо, което някога съм чувал.

Фей Йен гледаше надолу, опряла леко пи па на гърдите си; цялото й тяло беше приведено напред, сякаш с песента бе изляла всичко от себе си. Леко кимна с глава в знак на благодарност, после се изправи, поклони се на Цу Ма и на съпруга си, извърна се и отново влезе в пагодата.

— Е… — обади се Цу Ма, вперил поглед в Ли Юан. — Какво да кажа, приятелю? Тази вечер ми оказахте голяма чест. Говоря сериозно.

— И аз, Цу Ма. Ще запомним тази вечер. Цу Ма се облегна назад.

— Вярно е. — Той потръпна, после като че ли отново дойде на себе си и се усмихна. — Но хайде, аз пренебрегвам госпожица Ву! — той се обърна към Ву Цай и усмивката му се разшири. — А вие свирите ли на нещо, прекрасна госпожице?

Ли Юан се усмихна — разбра, че Цу Ма му намеква да отиде при жена си. Поклони се на гостите и се отправи към пагодата. Но Фей Йен я нямаше вътре. Той постоя известно време в празната зала намръщен — чуваше се само смехът от терасата. После я чу — викаше го тихичко от дъното на пагодата.

* * *

Отправиха се към мостчето — ръката му обгръщаше шията й, мъничкото й телце се притискаше топло и силно към него. Нощта ги обгръщаше — мека, тъмна и успокояваща — но на терасата нямаше никого, в пагодата — също. Ли Юан се огледа озадачено, после замря — нещо изпляска във водата наблизо.

Той приклекна, за да посрещне опасността.

— Мини зад мене, Фей Йен! — прошепна той тихо, но настоятелно и измъкна кинжал от ботуша си.

В мрака току пред тях се разнесе гръмовен смях — плътен, дълбок, пълен с топлина. Ли Юан се отпусна. Беше Цу Ма.

— Богове! Какво правиш?!

Цу Ма се приближи и фенерите го осветиха. Водата му стигаше до гърдите, от челото му се спускаха мокри кичури.

— Плувам — отвърна той. — Прекрасно е. Водата е много по-топла, отколкото си мислех.

— Ами госпожица Ву? Да не би да се е прибрала?

В отговор отляво се разнесе плисък и последва нов взрив от смях.

— Ей, вие двамата, идвайте и вие! — извика тя. — Великолепно е!

Ли Юан се огледа озадачено.

Цу Ма го забеляза и се разсмя.

— Ако търсиш дрехите ни — в лодката са. Беше идея на госпожица Ву. Тя ми каза, че в езерото има риба, и аз реших сам да проверя.

— И има ли? — беше Фей Йен. Бе застанала до Ли Юан и гледаше към Цу Ма. Той се изправи във водата — широката му мокра гръд блестеше на разноцветната светлина.

— Само една змиорка — отговори Ву Цай и се приближи. Голите й рамене изпъкваха над водата. — Една доста вдървена малка змиорка…

— Ву Цай! — запротестира Фей Йен, но дори и Ли Юан вече се смееше.

— Казват, че богът Кун-Кун, донесъл Големия потоп, е бил змиорка — обади се Цу Ма и плисна вода по гърдите и ръцете си, сякаш се миеше. — Огромна змиорка. Но вижте, вие двамата, ако няма да идвате при нас, то може би ние трябва да дойдем при вас. Ли Юан… би ли се извърнал, докато госпожица Ву излезе и си намери дрехите?

— Разбира се… — Ли Юан се извърна и дочу кикота, който се разнесе зад гърба му, щом Фей Йен отиде да помогне на братовчедка си.

— Готово — обади се след малко Ву Цай. — Вече можете да се обърнете, принц Юан.

Той се обърна. Ву Цай беше коленичила в лодката и закопчаваше копринените си дрехи. Погледна го и се усмихна.

— Наистина, трябваше да дойдете и вие.

Той се поколеба — притесняваше го присъствието на Цу Ма, гол във водата съвсем наблизо, и на Фей Йен, която го наблюдаваше, приклекнала до лодката.

— Нямаше да е редно…

Ву Цай сви рамене и се изкачи на брега.

— Мислех си, че вдигнахме тост — очите й палаво проблеснаха. — Нали се сещате, вечно приятелство и тям подобни…

Цу Ма се беше приближил във водата и сега бе застанал току до брега. Опря длани о каменните плочи, обграждащи езерото, и заговори:

— Принц Юан е прав, госпожице Ву. Простете ми, не помислих. Би било крайно… неподходящо.

Ву Цай махна провокативно към Ли Юан, след това отново погледна Фей Йен и се усмихна.

— Просто си мислех, че би било забавно, това е. Нещо малко по-различно.

Ли Юан се обърна ядосано и й хвърли гневен поглед, а после прехапа устната си, за да спре резкия отговор, дошъл му наум, и на свой ред погледна Фей Йен.

Тя стоеше изправена, с наведена глава, цялата й фигура излъчваше покорство.

Той пристъпи към нея, умолително вдигнал ръка.

— Ти сигурно разбираш колко неуместно би било?

Тя вдигна очи и послушният й поглед срещна неговия.

— Разбира се, съпруже мой.

Той успокои дишането си, след което се обърна и погледна към танга.

— А ти, Цу Ма? Как би желал? Ще се оттеглиш ли в пагодата, докато се преобличаш?

Цу Ма се разсмя. Тялото му във водата изглеждаше тъмно и мощно.

— О, богове, Юан, не. Прекалено си любезен. Мисля, че ще преплувам обратно. Ще поплувам по гръб и ще погледам звездите.

Юан наведе глава.

— Разбира се. Както желаеш. Но какво ще правиш, като стигнеш до отсрещния бряг?

Цу Ма обаче вече беше заплувал към по-дълбокото. Щом се плъзна в тъмното, му извика в отговор:

— Как какво? Ще изляза от водата, Юан! Че какво друго да правя?

* * *

В единайсет часа на следващата сутрин Толонен беше застанал на западния прозорец в Стаята на петте посоки в Източния дворец в Тонджиян и гледаше към езерото зад градината. Беше извикан по спешност на тази среща. Това само по себе си не беше необичайно; но този път не му бяха казали нищо за повода за срещата. Тъкмо това — това чувство за неподготвеност — го караше да нервничи; караше го току да се обръща и да крачи нетърпеливо из стаята.

Беше спрял пред голямото огледало в дъното на стаята и оправяше яката на униформата си, когато вратата зад него се отвори. Обърна се — очакваше да види Ли Шай Тун, но влезлият беше принцът, Ли Юан.

— Принц Юан — поклони се той.

Ли Юан се приближи и с жест предложи стол на маршала.

— Благодаря ти, че се отзова, Кнут. Баща ми ще дойде по-късно.

Толонен се поклони пак, след това седна и упорито се втренчи в папката в скута на Ли Юан.

Ли Юан се усмихна. Радваше се на откровеността на стареца, която ставаше все по-изразителна с всяка изминала година.

— Баща ми ме помоли да ти поговоря за нещо. Когато свърша, той ще дойде и сам ще разговаря с тебе. Но онова, което имам да ти казвам, се ползва с пълното му одобрение. Можеш да насочваш всякакви въпроси — или възражения — към мене, все едно че говориш с баща ми.

— Възражения ли? — Толонен вирна брадичка. — Щом Ли Шай Тун го е одобрил, защо да имам възражения? Значи той има работа за мене, така ли?

— Да речем задача. Нещо, което според него трябва да се повери на тебе.

Толонен кимна.

— Разбирам. И каква е тази задача?

Ли Юан се поколеба.

— Искаш ли нещо разхладително, докато говорим?

Толонен се усмихна.

— Благодаря ти, Юан, но не искам. Освен ако баща ти не пожелае да ме задържи, след три часа трябва да съм в Нанкин, за да се срещна с майор Кар.

— Разбира се. Тогава ще ускорим нещата. Може би ще е най-добре да ме оставиш да свърша и тогава да питаш. Доста сложни неща ще трябва да ти обяснявам. И ако искаш, си записвай.

Толонен сведе глава, после обърна нагоре дясната си длан и бързо набра командата върху клавиатурата от мънички мазолчета с телесен цвят на китката му. След това се облегна назад и остави младия принц да говори.

Докато говореше, Ли Юан наблюдаваше маршала. Поглеждаше в папката в скута си — само за да извади отвътре някоя диаграма и да я подаде на Толонен. Наблюдаваше го внимателно, забелязваше всяка бръчка, всеки озадачен поглед, всяко предателско примигване или потрепване по лицето на стареца — жадуваше да си изясни дълбочината на чувствата му.

По време на пространното обяснение Толонен не се беше усмихнал нито веднъж. Седеше там с мрачно лице, лявата му ръка стискаше облегалката на стола. Но щом Юан свърши, погледна надолу и тежко-тежко въздъхна.

— Може ли сега да говоря аз, Юан? — обади се той. Очите му бяха изпълнени с болка, лицето му — сериозно.

— Разбира се. Както ти казах, можеш да говориш с мене все едно с баща ми. Открито. Така, както го чувстваш.

Макар и да беше подготвен, Ли Юан усети изведнъж, че стомахът му се свива. Много уважаваше маршал Толонен; беше израсъл в сянката на стареца, но знаеше, че по този въпрос ще са на различни мнения.

За известно време Толонен остана втренчен, после кимна — стискаше здраво устни, сериозните му сиви очи гледаха от лице, сякаш издялано от гранит. След това заговори с дълбока въздишка — знак, че достатъчно дълго е обмислял нещата:

— Помоли ме да говоря открито. Ала аз не мога да говоря открито, без да те обидя, Ли Юан. Както схващам, това е твоя идея?

Ли Юан усети как огромната тежест на авторитета на маршала се стовари отгоре му, но се стегна и се принуди да му се противопостави.

— Да.

— Разбирам. И все пак ти ми заповядваш, говорейки от името на баща си, да ти отговоря. Открито. Направо — той въздъхна. — Добре тогава. Ще ти кажа какво мисля. Смятам този твой план за отвратителен.

Ли Юан потрепери, но успя да запази лицето си безстрастно.

— И аз, маршал Толонен. И аз. Това е нещо, което не искам да правя.

— Тогава защо?

— Защото няма друг начин. Такъв, който не би довел в резултат до още по-голямо насилие и по-големи кръвопролития от онези, на които вече сме свидетели.

Толонен сведе поглед. Отново въздъхна дълбоко. После пак вдигна очи и поклати глава.

— Не. Дори и най-лошото да предстои, не трябва да поемаме по този път. Да слагаме жици в главите на хората. Да се отнасяме към тях като към машини. Ах… — той се наведе напред и изведнъж, неочаквано лицето му доби странен израз. — Аз знам кой съм, Ли Юан. Знам какво съм длъжен да правя в служба на моя танг. И понякога трудно заспивам. Но това… това е нещо съвсем различно. Това ще открадне свободата на хората.

— Или илюзията за свобода?

Толонен нервно махна с ръка.

— Не е илюзия, принц Юан. Свободата да избираш — добро или зло — тя е истинска. И Мандатът на небето — моралните критерии, по които се преценява дали един танг е добър или лош владетел — той също е истински. Отнеми ги — и няма да имаме нищо. Или поне нищо, което да си струва да пазим.

Ли Юан се премести напред.

— Не съм съгласен. Ако един човек е лош, без съмнение да му се сложи пластина в главата не е лошо нещо — нали ще можем да ограничим въздействието на лошотията му? А ако е добър…

Толонен го прекъсна:

— Ти, аз, баща ти — ние сме добри хора. Действаме, защото сме длъжни — за доброто на всички. И все пак, ще напуснем тази земя — и после какво? Какви гаранции можем да дадем, че онези, които ще управляват Чун Куо след нас, ще са добри? Как да гарантираме техните мотиви? Така че разбираш защо ти отговарям така, принце мой. Няма значение дали човекът с пластина в главата е добър или лош. Онова, което има значение, е моралът на човека, който дърпа конците като десет хиляди милиона струни. Ще накара ли марионетките да затанцуват? Или ще ги остави на мира?

Ли Юан бавно се отпусна назад, клатейки глава.

— Говориш за диктатура, маршал Толонен. А ние сме Седмина.

Толонен извърна глава — странно огорчение изпълваше очите му.

— Говоря ти за онова, което предстои — независимо дали ще стане след десет или след десет хиляди години. — Той погледна отново към Ли Юан и сивите му очи се изпълниха с тъга. — Каквото и да ни се иска — и на тебе, и на мене — историята ни учи, че нищо не е вечно. Нещата се променят.

— Някога мислеше по друг начин. Чувал съм те сам да го казваш, Кнут. Не беше ли ти този, който каза, че трябва да построим здрав бент срещу потопа на Промяната?

Толонен кимна, изведнъж замислен, устните му се извиха в тъжна усмивка.

— Да… но такова нещо!

Остана да седи там и след като принцът си отиде, вторачил поглед в ръцете си. Щеше да го направи. Разбира се, щеше да се подчини. Не го ли беше помолил неговият танг да се заеме с това? Но въпреки всичко му тежеше на сърцето. Дали мечтата не беше мъртва? Великото видение на мирен свят — свят, в който човек може да намери нивото си и да отгледа децата си, без да изпитва нужда или грижи. И беше ли това първият знак за идващия кошмар? На огромния, всепоглъщащ мрак.

Продължаваше да си мисли за Джелка и за внуците, които щеше да има някой ден. В какъв свят ще живеят? Би ли понесъл да ги види с пластини в главите — податливи и на най-дребната прищявка на своите управници и господари?

Заскърца със зъби, жегнат от мисълта. Толкова ли се беше променило всичко, че дори и той — крайъгълният камък — беше започнал да се съмнява в курса?

— Кнут?

Вдигна глава и припряно скочи на крака. Толкова беше погълнат от мислите си, че не бе чул кога е влязъл тангът.

— Чие хсия! — той сведе глава в пресилен поклон.

Ли Шай Тун седна на същото място, където преди малко седеше синът му, и мълчаливо се вгледа в своя маршал. После едва-едва кимна с глава, сякаш доволен от видяното, и се наведе към Толонен.

— Разбрах как е минала срещата със сина ми.

— Да, чие хсия.

— И съм ти благодарен за откровеността.

Толонен срещна погледа му, без да трепне.

— Беше мой дълг, Ли Шай Тун. Нищо повече.

— Да. Но си имаше причина да оставя Юан да говори с тебе пръв. Нали разбираш, моят син е по свой начин доста мъдър, но освен това е и млад. Може би прекалено млад, за да разбира същността на нещата: мястото на ли и чи в този наш огромен свят, финото равновесие, което съществува между огромната сила и пасивното вещество.

Толонен набърчи чело и леко наклони глава.

— Боя се, че не ви разбирам докрай, чие хсия.

Тангът се усмихна.

— Добре, Кнут, ще ти го обясня просто и ще те помоля да го пазиш в тайна от сина ми. Одобрил съм неговия план, но това не означава, че той някога ще се осъществи. Разбираш ли ме?

— Не напълно, господарю. Искате да кажете, че просто угаждате на Ли Юан?

Ли Шай Тун се поколеба.

— В известен смисъл — да. Предполагам, че ти би казал точно това. Но тази идея е дълбоко вкоренена в Юан. Наблюдавал съм я как израства от семето, докато най-накрая изцяло завладя съзнанието му. Той вярва, че може да реформира света според своите схващания — че този план ще даде отговор на всички въпроси.

— А, според вас, той не е прав?

— Да.

— Тогава защо го насърчавате? Защо сте дали позволение за тази лудост?

— Защото Юан един ден ще стане танг. Ако сега му се противопоставя, той просто ще се върне към този план след смъртта ми. И това ще доведе до ужасни неща. Ще го вкара в конфликт не само с останалите тангове, но и с широките маси Горе. Тогава не е ли най-добре да го оставя да прочисти кръвта си от него още докато е принц, а? Сам да открие, че не е прав.

— Може би… — Толонен дълбоко си пое дъх. — Но ако ми простите, чие хсия, това продължава да ми изглежда рисковано. Ами ако това „лечение“ просто го тласне още по-далече? Не е ли възможно?

— Да. И тъкмо затова те повиках, Кнут. Тъкмо затова исках да надзираваш Проекта. Да действаш като спирачка за амбициите на сина ми и да задържаш нещата в определени граници… И да убиеш Проекта, ако е необходимо.

Толонен гледаше своя танг и по лицето му бавно се изписваше разбиране. После се разсмя.

— Разбрах, чие хсия… Схванах!

— Хубаво. Тогава, когато Цу Ма се върне от езда, ще му кажа, че си се заел с въпроса, става ли?

Толонен сведе глава — изведнъж му беше олекнало на сърцето.

— За мене е чест, чие хсия. Висока чест.

* * *

На петнайсет ли от Тонджиян, на границата на огромното имение на танга, се намираха развалините на древен будистки манастир от великата династия Сун. Бяха в полите на Та Па Шан — три равнища от цинобърночервени сгради, които се изкачваха по склона; изящните извивки на покритите им със сиви плочки покриви бяха хлътнали като разбити устни, тухлите им се ронеха, портите им бяха буренясали, зидарията се разпадаше. Развалините съществуваха от цели двеста и четирийсет години — жертва на чистките ко мин през шейсетте години на двайсети век — част от обкръжаващия ги мрачен, меланхоличен пейзаж.

На склона под сградите се възправяха руините на древна, покрита с мъх кула — тромавата й, тежка основа се цепеше и ронеше, стъпалата, издълбани във фасадата, бяха напукани и срутени на места. Беше нещо огромно, издуто като гърне; стройният й връх приличаше на късно хрумнала мисъл, която се влачеше нестройно подир другите, гладката извивка на централната й повърхност беше нащърбена там, където хоросанът се бе изронил на места и тухлите се бяха показали отдолу.

В сянката й в квадрат от оранжеви тухли, отчасти скрити от избуялата трева, имаше кръгъл шадраван. Някога той бил кладенец и служел на манастира, но когато дошла Червената гвардия, го напълнила с отломки от статуи и сега водата — докарвана от хълмовете от един планински поток — преливаше през ръба му. Напролет, когато се топяха снеговете или когато над Та Па Шан валяха проливни дъждове, кладенецът преливаше и на югозапад образуваше малко блато. Сега обаче земята беше суха, шадраванчето — съвършено огледало, а мъхът, който покриваше отломките долу, му придаваше дълбок зелен цвят като патиниран бронз.

Небето горе имаше студен, металносин цвят, а на север над планините се събираха буреносни облаци — гъсти и черни. Те хвърляха плътна сянка над най-далечните върхове.

На юг земята се спускаше надолу — отначало плавно, после рязко. Стръмна пътека водеше към тясна, силно ерозирала долина, през която преминаваше бистър поток — бърз, ала плитък — стичащ се надолу към равнините.

В южния край на долината, там, където небето беше по-светло, се появи конник. Черният му кон рязко метна глава встрани, забави ход и спря. Миг по-късно на ръба на скалата се яви втори ездач и спря до първия. За момент се приведоха един към друг, а после отново поеха напред бавно, като се оглеждаха. Първият посочи развалините на манастира.

— Какво е това? — попита Фей Йен, щом погледна, накъдето й сочеше Цу Ма. — Изглежда древно.

— Ли Юан ми разказа вчера за това място. Навремето тук са живели двеста монаси.

— Монаси ли?

Той се разсмя, извърна се на седлото и я погледна.

— Да, монаси. Но хайде, елате. Нека се изкачим горе. Като стигнем, ще ви обясня.

Тя погледна надолу, усмихна се, след което пришпори коня си и го последва — наблюдаваше го как започна да се катери нагоре по стръмната пътека, която прорязваше скалите, а конят му се напрегна, за да преодолее наклона.

Беше трудно изкачване. Ако земята беше мокра, щеше да е невъзможно да се изкачат с коне — но Цу Ма успяваше. Той скочи от коня си, върна се назад, застана в началото на пътеката и погледна надолу към нея.

— Слезте от коня и ще ви подам ръка. Или, ако искате, оставете коня си там. Няма къде да отиде.

В отговор тя отново пришпори коня си и го подкара по пътеката. Щом се приближи, Цу Ма внезапно отстъпи назад.

— На място! — изкомандва тя и рязко дръпна юздите, после протегна ръка и погали коня по шията. — Не беше чак толкова трудно…

Забеляза как я гледаше той — възхищението му беше помрачено от грижа — и бързо отмести поглед. Напрежението между тях се усещаше цяла сутрин — чувство за нещо неизказано, за жестове, които все още не бяха направили. Долавяше се зад скованата официалност на разговорите като огън под леда и от време на време изплуваше на повърхността в някой поглед, миг на колебание, плаха усмивка.

— Трябва да бъдете по-внимателна — той се приближи към нея, пръстите му се протегнаха да погалят хълбока на коня само на педя от коляното й. — Добра ездачка сте, лейди Фей, но това е номер, който не ви препоръчвам да изпълнявате и друг път.

Тя му хвърли дързък поглед.

— Защото съм жена, така ли?

Той й се усмихна — в погледа му се долавяше странна твърдост — след това поклати глава.

— Не. Защото не сте твърде добър ездач. И защото аз отговарям за вас. Какво ще каже съпругът ви, ако ви върна цялата потрошена?

Фей Йен мълчеше.

— Е, какво ще каже той!

Тя се усмихна.

— Добре. За в бъдеще ще се държа прилично.

Тя слезе от коня си — внезапно беше осъзнала колко близо е той до нея, по-близо, отколкото я бе доближавал сутринта, и щом се обърна, откри, че я гледа със странен израз. За миг замря на място в мълчаливо очакване — не знаеше какво ще направи Цу Ма. Мигът като че ли се проточи до безкрайност — взорът му пътуваше по лицето й, по шията й, по рамото й, после се върна на очите й. След това той се засмя тихичко, извърна се и тя най-после успя отново да си поеме дъх.

— Елате! — повика я той отсечено и се заизкачва нагоре по хълма, по-далече от нея. — Да огледаме мястото!

Тя се наведе и изтупа праха от дрехите си, после се изправи и го проследи с очи.

— Нали ме попитахте какво е това „монаси“… — той се обърна и я изчака да го настигне. — Трудно е обаче да се обясни. Сега не съществува нищо подобно на тях. Не и откакто Цао Чун ги е унищожил всичките. Донякъде приличат на неоконфуцианските служители, разбира се — обличали са се по същия начин, в шафранови роби, и са имали подобни ритуали и церемонии, но в други отношения са били съвсем различни.

Тя го настигна.

— В какви?

Той се усмихна и отново се заизкачва по склона — бавно, като през цялото време се оглеждаше. Погледът му обгръщаше развалините, далечните, увенчани с облаци планини, двата коня, които пасяха долу.

— Е, да речем, поддържали са някои странни вярвания. И са оставяли тези вярвания да диктуват живота им — сякаш собственият им живот е нямал никаква стойност.

Бяха стигнали до шадравана. Цу Ма се приближи и спря до него, подпрял единия си крак на покрития с плочки перваз, и се загледа на юг, към долината. Фей Йен се поколеба, после се приближи, спря до него и го погледна.

— И какви са били тези вярвания?

— О… — той сведе поглед и се загледа в отражението й в шадравана; забелязваше смътните, покрити с мъх силуети под образа й на повърхността. — Ами че всеки от нас след смъртта си се връща под друга форма. Например като пеперуда или кон.

— Или като мъж?

— Да… — той я погледна с усмивка. — Представете си го! Безкраен цикъл на прераждане. Всяка новородена форма отразява какъв си бил в предишните си животи. Ако си бил лош — връщаш се като насекомо.

— А ако си бил добър — като танг?

Той се разсмя.

— Може би… но може би не. Те са смятали такива неща като власт и управление за маловажни. Вярвали са най-вече в чистотата. Най-важното за тях е било да очистят духа си от всички земни слабости. И заради това — заради това, че всеки нов живот е бил нова възможност да живееш в чистота — са вярвали, че всеки живот е свещен.

От мястото, където бяха застанали, тръгваше пътека — каменните й плочи бяха изтрити и счупени. На места беше скрита от плевели и мъх. Тръгнаха по нея и стигнаха до първата от порутените сгради. И от двете страни сред високата трева лежаха огромни късове зидария, размесени с парчета от счупени статуи.

Щом стигнаха до портата, тя спря и го погледна.

— Мисля, че са били много свестни хора. Защо Цао Чун ги е изтребил?

Той въздъхна, после се промъкна през портата и навлезе в дълбокия сумрак вътре.

— Това не е лесен въпрос, лейди. За да разберете, трябва да знаете какво е представлявал светът преди Цао Чун. Колко е бил разделен. Колко различни религии са съществували — и всяка от тях е имала претенциите за „единствената истина“.

Тя не помръдваше и не сваляше поглед от него.

— Познавам историята. Чела съм за века на бунтовете.

— Да… — той я погледна отново, после се извърна и огледа безредието по пода, почернелите от сажди стени, порутения таван на помещението, в която се намираха. Навсякъде се усещаше усойна, кисела миризма, миризма на гниене и на дълбока древност. Тук сякаш беше много по-студено, отколкото навън.

— Повърхностно погледнато, будистите са изглеждали най-добрата от всички религиозни групи. Били са мирни. Не са водели големи свещени войни в името на своя бог. Нито пък са преследвали онези, които не са били съгласни с тях. Но в крайна сметка са били точно толкова лоши, колкото и всички останали.

— Защо? Щом не са били заплаха за никого…

— Да, ама са били. Самото им съществуване е било заплаха. Това място… то е било един от хилядите подобни манастири из цялото Чун Куо. При това малък манастир. В някои манастири са живеели по десет-двайсет хиляди монаси, като мнозина са доживявали до деветдесет-сто години. Представете си ги всички тези хора, които презират и държави, и князе, а консумират блага — те са яли, пили, издигали са храмове и статуи, писали са книги и са изработвали молитвените си знаменца — и не връщат нищо в замяна! Тъкмо затова са били заплаха. Всичко е изглеждало мирно и безобидно, ала в действителност е било коварно — изтощителна болест е осакатявала обществения организъм и задушавала живота му като рак.

Цу Ма се огледа — изведнъж го бе обзел гняв. Очите му обхващаха безполезността на всичко. Дълги векове безполезност.

— Можели са да направят толкова много! За болните, за бедните, за бездомните — но те просто не са ги забелязвали. Да се пречистят от земните желания — това е била единствената им грижа. Болка и страдание — какво ли е било за тях страданието освен път към чистотата?

— Значи, според вас, Цао Чун е бил прав, като ги е избил?

— Прав? — той се приближи до нея. — Да, според мене е бил прав. Не всичко, което е направил, е било правилно. Но това… да. По-добре е масите да бъдат хранени, обличани и да им се осигурява покрив над главата, а не да бъдат оставяни да гният. По-добре е да им се осигури добър живот тук, отколкото да бъдат оставени да страдат с неясната надежда за някакъв по-добър задгробен живот.

Той опря десница о един кръгъл камък на стената, наведе се и докато говореше, се взираше в нея с яростен поглед, по-страстен, отколкото някога досега го беше виждала.

— А вие в какво вярвате? — попита го тихо тя. — Че имаме само този живот? И нищо повече?

— Не вярваме ли всички ние в това? Дълбоко в себе си?

Тя потръпна, после вдигна очи и срещна погледа му.

— Един-единствен живот?

Той се поколеба, присви очи, след това протегна ръка и я погали по бузата и шията.

— Цу Ма…

— Простете, аз… — той се взря в нея. В очите му се четеше смут и болка. — Помислих си, че… — сведе поглед и поклати глава, после рязко се втурна покрай нея.

Небето навън беше помрачняло. Духаше вятър — разкъсваше тревата, набърчваше повърхността на шадравана. Цу Ма коленичи до ръба му — гърдите му се повдигаха тежко, в мислите му бушуваше буря. „Един-единствен живот…“ Какво друго искаше да каже тя с това, ако не… Какво искаше от него?

Чу стъпките й и се обърна.

— Съжалявам… — заговори тя, но той поклати глава.

— Беше грешка, това е. Ние сме това, което сме, нали?

Тя се взря в него, жегната от внезапната суровост на думите му. Не беше искала да го нарани.

— Ако бях свободна…

Той поклати глава — лицето му внезапно беше погрозняло, очите му — изпълнени с горест.

— Но не сте. А принцът ми е приятел…

Тя извърна лице и се отдалечи. Всеки момент щеше да се извие буря. Плътна, кълбяща се мъгла се стелеше над хълмовете зад развалините, а във вятъра едва-едва се долавяше мирисът на прииждащия порой. Небето с всеки миг притъмняваше все повече.

— Най-добре е да се връщаме — обърна се тя към него. Но Цу Ма сякаш не забелязваше прииждащия мрак. Очите му не виждаха нищо освен нея. Тя потръпна. Беше ли влюбен в нея? Това ли беше? А тя си бе помислила, че…

Той се изправи бавно — мощното му, силно тяло сякаш се пробуждаше от сън. После извърна очи от нея и пое надолу по хълма към конете.

* * *

Докато летеше към Нанкин, Толонен прослуша записа — думите ясно отекваха в главата му. Слушаше собствения си глас и усещаше в него напрегнатостта и горчивината… Тогава се зачуди какво ли си бе помислил Ли Юан. Принц Юан беше умен, нямаше никакво съмнение, и може би се беше сетил защо тангът е назначил да надзирава Проекта точно Толонен. Може би тъкмо затова бе оставил нещата нерешени докрай, а разговора им — в задънена улица. Но беше ли се сетил и за останалото? Знаеше ли колко дълбоко се противопоставя на всичко това баща му?

Въздъхна, после се усмихна, щом мислите му се насочиха към предстоящата среща. Не беше виждал Кар повече от три години. Не и откакто се бяха срещнали в Нанкин през ноември 03-та. А сега Кар се връщаше триумфално — успехът му в проследяването и ликвидирането на Бердичев беше пълна реабилитация на вярата им в него.

Толонен се наведе напред и се загледа през илюминатора. Космодрумът беше далеч пред него — гигантска вдлъбнатина сред огромното ледниково плато. Краят на Града се издигаше по външния му периметър — огромна стена. Дори и от това разстояние виждаше ширналото се поле с ями — места за приземяване с диаметър двайсет ли. Най-южният му край излизаше към езерото Хсуан Ву, а извивката на древната Яндзъ оформяше на североизток естествена бариера — като гигантски ров, широк две ли. В самия център на този огромен вдлъбнат кръг като огромна и все пак стройна игла с връх, забоден в земята, се издигаше контролната кула. При тази гледка смесени чувства обзеха Толонен. Последния път, когато бе идвал да посрещне някого, който се връщаше от Марс, това беше Де Вор. Преди да е разбрал всичко. Преди синът на танга, Хан Чин, да умре и всичко да се промени.

Но този път идваше заради Кар. А Кар беше ястребът, който той щеше да изпрати подир плячката. Така че може би беше уместно всичко да започне тук, в Нанкин, където Де Вор за първи път се бе изплъзнал от мрежата.

След десет минути вече беше долу и седеше срещу младия дежурен капитан, докато пътуваха по бързата връзка, съединяваща Града с космодрума. Тук нещата бяха здраво затегнати. По-затегнати, отколкото си ги спомняше. Бяха забранили всякакви транзитни полети през космодрума. Във въздушното му пространство се позволяваше да влизат само излитащите и приземяващите се кораби. Всеки друг щеше да бъде унищожен незабавно и без предупреждение. Така че можеше да се влезе само по един-единствен път — подземния.

Корабът на Кар тъкмо се приземяваше, когато Толонен излезе със запечатаната кола на площадката за кацане. Шумът беше оглушителен. Усещаше вибрациите в костите си; те тресяха люлката, към която бе привързан, и за миг му мина през ума, че от трептенията мъничката кола ще се разпадне. После спряха и шумът утихна. Една врата се вдигна със съскане пред него и колата се плъзна през нея в огромна вдлъбната яма, в чийто център се бе изправил нисък кръгъл междупланетен кораб.

Виждаше „Тиенцин“ съвсем ясно през прозрачните стени на колата — долната му част сияеше, огромни кълбета мъгла се виеха в студения въздух над него. Пътят рязко зави и колата заобиколи кораба, а после забави ход и спря. Стражите се спуснаха да го посрещнат, помогнаха му да излезе, а след това отстъпиха назад с наведени глави. Той изпъна крака и се огледа.

Погледна кораба и се усмихна. Идваше чак от Марс. Като огромен черен камък, стоварен върху необятната дъска за уей чи на Чун Куо. Кар. Дори и сега здравенякът сякаш беше пред очите му — бе хванал Бердичев и му видял сметката. Беше приключил бързо и ясно. Толонен подсмръкна. Да, по това си приличаха с Кар. Разбираха как работят нещата на това равнище. С враговете човек трябваше да се справя така както с приятелите си. Нямаше смисъл да се играе по правила, които някой постоянно нарушава. Във войната се налагаше да бъдеш напълно безскрупулен. Да не отстъпваш в нищо — освен ако отстъпката не беше път към победата.

Докато гледаше, към кораба по релсите си се придвижи Г-образен портален подемник и се прикрепи към изхода на най-горната му палуба. Той се приближи — навикът го караше да се оглежда, сякаш очакваше нападение.

Кар беше в първия асансьор заедно с още двайсет-трийсет души. Щом клетката се спусна, Толонен вдигна ръка за поздрав, но остана на място точно до другите, които чакаха — ремонтен отряд, митничарите и охраната. Кар носеше малко куфарче, дръжката му беше привързана с верижка към китката му. На бариерата се нареди пръв на опашката, протегнал напред своя идентификатор с тройно „А“ за проверка. Но въпреки това преминаването му отне три-четири минути.

Двамата мъже се поздравиха сърдечно. Толонен притисна здравеняка в прегръдките си.

— Радвам се да те видя, Грегор! Добре се справи там. Гордея се с тебе!

— Благодаря, сър. И вие изглеждате добре.

Толонен кимна, после посочи куфарчето.

— Ами това какво е? Не ти ли плащаме достатъчно, че си се захванал и с куриерски услуги?

Кар се наведе по-близо до него и снижи глас:

— Подарък за танга. Не исках да издавам нищо, преди да съм се върнал. Знаете как е.

Толонен въздъхна.

— Знам и още как! Но кажи ми какво е!

Кар се усмихна.

— Файловете на Бердичев. Личното му досие. Кодирано, разбира се, но съм сигурен, че ще успеем да го разшифроваме. Ако е онова, което си мисля, можем завинаги да изтрием дисперсионистите от лицето на земята.

— Освен ако вече някой не го е направил.

Кар присви очи.

— Искате да кажете поръчковите убийства?

— Да. Това е една от моите теории, върху които работим. Ето защо исках ти да поемеш разследването от младия Еберт. Ти си човекът за тази работа.

— Хммм… — Кар погледна надолу. — Четох документите.

— И?

— Нямат смисъл. Няма никакъв реален модел. Добри хора, лоши хора… Изглежда сякаш са убивали наслуки. Само времето…

— Да. Но трябва да има някаква връзка.

— Може би… — лицето на Кар помръкна за миг, после отново се проясни. — Но как е онази сладурана, дъщеря ви? Беше като малко тигърче!

Лицето на Толонен светна.

— Богове! Ще я видиш, Грегор. Същинска Му Лан. Малка принцеса-воин, откъдето и да я погледнеш. Да… Трябва някой път да дойдеш да потренираш с нас!

Кар се поклони ниско.

— За мене ще бъде голяма чест.

— Добре. Хайде тогава да…

Толонен млъкна. Един мъж беше застанал точно от дясната страна на Кар. Кар се обърна, реагирайки на движението на очите на Толонен, след което изведнъж се отпусна и се усмихна.

— Първи адвокат Кун! — Кар леко се поклони и протегна ръка да стисне неговата. — Надявам се, че за вас всичко върви добре!

— Благодаря, майоре. А вашите начинания… предполагам, че ще завършат успешно.

Адвокатът се поколеба и погледна към Толонен. Кар се досети защо се колебае и бързо ги представи един на друг.

— Простете, първи адвокат Кун, това е маршал Толонен, командващ Съвета на генералите.

Толонен прие поклона на адвоката с напрегната усмивка. Познаваше тази игра твърде добре, за да се остави да го уловят в мрежите на задължението.

— Удоволствие е да се запозная с вас, маршал Толонен — Кун отново се поклони. После се обърна и щракна с пръсти. Прислужникът му веднага изникна и му подаде малък пакет. — Но всъщност исках да видя вас, майор Кар. Много съм ви благодарен за гостоприемството, което ми оказахте на борда на кораба, и бих искал да ви връча нещо дребно в знак за моята благодарност.

Толонен се усмихна вътрешно. След това щеше да инструктира Кар накратко как да избягва подобни ситуации, защото иначе оттук нататък първият адвокат Кун имаше да го тормози за разни услуги чак до деня на Страшния съд.

— Благодаря ви, адвокате, но…

Кар видя как пакетът пада, а Кун насочва към маршала автомат, и веднага реагира — заслони Толонен и го бутна надолу. Не беше избързал нито за миг. Изстрелът от големия старомоден автомат беше оглушителен. Но той вече поклащаше пакета пред лицето на адвоката. Усети, че онзи се подвоуми, и изрита адвоката в стомаха. Кун падна и замря неподвижен.

Около тях крещяха. Прислужникът беше паднал на колене, притиснал чело о пода, а цялото му тяло се тресеше така, че се виждаше отдалеч. Беше ясно, че няма нищо общо с опита за убийство. Кар се обърна и се огледа за още убийци, след което, доволен, че няма други, погледна надолу към Толонен. Маршалът беше седнал и дишаше тежко, притиснал длан към ребрата си.

Кар се отпусна на коляно.

— Простете, маршале, аз…

Толонен махна с ръка. Думите излизаха от гърлото му със свистене.

— Ти… ми спаси… живота.

— Направо не мога да повярвам. Той беше старши адвокат на Марс. Високоуважаван човек!

— Майоре! — някой извика иззад гърба му. Обърна се. Беше един от капитаните от охраната на космодрума.

— Какво има? — той се изправи и погледна към капитана, коленичил над поваления мъж.

— Няма пулс!

Кар се приближи, коленичи до Кун и провери сам. Вярно беше. Адвокат Кун беше мъртъв, а раните в главата и стомаха му бяха съвсем малки. Ако беше искал да го убие…

— Мамка му! — процеди той, обърна се да погледне Толонен и се намръщи. — Какво има, сър?

Очите на Толонен бяха широко отворени; беше се втренчил в трупа. Щом Кар го повика, старецът потрепери.

— Богове… — прошепна той. — От тях е!

Кар задържа погледа си върху него още за миг, а после очите му се разшириха — беше разбрал.

— Копие…

Обърна се и погледна прислужника. Бяха го изправили насила на крака и сега двама от охраната го държаха. Навел бе засрамено глава, а ръцете му трепереха от страх.

— Ти! — ревна към него Кар, изправи се и го приближи. — Казвай и то бързо — забеляза ли в господаря си нещо по-различно? Нещо необичайно?!

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Нищо, почитаеми господине. Повярвайте ми. Не знаех нищо за намеренията му.

Кар се вгледа в него още за миг, след това махна на охраната.

— Отведете го и го разпитайте. Каквото и да ви струва. Искам от него истината.

Отново се обърна към маршала. Толонен тъкмо се изправяше на крака, подпомаган от един страж.

Старецът се обърна и се усмихна с благодарност, после протегна ръка.

— Дай ми ножа си, сержант.

Стражът се подчини, след което отстъпи назад и загледа как Толонен бавно куцука към трупа.

Погледът му срещна този на Кар.

— Ако е като другите…

Кар кимна. И двамата си спомняха деня, когато беше убит Хан Чин. Спомняха си и групата човеци-копия, дошли от Марс да го убият. Втора вълна може би. Толонен коленичи до трупа и остави ножа на земята до себе си.

— Дайте — Кар коленичи от другата страна. — Аз ще го направя.

Ако беше като другите, щеше да има метална пластина, вградена в гръдния му кош. Сигурно бяха убили истинския Кун още преди месеци.

Толонен подаде ножа на Кар, после коленичи отново и започна да разтрива ребрата си. Моментна болка изкриви лицето му.

— Добре. Сега да видим.

Кар разряза туниката на адвоката и разголи гърдите му, след това се наведе над тялото, заби острието дълбоко в плътта и разряза гръдния кош.

Бликна кръв и потече свободно по трупа. Не бяха го очаквали. Но там имаше нещо. Не пластина, както и двамата очакваха, а нещо много по-дребно и меко. Кар пъхна ножа под него и го измъкна навън. Кесия. Малка черна кесия, не по-голяма от детска длан. Намръщи се, след това я подаде на генерала.

Толонен я избърса в ръкава си, после взе да я върти из ръцете си и да я оглежда. Приличаше на съвсем обикновена кесия — като тези за тютюн. За миг се поколеба. Ами ако беше бомба? Трябваше да я предаде на експертите. Но нямаше търпение да разбере, защото този човек — а това беше човек, сега вече нямаше съмнение — искаше да го убие. Отървал се беше на косъм.

Внимателно притисна двата ръба на кесията един към друг. Тя се отвори. Бръкна вътре с два пръста и извади онова, което беше в нея.

Известно време го гледа втренчено, след това го подаде на Кар. Беше познал. В мига преди да отвори кесията, се беше сетил какво има вътре. Камък. Един-единствен бял камък от уей чи. Като визитна картичка. За да разбере тангът кой е убиецът.

Толонен срещна погледа на Кар и горчиво се усмихна.

— Де Вор. Това е работа на Де Вор.

Кар погледна надолу.

— Да — и като разбере, ще се разочарова. Много ще се разочарова.

Известно време Толонен не каза нищо — беше се замислил. После отново погледна към Кар.

— Нещо не е наред, Грегор. Инстинктът ми подсказва, че е намислил нещо. Докато сме тук и се разсейваме, той си върши работата. Трябва да се върна. Веднага. Джелка…

Кар докосна ръката му.

— Веднага тръгваме.

* * *

Де Вор се обърна на стола си и погледна лейтенанта.

— Какво има, Виганд?

— Мислех си, че трябва да го знаете, сър. Онзи хан се е провалил. Маршал Толонен все още е жив.

— А… — той се извърна и пак се загледа през продълговатия прозорец; лейтенантът беше свободен да се оттегли. Известно време седя така, без да помръдне, загледан в бавно движещите се над далечните върхове облаци; тънките пръски мъгла приличаха на изящни снежни пера на фона на наситеносиньото небе. След това отново се извърна.

Усмихна се. Също като Виганд всички щяха да си мислят, че се е опитал да убие Толонен, но той не искаше това. Ако го беше убил, щеше само да го превърне в мъченик. И да укрепи позициите на Седмината. Не, онова, което искаше, беше да унищожи Толонен. Ден след ден. Капка по капка.

Да. Толонен сигурно беше намерил камъка. И бе разбрал, че всичко това е негова работа.

В стаята му имаше таен асансьор — зад една от таблиците, покриващи стените от тавана до пода. Използва го, за да слезе в центъра на зайчарника. Еднопосочно огледало в дъното му откриваше гледка към коридора отвън. Провери дали е чисто и излезе. Стаята беше вляво, на петдесет чи надолу по коридора, в края на задъненото разклонение, издълбано в скалата.

На вратата спря и извади от джоба си малко фенерче. После прегледа и двете ключалки. Като че ли не ги беше докосвал никой. Набра комбинациите доволен и доближи око до идентификатора. Вратата се отвори със съскане.

Момичето спеше. Лежеше там, забила лице в пръчките на леглото. Дългата й пепеляворуса коса се бе разпръснала по голите й рамене.

Беше я открил в едно от околните села. Физическата прилика веднага го бе поразила. Не че би успял да преметне някого, ако я бе оставил в първоначалния й вид, но осемнайсет месеца добро хранене и експертна хирургия я бяха преобразили така, че хилядата юана, които беше платил за нея, му се струваха жълти стотинки. Сега сигурно струваше милион.

Затвори вратата, приближи се и бавно я отви, като внимаваше да не я събуди, разголи закръгления й задник, изящния й гръб. Известно време я разглежда, след което разтресе леко рамото й, докато тя се събуди, обърна се и го погледна.

Толкова много си приличаха. Толкова много, че и „баща й“ едва ли би я отличил лесно от истинската.

Де Вор се усмихна и протегна ръка. Погали лицето й с опакото на дланта си и тя се отри благодарно о нея. Да. Вече беше почти готова.

— Коя си ти? — попита я той нежно. — Кажи ми как се казваш.

Тя се поколеба, след това отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Джелка. Казвам се Джелка Толонен.

* * *

Джелка замахваше с крак към гърлото на Шан точно когато стената в дъното се взриви и в тренировъчната зала нахлуха отломки и дим.

Ударната вълна я отхвърли назад, но тя се претърколи, скочи мигом на крака и се обърна в посока на експлозията. Мярна Шан — беше мъртъв, от гърба му стърчаха огромни отломъци.

Идваха насам през дима, бързаха — трима души в черни трика; дихателни маски скриваха лицата им, главите им се въртяха насам-натам, дулата на пушките им душеха наоколо.

Убийците от Пин Тяо. Позна ги веднага. И незабавно се задейства…

Хвърли се назад, после сграбчи с една ръка тренировъчното въже, докато другата търсеше пречките на шведската стена.

Убиецът в средата стреля и тя се сниши. Точно до нея се разхвърчаха трески. Трябваше да оцелее само минута, докато дойде помощта.

Минута. Беше твърде много време. Налагаше са да нападне.

Клекна, плъзна се по корем, после внезапно скочи високо — високо като никога досега. Тялото й се сви в стегнато кълбо. Сега стреляха и тримата, но гъстият дим ги объркваше; през маските не виждаха както трябва.

Отново се сниши зад Шан, пое си дъх за миг, скочи и изхвърли крака напред.

Един от мъжете се строполи със счупен крак. Чу го да пищи и кръвта й замръзна в жилите. Другите двама се обърнаха и отново започнаха да стрелят. Тялото на Шан заподскача, сякаш танцуваше на място. Но Джелка се бе придвижила напред — обикаляше около тях, без да спира и за миг, постоянно сменяше посоката, като приклякваше да си поеме дъх.

След миг щяха да осъзнаят какво прави и да започнат да стрелят само долу в ниското. И тя щеше да умре.

Освен ако преди това не ги убиеше.

Фактът, че бяха двама, ги затрудняваше. Не можеха да стрелят без прекъсване, защото се страхуваха да не се убият един друг. Когато се обръщаше, трябваше да се мъчат да я следват, но бързината на движенията й, непредсказуемостта на посоката, в която постоянно отскачаше, объркваше крачките им. Видя, че единият се спъна, и се възползва от шанса — докато той се изправяше залитайки, тя връхлетя и се вкопчи под брадичката му с втвърдени пръсти. Усети как костта поддаде и бързо отскочи. Кашляше — димът най-накрая беше стигнал и до нея.

Петнайсет секунди. Само още петнайсет секунди.

Изведнъж от далечния край на залата, там, където преди беше стената, се разнесе стрелба. Тя се строполи на пода и видя как и последният от убийците се преви, а тялото му подскочи във въздуха веднъж, два пъти — с всеки забил се в него изстрел.

И миг преди да изгуби съзнание, видя баща си — портативното му оръдие беше опряно на хълбока му и от дебелото дуло се виеше дим.