Петко Тодоров
Няма вече…

Добър човек е Койчо, ала — както всякой — и той си има свой кусур: играе на карти; страстно, забравено прахосва той и последнио петаче, което изчовърка с игла. И колко пъти вече Койчо се връща смутен, тъжовен в къщи, как му се къса сърце, кога погледне повехналото изсмукано лице на жена си… Кълне се Койчо, кръсти се плачешком: докато е жив, няма да похване той карти — няма да прескочи прага на Дончевото кафене.

Но кога в събота вечер си дойде в къщи с заплата за цяла неделя, сякаш парите го бодат; той вземе някак странно да гледа, да чофили ръце, да свива рамене; и тогава са напразни всички молби и сълзи на жена му. Той като че ли оглушава и без да гледа, изхвръква из вратата.

Жена му не смее дори на роднини да се оплаче. Всички знаят Койча за добър мъж: и занаята си знае добре, и всичко му иде отръки; само някак не му върви… Ех, кога се ожени, той бе един от първите шивачи: дюген с петима калфи, чираци държеше… И как полека-лека се изхули занаятът от ръцете му, никой не видя — току го забелязаха един ден, че отиде и той да шие като наемен в еврейската шивачница. А като напук оттогава взе да попийва, да се позаплесква из кафенетата… — намери нещо из къщи — заложи го… проиграй го… И как не му се моли жена му? — Тласне я на една страна, изсумти и да го няма…

А някога той е тъй мил, тъй добър, кога се върне. В къщи с трън да се завъртиш, няма що да закачиш. Жена му се свила, прегърбила, децата заглозгали сухия хляб и той унило се прилепи към тях.

— Няма вече — каже, — няма, Донке… Чуваш ли? — Ей, няма… В събота, щом си взема парите, право тука и на тебе… И ти ще ги вземеш, ще ги крийш… Ще се разплатим… Всяка събота на тебе ще давам мойте пари… Ти ще ги вземеш… ще ги крийш… Аз само ще работя…

И посъживи се Донка, позатупа й доволно сърце. Койчо е тъй мил тая вечер. И мирно, със светли надежди те се прегърнат в ниската вехта стая и унася ги сън към… тъй очакваната събота.

* * *

Нощта е прихлупила запустелия край. Всичко мълчи, нищо се не вижда. Тук-там само в прозорците се мерне плах светлик и неуловимо се изгуби. А виелицата беснува и заспива със сняг вкочанясалата земя.

В одаята е тихо. Огънят, който с усилие се повдигна в широкото огнище, разлива треперлива светлина и смътно се очертава скудната покъщнина: на отсрещната страна, до закрития прозорец, висят две котлета, оттатък в тъмния ъгъл стои ракла, а по-насам, насред, е сложена върху изтрита рогозка паралия, към която са обърнали гръб с прострени към огъня ръце две деца.

Донка влиза от време на време, принася нещо и пак излиза. Тя е залисана в свойта шетня.

Всички очакват Койча. И защо ли той още късней? — Де ли е? През Донкината глава неволно минава мисълта за Дончовото кафене и тя трепва — мъчи се по-скоро да се освободи от нея.

„… Ех, и този ли път — замисля се тя, като разбутва децата и се приближава към огъня, — ще ли излъже?… Не… Той сега ще дойде… ще донесе маслини — риба.“ — Тя извръща глава: очаква кога да го види…

Децата задрямват, майката стъква огъня.

Ето най-подир пътните врата се трясват; Койчо се разтропва по калдъръма; Донка става да го посрещне. Влиза той побелял от сняг, разхвърля се, засуква увисналите си кестеняви мустаци, по които висят още шушулки лед, и като погледва усмихнато трапезата, машинално и с удоволствие прегъва турски крака до нея. Разтварят книгата и всички се разтреперват: далак — хайвер! Улавят се о хляба — праза, та сладко-сладко заядат…

— На, Донке — казва Койчо, като дояда последнята хапка и й подава поша си, в едина край на който виси възел, — на вземни ги: цели петдесет гроша са… Не даде онзи чифутин повече за илгията… Ех… хайде вземни — скрий ги: аз да ги не виждам, да ги не зная.

Донка поема замислено възела и става да го скъта. Неволно Койчо отделя очи и скришом, с някакъв трепет на сърце, заследява жена си: тя отваря раклата и бърже пъхва парите в джеба на кожухчето си.

Нещо зашумява в Койчовите гърди. Донка се връща, раздига паралията — децата дремливо се протягат, заспиват, а заедно с тях бърза да легне и бащата. Той се мъчи по-скоро да заспи, а сякаш нещо го човърка… Иска да заспи, да замре, да не мисли…

Ляга и Донка, и вси, уморени от деня, скоро заспиват.

Не се спи само на Койча. Той стиска очи, върти се ту насам, ту нататък, потегли чергата, па се завий прязглава, ала нещо го човърка — не му дава мира… Пред неговите очи изпъква масата на Дончевото кафене и той постоянно гледа как летят пред него: момика пика, момче спатия, каро… и ето че и той издига своя показалец: бута, и му дават една „ръка“: поп каро, момиче каро, бирлик спатия — хайде и втора: бирлик каро, деветка каро, момче купа; слагат козът: десятка каро. Койчо чете: четирсет, петдесет, шейсет, седемдесет… У-у стигат му!… Той се забравя, отместя настрана картите — затваря. Па изглежда надменно-засмяно Димитра музикантина и издига ръка, залюшва картите:

— Дай една спатия, едно каро, още едно каро — четиридесет й стигат!

И Койчо радостно прибира парите.

И има пред себе си Койчо една камара гологани, левове… петолевки… И играе той и тъй му върви, върви… И съсипва ги всички — задигва си парите, иде си дома: всичко наред…

Зашумя още по-силно в Койчовите гърди нещо — загоря; той се подигна, огледа се: не бе изгаснала още жаравата в огнището — спря очи на жена си, на децата си и като да му прималя нещо на сърце. Легна пак, обърна се на друга страна, потегли пак чергата и стисна очи — чака да заспи…

Стои той, спотайва се в себе си, но не пада сън на неговите клепки.

… Бирлик купа — десятка каро, момчето… козът… — всичко това сякаш изскача из мъгла пред него, просвятва полека-лека и ето че пред Койча са пак Дончовите хора: пеят, пият, играят — там е светло, весело…

И пред него непрекъснато летят карта след карта. Ето че иде и Алтелели. И той смята: ще му дам да вземе, аз ще допипам момата, ще му разваля четирсеттях — ще изтегля бирлика — обявявам двайсет и пак играта е моя… И пари… печалба… веселба…

Унася се Койчо и в него все по-силно и по-силно загорява нещо — обхваща го. Той със спряно дишане се подига; нахлува тихо калеврите, хвърля на гръб кожуха — налага калпака, па се доближава до раклата — издига капака, който изскърцва остро. Донка, като прободена от скърцането на раклата, скоква в съня си, отваря очи и се хвърля с плач отгоре му.

— Нали ще спиш… нали ми ги даде… нали няма… — подхваща тя, като се улавя о него.

Но Койчо, взел вече парите, тласва настрана жена си и изскача из вратата…

Дончевото кафене се е замъглило вече от облаци тютюнов пушек и едвам се виждат насядалите развеселели гости; вик, шум, тракане на зарове, пляскане на карти — всичко туй зашеметява Койча и той забравен, инстинктивно се присламча до една от масите.

— О-о, Койчо — издига очи един във войнишка форма играч, — какво се тъй забави?… Днес събота… Хъ да те видя…

И пое Койчо картите сякаш съживен, па се залюля с все сила играта…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

На другата вечер около оскъдна трапеза стоят дремливо двете деца. Койчо намръщен е привел глава към земята, а Донка с нажалено лице повдига сух комат към уста.

— Ти няма да се оставиш — захваща ниско тя, — мен ако не жалиш, барим за децата не те ли е грях…

— Няма вече — я пресича глухо Койчо, — аз ти казвам — не ми ли вярваш. — В събота, щом ни дадат платата, право при тебе… Няма…