Христо Пощаков
Уредът за унищожение на човечеството

Психологическия портрет на Ботва Хеткок подлежеше на определението безкрупулен гений. Въпреки приятната си външност, той беше довел до съвършенство способността си да краде чужди мисли. Притежаваше стройна фигура, миловидно лице и деликатни пръсти на ръцете, които подсказваха, че никога не се е занимавал с груба физическа работа. Вълнистата тъмна коса падаше до раменете му, зеленикавите му очи излъчваха предизвикателен блясък, а тънките устни на устата му винаги бяха готови да се разтегнат в благожелателна усмивка.

Но това бе фасадата, а зад нея се криеха тъмни сили. Един крадец на мисли винаги си остава престъпник, а измамените от него дори не осъзнават какво е станало с тях.

Мургавият Ботва бе плод на смесица от всички известни човешки раси и можеше да се нарече генетичен мутант. Той осъзна дарбата си още в младежките години, когато винаги разбираше коя част от жените, с които общуваше, са склонни, да му предоставят собствените си прелести. По-късно откраднатите мисли от чуждите мозъци ставаха все по-отчетливо възприемани, докато започнаха да се запечатват в собственото му съзнание с прецизна точност. Техническата страна на телепатичния процес не го интересуваше, това беше негова дарба, създадена от природата.

Сексуалните подвизи на младостта му бяха свързани с лесни победи и те скоро му омръзнаха. Тогава той насочи вниманието си към преподавателите в колежа, където беше попаднал. Вече сравнително лесно надничаше в мислите им и при изпитване винаги даваше правилен отговор на поставения въпрос. Кражбата на чужда информация не го затрудняваше и при решаването на тестове. Дори нямаше нужда да се рови в мозъка на преподавателя, който ги събираше след определеното за попълването им време — достатъчно беше да поогледа главите на някои от по-способните си съкурсници.

Към края на обучението си, Ботва доби славата на гений. Когато му задаваха някакъв въпрос, той се замисляше и винаги даваше правилен отговор.

Неговата дарба веднъж му спаси живота. Тогава се намираше в баскетболна зала и скандираше за любимия си отбор, който очевидно печелеше мача. Случайно отправи поглед към съседния сектор, определен за феновете на противника, забеляза някакъв тип с бръсната глава, който протягаше ръце под седалката си, усети мислите му и веднага разбра какво ще стане. Предишния ден този кретен бе успял да скрие там автоматичен пистолет с намерението да разстреля колкото се може повече привърженици на омразния му отбор. Ботва се смъкна в краката на седящите до него, преди смъртоностния откос да ги покоси. Откаченият манияк беше хванат, но това не попречи на смъртта на няколко човека.

С течение на времето той започна да се отвращава от мислите на хората и всеки изминат ден го правеше все по-злобен. Проявата на искреност не бе типична за рода „хомо сапиенс“, който се бе научил да скрива мислите си зад лъжливи думи. За мъжете беше типично да казват „Желая ви здраве, господин еди кой си“, а да си мислят „Дано по-скоро да пукнеш!“ Жените бяха още по-фалшиви, при тях беше съвсем нормално да произнасят „Ах, колко си хубава и елегантна днес“, а пък да си мислят „Грозна и дърта вещица, облечена в безвкусни парцали.“ Обкръжението му не бе по-честно и към самия него, така и не успя да си намери истински приятел. Може би всеки човек става искрен или когато е силно влюбен, или на смъртно легло, но това все пак е предположение. Фалшивостта на хората принуди Ботва към избирателност — започна да наднича в мозъците само на тези, от които имаше някаква полза.

След десетина години, той бе станал издигнат член на обществото. Беше богат, притежаваше луксозно обзаведена къща, коли, вила на морския бряг и яхта. Бе достатъчно умен да не сподели с никого тайната си и беше разбрал, че може да стане такъв, какъвто пожелае. Дори и президент на страната си. Но всеки изминат ден го правеше по-злобен и по-самотен, Ботва вече ненавиждаше човечеството.

Той не работеше нищо. Когато знаеш човешките тайни, парите сами пристигат, а околните се страхуват от теб.

Опитваше се да убива скуката и самотата с екскурзии, разходки с яхта и риболов. Ала скоро и те му омръзнаха.

Един ден се разхождаше по алея в близкия парк и срещна висок бледен човек, когото бе срещал и преди. Беше добре облечен, но погледът му бе някакси странен. Ботва изпита любопитство и реши да надникне в мислите му.

„Гадове, навляци, само замърсяват Земята. — разсъждаваше бледият мъж. — Всичките ще ви унищожа, скапани човечета. Скоро ще довърша изобретението си и вас няма да ви има. Няма да го има и този, дето преди малко така се зазяпа в мене. Кой го е карал да върви по моята алея?“

Беше интересно. Нима в този свят този дангалак беше единствения му съмишленик? Ботва неочаквано се обърна, забърза крачките си и го настигна.

— Извинете — каза той. — И друг път съм ви срещал, искате ли да се запознаем?

— Разкарай се — отвърна бледият мъж и очите му светнаха злобно. — И ти си като онези от клуба, дето само гледат как да тормозят хората. — Не си ми притрябвал.

Думите му напълно съвпадаха с неговите мисли. Дангалакът беше първият искрен човек когото Ботва Хеткок бе срещнал.

— Сторихте ми се приятен и интелигентен човек — рече той. — Исках да ви поканя на гости, живея наблизо, ето там.

— И защо ще го правите? — смени тона непознатият

— Как да ви кажа, напоследък съм доста самотен — призна Ботва.

— Хъммм — изръмжа дангалакът, но като че ли се замисли. — Не твърдя, че също сте ми приятен, на мене изобщо никой не ми е приятен, а най-неприятни са тези от клуба. Ама и никой досега не ме е канил на гости. Какво пък, да опитам. Казвам се Доди. Доди Балфор — изрече той поомекнал и протегна ръка.

Ръката му беше влажна и студена, но отново не бе излъгал нито дума. Ботва направо беше изумен, бе открил копие на самия себе си. Също толкова злобен, отвратен и самотен човек, който бе намразил човечеството. В главата му вече назряваше някакъв план, дангалакът беше едно неочаквано откритие.

— С какво се занимавате? — попита Ботва, докато наливаше уски в чашата му и посягаше към кофичката с лед.

— Не пия, вредно е за здравето ми. Малко сок, ако имате. С какво се занимавам ли? — попита Доди и хитра присви очи. — Изобретател съм.

— И какво изобретявате? — домакинът му поднесе сока.

— Уред недостижим за разбирането на простосмъртните. Още не съм го изпробвал. С него ще почистя замърсената Земя.

— От какво ще я почистите?

— От човешката мръсотия.

— Интересно. Разгласил ли сте някъде за изобретението си?

— Навсякъде, но никой не ми повярва. Особено тези от клуба.

— Какъв е този клуб? — запита Бодва.

— Заведение с много строги правила. Не всеки може да влезе в него, само единици избрани. И всички там имат специални униформи.

Доди не лъжеше, беше уникален случай. До момента нито един път не беше излъгал.

— Досега показвал ли сте уреда на някого? — продължи на първоначалната тема Ботва.

— Колко пъти се опитвах, нали все пак трябва да направя демонстрация. Но никой не ми вярваше, целият свят е пълен с мръсници. Най-вече тези от клуба.

— А ако аз поискам, ще ми го покажете ли?

— Защо не? — съгласи се Доди и отново хитро присви очи. — Кога искате?

— Може и днес, след като си изпиете сока. Не съм зает с някаква работа.

— Нямам нищо против. Не живея много далече, жилището ми е от другата страна на парка. Тъкмо ще си довърша разходката.

Домът на Доди Балфор се оказа доста голям и разхвърлян, по-скоро приличаше на работилница. Беше изпълнен с различна машинария, работни маси и инструменти. Длъгнестият му собственик заобиколи някаква преса и подкани с пръст Ботва да се доближи.

— Ето го изящното чудо! — гордо обяви изобретателят му и посочи стълпотворението от кабели, машинни части и електронни елементи, поставено на въртящ се постамент, за което можеше да се употреби всякаква друга дума, но не и „изящно“.

— На какъв принцип действа? — попита Ботва.

— Комбинация от торсионни полета. И да обяснявам, нищо няма да се разбере. Тази скамла е разграфена от едно до сто. Ето, сега набирам единица, уредът ще работи на минимална мощност. Остава да натисна тоя червен бутон, той ще се захрани с енергия и ще задейства полетата. Обаче трябва да завъртя насочващата дюза, която ги фокусира, после пак да докосна бутона. Правя го, но освен това…

— Бихте ли ми донесли чаша вода? — помоли го Ботва. — След изпитото уиски изпитвам жажда.

— Разбира се, всички последни за момента желания трябва да се изпълняват — каза Доди и се отправи към кухнята.

„Мръсник като мене — помисли Ботва и погледна насочената към него дюза. — Иска да ме убие, за да изпробва чудовищното си изобретение, ала не знае, че аз пристигнах при него, за да направя същото и после да го отмъкна. Наистина, нито един път не излъга, но все пак надникнах в мислите му.“

Той завъртя така наречения уред, който по- скоро представляваше нещо средно между машина и апарат, насочи дюзата по посока на вероятното връщане на дангалака с чашата вода и дочул стъпките му, натисна червения бутон.

— Какво си направил, нещастнико! — изрева Доди и продължи да се приближава, без да му се случи нещо особено.

— Уредът ви не действа — отбеляза ехидно Ботва.

— Как ще действа, кретен такъв, като е защитен от глупаци? — изрева дангалака и счупи със замах чашата в пода на жилището. — Да не мислиш, че ти казах всичко? Зад червения бутон има друг, който също трябва да се натисне, иначе уреда саморазрушава електрониката си. Съсипа ми половин година работа, кретен такъв! — изпадна в истерия Доди, грабна голям тръбен ключ от масата до него и го стовари по главата на Ботва, която се пукна като диня.

Длъгнестият блед мъж се позачерви, клекна до трупа на най-великия крадец на мисли и зарева безутешно. След като истерията му премина, той хвана остатъците от Ботва за краката, помъкна го към някакво по свободно пространство и го просна на пода. После намери в килера на кухнята три-четири черни пластмасови торби, разряза ги, върна се при трупа и започна да го увива в тях. Оставаше да го обвърже и той го направи с няколко кабела.

Късно през нощта Доди го примъкна в асансьора, излезе навън, нарами го и тръгна към най-близкия контейнер за смет, който се намираше на съседната улица. Когато се опита да го прехвърли през борда му, бе заслепен от два ярки фара. Беше полицейска кола.

— Ето доклада на служебния психиатър — каза инспекторът на полицейския началник. Доди Балфор е изписан от психиатрията като кротък пациент, две години са го тъпкали с най-модерните психотропни лекарства.

— Да, но това му е третото убийство, той повече не бива да бъде пускан на свобода.

— Отново ще се върне в клуба си — изхили се инспекторът. — Тук пише, че така са му внушили да назовава лудницата.

— И ще продължи да реве, че скоро ще унищожи човечеството.

— Ако има кой да го чува — рече полицейският началник. — В хладилника съм заредил бира, ако искаш вземи си една.