Сюзън Джонсън
Грехопадение (8)

Глава 8

По времето, когато Трикси и Крис отплаваха от Рамсгейт, Паша тъкмо акостираше в Навпилия. Бързата корвета от флота на Дюра в Марсилия се придвижи за рекордно време, а новините за поражението на гърците при Кромиди стигнаха до него още преди да отплават. Возеше със себе си два топа, шест оръдия, шест хиляди пушки, байонети и амуниции, както и медикаменти и двама хирурзи, които щяха да работят в лазарета, който Паша финансираше в гръцката столица. И най-важното — беше взел шест хиляди долара в испанско злато.

Крепостта Навпилия бе пълна с наемници. В Гърция от миналата година насам щедро се изсипваха военни подразделения от Англия. Всеки мъж с някакво обществено положение се беше самообявил за началник на въоръжена група. Освен тях по улиците дефилираха и стотици цивилни, следвани от пъстри шотландски полички. Изобщо навсякъде гъмжеше от галантни младежи в живописни одежди и с богато инкрустирани оръжия.

— Имаме си цял куп фанариоти, аптекари, чиновници и бръснари, които се правят на войници — махна с неподправено отвращение към преминаващия парад ординарецът на Паша. — Дойдоха да забогатяват шивачи чак от Янина и Солун.

— Някое от тези контета има ли изобщо намерение да излезе от града и да отиде на фронта? — запита язвително Паша.

— Защо, след като им се плаща и им се дава порцион като на наемници фантоми, да не се разхождат наоколо с конярите и свирачите. Пазарите в Триполица, Навплион, Мисалонги и Атина са наводнени с бродирани жакети, позлатени ятагани и инкрустирани със сребро пистолети за всичките тези оперетни войници.

— Добре поне, че лондонските брокери не са единствените, които забогатяват от английските заеми — отбеляза цинично Паша. — Ибрахим не го ли е срам този път да доведе дисциплинирани наемници?

— Обучени от ваши, френски офицери, ефенди — каза младият кипърец. — Те не са за подценяване, защото не са като арабите, които се разбягваха още при вида на гръцките войници. Макар че президентът Кондуриотис все още не иска да възприеме този факт. Преди месец се покачи на отрупаната си със злато арабска кобила и с шестима коняри отпред премина като някакъв генералисимус. След него се влачеше цяла тълпа секретари, охрана, свирачи и съветници и му отдадоха чест с топовни изстрели от укрепленията, от горната крепост и от корабите в пристанището. Няма нужда да ти казвам, че стоеше на седлото като чувал със сено, защото е ужасно дебел. Трябваше непрекъснато да го крепят двама коняри. Упражнението му се сторило страшно изнурително. Ездата до Триполица му отнела три дни.

Паша вдигна вежди, защото градът бе само на петдесет километра.

— А генералите му?

— Доктор Маврокордатос ли имаш предвид? Или Скурти — онзи възрастен моряк, когото той направи генерал-лейтенант?

— Исусе, кой тогава се бие?

— Не е президентът. След като отсъства две седмици от Навплион, без дори да е припарил до врага, той се разкая за тази си смелост и се върна обратно.

— А какво става при Наварино и Неокастрон? — Паша знаеше, че в края на февруари Ибрахим беше дебаркирал южно от двете крепости.

— Още се държат. Там е Макриянис с Бейзаде и Ятракос.

Паша се засмя.

— Изглежда ще трябва да прекарам пушките през Египетския залив. Макриянис сигурно вече изнемогва. — С младия военачалник бяха връстници и приятели от първата кампания през 1821 г.

— При състоянието на турската артилерия, дори флотата на Ибрахим няма да е проблем. А Мяулис е в залива с тридесет кораба.

— Добре. Ако вятърът позволи, отплаваме още тази нощ. А сега, Никос, заведи ме при Гюстав. — В Ксанти бяха разбрали, че са го пуснали от затвора. — Спасил се е на косъм от смъртта, така чух.

— Един месец в подземията е много време, ефенди. Жив е само благодарение на Божията милост. Другите, които са били с него, ги избесиха на пазара в Превеза.

— Ти беше ли с Одисей, когато е измъкнал Гюстав?

— Бяхме десет човека. Трябваше да го пренесем през турските постове. Одисей ни беше казал, че Гюстав е толкова отслабнал и изтощен от изтезанията, че е на прага на смъртта. Смрадта и мръсотията в затвора били непоносими. Затворниците пъхали носовете си в ключалката на вратата, за да дишат чист въздух.

Тъй като му бяха известни турските методи за мъчения, Паша се намръщи.

— Ще оживее ли?

Никос кимна.

— Прескочи трапа и вече се възстановява. Благодарение на теб. Дипломатите действаха твърде бавно и предпазливо, консулът се боеше, че ако измъкне Гюстав, Исмаил бей ще го обеси за ташаците. Но парите винаги помагат при турците и албанците. На Исмаил бей дадохме пет хиляди гроша, за да не тъжи за някакъв си затворник.

— Кога ще може да се прибере вкъщи?

— Най-вероятно след две седмици. Но докторите в лазарета са против. Има дълбоки рани на краката от прангите.

Когато обаче Паша пристигна в лазарета, Гюстав успя дори да се усмихне.

— Мари ще се радва да те види поне цял — изрече весело приятелят му. — Тя бе тази, която се погрижи да бъдеш спасен.

— Както и ти, твоите хора и твоите пари. Благодаря ти. — Гласът на Гюстав бе немощен и след спадането на отоците се виждаше колко е отслабнало тялото му. Дълбоко хлътналите му очи издаваха предпазливост, която Паша досега не беше забелязвал.

— Никос ще се погрижи да се прибереш у дома, веднага щом докторите разрешат — заяви той и седна на края на леглото, изпълнен със съчувствие. — Радвам се, че си жив. Мари също ще е много щастлива.

Страхът в погледа на Гюстав се замени с топлота.

— Единствено мисълта за нея ме спаси в оня ад — прошепна той.

— Казах й, че като се прибереш, ще я научим на ветроходство. Смяташ ли, че е възможно? — пошегува се Паша.

Гюстав се позасмя.

— Май няма да ни стигне цял живот. Но е сигурно, че ще ни прати на дъното на реката.

— Като я видиш, й кажи, че не съм забравил обещанието си. Аз заминавам за Наварино. Ще предам на Макриянис много поздрави от теб.

— Предполагам, вече си чул, че наемниците на Ибрахим нямат нищо общо с армията на султана. И за разлика от тях са съвсем реална заплаха.

— Благодарение на офицерите французи. Не е лесно да стреляш по сънародници.

Гюстав помръдна глава на възглавницата в знак на отрицание.

— Не и когато се сражават на страната на турците. — Очите му се насълзиха. Ужасяващият спомен не излизаше от съзнанието му, мъртвите му приятели безпокояха сънищата му.

— Самата предпазливост съм — увери го Паша. — Не се притеснявай за мен. Никос ще следи да изпълняваш всички предписания на докторите, защото Мари те чака с нетърпение.

— Като се прибера в Париж, ще се оженя за нея, а семейството ми да си гледа работата.

— Хубаво. Тя те заслужава. А сега ми пожелай късмет, защото отивам да видя дали мога да помогна с нещо на Макриянис.

— Кажи му да избие няколко турчина от мое име — прошепна Гюстав.

— Убеден съм, че ще го стори с удоволствие. Искаш ли уши?

Погледът на Гюстав проблесна.

— Подобава ми да съм цивилизован, затова ще ти отговоря отрицателно.

Паша вдигна рамене.

— Ако си промениш мнението, Макриянис винаги има известно количество под ръка. — Докосна положената върху одеялото немощна ръка на приятеля си. — Оправяй се, mon ami, и Бог да е с теб по пътя за вкъщи.

По бузата на Гюстав се търкулна сълза и потъна в тъмната му брада.

— Дължа ти живота си.

— Не — прошепна Паша. — Оказал си се достатъчно силен, за да оцелееш. Това не е във властта на всеки. — Потупа го по ръката и стана. — Ще ме поканиш ли на сватбата? — запита с усмивка.

— Ако оживееш.

— Такова ми е намерението. — Козирува и излезе.

 

 

Когато на сутринта корабът на Паша стигна до залива на Наварино, в него вече имаше петдесет египетски съда, но той беше прехвърлил пушките и амунициите на една лека гръцка гемия. Бризът изпъваше белите платна и корабът се промъкваше между тромавите фрегати, които в продължение на около миля се опитваха да го обстрелват. Но не му нанесоха никакви значителни повреди, така че стигна безпрепятствено до обсадената гръцка крепост. Това само по себе си говореше за състоянието на турската морска артилерия.

Макриянис излезе от окопите и го посрещна с крепка прегръдка и широка усмивка.

— Ако турците се научат да прицелват оръдията си, ще трябва да се прибираме по селата. Измина почти година от последното ти идване, Паша бей. Господ явно е милостив към грешните си чада, щом като и двамата сме още живи.

— Както виждам, дори Колетис и Курас не успяха да те пратят на бесилото за тази една година — пошегува се Паша.

— Проклети да са — измърмори Макриянис. — Толкова са алчни и двамата. Но докато те се бият един с друг, някой трябва да се сражава с арабите.

— Донесъл съм ти малко пушки, за всеки случай.

Младият воин се усмихна.

— Огледай се, Паша бей. За да спечелим, ни е нужно нещо повече. Стените са порутени и нямаме вода, а Ибрахим ни диша във вратовете и е готов да ни нападне всеки момент с десетхилядна войска.

— Вие колко сте?

— Хиляда и шестстотин. Но никой няма да си тръгне. Потопих им ладиите, за да не могат да избягат.

— И как не те убиха?

— Румелийците застанаха зад мен.

Единствените боеспособни войски на Гърция бяха волнонаемните банди, които сами избираха главатарите си. Партизанската война наистина бе донесла успехи през последните четири години, но срещу некомпетентните командири и войски на султана.

Ибрахим и воините му обаче бяха нещо съвършено различно, защото бяха обучени от дисциплинирани френски офицери. Те напредваха в наполеонов строй, стреляха по команда и бяха въоръжени с байонети, а кавалерията изчакваше удобния момент и доунищожаваше противника.

От дебаркирането си през февруари насам, Ибрахим на два пъти бе влизал в схватка със значителни гръцки сили и двата пъти ги беше разбил.

От ден на ден Наварино ставаше все по-неприятно място за живот. Оръдията, бомбите и минохвъргачките на Ибрахим не даваха миг спокойствие. А французите превръщаха крепостта в развалини. Така че, освен да стрелят по противника, защитниците денонощно се опитваха и да поправят разрушенията. Водната дажба бе седем драма и изтощените воини с нетърпение чакаха да пристигне обещаното шестхилядно подкрепление.

Но гръцките главнокомандващи, разкъсвани от противоречия и интриги, си стояха в безопасност в Гърция, наблюдаваха Наварино през биноклите и не си помръдваха и малкия пръст. Лагуната бе задръстена от удавени, които се носеха по водата като жаби в блато по острова и в крепостта навсякъде се въргаляха трупове. Но помощ не идваше.

Ибрахим в същото време свали оръдията от корабите и нападна призори. Бранителите удържаха натиска. Сражението продължи цял ден и цяла вечер, докато накрая около полунощ турците се измориха и престанаха да стрелят.

Ибрахим изпрати двама парламентьори да искат капитулация, но гърците отказаха да се предадат, решени да се бият до последния човек.

През следващите дни той още два пъти праща хора, но и те се върнаха със същия отговор — което го постави пред дилема. Тъй като желаеше да не ожесточава гърците, а да ги направи свои поданици, беше решил да постъпи почтено с този гарнизон и така да улесни бъдещите си завоевания. И ако не беше английският лекар Юлиус Милинген, който, за да спаси собствения си живот, предаде крепостта като осведоми Ибрахим за липсата на вода и храна, хората вътре може би щяха да го заблудят за силите, с които разполагаха.

След като научи за окаяното им положение, Ибрахим струпа на брега още войски и ги разпредели около целия форт, докато в това време Макриянис и хората му подсилваха отбранителните съоръжения и се подготвяха за поредното нападение. Призори бе изпратен последният парламентьор, който запита защитниците дали ще капитулират.

След предателството на Милинген мнозина бяха изгубили надежда. Нямаше храна и вода. На привършване бяха и мунициите. След гласуване решиха Макриянис и Паша да отидат да преговарят за условията на капитулацията.

Ибрахим ги прие във великолепната си шатра.

До него стояха двама ординарци, които крепяха ръцете му церемониално вдигнати като израз на величие. Но тлъстото му туловище и сипаничавото лице изобщо не допринасяха за подобно внушение.

— Откъде идвате? — попита той.

— От Румелия — отвърна Макриянис.

— От Навплион — обясни Паша на гръцки.

— Агентите ми ме осведомиха, че си французин — прекъсна го Ибрахим, — макар че приличаш точно толкова на разбойник, колкото и останалите. Защо не работиш за мен, вместо за тези хайдуци? Ще ти давам сто пиастра месечно. Аз имам двеста френски офицери.

— Негово Височество е твърде любезен — отвърна вежливо Паша, — но аз съм привързан към Макриянис и шегичките му.

— И през последните дни ли се шегува, гяур? — иронизира го Ибрахим и огледа покритите му с барут дрехи, отслабналото му тяло и изпитата от глад небръсната физиономия.

— Позабавлявахме се — отвърна непринудено Паша.

— Достатъчно ли се позабавлявахте, че сте дошли да говорим?

— Имаме поръчение от останалите — намеси се Макриянис. — Някои от тях още не са готови да умрат. Въпреки че Паша бей и аз бихме предпочели да минираме и да вдигнем във въздуха както твоята войска, така и себе си.

— Какво искате? — запита Ибрахим, тъй като не за пръв път виждаше смели мъже и знаеше, че ако решат, могат да му причинят значителни загуби.

— Да ни извозят европейски кораби.

Преговорите се проточиха два дни, докато условията станаха приемливи и за двете страни. Ибрахим настояваше да ги извози със собствените си кораби. Това обаче не бе приемливо за гърците, които изобщо му нямаха вяра.

Кой щял да плати, инатеше се Ибрахим. И какво щяло да стане с оръжията? Освен това бил чул, че в крепостта имало две хубави жени, искал ги.

Макриянис и Паша преговаряха дълго по всяка точка и дори когато всички спорни въпроси бяха уточнени, Ибрахим се опита да провали споразумението, като задържа две групи гърци и не им позволи да се качат на корабите, както беше уговорено.

Макриянис веднага обгради с хората си турците, които бяха слезли на острова, за да наблюдават капитулацията. Затвори портите и ги задържа като заложници, заплашвайки, че ще бъдат изядени.

Наложи се самият Ибрахим да отиде на кон до портите и да обещае да спази споразумението.

Веднага щом английските кораби със защитниците на Наварино пристигнаха в Навплион, на Макриянис и хората му бе наредено да завземат и укрепят Лерна. След като вдигна обсадата над Наварино, Ибрахим, без да губи време започна кампания за завладяване на Пелопонес.

Главнокомандващият Колокотронис бе изпратен да го причака в прохода Леондари и с него заминаха всички, които можеха да носят оръжие.

— Колокотронис обаче напусна полесражението, още щом видя първия арабин — изрече с отвращение току-що завърналият се от срещата си с министъра на войната Макриянис и се стовари в креслото в спалнята на Паша. — Ибрахим мина през прохода, без да се чуе нито един изстрел. Нашият Колокотронис е специалист по подклаждане на граждански войни и размирици, но не му стиска да си изложи задника на турците. Какво пиеш?

Паша се беше разположил в леглото със запотена чаша в ръка.

— Водка с лимонада. Тази седмица Никос посрещна един кораб с алкохол от Одеса. Сипи си. — Посочи му гарафите на масата. — Ще успееш ли да стигнеш до Лерна навреме? Говори се, че Ибрахим вече е наблизо.

— Тръгваме след час. Само да си пийна като хората. — Навън беше невероятна жега и двамата почти припадаха от изтощение.

— Хапни нещо — предложи му Паша.

— С удоволствие, а след това — Наварино. Не знам дали и родната ми майка ще ме познае. Ти изплаши ли гаджетата си?

И двамата приличаха на изпосталели вълци.

— Нямам време за гаджета — отвърна нехайно Паша и отпи.

Макриянис вдигна поглед от лимонадата, която си наливаше.

— От колко време сме в Навпилия? Дванадесет часа ли ще станат? — Веждите му се извиха въпросително. — Ако някой ме беше попитал, щях да се обзаложа, че Паша бей вече се е задействал по въпроса.

— А ти? — прекъсна го Паша, тъй като нямаше желание да обсъжда безразличието към жените, което го бе обзело, след като напусна Кент.

— Твърде съм слаб сега — отвърна приятелят му. — Нека се поохраня, пък ще видим.

— Ако Ибрахим постигне целта си, до една седмица може и да не сме живи.

— Значи ще погина не съгрешил — усмихна се Макриянис. — Имаш ли нещо против да дойдеш с нас при Милс в Лерна?

— След като се навечерям. Искам още едно от великолепните ястия на Тула, преди да се срещна лице в лице с ангела на смъртта.

— Ти си пълен неверник, Паша бей. — Макриянис придърпа стола си към леглото.

— Не, реалист съм. Колко човека можеш да събереш на първо повикване?

Гъркът вдигна рамене.

— Двеста.

Паша се разсмя.

— Исусе! Ордите на Ибрахим просто ще ни прегазят.

— Няма кой — отвърна простичко Макриянис, седна и вдигна крака на леглото.

Паша се усмихна тъжно.

— Прав си. Ние сме последната надежда. Ще гледам ятаганът ми да е добре наточен за пикника.

 

 

Когато Трикси и Крис пристигнаха в Париж и намериха дома на Паша, вратата им отвори Иполит, който веднага я позна и се усмихна.

— Господарят Паша не е вкъщи, но заповядайте, влезте.

Трикси се озърна през рамо за пореден път, откакто бяха отплавали от Рамсгейт, и след като не видя никой по улицата, влезе с лека въздишка на облекчение.

— Господарят е извън града — обясни Иполит, — но нареди, ако се появите в Париж, да ви посрещнем.

— Скоро ли ще се върне?

— Боя се, че не, милейди — отвърна прислужникът и пое куфарчето й. — Отплава за Гърция.

— О, не! — Заля я вълна на отчаяние. По пътя бе обмислила всичко и Паша се бе оказал единственото им спасение.

— Той нареди да ви настаним, милейди — обясни бързо Иполит, виждайки разочарованието й. — Нека ви отведа в кабинета на Вато, а след това ще пратя да повикат Жул. Той управлява домакинството, когато господарят отсъства.

— Паша надалеч ли е заминал? — обади се Крис, увиснал на ръката на майка си.

— Да, съкровище. — Трикси се опита да запази спокойствие, макар че светът около нея се рушеше.

— Хайде да идем при него, мамо! Аз го харесвам. Той ми носи играчки.

Дърдоренето на хлапето й помогна да приеме някак поредното разочарование от съдбата.

— Боя се, че Паша е твърде далеч, а ние не можем да пътуваме толкова дълго. — С нашите ограничени средства, добави тя наум, тъй като парите им почти се бяха стопили след прибързаното напускане на Англия. — Хайде, съкровище — подкани го Трикси и тръгна към Иполит, който стоеше на вратата на кабинета, — да видим какво ще ни каже Жул.

Жул я приветства любезно.

— Добре дошли в къщата на мосю Дюра. Моля ви, чувствайте се тук като у дома си. Да ви приготвим ли нещо за хапване?

— Да, благодаря. Крис е гладен. Откакто напуснахме Англия, никъде не сме сядали да хапнем на спокойствие. Паша дълго ли ще отсъства? — попита тя, защото това бе единственото, което я интересуваше за момента.

— Никой не знае, милейди, но предполагаме, че ще остане на бойното поле поне няколко месеца. За нас обаче ще е удоволствие да се настаните тук, докато се върне.

Невъзможно, реши Трикси, та тя бе почти непозната за тези хора.

— Не знам… Не знам дали…

— Защо първо не се нахраните, а след това ще го обсъдим. Синът ви вероятно ще хареса колекцията от кораби на господаря и ще ни даде възможност да поговорим.

— Благодаря… Много ви благодаря — отвърна тя и се усмихна признателно на нисичкия очилат мъж с посивяла коса. — Крис наистина много се интересува от кораби.

След като се нахраниха и детето се заигра в библиотеката, Жул поднесе чая и поиска позволение да седне с вежливостта на човек, запознат много добре със социалната йерархия. Поклони се, след като тя му разреши, и се настани. Любезно обаче отклони поканата да си налее чай, тъй като това бе твърде фамилиарно и противоречеше на етикецията.

— Господарят Паша би желал да се възползвате от гостоприемството на дома и персонала му, колкото време ви е удобно, милейди — започна той и й наля чай, след което сложи две бучки захар, сякаш Паша и за това бе оставил инструкции. — Така че сме на ваше разположение. — Тактично не я осведоми за писмото на Уил, което бе пристигнало предишния ден. И че в кантората на Дудо вече знаят за случая.

— Аз… Не знам… какво точно ви е разказал Паша…

— Като негов майордом, милейди, аз се грижа за всичко в най-големи подробности. Така че, следвайки задълженията си и изпълнявайки неговите заповеди, съм изцяло на ваше разположение.

— Колко мило от негова страна — изрече Трикси и почувства как гърлото й се стяга и от почтителността на Жул, и от благосклонността му.

— Не знам как да ви го кажа, но аз се боя за живота на сина си. Макар че, щом Паша не е тук, всъщност… Чудех се дали ще ви е удобно да ме свържете с Шарл Дудо.

— Позволих си да се обадя в кантората му, веднага щом пристигнахте — осведоми я Жул. — За съжаление ми съобщиха, че мосю Дудо е на почивка в Копенхаген.

— Копенхаген? — възкликна Трикси.

— Точно така реагирах и аз, милейди. Твърде необичайно направление. Очевидно приятелката му е пожелала да я придружи за пролетното й пазаруване. Щял да се върне след две седмици.

— Може да се окаже твърде много време. Паша би ли сметнал за нахалство от моя страна, ако се свържа с родителите му? Оставил ми е и техния адрес.

— Ще ми се да бях вестител на по-добри новини, милейди, но възрастните Дюра са на лятната си вила в Сибир.

— О, господи! — Почувства се жалка и самотна. Тъкмо се надяваше, че мъчителното странстване вече е приключило.

— Позволете да отбележа, милейди, че нашите хора са напълно способни да опазят сина ви.

— Боя се, че има още нещо, Жул — изрече нервно Трикси и докосна поред чашата, лъжичката и покривката, — възможно е хората, които искат да навредят на сина ми, да са предприели някакви юридически действия срещу мен във Франция. — Скръсти ръце, за да успокои нервния танц на пръстите си. Чудеше се дали могат да я арестуват в дома на Паша. Щеше ли персоналът да спре полицията? Какво щеше да стане в такъв случай с Крис? Главата й преливаше от въпроси без отговори.

— Сигурен съм, че от кантората на мосю Дудо ще ви осигурят адвокатска защита — отвърна спокойно Жул. — Ще повикам някой от съдружниците му, за да поговорите. Междувременно ви предлагам баня, чисти дрехи и малко почивка. Сигурно сте изтощена.

Умората я победи изведнъж. Отвсякъде я обграждаха смъртоносни заплахи. Клоарови и Гросвенърови само чакаха да падне в капана им, за да я разкъсат на парчета и да отнемат сина й.

— Много съм уморена — съгласи се тя безропотно.

— Почивката винаги помага за решаване на проблемите — успокои я Жул. — Ще се погрижа, когато се събудите, някой от офиса на мосю Дудо да ви чака. Ще позволите ли на малкия да вземе няколко корабчета горе?

Стаята, в която я отведе, бе светла и просторна, с изглед към Сена, украса в стил рококо и деликатни мебели в приглушени цветове. Прекрасна стая с прекрасен изглед. Но след като сложиха Крис да спи и Жул и прислужничките се оттеглиха, Трикси се сви на разкошното легло, загледа се в прелестните грации, които танцуваха сред гирлянди от рози върху таблата, и се предаде на отчаянието.

Защо на мен, помисли си тя, обзета от самосъжаление, и сълзите й рукнаха. Защо заради няколкото прекрасни месеца с Тео трябваше да бъде съсипан животът на едно дете? Не й ли се полагаше поне малко спокойствие? Винаги ли щеше да страда от Гросвенърови? Не бе молила никого да я продава за няколко акра земя, нито някога бе желала да я омъжват за съпруг-чудовище.

Сълзите обаче скоро отстъпиха място на яростното негодувание. Защо трябваше да жертва живота си или този на сина си? Изтри очите си, изправи се и стана от леглото. Отиде до умивалника, наплиска си лицето, избърса се и реши, че ще преодолее и тази опасност, както бе преодолявала и предишните. Винаги бе отказвала подаянията на Гросвенърови и бе превърнала коневъдството в начин на препитание, колкото и несигурно и скромно да беше. Защо да не се справи и с това? Но сега враговете й бяха обединили силите си, за да направят живота й във Франция и Англия почти невъзможен.

Изведнъж й дойде идеята да отиде в Гърция. Там наистина щеше да е далеч. Освен това от млада копнееше да разгледа и да поброди из тези романтични места.

Пътуването до Гърция обаче щеше да излезе изключително скъпо, а тя не разполагаше с достатъчно средства. Пък и Жул й бе предложил убежище. Трябваше да е доволна. Когато Шарл се върнеше, щеше да говори с него как да се предпази от Клоарови. Тревогата й малко се разсея.

Проблемите вече не й се струваха толкова страшни. Част от дилемата бе разрешена — тя и Крис щяха да се възползват от гостоприемството на Паша. Беше й го предложил като приятел и в този момент не можеше да си позволи да демонстрира гордост за сметка на безопасността на сина си.

 

 

— Еврика — измърмори тихо наетият от Жером Клоар мъж и вдигна поглед от списъка на чужденците, влезли във Франция. Има късмета да я открие преди колегите си, а допълнителните пет хиляди франка очакваха онзи, който намереше доказателство, че Беатрикс Гросвенър е във Франция.

Жером Клоар бе видимо доволен от новината. Подобаващо възнаграденият Пол Шефлър прибра премията в джоба си. Следващата точка в плана на Клоар бе откриването на точния адрес на лейди Гросвенър в Париж. Затова той каза:

— След като я намерим, ще имате ли нещо против да… похитите детето, ако се наложи? Вие… или някой ваш познат.

Пол Шефлър подпря брадичката си и се втренчи през бюрото в настоящия си работодател.

— Колко?

— Петдесет хиляди франка.

Парижката мутра не си направи труда да любезничи.

— Половината сега, другата половината, след като ви предам детето.

— Не — отрече Жером. — Не го искам. Ще го отведете в провинцията. Сега ще ви платя една трета, още една трета, когато го отвлечете, и последната трета, когато го доставите, където ви кажа. Времето ме притеснява. Трябва да стане възможно най-бързо.

Магистрат Клуе бе постановил парите да бъдат изплатени на наследника на Жерико до месец.

— Дайте ми тогава една трета и да тръгвам. — Шефлър се надигна от стола. Костюмът стоеше идеално на огромното му тяло. Можеше да мине за борсов посредник.

— Ще получите първото плащане, след като разберете къде е момчето.

— Става. Ще бъда тук най-късно утре следобед. — Протегна ръка. — Удоволствие е да работя с вас, мосю Клоар.

Жером се поколеба, но реши, че не е благоразумно да обижда човек като Шефлър.

— Удоволствието ще е взаимно, когато момчето бъде похитено, мосю Шефлър — изръмжа той.

 

 

Когато Трикси се събуди, Жан-Пол я чакаше в кабинета на Вато.

— Радвам се да се видим отново, милейди — изрече той любезно. — Доколкото разбирам, Клоарови са ви отровили живота.

— Опитаха се дори да отвлекат сина ми. Надявах се Паша да е тук… Или Шарл…

— Ще се справим с Клоарови, въпреки отсъствието на Шарл. Паша говори с него, преди да замине. — Жан-Пол продължи с обяснението на правните процедури, с които щяха да попречат на Клоарови. — Междувременно ви предлагам да не напускате къщата. Докато не видим Клоарови в затвора или напълно обезвредени, за вас най-сигурното място е тук. Не се тревожете — добави той припряно, като видя изражението й, — персоналът на Паша е голям и добре обучен.

Трикси направи опит да се усмихне, но се получи само някаква гримаса.

— Още не мога да повярвам, че някой иска да стори нещо лошо на сина ми. Опитвам се да съм спокойна, но споменът е прекалено пресен, а това, че са наели ловци на глави от Боу Стрийт, ми говори, че преследването продължава. Дори си мисля дали да не ходя с пистолет.

— Не е нужно, милейди. Но като допълнителни предохранителни мерки ще кажа на Жул да нареди в къщата да не бъдат допускани никакви непознати.

— Можем ли наистина да ги спрем? — запита Трикси с болка и надежда, че кошмарът някога ще свърши.

— Разбира се. След като изляза оттук, отивам право при съдия Клуе. Ще ги спрем, мадам, обещавам ви.

— Толкова съм ви признателна. Надявам се един ден да мога да се отблагодаря. — Чувстваше се много неудобно.

— Моля ви, имаме огромното желание да ви помогнем. Притесненията ви за пари са напълно безпредметни. Паша ни е приятел, а вие сте негова приятелка. — Усмихна се, грациозен и очарователен. — Оставете това на мен.

Колко прекрасно, помисли си тя, след като той си тръгна. Значи само трябва да си приятел на Паша и светът е в краката ти. Намръщи се леко при мисълта за ролята си на приятелка на Паша, но не можеше, а и не искаше да отрича пред себе си колко чудесни бяха дните, които беше прекарал при нея. Така че, дори останалите да я смятаха за негова бивша любовница, сега, въпреки отсъствието си, той й осигуряваше необходимата безопасност.

Вечерта бе приятна и изпълнена с домашен уют, доколкото това можеше да се постигне в градска резиденция с четиридесет стаи и шестдесет човека персонал. Но малката трапезария с изрисуваните по стените птици и пеперуди бе проектирана от архитекта на Ришельо с изключителен вкус. По време на вечерята Крис й описа в подробности всички стаи и целия персонал. Икономката на Паша веднага го бе взела под крилото си и докато се хранеха, той побърза да осведоми майка си за ежедневието в слугинските помещения. Явно се беше приспособил към новата обстановка с лекотата на дете и това донякъде облекчи притесненията на Трикси.

Тази нощ за пръв път от дни насам тя спа спокойно и цялата мъка на света за малко се вдигна от раменете й.

А когато се събуди, в съзнанието й не се промъкна сковаващият страх. За спокойствието й се грижеха Жул и Жан-Пол. И Паша, макар и отдалеч.

 

 

— Тази сутрин говорих при зарзаватчията с една младичка прислужница от домакинството на Дюра. Купуваше ягоди за новите гости. — Пол Шефлър информираше Жером Клоар. — Явно са пристигнали вчера. Момчето Кристофър ли се казва?

— Много добре — изръмжа Жером и вече му се свидеха парите, които трябваше да похарчи за толкова елементарна задача. — То и аз можех да я намеря.

— Но не го сторихте, нали? Освен това бързахте, ако добре си спомням.

— Да, да, а вие, предполагам си искате парите.

— Аз пък предполагам, че искате да отстраня момчето от пътя ви. И това е причината да сме партньори, мосю — отвърна мазно Шефлър. — Шестнадесет хиляди, шестстотин шестдесет и шест франка, ако обичате.

— Можете ли да го свършите веднага? — Жером се наведе през бюрото и сбърчи вежди.

— По-добре от вас, подозирам, или ще се наложи да си търсите друг съучастник за тази мръсна работа — рече нехайно Шефлър, напълно уверен във възможностите си. — Кажете къде искате да отведа момчето.

— При една дама в Арл. Ще ви дам адреса.

— Това е много път.

— Тя е дискретна.

— Ще трябва да упоим хлапето, иначе ще привлече цялата жандармерия с писъците си.

— Направете, каквото е необходимо — изрече грубо Жером. — Не ме интересуват методите ви. Просто се погрижете всичко да е както трябва. За предпочитане още днес. — Малко преди това, в обезпокоително ранен час, бе получил писмо от Клуе. Зачуди се дали появата на лейди Гросвенър в Париж няма нещо общо с дневния му режим. Магистратът даваше срок до петък следобед да докаже, че е прехвърлил определените средства.

Шефлър видя нервността му. Хората от неговата професия бяха специалисти по долавянето на паниката. И тъй като Жером Клоар бе твърде безскрупулен, за да има съвест, явно притесненията му се дължаха на нещо друго. Пари, предположи Шефлър, нямаше какво друго да е. Реши да се възползва от ситуацията.

— Ако искате момчето още днес, ще струва повече.

— Абсурд.

— Съжалявам.

— Ще намеря някой друг.

— Моля!

— Мамка ти изнудваческа!

— Ако ще си разменяме обиди — измърмори Шефлър, — се сещам за няколко епитета по адрес на хората, които плащат за отвличането на малки деца, за да ги продават.

— Бизнес.

— Моето също.

— Колко, да те вземат дяволите?

— Сто хиляди франка, половината сега. Защото не съм убеден, че мога да ти имам доверие. Другата половина, преди да тръгна от Париж. Ще изпратя един приятел да ги вземе — в случай че ти хрумнат някакви идеи, които не ми се нравят. Само не забравяй, че момчето ще е при мен и съвсем лесно може да бъде върнато на мама.

След като Жером отброи неохотно парите и ги побутна към него, Пол изрече бавно:

— Това дете ти струва цяло състояние. Сигурен ли си, че не искаш и майката? На същата цена.

— Само момчето, благодаря — изръмжа бясно Жером, натъртвайки всяка сричка. — Изчезвай!

 

 

Градината пред кабинета предлагаше свежест и слънце и след сутрешните занимания Крис се зае да помага на възрастния градинар в саденето на бегониите. Трикси на няколко пъти беше изразила възхищението си, но всяко цвете изискваше ново одобрение и окуражаване. Колко са мили всички, помисли си тя, докато наблюдаваше как старецът напътства плахите стъпки на Крис в градинарството. А и икономката сутринта му разреши да закусва при нея, в помещението под стълбите — приключение, което той описва часове наред.

— Мамо, мамо, ще садим рози тук, отзад — извика малко след това той и махна с изцапаната си с пръст ръчичка към бараката за инструменти край оградата. Седнала под едно цъфнало ябълково дърво, Трикси вдигна поглед от книгата, усмихна се и му махна. Колко е лесно, помисли си тя, да се остави на грижите на хората на Паша. Всеки от многобройните слуги предугаждаше и най-незначителното й желание; дори не й позволяваха сама да си отваря вратите.

Жан-Пол се беше отбил тази сутрин и я бе осведомил за писмото на Клуе до Клоар. Жул й бе предложил, ако има желание, да поеме управлението на целия персонал. Тя се изуми дали обсипваха с такова щедро внимание всички бивши любовници на Паша. Но отклони предложението, което предизвика усмивка на обикновено сдържаната му физиономия. Явно остана облекчен. Отново се зачуди какви ли инструкции бе оставил Паша.

Мислите за него й навяваха сладостни спомени за омайното време, което бяха прекарали заедно, и така, унесена в мечти, не забеляза веднага липсата на детското бърборене. Докато осъзнае напълно това странно усещане, изминаха още няколко секунди, след което се огледа.

В градината цареше зловеща тишина, дори радостните птичи песни бяха затихнали.

Заля я внезапна паника.

— Крис! — изпищя тя и захвърли книгата. Скочи и се затича към бараката за инструменти. Виковете й за помощ отекваха в малкото пространство и разтърсваха следобедната леност. Сърцето й лудо заби. В душата й нахлу вледеняващ страх. Молейки се да не е закъсняла, тя изтича зад бараката и изведнъж се сблъска с някакъв огромен мъж в облекло на градинар, който носеше отпуснатото тяло на Крис към оградата. Въпреки тези ужасяващи обстоятелства почувства известно облекчение.

Още не беше успял да й отнеме сина.

Преметнал детето върху рамото си, мъжът стъпи на един варел с дъждовна вода и посегна към ръба на оградата, за да се прехвърли. Трикси се метна като разярена тигрица и се вкопчи в него, защото осъзна, че ако той успее да скочи от другата страна, ще изчезне завинаги. Сграбчи крачола на панталона му, задърпа го с всичка сила и се развика за помощ.

Похитителят се опита да се освободи, но тя го задържаше със свръхестествена сила. Мъжът залитна за миг и почти изгуби равновесие, обаче след това се закрепи и яростно зарита, забивайки петата си в гърдите й.

Прониза я невероятна болка, която почти замъгли съзнанието й. Но не отпусна хватката. Въпреки раздиращата агония инстинктът й продължи да действа на подсъзнателно ниво и да предава сигнала от мозъка към пръстите. Дръж го, не го пускай, заповядваше първичното, каквото и да става, не го пускай. Разбираше, че ако го пусне, със сина й е свършено.

Вкопчи се в крака на мъжа с цялата си сила. Повръщаше й се от болка. Пред очите й затанцуваха светлини. Кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. Ще трябвала ме убиеш, за да ми вземеш детето, или да преметнеш и двама ни през стената, крещеше цялото й същество.

Успя за миг да си поеме въздух въпреки жестоката, разкъсваща болка. Продължавай да дишаш, дръж се, продължавай да дишаш, дръж се — безмълвният ритъм отекваше в съзнанието й. Вече нямаше нито сила, нито възможност да крещи, нито яснотата кога е изкрещяла за последен път.

Преди секунда ли беше? Или преди минута? Или преди пет? Беше ли я чул някой в огромната къща? Бяха ли проникнали виковете й през каменните стени, дългите стълбища и лабиринта от коридори?

— Мамка му, пусни ме!

Вдигна глава към гласа и срещна студения поглед на похитителя.

— Ето ви го, лейди — изръмжа той, свали Крис от рамото си и го остави на земята. — Послушайте ме. Намерете си по-добро скривалище. Имате врагове, които са решени на всичко.

Не го пусна, докато не остави Крис, а след това падна на земята и го взе на ръце, без дори да забележи как похитителят изчезва зад оградата. Крис е странно неподвижен, помисли тя обезумяла. Блед и отпуснат като мъртвец.

— Не диша — прошепна на Жул, който изведнъж се появи до нея. Отчаяно заопипва бледите му бузи, търсейки някакви признаци на живот.

— Жив е — увери я той, поставил пръсти на пулса му. След като огледа внимателно главата му, откри една подутина. — Ударили са го. — Наведе се и вдигна клепача на детето, за да види зениците му. — Дайте да го внесем вътре, и да повикаме лекари.

Трикси не изпусна Крис от погледа си и не се отлъчи от него, докато го пренасяха в къщата и оттам към спалнята нагоре по стълбите. Лекарите потвърдиха диагнозата на Жул. Трикси отказа да се занимават с нейните наранявания, седна до леглото на сина си и се вгледа в него, отправяйки безмълвни благодарствени молитви. Когато клепачите му трепнаха, се наведе и зашепна нещо на ухото му. На устните му се появи лека усмивка, макар че очите му останаха затворени. Но тя вече беше спокойна, защото бе реагирал на името на понито си.

Малко след това отвори очи.

— Боли ме главата.

— Ще сложим лед, съкровище — каза Трикси и го докосна по бузата.

— Тук защо има толкова много хора? — попита детето и огледа скупчените около леглото му прислужници и лекари.

— Бояхме се, че са ти сторили нещо лошо.

— Новият градинар не ми хареса. Луи ми харесва повече.

— Ще се видиш с Луи утре — обеща Трикси, тъй като старецът също беше пострадал. Бяха го открили, завързан и със запушена уста, в бараката за инструменти.

— Може ли малко шоколадов кейк?

Слугите скочиха като един и Трикси се усмихна с облекчение. Синът й щеше да се оправи.

Още същата вечер се консултира с Жан-Пол и Жул. Всъщност ги осведоми за намеренията си.

— Реших да намеря Паша. Ще отплавам за Навплион. Градът вече от три години е в гръцки ръце. Там ще съм в по-голяма безопасност.

Още преди очаквания протест продължи твърдо:

— Клоарови са решени на всичко, за да опазят наследството си. Дори похитителят ме предупреди. Не мога да остана тук. — Пое си дълбоко въздух, защото, за да изрече онова, което се канеше, трябваше да приеме факта, че може би я смятат за жена от определена категория. — Паша ми предложи закрилата си, ако някога ми потрябва, а аз съм достатъчно отчаяна, за да направя всичко, само и само да спася живота на Крис.

Чувстваше неудобство, като се възползваше по този начин от кратката си връзка с него, но той сам й го беше предложил. Ако семейството му си беше в Париж, щеше да се обърне към тях. Не вярваше, че съдебната система ще спре Клоарови, те не признаваха законите. Затова, ако се налагаше да избяга чак в Гърция, за да опази сина си, щеше да го направи.

— Можем да разположим охрана около къщата — предложи Жан-Пол.

— Клоарови ще подкупят един и това е достатъчно. Няма да се спрат пред нищо.

— Гърция се бори с Ибрахим. Войната е с много несигурен изход — предупреди я Жул.

— Точно толкова несигурен, колкото и животът в цивилизован Париж или в спокойния Кент. Няма да ме спрете, господа, затова ще съм ви много признателна, ако ми осигурите ескорт до Марсилия. — Трябваше да съм по-любезна, помисли си тя, слушайки отсечения си глас. Персоналът на Паша се бе отнесъл с изключително внимание, но Клоарови явно затягаха обръча, щом посмяха да атакуват самото сърце на един сигурен дом. Прекалено дълго се бе тревожила за сина си, вече не желаеше да бъде просто мишена. — Ще се радвам да пътувам на собствени разноски, ако бъдете така любезни да ми заемете някакви средства, които аз ще възстановя, след като продам конете си.

Не можеше просто да стои и да чака следващото нападение.

Заповедите на Паша бяха изрични — лейди Гросвенър трябваше да се чувства възможно най-добре, затова се разбраха Жул да я придружи. Той веднага започна подготовката за пътешествието, тъй като беше наясно, че макар да бяха дадени с обичаен тон, инструкциите на работодателя му не търпяха никакво свободно тълкувание. Паша никога преди не бе нарушавал принципите си заради жена. Жул подозираше, че зад тази необикновена щедрост се крие нещо повече от приятелство.

След като лейди Гросвенър вече бе изразила желанието си, от него се искаше да организира пътешествието до Гърция без никакви спънки.

Първата му работа бе да напише писмо на Паша, с което го информираше за намеренията на дамата. Изпрати го по един от конярите, като му нареди да препуска до Марсилия с всичка сила. Надяваше се да пристигне преди тях, защото никога не бе сигурен точно в каква дамска компания ще завари господаря си, а предпочиташе да не се забърква в конфузни ситуации.