Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Добри Жотев. Избрани творби за деца

Издателство „Български писател“, София, 1971

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Стоян Илиев


Петте ни едри овчарски кучета с големи глави и рунтави опашки бяха винаги при стадото. Неро стоеше в къщи. За разлика от своите събратя той имаше малка глава, тънка опашка и гладък, късичък косъм. Муцуната му беше остра, а нозете и тялото дълги. С катраненочер гръб и бял корем, Неро не блестеше със сила на зъби и мускули, затова пък, ела го виж, когато пусне дългите си крака. Той бягаше не като другите кучета — ситно-ситно. Хвърли се напред, нозете и тялото му се опънат и образуват права линия, сгъне се след това, задните му крака отиват на мястото на предните, предните пък на мястото на задните — иди го гони.

Едно лято Неро бе дошъл заедно с мен някъде из къра. Не забелязах кога се е отдалечил да търси дивеч. Любимо занимание му бе да открива зайци, да ги подгоня и улавя. Бързоногите дългоухи рядко можеха да му избягат. Наблизо имаше стадо. Няколко овчарски кучета подушиха Неро и с лай се спуснаха към него. Изтръпнах — ще го разкъсат. Бях доста далече и нямах време да изтичам и прогоня нападателите. Завиках с цяло гърло: „Нерооо.“ С тоя вик исках да го предупредя за опасността, за да избяга. Неро изтълкува моето предупреждение тъкмо наопаки: „Дръж се, аз скоро ще дойда“, и вместо да побегне, настръхнал зачака. Скоро кучешката група връхлетя, отгоре му и набързо го смете. Не можех да го зърна между главите на ръмжащите овчарски кучета. Помислих, си, че с него е свършено, когато той изскочи из кучешкия куп. Разбра какво трябва да прави и пусна краката си. Озверените кучета го погнаха, но как ще го настигнат? Смешна и безпомощна изглеждаше гонитбата им. Без да се напряга като тях. Неро веднага ги откъсна и така се отърва. Кучетата потичаха, потичаха, па току спряха отчаяни. От време на време по някое само пролайваше ей така от яд.

Неро беше не само ненадминат бегач, а и много възприемчив. Само намери начин да разбере какво се иска от него, и той ще го направи. Бях го научил да стои на задните си крака, да прескача въже, да носи с устата си разни вещи. Понякога му възлагахме полезна работа и той я вършеше отлично.

Имахме овощна градина. Дойдеше ли време да се берат и прибират в избата узрелите сливи, той беше на поста си. Докато волската кола, натоварена с празни каци, скрибуцаше от къщи до овощната градина, докато пълнеха каците с обрания плод, докато колата креташе обратно към къщи, Неро през това време пренасяше сливи в една кошничка. Напълнят му я, той я грабне за дръжката и за половин минута е у дома. Там има човек, който я поема от устата му и я изсипва. Кучето грабва опразнената кошница и пак към градината. Така цял ден. Със своя съд кучето пренасяше едва ли не повече сливи от воловете, които бавно-бавно мъкнеха колата с тежките каци.

Непрекъснато научавах Неро на нови неща и смайвах хората. Хрумна ми веднъж и от някакво непотребно парче плат му уших сако. Закрепих на главата му вехта шапка и така пременен го заведох в селската кръчма. Хората се засмяха, а аз през това време се облегнах с лакти на кръчмарския тезгях. Кучето се изправи до мен и зае същата поза. Тогава запалих цигара и я сложих в устата му. Неро я захапа и задържа. Но димът от цигарата започна да влиза в очите му. За да се предпази от него, кучето извъртя глава и заприлича на същински пушач. Тоя път селяните се смяха до сълзи.

Една ранна есен Неро ненадейно се разболя. Видях го, стои край хармана, целият трепери, а от устата му провиснали дебели лиги. Приклекнах до него и започнах да го милвам. Но дядо неочаквано кресна над главата ми:

— Бягай далече от кучето — болно е от крив бяс!

— Какъв крив бяс?

— Ей такъв — не прави пакости животинчето, стои на едно място и умира!

Главата ми се завъртя. Ами ако наистина умре? Приближих страхливо до ядосания старец и попитах:

— Дядо, няма ли да оздравее, а?

Той погледна към треперещия Неро.

— Много рядко се случва куче да прекара от крив бяс!

Тръгнах на училище, а в ума ми все едно и също. Представях си как, като се върна надвечер, кучето вече ще е умряло. Винаги, когато идвах от училище, Неро ме посрещаше, грабваше торбичката с книги от ръката ми и я носеше до къщи. Тоя път нямаше да ме посрещне. Както си вървях, извърнах глава да го видя за последен път и заплаках.

Влязохме в клас. Нищо не схванах от урока. Едвам дочаках последния час и като пребит поех към къщи. Не можех вече и да плача, само в устата ми горчеше. Показа се нашата къща. Изведнъж иззад ъгъла й изскочи кучето и ме посрещна, както винаги. Не вярвах на очите си — бе оздравяло.

През своя кратък живот Неро извърши и един подвиг.

Беше зима. Още от сутринта дядо възседна нашата кобила Нелка и замина по работа в града. С него отиде и Неро. Започна да мръква, а старецът не се връщаше. Майка ми и баба се безпокояха.

— Къде окъсня тоя човек?

— Не е на добро това бавене!

Мама от време на време надничаше през прозореца. Когато почти мръкна и вече запалихме газената лампа, отвън изтопурка кон. Наскачахме — Нелка! Презглава изтичахме на двора. Хълбоците на кобилата играеха от умора, а дядо едвам намери сили да се смъкне от нея. Още като ни видя, той проплака с отпаднал глас:

— Неро загина! Спаси мен и Нелка, но той загина!

Как е загинало кучето? От какво е загинало, не можехме да разберем. Влязохме в къщи. Дядо седна на миндерчето, изгледа ни със страшно хлътнали сухи очи, после наведе глава и каза на себе си:

— Ей, добре че не го продадох!

Пак нищо не разбрахме, но никой не смееше да го разпитва. Старецът помълча, помълча и почна да разказва:

— Когато влязох в града, не съм забелязал кога от джоба ми е паднала кърпата. Неро вървеше след мене. Намерил я, взел я със зъбите си и изтича отпреде ми. Видях го и спрях. Той скочи, опря предните си крака на коляното ми и аз си прибрах кърпата. А един гражданин току се усука около мене:

— Старче, продай ми това куче, ще ти дам двеста лева!

— Не ми е за продаване — отговорих му аз и тръгнах по пътя си.

Тогава оня хвана поводите на Нелка:

— Старче, не се инати, продай ми кучето, петстотин лева ти давам!

Погледнах го да не е пиян — не беше!

— А бе, човек — рекох му аз, — дават ли се толкова пари за едно куче! — И пак се наканих да си тръгна.

Но гражданинът препречи пътя ми и изтърси:

— Хиляда лева ти давам, продай ми го!

Позамислих се, хиляда лева са това. С тия пари мога вол да си купя. Кажи-речи, бях склонен да дам Неро на купувача. Тогава се сетих за тебе — и той ме посочи с глава, — как ще те умирявам, ако се върна без кучето. Отказах. И добре, че не го продадох! Имал съм голям късмет.

Едвам сдържах сълзите си, а дядо продължи:

— Когато на връщане от града стигнах ей горе, над Манова кория, ме срещна глутница. Кога и откъде дойде, не видях. Нелка запръхтя и заскача. Мина ми мисъл: „Ето дотук ти е бил животът!“ Неро беше зад нас, но за него забравих. Изневиделица той се стрелна край кобилата и наежен, застана пред гадовете. Викнах му: „Бягай, поне тебе да не удавят!“ Неро не побягна. Но ония не го и погледнаха. Започнаха да ме обграждат. Тогава кучето се нахвърли върху един от глутницата, клъцна го със зъби и побягна. Ухапаният се стрелна подире му. Неро ускори бяг, направи малка обиколка и неочаквано клъцна друг от гадовете. Глутницата настръхна и се спусна към него. Кучето ги позачака и когато да скочат отгоре му, побягна. Подгониха го и отидоха, та се не видяха. „Що стоиш, бягай, спасявай се“ — помислих си аз и пришпорих кобилата. Спасихме се аз и Нелка, ама Неро загина. Разкъсали са го кръвниците, та парченце не са оставили от него!

Дядо стана. Очите му се наляха със сълзи. Не можех да се сдържам повече и заплаках на глас.

В това време на вратата се чу скимтене и драскане. Отворихме бързо — беше Неро. Щом влезе, той изтича при дядо, постави глава на коляното му й дълго скимтя. Изглеждаше като да му разправя патилата си. По същия начин той скимтя на скута на всеки от нас. Не бях на себе си от радост, а дядо не можеше да се начуди:

— Брей, брей, не са могли да го стигнат. Избягал им! Де се е чуло и видяло такова нещо?

После започна да го разпитва като човек:

— Докъде ги мъкна подире си, а? Откъде избиколи, та се върна в къщи?

Много време след тая случка, когато бях вече гимназист, напуснах моето село за три години. Когато се върнах у дома, не намерих кучето. То беше умряло от старост. Погребали го бяха в градинката, пред къщи. На гроба му имаше каменна плоча, а върху нея издълбани четири букви:

Неро

Край