Сюзън Джонсън
Грехопадение (1)

Глава 1

Вила в околностите на Париж

Март, 1825 г.

— Одил е твърде млада и откакто почина Жулом, много уязвима — отбеляза Тео с тъга, след като прочете писмото, с което дъщеря им съобщаваше за новата си любов. — А Ланжелие е цели двадесет години по-стар от нея.

После отмести посърналия си поглед от Сена, която се виждаше през прозореца.

— И освен това е голям комарджия.

— Не знам дали е уместно да го споменавам, но Ланжелие има метреса някъде в Маре — отбеляза нехайно синът им и вдигна дългите си крака от облегалката на дивана, за да се намести по-удобно. Предишната безсънна нощ започваше да си казва думата. — Дили трябва да проумее, че чарът и театралната му слабост да рецитира Гьоте само прикриват неговата елементарност.

— Знаеш какво означава за нея поезията — измърмори Тео и смръщи изящните си вежди. — Този мъж съвсем й е завъртял главата.

— Да се надяваме, че мерзавецът се е задоволил само с това — изръмжа Андре Дюра и снажната му фигура се очерта на фона на притъмнялото небе. — Макар че не ми се вярва, като знам що за хищник е.

— Особено ако му падне някоя красива млада вдовица — подхвърли саркастично Паша.

— И то богата млада вдовица — отбеляза през зъби Дюра. — Май е време да поговоря с него.

— Ще дойда с теб — въодушевено предложи Паша, свали крака от дивана, седна и прокара пръсти през гъстата си черна коса, след което се протегна лениво. — Дочувам, че бил добър с рапирата — измърмори той с опасен блясък в погледа. — Папа, нека ти стана секундант! Или пък ти на мен. Това ще сложи край на домогванията му към Дили.

— За бога — възкликна Тео, — не са нужни чак толкова драстични мерки. Не може ли просто да поговорите с него по мъжки? Сигурна съм, че Одил не е най-сериозният флирт, който върти в момента.

Паша обаче знаеше по-добре, защото познаваше Филип Ланжелие. Заедно играеха комар и от време на време се засичаха по сексуални оргии като онази от миналата нощ. На този човек със сигурност му трябваха пари.

— Вероятно един разговор ще свърши работа — каза обаче той, тъй като нямаше желание да тревожи майка си. — Папа, мисля, че знам къде можем да го открием.

— Не ни чакай! — Дюра пристъпи да целуне Тео за довиждане.

— Добре — отвърна тя и се надигна от креслото. — Но ще спя по-спокойно, ако съм в Париж.

Когато чуеше този тон, Дюра предпочиташе да не спори, обаче сега беше непреклонен.

— Не можеш да дойдеш с нас при Ланжелие.

— Защото ще си приказвате по мъжки и току-виж ми пламнали ушите?

Дюра погледна сина си. Паша се засмя.

— Ще го уплашим до смърт, мамо. Гледката няма да е приятна.

— Само без насилие! Макар че — устните на Тео се извиха в усмивка, — едно сплашване сигурно ще свърши добра работа.

Нещата обаче се развиха по друг начин. Когато бащата и синът влязоха в апартамента на Ланжелие през незаключената врата, го намериха мъртъв.

Красивата му метреса беше гола, а все още топлото му тяло лежеше сред локва кръв.

— Някакъв с брадва. — Изрече го спокойно и отметна една къдрица с цвят на мед от челото си. — Как да стъпя в тази кръв! — Очевидно не я беше толкова грижа, че е гола или че любовникът й е убит, колкото да не си изцапа краката. — Бихте ли ми помогнали?

Паша прояви най-голямо усърдие — тя наистина беше зашеметяващо красива.

— Благодаря — промълви момичето и го погледна с бляскавите си виолетови очи, докато той я настаняваше в съседната стая. — Какво да правя сега?

Паша изобщо не се замисли, поколеба или усъмни:

— Нека ви помогна!

— Ще съм ви признателна до гроб!

Беатрикс Гросвенър възнамеряваше светкавично да изчезне от апартамента на Ланжелие и затова дари с усмивка красивия млад мъж, който я разглеждаше с интерес.

— Мисля, че е най-добре да се махаме, преди да са дошли властите — заяви Дюра след кратък оглед на апартамента.

— Бихте ли желали да ви наметна с палтото си? — Въпросът на Паша бе толкова естествен, все едно ненадейно бе захладняло.

— Предпочитам да се облека — Беатрикс вдигна разперени пръсти, — само за пет минути! — С тези думи се обърна и изчезна в тоалетната стая.

Извади малкия си куфар, намери бързо ключа във вътрешния джоб на сакото на Ланжелие и започна да събира принадлежностите си. Действаше бързо, съсредоточена само върху настоящия момент, без да позволява на съзнанието си да се отнася към кратката кървава саморазправа, застигнала този, който я държеше тук против волята й. Опитваше се да прогони от мислите си жестокото убийство, писъците на Ланжелие и леденото хладнокръвие на убиеца. В крайна сметка инстинктът й за оцеляване надделя. Дрехите… Малкото лични вещи… Очакваше я завръщане вкъщи след четири дълги седмици затвор.

След като събра нещата си, тя се облече бързо и започна да търси пари, надявайки се, че все пак Ланжелие е скрил нещо някъде, макар че непрекъснато губеше огромни суми на карти. Прерови едно след друго чекмеджетата. Усещаше как я обхваща паника. Отчаяно се нуждаеше от пари, за да се прибере.

Проклинаше полугласно вероломството на този мъж и собствената си наивност. Да ми е обица на ухото, гневно си помисли тя на път към следващото бюро. Отвори поредното чекмедже. Никога вече нямаше да бъде толкова лековерна! Малко по-късно, с изпотено лице и сърце, което биеше така, сякаш беше пробягала десет мили, откри единствения таен резерв на Ланжелие, заровен под мръсните му копринени шалове. Петстотин франка. Едва се сдържа да не се разплаче. Изобщо нямаше да й стигнат, за да се върне у дома в Англия.

За миг се зачуди дали да не поиска заем от тези непознати, но веднага отхвърли идеята, защото така щеше да изложи на показ явната си безпомощност. Вече нямаше капка доверие на никой мъж в Париж. Пое си дълбоко въздух и оправи полите на роклята си. Нима изобщо имаше значение как изглежда една толкова самотна и бедна жена, помисли си тя и леко се усмихна. Макар че, хрумна й със същата последователна прагматичност, която й бе помогнала да оцелее в плена на Ланжелие, всъщност може би имаше значение как изглежда.

Един бърз поглед в огледалото я увери, че е прекрасна. Прехапа устните си, за да освежи цвета им, изрепетира мила подкупваща усмивка и набързо прехвърли възможностите, с които разполагаше — дали ще е по-полезно да излъже, или да каже истината. След което грабна куфара си и отвори вратата. Щеше да направи всичко необходимо, за да се прибере у дома.

— Разрешете да ви помогна. — Паша посегна към багажа й и за миг се зачуди дали Ланжелие не си беше взел за любовница някаква безработна гувернантка. Сивата й копринена рокля беше толкова демоде, че никоя уважаваща себе си куртизанка не би си позволила да се появи в подобно облекло.

— Да слезем по задното стълбище — кимна Дюра. — Не е нужно да привличаме вниманието.

— Ланжелие имаше колкото искаш врагове — отбеляза Беатрикс. — Спеше със зареден пистолет под възглавницата. Списъкът на заподозрените ще е доста дълъг. — Говореше съвсем безстрастно и собственият й глас й се струваше необичайно чужд, сякаш наблюдаваше отдалеч някоя актриса на сцената.

— Дължеше пари на доста хора — добави Паша, — някои от които направо отблъскващи.

— Този, който го уби, беше с вид на главорез.

— Имали сте късмет, че не сте пострадали.

— Беше абсолютен професионалист. Поръчката му не включвала жена, така каза, след като разби черепа на Ланжелие с брадвата. Много съм му благодарна.

Аз също, помисли си Паша.

— Учудвам се, че Ланжелие доживя и толкова — констатира съвсем откровено Дюра, докато държеше отворена вратата към стълбището. Гледката на смъртта не му бе непозната след годините войни в служба на Франция. — Подай ръка на дамата — нареди той на сина си, — аз само ще погледна дали в апартамента няма някакви улики срещу нас и веднага идвам.

Луксозна карета, отбеляза мислено Беатрикс, щом слязоха на улицата, с достолепен в светлозелената си ливрея кочияш. Несъмнено важни клечки. Ако успееше да докопа съвсем нищожна част от богатството им, щеше да си купи билет до Кале и оттам до вкъщи.

След като й помогна да се качи, Паша подаде куфара й на кочияша и надникна.

— Изпращам каретата зад ъгъла, за да не се набива на очи. Имате ли нещо против да ви оставя за няколко минути сама?

— Разбира се, че не! — Беатрикс беше заета единствено с мисълта как да избяга и щом той затвори вратата, съзнанието й трескаво заработи. Дали някъде тук имаше пари? Кога късметът й най-накрая ще се усмихне след месеците нещастие? Щом каретата потегли, моментално започна да претърсва.

Така я завари и Паша — на колене, отворила едно от отделенията под седалката.

— Да помогна с нещо? — попита той вежливо, без капка изненада от поведението на дамата. Любовницата на Ланжелие трябваше да му е лика-прилика.

— Търсех нещо да наметна, защото ми захладня — отвърна притворно Беатрикс.

— Позволете! — Паша свали палтото си и й го подаде.

Намествайки се с възможно най-голямо достойнство, доколкото й позволяваха неловките обстоятелства, Беатрикс се наметна с палтото на сиво райе, а след миг, когато Паша седна до нея, почувства и топлината на тялото му. Купето беше тясно и не позволяваше свободни движения. Изгаряше я прилепналото до нея мускулесто бедро, коприненият ръкав, силното излъчване. Беше много едър. Когато баща му — приликата им беше очевидна — седна срещу тях, купето съвсем се смали, а усещането за мъжка сила стана още по-наситено.

— Да се надяваме, че Дили няма много да се разстрои — вметна многозначително Паша.

— Ще говоря с Бери да публикува някои от нещата й. Това ще я разсее донякъде.

— Тя го харесва.

— Далеч по-приемлив е от… — Дюра изкриви устни в презрителна гримаса. — Макар че тази грижа вече отпадна. Ти накъде…

— Към къщи. Мансел знае.

Кочияшът вече беше получил указания и докато мъжете си шепнеха, Беатрикс изучаваше улиците, по които преминаваха, и внимателно запомняше всичко. Ако успееше да си набави пари за път, можеше да се наложи да напусне много бързо и затова трябваше да е наясно къде се намира.

След като пресякоха Сена при Нотр Дам, поеха на запад покрай левия бряг и скоро стигнаха до една тераса с парапет, която гледаше към реката.

Паша сложи ръка на дръжката, още преди каретата да е спряла.

— Тук никой няма да ви безпокои и разпитва — обърна се любезно той към Беатрикс, докато отваряше вратата. Скочи на земята, подаде й ръка да слезе, след което се сбогува топло с баща си.

Кочияшът понесе куфара по настланата с каменни плочи пътека и го остави до входа. Градината беше поддържана с вкус, а въздухът ухаеше на люляк. Какъв прекрасен аромат, би казала Беатрикс, ако по-сериозни неща не отвлякоха мисълта й далеч от подобни баналности. Нащрек за всяка възможност поради отчаяната нужда от пари, тя очакваше шанса си.

А Паша мислеше единствено за сладостното развлечение с тази пищна красавица. Тъй като очевидно се справяше сама в света, той охотно би я възнаградил, за да забавлява ден-два него самия, вместо Ланжелие.

Впечатли се обаче от сдържаността й. Откакто бяха напуснали апартамента, тя почти не беше проговорила. Не по-малко го впечатлиха скромното облекло и чувствените форми под простата рокля. С нетърпение очакваше пак да види това великолепно тяло.

Щом наближиха входа, един прислужник отвори вратата и пролетната нощ се озари от пламъка на свещ.

Паша се обърна към нея като галантен домакин:

— Бихте ли желали да хапнете нещо?

Да, десет ястия и шампанско, помисли си Беатрикс. Окаяното финансово състояние на Ланжелие се беше отразило и на кухнята му, но тъй като въобще не възнамеряваше да остава за вечеря, отвърна:

— Не, благодаря, преди малко хапнах.

— Нямаме нужда от нищо, Иполит — обърна се Паша към слугата. — Отнеси само куфара на дамата в апартамента ми.

Иполит се подчини с каменна физиономия. Този млад мъж и преди е водил жени тук, реши Беатрикс, оглеждайки великолепния хол с безразличие, обхванало я от момента на убийството.

— Как намирате вкуса на Ришельо?

Обърна се и видя леката усмивка на Паша.

— Величествен!

— Не би могъл да бъде друг. Тук е пръснато цяло състояние.

— И резултатът си го бива. Ръката на Виан ли долавям в гипсовите орнаменти? — Гласът на актрисата отекна в ушите й — тайнственото й ново аз. Ако съзнанието й не бе така обсебено от необходимостта да се прибере възможно най-бързо у дома, можеше да си поиграе.

— Вие сте необикновено наблюдателна. — Паша я изгледа с интерес. Колко куртизанки бяха чували за Виан? — Къде ви намери този Ланжелие?

— В една адвокатска кантора.

Той вдигна вежди.

— И какво правехте там?

— Уреждах лични дела — отвърна с обезоръжаваща простота Беатрикс. Молиер би се гордял с нея.

На устните му заигра усмивка.

— А!

Не си даде труд да разсее заблудата му — колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-добре. Хладнокръвно си даваше сметка, че нямаше начин обитателят на толкова разкошна къща, да не държи вътре някакви пари. Само трябваше да ги намери. И то бързо!

— Мога ли да се поосвежа някъде — запита любезно тя, — и да си облека нещо по-удобно?

— Разбира се. Иполит ще отнесе куфара в апартамента ми. Чувствайте се като у дома си, а аз ще поръчам една-две бутилки шампанско.

— Много мило!

Докато изкачваха мраморните стълби и прекосяваха дългия коридор, застлан с обюсонски килими и облицован с гоблени, разговорът се насочи към интериора. Но през цялото време мислите й витаеха в съвсем различна посока: Колко далеч беше най-близката пътническа станция? Дали биха приели да им плати с някакъв малък и ценен предмет на изкуството? Дали богатият млад мъж щеше да направи опит да й попречи да си тръгне? Тази мисъл наистина я безпокоеше. Накрая се озоваха в разкошен апартамент, достоен за кралски покои.

— Тоалетната стая е зад онази врата — отбеляза Паша и посочи към нишата в отсрещния край на огромното помещение. — Освежете се на спокойствие.

— Много съм ви благодарна…

— Паша Дюра — поклони се той.

Въпреки краткия си престой в Париж, вече бе чувала това име. Ланжелие й беше говорил за него. Много богат. От видно семейство. Обстановката го потвърждаваше.

— Мадмоазел има ли име?

За миг не посмя да го погледне в очите, след което каза:

— Симон Кроа.

Френският й бе с лек английски акцент. Беше толкова Симон Кроа, колкото той — цигански цар.

— Драго ми е да се запознаем, скъпа Симон.

Докато Беатрикс вървеше към тоалетната стая, Паша опипваше с безстрастен поглед грациозната й фигура и се чудеше на странното й поведение. Долавяше някаква изисканост, която я отличаваше, макар и малко, от публичните дами. Имаше и лек акцент, но не беше само това. Навярно непресторената резервираност — несвойствена за подобни жени. А може би, мигновената пауза, преди да излъже за името си. При повечето куртизанки притворството бе изкуство.

Да не би да е нова в занаята?

А срамежливостта й неподправена ли беше?

Продължаваше да си задава подобни въпроси, докато тя се бавеше в тоалетната стая. Нима метресата на Ланжелие беше свенлива? Малко по-късно отвори вратата, но изобщо не я откри. Малката каса, в която държеше дребни пари, лежеше празна на стола. А красивата изискана Симон беше изчезнала заедно с куфара си.

Надали ще се ориентира в заплетените коридори, помисли си спокойно той, нито ще се справи със сложния механизъм на външната врата — наследство от нееднократно обсъжданата в приятелски кръг слабост на Ришельо към хитрите ключалки. Задният вход беше пък сравнително трудно достъпен и тя едва ли щеше да го открие.

Но Паша все пак се втурна навън, взе стълбите на няколко скока и излезе през библиотеката. Това, което видя пред главния вход, извика на устните му лека усмивка.

— Ключалката не е толкова елементарна.

Щом чу гласа му, тя се извърна стреснато и застина до металната решетка с плътно притиснати към тялото ръце.

— Не е това, което си мислиш! — Съзнанието й за миг блокира напълно, претоварено от поредния неуспех.

— Ти си една малка хитруша — провлече Паша. — Ланжелие ли те научи на тия номера?

— Нищо не разбираш. Презирах го — него и всичко свързано с него.

Веждите на Паша се повдигнаха леко.

— Чудя се дали ти не си го убила. Изглеждаше напълно невинна сред цялата онази кръв. Но може би си ти.

— Не съм аз! — Каза го със собствения си глас. Обвинението бе толкова обидно, че актрисата тутакси изчезна.

Отрепетирана ярост, помисли обаче той. Обиграна актриса.

— А аз трябва да ти повярвам, така ли?

— Това е истината! — Очите й проблясваха в тъмнината.

— Също и за десетте хиляди франка, които ми открадна?

Бе дотолкова благородна, или по-скоро, дотолкова интелигентна, че да прояви видимо разкаяние.

— Ще ти обясня.

— Защо не ми обясниш вътре?

— Не мога… Трябва да тръгвам! Не мога да остана…

Погледът му потъмня за миг.

— Защо мислиш, че имаш избор?

— Ако се опиташ да ме спреш, ще се разкрещя за помощ. — Не можеше да си позволи да влезе сляпо в поредния капан.

— И ако случайно наистина някой се появи посред нощ — изрече тихо Паша, — аз ще му кажа, че току-що си ми откраднала десет хиляди франка.

— Не знаех, че са толкова — сопна се тя, повече за помирение, отколкото като оправдание. — Трябват ми само две хиляди. Можеш да си вземеш останалите.

— Трябваше да изчакаш. Утре сутринта щях да ти дам пет хиляди.

— Не! Не мога. Ти не разбираш.

— Ще ми обясниш след малко. — Изглежда въобще не съжаляваше, че му е взела парите. Безочието го впечатли. Но тази нощ беше решил на всяка цена да има прекрасната мадмоазел в леглото си и това намерение надделя над любопитството. Наведе се и взе куфара й.

Тя обаче отблъсна ръката му и сграбчи дръжката.

Паша хвана ударените си пръсти й я изгледа с хладна вежливост.

— Мечтаех за една тиха и приятна вечер вкъщи. А сега трябва да полагам и физически усилия.

— Не ме докосвай!

— Аз обаче искам.

— Не! — Парализирана от страх, усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.

— Това не са ми го казвали от много време — отбеляза почти шепнешком той и пристъпи към нея.

— Хайде да се спазарим — избърбори тя несвързано, опитвайки се да се слее с металната ограда.

— Ще се спазарим! — Сграбчи решетките от двете страни на главата й и се приведе към нея.

— Не, нямах това предвид! — Беатрикс изтърва куфара си и притисна ръце към гърдите си.

Но само след секунди усети натиска на силното му тяло.

— Кажи сега какво искаш — изрече той с нисък глас, — и ще ти кажа какво искам аз.

— Недей… Моля те! Правиш грешка! — Опита се да отблъсне смазващата я тежест. — Ужасна грешка!

— Au contraire^[1], имам чувството, че изобщо не греша — прошепна Паша и раздвижи тялото си бавно и сладостно.

Ерекцията му бе впечатляваща и тя усети, че я залива горещина. Подобна непочтителност трябваше да я обиди и разгневи, но вместо това, когато се приведе да докосне с устни нейните, почувства ниско в стомаха си неочаквано сладко удоволствие. Тя обаче го заудря по гърдите и неистово изкрещя:

— Не!

Ръцете му се сключиха около нейните и я притиснаха. Беатрикс продължаваше да се съпротивлява на омаята, която не бе изпитвала от години. Не е възможно да се случва с мен, помисли си тя, ужасена и отвратена от срамната реакция на тялото си. Изведнъж я заля вълна на угризения и самосъжаление. Тогава се нахвърли върху Паша с цялата си тежест, ритайки го, където свари. Той се сгърчи от болка и се отдръпна.

— Без синини, скъпа!

— Не ме наричай „скъпа“! — Беше се изчервила и трепереше.

След толкова плътски удоволствия с парижки красавици, Паша лесно разпозна възбудата й, независимо дали мадмоазел бе склонна да го признае. Затова вдигна ръце в знак на помирение.

— Не искам да ти причинявам болка.

— Точно това ме безпокои най-много — прошепна тя. Притискаше се в оградата като някакво изгубено хлапе. Тази уязвимост изведнъж го обезоръжи и той се обърна към нея като към изплашено дете:

— Искаш ли да влезем вътре. Топло е и има храна.

Когато го погледна, луната озари златната й коса с лъчист ореол, който й придаде искряща невинност. В дълбините на широко разтворените й очи бушуваше океан от несигурност. Накрая тихо изрече:

— Наистина съм гладна.

— Хайде тогава да хапнем!

— Обаче само това!

— Никой няма да ти направи нещо, което ти самата не искаш.

— И все пак имам нужда от част от парите ти. — Беше се предала на умората и вярата я беше напуснала, но трябваше да изясни позицията си. Събитията от последните няколко часа я бяха объркали твърде много, за да загърби практичността.

— Разбрах.

— Ще ги върна… когато мога…

— Ако желаеш. — Той вдигна рамене. — Няколко хиляди не са проблем за мен. Искаш ли да взема куфара? Или предпочиташ да си го носиш сама? А може би да го оставим тук, за да можеш по-късно бързо да избягаш.

Досега не беше виждал усмивката й. Тя го порази.

— Мъжете, който живеят в такива къщи, обикновено са егоисти.

— Знам. Те са ми приятели. Но не ме мисли за светец. Ще сбъркаш.

— Разбрано, мосю Дюра.

— Паша.

Тя замълча, след което изрече „Паша“ така нежно, че той трябваше да си припомни, че има чест.

Все пак отнесе куфара й вътре, но тя предпочете да го остави в трапезарията.

Тъй като трапезариите бяха няколко, остави избора на нея, въпреки първоначалния си импулс да я отведе направо в малката стаичка за закуска в дъното.

Навярно някога обаче душите им са били сродни, защото тя също предпочете нея. Заради рисунките на птици и пеперуди, както му обясни. Заради меките възглавници на канапето под прозореца, помисли си той, и заради уединеността.

Икономът и цялата прислуга бяха разбудени, за да изяви мадмоазел предпочитанията си към храната. Те се оказаха съвсем семпли, затова, за разведряване, Паша поръча специалното ягодово суфле.

— И шампанско — добави той, — ако мадмоазел е съгласна.

Потънала в меките възглавници на фотьойла край набързо стъкнатия в камината огън и запалените свещи, придаващи вълшебство на птиците и пеперудите по стените, мадмоазел се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Усмивката й бе добър знак за бъдещо приятелство, реши Паша и се приближи към нея.

Слугите се бяха оттеглили, отблясъците на огъня придаваха допълнително очарование към и без друго забележителния чар на мадмоазел, а мирът беше възстановен. Вечерта можеше да се окаже приятна.

— Хладно е за май, нали? — отбеляза Паша и се отпусна в стола срещу нея.

— Искам да ти обясня за парите — пренебрегна тя любезниченето му с възстановено от спокойната обстановка самообладание. — Не съм такава, за каквато ме мислиш.

— И не се казваш Симон Кроа — вметна той с усмивка.

— Не.

— А как?

— Не мисля, че искам да разкривам името си.

— Както решиш.

Интонацията му бе изпълнена с мекота и самочувствие.

— Така или иначе, няма да ми повярваш. Както и за останалото.

— Мадмоазел, можеш да споделиш само толкова, колкото желаеш.

— Защото всъщност изобщо не те интересува?

— Не бъди толкова обидчива. Не всички сме като Ланжелие.

— Той ме държеше там насила.

Паша присви очи.

— Като затворник?

— Като заложник — отвърна тя с горчивина.

— С каква цел? — Това бе прекалено, дори за Ланжелие.

Тя се поколеба, защото сама не беше наясно каква част от живота си иска да разкрие.

— Доколкото познавам Ланжелие, очевидно за пари — предположи Паша.

— Естествено, че за пари. — Гласът й трепереше от омерзение.

— Значи е бил по-голям мръсник, отколкото съм си мислел — измърмори почти на себе си Паша. — Имаше ли други жени, които да работят за него?

— Не! Ти не ме разбра! Никога не съм му била любовница. Той искаше наследството на сина ми.

— Роднина? — Да спи с племенницата си бе вън от рамките на благоприличието дори и за Ланжелие. Но както я беше заварил гола, му бе трудно да й повярва, че не му е била любовница.

Тя въздъхна и отклони за миг поглед. После отново впери очи в него.

— Всичко е много лично.

— И запознанството ни беше много лично. А аз не съм човек, който лесно се шокира.

Настойчивият му разсъбличащ поглед я накара да пламне във вишневочервено.

— Държеше дрехите ми под ключ.

— Сериозно? Непрекъснато?

— Не — отвърна тя припряно, доловила намека. — Имах халат.

— Не и тогава, когато те видях. — Небрежните думи бяха по-скоро констатация, отколкото нападка.

Но тя изпита потребност да му обясни, за собствено успокоение.

— Тъкмо щях да си лягам, когато Ланжелие нахълта в стаята ми и се опита да се спаси от убиеца.

— Така ли?

Отново закачливият поглед.

— Така! Мразех го. И очевидно не само аз. — Притвори за миг очи, за да се отърве от видението на страховитата кървава сцена. Не искаше да изживява повторно тези ужасяващи моменти. — Уверяваше ме, че имал жена и деца и че можело да остана при тях, докато адвокатът работи по моя случай. — Каза го с умора, припомняйки си кошмара на пленничеството. — Аз съм си виновна.

Твърде е доверчива, помисли си Паша, като ученичка, пристигнала за пръв път на екскурзия в Париж. Удивително наивна жена!

— Изобщо не съм му била любовница! — Потръпна при тази мисъл. — Всъщност спазарих част от наследството в замяна на честта си.

— Девствена ли си? — Изгледа я недоверчиво изпод тъмните си клепки. Стихийната й възбуда преди няколко минути говореше за обратното.

Тя още повече се изчерви и сконфузи.

— Имам син.

Естествено. Беше му го казала и това обясняваше защо реакцията й не бе на девственица.

— Значи Ланжелие се е опитал да присвои наследството от съпруга ти?

— Не.

Паша успя да прикрие изненадата си.

— Завещанието се оспорва.

— Ясно.

— Семейството на бащата е против. Нещо обичайно за извънбрачно дете.

Тя кимна.

— Вдовица съм.

Значи е била женена, но не за бащата на сина си. Нищо ново под слънцето.

— Сестра ми овдовя наскоро — отбеляза със съчувствие Паша, спестявайки й подозренията си. — Извинявай.

— Няма за какво. Съпругът ми беше пияница и мухльо.

Дамата е пълна с изненади, замисли се Паша, и необикновена във всяко едно отношение.

— Нямах желание да ти казвам всички тези неща, но предвид обстоятелствата…

— Обяснението ти изяснява ситуацията — изрече той с обиграна любезност. — А и мога да те уверя, че това, което ми разкри, ще бъде пазено в тайна. Просто не си представям…

— Трябва да ти призная нещо!

Погледът му се изостри, тъй като реши, че ще стане въпрос за връзката й с Ланжелие. Тя бе толкова великолепно женствена, че не можеше да повярва на историята с непорочното затворничество.

— Радвам се, че Ланжелие е мъртъв. — Това признание очевидно й причиняваше дискомфорт. — Знам, че не е редно… но се радвам. Едва ли не имах чувството, че убиецът е ангел, дошъл, за да ме спаси. — Във виолетовите й очи се четеше настойчива молба. — Мислиш ли, че съм луда?

— Не, разбира се, че не. Ангелът дори много се е забавил.

— Той така или иначе нямаше да ме пусне. От ден на ден ми ставаше все по-ясно. Имам натрапчивото чувство, че това беше Божията ръка, първо за… — пое си въздух, — смъртта на Ланжелие… а след това и твоята поява. Като спасител.

— Не придавай толкова голяма святост на идването ни — възпротиви се Паша с усмивка. — И без това бяхме тръгнали на специална мисия. Сестра ми се беше влюбила в Ланжелие и аз и баща ми се канехме да му предложим да си потърси друга плячка.

— Така се радвам, че се появихте — изрече тя простичко. — Причината няма значение. Оценявам всичко, което стори за мен.

— Удоволствието е мое — измърмори Паша. — Как можех да те оставя там в…

Влезе един прислужник с бутилка шампанско.

— Остави го, Жул! — Паша се надигна, за да поеме шампаниерата с леда. — Ще се оправим сами. О, от специалните бутилки! — Кимна одобрително, а след като вратата се затвори с тихо изщракване, я погледна отново. — Как се казваш, все пак?

— Беатрикс.

Застина за миг, както се занимаваше с тапата.

— Нямаш вид на никаква Беатрикс.

— Точно така изглеждат Беатриксите — усмихна се тя на възражението му. — Вкъщи ме наричат Трикси.

— Ето. Знаех си, че трябва да се казваш другояче. Ти си съвършената Трикси.

— И на теб ти отива Паша.

Това бе първата лична забележка от нейна страна. Той се окуражи.

— Дедите ми по майчина линия са руснаци.

— Колко екзотично! Моето семейство е от Кент. Или поне беше. — Все забравяше, че семейството й вече го няма — особено в мигове като този, когато мислите й бяха заети с друго и не си беше вкъщи, за да чувства болезнено липсата.

— Моето е в Париж. Тази вечер видя баща ми. — Подаде й чаша шампанско. — За твоя успех! — Вдигна чаша към нейната.

— Предпочитам да не се бях захващала — изрече тя с горчива усмивка и също вдигна чаша. — Наистина искам да се прибера у дома при сина си.

Заговориха за деца. Паша сподели, че има четирима по-малки братя и сестри и че най-малкият е петнадесетгодишен. Трикси му довери, че синът й е четиригодишен и твърде умен за възрастта си. Докато говореше за нещата, които най-много обича да прави, и за любимото му конче, усмивката не слизаше от лицето й. Отделиха известно време и за спомени около детските си понита. Така той си изясни някои подробности относно произхода й. Единствено дете на земевладелец, достопочтената Беатрикс Гросвенър прекарала идилична младост в Кент. Не обели и дума обаче нито за съпруга си, нито за бащата на детето, а и той не желаеше да я разпитва. Когато засегнаха темата за парите, необходими й да се върне в Англия, тя се извини за опита си да го измами.

— Задръж ги — предложи Паша. — Купи нещо на Крис.

— Много си мил! — Беше се стоплила от огъня, от виното и от приятелското отношение на домакина. От това, че се беше измъкнала от Ланжелие. За парите щеше да мисли по-късно.

След малко се засмя на нещо, изречено от него, и той остана очарован. Беатрикс се отпусна в креслото си, усмихна се топло и искрено, и погледите им се срещнаха за миг.

Сигурно е от виното, помисли си тя, стъписана от неочакваното желание, което изпита.

Първо ще разкопчая малките перлени копчета, представяше си той, забелязал пламването на прекрасното й лице. Много бавно… А след това…

— Огънят е толкова красиво нещо — изрече ненадейно Беатрикс, разтърсена от неочакваните усещания и от тъмния горещ поглед на Паша. — Толкова е приятно в хладната вечер. Тази стая ми напомня за дома… Не разточителството на Ришельо, разбира се — добави нервно, — а тишината и топлината й. — Откъде намирате ябълкови цепеници в центъра на града?

— Не знам точно. — Беше доволен от оживлението й и от порозовяването на страните й. Погледът му не се отместваше от сключените й в скута ръце. — Да попитам ли Жул?

— О, не… Всъщност не е важно. Исках само да кажа… че… Непременно ли трябва да ме гледаш така?

— Много си красива! — Усмихна се едва доловимо. — Омагьосан съм. — Дали наистина бе толкова непорочна? Или сочната метреса на Ланжелие просто играеше до съвършенство ролята на наивница? Тази преливаща женственост изглеждаше просто несъвместима с невинността.

— Спомена, че вечерята ще пристигне всеки момент.

Разбира се, че не беше споменавал такова нещо. Дори беше внимавал да не го спомене.

— Скоро. Нека ти долея още малко шампанско.

— Не!

Резкият й отказ обаче завърши с колеблива вибрация и когато се наведе да долее в чашата й, тя не го спря.

— Шампанското е почти универсално лекарство — успокои я той.

Беатрикс заби нокти в дланите си, потискайки непреодолимото желание да се пресегне и да го докосне. Тялото му бе толкова близо, че в мислите й се възцари пълен безпорядък — неустоима мъжественост, изумително широки рамене под скъпа копринена риза, изваяни мускули на бедрата, първична сила на големи ръце, обхванали бутилката и нейната чаша.

— Седни си на мястото — изрече тя напрегнато с нисък глас.

Погледът му я обходи смаяно, после остави чашата й на масата и с леко кимване се отпусна в стола си.

Изведнъж се почувстваха сами във вселената, единствените хора на земята. Въздухът се изпълни с притаено очакване. Подчертано мъжествен, тъмен като дявола, греховно красив, той излъчваше груба и първична сила и очите му горяха от необуздано желание. В нея се разбунтуваха отдавна забравени спомени за чувствена наслада и неустоима потребност.

Ноздрите му потрепваха, сякаш долавяха аромата на копнежа й.

— Още колко трябва да чакаме вечерята?

— Ей сега ще стане! — Уж невинната фраза беше изречена толкова чувствено.

В отчаяния си опит да избяга, Беатрикс скочи от стола и обърна чашата си. Шампанското се разплиска по килима и пръските припламнаха на светлината на огъня.

Паша се наведе, за да вдигне чашата, но погледът му я проследи. След малко тя застана зад облегалката на креслото си, сякаш търсеше скривалище от изкушението. Вкопчи се в нея и побелелите й от наситени емоции пръсти отчупиха един тревистозелен орнамент.

— Не те желая! Не желая всичко това! Нямам никакво намерение да се оставя да ме прелъстиш тази нощ. Ясно ли се изразявам?

— Съвършено. Ще позвъня на Жул да видя какво става с вечерята.

Напрегната и развълнувана, тя остана неподвижна, докато той отиваше към звънеца. Хаос и срам заливаха всичките й сетива. Как можеше да реагира така, при положение че го познаваше едва от няколко часа, и то вследствие на най-странното стечение на обстоятелствата? Как е възможно така да я привлича неговата мъжественост, след като последното, за което трябваше да мисли, беше сексуалният копнеж? Как може да бъде толкова перверзна, след като само преди часове бе станала свидетел на най-брутално убийство?

В този миг Паша се обърна към нея и изрече внимателно:

— Моля те… седни! Ще се чувстваш ли по-добре, ако Жул остане при нас, докато вечеряме?

Колко великодушно! Очевидно е имунизиран срещу възбудата и вълнението, които разкъсваха нея самата, помисли си Беатрикс.

— Каквото и да решиш, ще го приема — добави Паша, тъй като тя мълчеше.

— Ланжелие почти напълно подкопа вярата ми в мъжете — каза Беатрикс накрая.

— Разбирам те. — Паша наля шампанско. — Ето ти една бърза забрава и сигурно спасение от неприятните спомени. — Докато й подаваше чашата, на вратата деликатно се почука. След като глътна наведнъж питието си, той стана да отвори.

Влезе Жул с вечерята, следван от още прислужници, които започнаха да сервират със сребърни прибори и кристални чаши. Скоро масата бе отрупана с пикантни и ароматни ястия, както поръчаните от дамата, така и най-разнообразни съблазнителни деликатеси, които готвачът на Паша бе преценил, че са задължителни за среднощна вечеря — стриди, шоколадов крем, великолепна торта „Питивие“, бъркани яйца със сос от аспержи, круши с глазура, силабъб^[2] за дамата, ледено кюрасо за Паша и още безброй вкуснотии.

Беатрикс толкова отдавна не беше виждала подобен лукс и изобилие, че устата й се изпълни със слюнка. Как й се искаше и Крис да беше тук, за да сподели този разкош. Домакинството им от години се водеше така пестеливо.

— Мадам, моля — чу тя обиграния глас на Паша и го видя, застанал до нея с протегната ръка.

— Извини ме! — Постави ръка върху неговата, изправена пред поредното изкушение на този забележително сексапилен мъж. — Храната е просто великолепна.

— Мишле ще се радва да го чуе — отвърна Паша, съпровождайки я до масата. — Жул, предай на главния готвач комплиментите на дамата.

Помогна й да се настани на стола, кимна на прислугата и седна срещу нея.

Започна да й предлага ястията едно по едно и в зависимост от избора й, или ги оставяше на масата, или ги връщаше на количката за сервиране. Дълго време лишавана от малките удоволствия на живота, Беатрикс се поддаде на съблазънта на основните човешки потребности — храна, общуване, топла съпричастност. При двадесетото предложено блюдо обаче, разнообразието я потисна и тя изрече:

— Моля те, спри! Прекалено е.

Паша изгледа Жул многозначително и след миг прислугата напусна стаята. След суматохата и оживлението настъпи тишина. Беатрикс вдигна поглед от омара, аранжиран върху ориз с шафран и трюфели, и в очите й за миг проблесна опасение. Паша си помисли дали изобщо го желае за компаньон. Но не беше чак толкова самопожертвователен, затова се усмихна над чашата с вино и каза:

— Омарът е един от специалитетите на Мишле. Той е от Марсилия. Харесва ли ти?

Тези неангажиращи фрази сякаш я успокоиха и страхът се изпари от погледа й.

— Да, благодаря.

— Особено се гордее със сосовете си. Изобщо попаднах на страхотен готвач.

— И татко така казваше. — Позволи си да се отпусне. Паша бе подкупващо мил. Омагьосана от неговия чар, прокуди и последните си опасения. — Когато финансите вече не ни позволяваха да държим голяма прислуга, той сам се зае с готвенето. Имам много хубави спомени от кухнята ни в Бърли.

— Значи и ти готвиш? — Никога не бе задавал такъв въпрос на дама.

— Понякога, когато артритът на мисис Орди я мъчи. Усмихваш се. Толкова ли е странно?

В съзнанието му изникна образът на една от жените, с които спеше, с черпак в ръка. Тогава се сети за контеса Дро и слабостта й да се вживява в разни роли. Преглътна с усилие усмивката си и каза:

— В моя ергенски свят е доста странно, признавам. Предполагам, приятно ти е да водиш такъв живот?

— Ти изобщо работиш ли? — запита тя внезапно, вперила поглед в него.

— Майка ми притежава златни мини, а баща ми — кораби. Имам дял в това. — Всъщност участваше доста дейно и допринасяше много за печалбите. — Става ли?

— Май че да. Мъжете без цел в живота са утайката на обществото — допълни с лека горчивина тя, припомняйки си с неприязън непрокопсания си съпруг.

— От личен опит ли го казваш?

— Да. Ако обичаш, би ли ми подал pommes Ana.

Темата очевидно е приключена, реши Паша, подавайки й златистия кейк с масло и картофи.

— Остави си място за ягодовото суфле — предложи й шеговито, прехвърляйки разговора към не толкова лични неща, — защото иначе Мишле ще има да се цупи с дни.

— С удоволствие. Виждам и крем „Шантили“ — добави тя с усмивка и желание да разпръсне всички спомени за съпруга си — отработван с години навик. — Ти ядеш ли ягодово суфле или то е деликатес само за дами?

— Ям почти всичко.

— Но не и тази вечер — отбеляза тя, поглеждайки празната му чиния.

— Последните няколко дни спах много малко. Умората ми разваля апетита.

— Нека тогава не те задържам повече.

Сега го измъчваше друг глад.

— Не ми е нужен много сън. А освен това ми е приятна компанията ти.

Беатрикс остави приборите си и той се зачуди дали не е казал нещо неуместно. Тя се облегна и рече:

— Искам да ти благодаря. От един месец насам не съм се чувствала в безопасност — и сита. Вече дори не ме е страх. Много си мил.

— Съжалявам, че никой не е разбрал по-рано какво ти се е случило.

— Аз съжалявам, че бях толкова наивна да приема предложението на Ланжелие. — Наведе се и отново взе вилицата и ножа. — Но това няма да се повтори.

— Имала си лошия късмет още при първото си посещение в Париж да попаднеш точно на Ланжелие. Мога ли да ти предложа помощта на моето семейство за завещанието?

Беатрикс поклати глава.

— Един месец затвор при Ланжелие ми беше предостатъчен за размисъл. Реших, че е било голяма грешка да моля за наследството на сина си. Кристофър е напълно задоволен. — Отново поклати глава. — Поне в това съм сигурна. Ще се справим, както е ставало и досега. Кло… — усети се навреме, — семейството на баща му може да си отдъхне.

— Искаш ли да те изпратя до пристанището? — предложи Паша и сам се изненада от думите си.

— Благодаря, няма нужда. — Усмивката й беше прекрасна.

— Нека поне ти дам някакви пари!

Беатрикс вдигна поглед от купата с компот от праскови.

— За какво?

— Като извинение за това, което ти е сторил Ланжелие.

— Ти роднина ли си му? — изгледа го продължително. — Не е нужно да се правиш на съвестта на Ланжелие. Двете хиляди франка са достатъчни.

— Аз имам много пари, а ти нямаш. Защо не приемеш един малък заем?

— Защото никога няма да мога да го върна.

Все пак имам чест, осъзна Паша, защото не спомена нищо за метода на разплащане, който веднага му хрумна.

— Може да си намериш нов съпруг. Приеми го като дългосрочен заем.

— Паша, налей ми още малко шампанско и това е напълно достатъчно. Не мога да приема заемите ти.

Хареса му нежната топлота, с който изрече името му; хареса му и това, че се наслаждаваше на шампанското му. А нежеланието да вземе пари можеше да се преодолее. От досегашния си опит с жените знаеше, че те винаги приемаха подаръците му.

Все пак похапна, придуман от Трикси да опита задушените гъби на Мишле. Яде и от нейното суфле, което тя му кусаше с лъжичката, и това създаде още по-голяма близост между тях. Тъй като масата беше твърде голяма, премести стола си до нейния и, потънали в игрива интимност, унищожиха заедно пухкавото творение.

— Преядох — каза тя най-накрая, отпусна се и въздъхна дълбоко. — Какво прекрасно усещане…

Каква прекрасна гледка, помисли си той. Косата й блестеше като чисто злато на светлината на огъня, къдриците й се бяха разпилели, бледата й кожа беше станала нежнорозова, а когато изви гръб и се протегна, пищната й гръд се повдигна.

— Значи не искаш нищо повече?

Тя се усмихна — чаровна и съблазняваща усмивка, каквато не беше виждал до този момент.

— Колкото и да се опитвам да не обръщам внимание на това непростимо усещане, от един час насам все ми се иска да ти кажа… — измърмори Беатрикс и гласът й се сниши до шепот, — … едно нещо…

Сърцето му се разтуптя.

— Ще те изслушам с най-голямо удоволствие.

Откритият й поглед срещна за миг неговия.

— Знам.

— Е?

— Все още — веждите й се вдигнаха почти незабележимо, силата на желанието й бе направо скандална, — размишлявам.

— Ясно.

— Сигурно е от шампанското. — Потърси още някаква причина, с която да оправдае непреодолимия си глад. Вече беше обвинила храната, огъня, изтощението си, натрапчивата му мъжественост, шока, изживян при Ланжелие.

— Може би… — Беше нежен, покорен, усмихнат.

— Така не ми помагаш — избухна тя, раздразнена от необичайния разкъсващ копнеж.

— Искаш извинение ли? — Настани се по-удобно и я изгледа изпод тъмните си мигли. — Не си попаднала на подходящия човек. — Погледът му изгаряше от сексуално желание.

Беатрикс се вкопчи в креслото, търсейки опора срещу необяснимата си податливост. Колко омаен беше! Колко стегнати бяха мускулите му, дори в тази отпусната поза, застинал в очакване.

Представи си го като превъплъщение на самото плътско желание и откри, че иска да се люби с него. Скандална мисъл! Копнежът й бе толкова силен и натрапчив, че се зачуди дали е с всичкия си. Как ли щеше да се чувства, ако се оставеше да бъде погълната от могъщата му мъжественост и сила, ако докоснеше силния му жилест врат, ако прокараше длани по стегнатите му рамене, ако плъзнеше пръсти по стройното му тяло… и по-надолу, където хипнотизиращата възбуда изпъваше скъпия черен вълнен панталон?

Погледът й се зарея из стаята и той видя копнежа в очите й.

— Хайде да ти дам това, което искаш — прошепна приглушено.

При тези сладострастни думи ерекцията му се раздвижи и тя почувства как през тялото й преминава гореща вълна, разтапяща мястото между краката й и предизвикваща онова проклето овлажняване. Пое си дълбоко въздух и изрече едвам, защото не можеше нито да спре думите, нито я интересуваше честта или уместността на постъпката й:

— Само това, и си тръгвам! — Извърна поглед, разтреперана. Но когато отново срещна неговия, гласът й беше по-уверен. — Имам чувството, че ще умра, ако не те докосна и ако ти не ме докоснеш.

— С най-голямо удоволствие ще те докосна, където пожелаеш — прошепна той с неподправена нежност.

— Няма да свършваш в мен!

Повдигна вежди и я изгледа мечтателно.

— Това заповед ли е?

Изчервена и силно възбудена от първичната му чувственост, тя запази самоконтрол.

— Да, заповед е.

Усмивката му бе по момчешки дръзка и безочлива.

— Няма проблем. — Огледа бързо стаята. — Предпочиташ ли легло?

Трикси напрегнато поклати глава.

— Тогава предлагам канапето под прозореца. Има звезди.

— Каква романтика!

Несигурността в гласа й бе добър знак.

— Ще бъде приятно. — Паша си даде сметка за неудобството, което тя изпитваше. — Аз не бързам. Когато ти пожелаеш.

В очите й проблесна моментно колебание.

— Сигурно правим грешка. — Отдръпна се рязко от масата, стана и отстъпи встрани.

Той не помръдна. Явно беше уплашена, пренапрегната, неспособна да осъзнае напълно степента на сексуалния си копнеж. Невинността й го възбуди още повече.

— Това е необичайно за мен. — Изрече го застинала като статуя на безопасно разстояние.

— Знам.

— Не съм курва.

— Знам. Ти си Беатрикс Гросвенър от Кент.

— Не разбирам какво ми става. След… всичко, което се случи тази нощ…

Паша, когото смъртта на отрепката Ланжелие не беше потресла чак толкова, рязко смени темата:

— Колко време не си спала с мъж?

— Явно твърде дълго.

— И аз така мисля. Колко?

— Две години.

Ударната възбуда, която премина през тялото му, го накара да се изправи.

— Страшно много! — Задъха се, неспособен да проумее как се живее две години с незадоволено желание. — Това трябва да се поправи…

— И да не се притеснявам много от…

— От нищо! Особено от сладостта на желанието.

— Ами ако все пак се притеснявам?

— Недей. Това е просто наслада, чиста и естествена.

— Колко е лесно, когато ти го казваш.

— Скъпа, забрави благоприличието. Отпусни се.

— И да задоволя плътските си желания? — Объркана, че изобщо разисква безнравствеността си с този непознат, тя очакваше да я порази гръм, и то напълно заслужено.

— Защо не? Аз ти предлагам това удовлетворение напълно неангажиращо.

— Какви гаранции ми даваш?

— Имаш предвид сина си?

— Да.

— Това е само една нощ. — Веждите му се извиха въпросително. — Или и тогава…

— Не, не, естествено, че не.

— В такъв случай можеш да разчиташ на мен.

Възцари се кратка тишина, в която внезапно и отчетливо се чу свистенето на вятъра.

— Извинявай — изрече тя накрая, объркана от непознатата за нея ситуация. Не намираше никакво разумно оправдание или извинение. — Сигурно те дразня.

— Ни най-малко. — Паша разбра, че тя се нуждае от окуражаване, за да потуши моралните нападки на съвестта си. — Нека поне ти покажа звездите! Съвсем безопасно е. — С тези думи той извади бутилка шампанско от съда с лед и се отдалечи от масата.

— Толкова съм объркана…

— Всичко е наред. — Успокояваше я внимателно и мило. — Ела! — Подаде й ръка. — Седни до мен да видим дали Орион грее тази нощ.

Трябваше да откаже. Обстановката и благоприличието го изискваха. Та тя бе почтена жена! Но Паша бе толкова близо и толкова съблазнителен, че необичайната изгаряща пулсация вътре в нея отказваше да се подчини на нормалните задръжки. Бе познала само двама мъже през живота си. Първият се оказа изверг, вторият — приятел. Сега поставяше под съмнение здравия си разум, обзета от ненаситна потребност, породена от чисто физическото присъствие на непознат мъж, който й подаваше ръка и й предлагаше звездите.

Ръката й се протегна сякаш по своя собствена воля. Пръстите им се срещнаха и неговата ръка я обхвана много нежно. Усети топлина. Сладостното усещане обля цялото й тяло като река от светлина.

— Каква малка ръка имаш! — Паша я изправи на крака, вдигна пръстите й към лицето си и сведе глава, за да докосне кокалчетата им с устни.

— А ти си толкова голям — прошепна тя многозначително и сведе виолетовите си очи, които съвсем откровено изразяваха потребността й.

— Няма да ти причиня нищо лошо — изрече той тихо. — Ще бъда много внимателен.

Краката й изведнъж омекнаха. Зави й се свят от омайна премала.

Паша я подхвана. Усети хладната бутилка шампанско до гърба си.

— Не е възможно! — Зашеметяващата й реакция я шокира. Но той я крепеше здраво до силното си тяло, а ерекцията му се усещаше съвсем отчетливо.

— Целуни ме! — прошепна Паша.

— Няма! — Последната бездиханна съпротива на искрената невинност.

Беатрикс обаче вдигна лицето си към неговото.

Очите й отразяваха позната страст.

Устните му поеха нейните и вкусиха бездиханната й въздишка. Паша започна да брои, защото явно неувереността на дамата изискваше търпение и се налагаше да обуздае ненаситното си влечение. Беше стигнал до осемдесет и осем, когато Трикси отвърна на целувката му. Тогава я придърпа върху канапето под прозореца.

— Тази вечер звездите са специално за теб. — Вдигна поглед и постави бутилката шампанско на перваза. — А Орион пази — добави той, сгрявайки устните й с дъха си.

— Ще ме опази ли от скверния ми копнеж?

— Ако пожелаеш. — Постави топлите си ръце на кръста й.

Тя вдигна глава и се взря през прозореца към обсипаното с брилянти небе. Когато отново го погледна, на устните й грееше усмивка.

— Сигурно ме мислиш за инфантилна с всичките тези притеснения.

— По-скоро за добродетелна. В никакъв случай инфантилна. — Гърдите й бяха твърде женствени, а пламенните й реакции издаваха невероятна чувственост.

— Аз не знам много какво точно трябва да правя — започна тя извинително. — Не очаквай някаква опитна любовница.

— Нямам никакви очаквания. Освен за наслада.

— Кажи ми, ако искаш нещо. — Поколеба се. После положи ръце на гърдите му с напрегнато изражение.

Той се засмя.

— Няма нужда да се правиш пред мен на такава, каквато не си.

— Идеално! Като се има предвид липсата ми на опит…

Тази неопитност го заинтригува. Не беше нещо обичайно за вдовица с извънбрачно дете. А за мъж, който се гордееше с изтънчеността на любовните си партньорки, бе любопитно вълнението на непорочността. Пъхна пръста си под дантелата на роклята й.

— Дай първо да махнем тази рокля. От толкова време само за това си мисля.

— А аз от толкова време те намирам за неустоим — дишаше учестено. — Как го постигаш?

— Кое?

Усмивката му беше ангелска, а гласът му бе омайно прелъстителен.

— Да ме караш да се чувствам така — прошепна тя и докосна пръстите му, докато той внимателно разкопчаваше фустата й.

— От звездите е — пошегува се Паша.

— Значи те ме карат да тръпна. А не това? — Тя се изправи, седна в скута му и прокара пръсти по подутината на панталона му, усещайки горещата му ерекция — центъра на омаята и мъчителното й влечение.

Паша отново започна да брои наум, не много уверен кой от двамата всъщност е по-неопитен тази нощ. Досега никога не се беше чувствал така, почти изгубил контрол, отново като юноша, стаил дъх от нейното докосване, както когато беше четиринадесетгодишен и онази прислужница на майка му го подмами в леглото си.

— Звездите май замайват и двама ни. На твое място не бих го правил — изрече той задъхан, докато тя галеше покритата с вълна дължина на пениса му.

— Кое? — Пръстите й го стиснаха.

Паша отблъсна ръката й и шумно вдиша.

— Недей!

Тази вечер сексът нямаше да бъде просто игра, лишена от емоции.

Беатрикс изхлузи роклята си, вдигна коприненото бельо над бедрата си и прошепна:

— Моля те… — Никога в живота си не беше молила за секс. — Моля те…

Паша вече разкопчаваше панталона си, отхвърляйки всяка мисъл за по-продължителна любовна игра. Тази изкусителна и молеща жена беше толкова гореща, че щеше да получи оргазъм както с него, така и без него.

Това го накара да преосмисли с известна доза цинизъм уверенията й в непорочност.

Сега щеше да разбере, реши и разкопча последното копче. Извади пениса си навън и нареди:

— Действай! — Ненадейно го бе подразнила мисълта, че може да се е поддал на чара на една опитна актриса, затова в следващия миг го вдигна и безцеремонно измърмори: — Твой е! Целият.

Дори в полумрака видя как страните й пламват.

Клепките й се отпуснаха и закриха погледа й. Тя прехапа долната си устна, потрепери и от притворените й очи се отрониха сълзи.

Веднага се разкая, макар че се изпълни с вид перверзно удовлетворение.

— Господи, само не плачи! — Посегна да избърше лицето й с ръкав.

— Извинявай! — Тя си пое въздух. Чувстваше се безцеремонността му, но най-вече от нетактичността и по-лошо, от ненаситната си потребност. — Не знам какво да правя.

— Погледни ме! — Докосна брадичката й и щом разплаканият поглед срещна неговия, изрече много бавно: — Аз съм този, който трябва да се извини. И не е нужно да правиш нищо. Ето… ела тук. — Потупа рамото си. — Легни до мен.

— Не знам дали ще мога.

— Да чакаш, това ли имаш предвид?

Тя кимна и златистата й коса се разпиля. Засипаха го светли къдрици. Фустата й бе разкопчана, пищните й гърди преливаха над изрязаното деколте на долната риза, а голите й бедра изгаряха неговите.

— Искаш ли първо да си свалиш дрехите?

През тялото й премина огнена тръпка на наслада и толкова наситено очакване, че й се струваше, че ще експлодира, само ако помръдне. Усещаше върху плътта си горещите му пръсти, които докосваха копринената й кожа, докато разкопчаваше полата. Цялата трепереше в ръцете му.

Паша погали нежно светлорусото окосмяване между разтворените й бедра, после се плъзна по влажната цепнатина с възможно най-нежното движение и пъхна пръст в мамещия проход. Мислеше, че това е началото на любовната игра, но тя на секундата достигна кулминация, стенеща, ридаеща, просълзена.

Привлече я надолу към себе си и я прегърна, докато стенанията замряха, бушуващата буря затихна, а дишането й се успокои, след което прошепна с нежност, която го правеше толкова различен от мъжете, които беше познала:

— Две години е страшно много време.

Тези прости слова премахнаха срама й и разпръснаха объркването. А натискът на благоприличието и морала вече не изглеждаше толкова страшен. Беатрикс вдигна поглед към него и докосна лицето му.

— Колко си мил!

— Удоволствието си е удоволствие — отбеляза той топлосърдечно. — То не означава отговорност.

Омаломощена от бързия оргазъм, тя прошепна:

— Кой знае какво си мислиш за мен. Ние почти не се познаваме.

— Нямам търпение да те опозная по-отблизо.

Пулсирането между краката й се възобнови, сякаш тялото й автоматично реагира на намека.

— Не знам какво ми стана. Струва ми се, че се разделих с всичките си скрупули.

— Твърде много се притесняваш — успокои я ведро той, галейки гърба й.

— Значи трябва просто да се наслаждавам на това. — Положила глава върху извивката на ръката му тя докосна отново еректиралия му пенис.

— Задръж тази мисъл по-дълго!

— Кой изобщо ще разбере?

— Кой ли, наистина? Освен това ти гарантирам, че следващия път ще свършиш още по-бурно.

— Гарантираш ли ми?

— О, да!

— Ти си преспал с половината Париж?

— Защо само половината? — отвърна през смях Паша.

— Значи трябва да се възползвам от талантите ти.

— Ще ти хареса…

— Колко си убеден! — В очите й проблесна игриво пламъче.

Той се засмя и плъзна пръста си по влажната й цепка.

— Мисля, че няма да има никакъв проблем тази нощ да преживееш дузина оргазми.

Тя се изправи и го изгледа с детинско учудване.

— Цяла дузина?

— Да почваме ли? — Усмихна се, огрян от лунната светлина. Провокираща, игрива усмивка. — Или, докато си още в Париж, да намерим някакво друго занимание?

Не му отвърна. Не можеше да отвърне на толкова безцеремонен въпрос.

— Трябва ли да ти отговарям?

Излегна се. Истинско изкушение в бяла копринена риза и разкопчани панталони! Вдигна ръце над главата си. Нима това силно и здраво тяло беше изцяло на нейно разположение? Желаеше го повече от всичко.

— Искам да се съблечеш — изрече тя пламенно, давайки воля на трескавия си копнеж. Вече беше наясно, че колкото и да се опитва, няма да намери разумно обяснение на чувствата си. — Открих, че съм страшно податлива на сексапила ти.

Думите й го накараха да се усмихне, но прикри реакцията си много деликатно. Колко мило! Сякаш изразяваше възхищението си от някаква шапчица или кана за чай.

— Значи знаеш как се чувствам и аз. — Върна й той комплимента. — Дай да ти помогна. — Отстрани пръстите й от копринения шал. — Гледай как става… за да знаеш за следващия път.

Думите му предизвикаха нов прилив на вълнение и възбуда, макар да знаеше, че пред тях няма никакво бъдеще. Но в този момент здравият разум отстъпваше пред първичността на незадоволената страст.

Съблече я бързо и обиграно. След това тя го съблече, но без никакъв финес. Той дори мислено се удиви как е възможно любовниците й да са били толкова неопитни или себични, че да я оставят толкова неуверена в себе си.

И тъй като бе изпълнена с морални задръжки, Паша реши първия път да я люби по най-традиционен начин, за да не я изплаши и за да бъде оргазмът й възможно най-върховен.

Разтвори нежно краката й, докато тя лежеше, обляна от лунна и звездна светлина, и се разположи отгоре й. Започна да я целува, само да я целува, много продължително, по ненаситните устни, по нежната ямичка зад ухото, по топлия пулсиращ врат, по пухкавите вежди и мигли, по голите рамене и по-надолу, там, където гърдите свършваха в изящната извивка на ръката. Когато дишането й се превърна от сподавени въздишки в трескави стенания, я целуна и по болезнено щръкналите зърна.

Беатрикс извика. Неизразимо удоволствие обля всичките й сетива и се стече надолу към огнения център на тялото й. Тя се притисна до него, молейки за още.

— Почакай — измърмори той и отново сключи устни около зърното.

Бедрата й се надигнаха, сякаш за да го примами с росната жега между краката си, с чувствения ритъм на таза и с натиска на венериния си хълм.

— Гореща, малка, сладка катеричка!

Сладострастните му слова преляха чашата на неутолимия й копнеж и вторият оргазъм я помете като вълна.

Само след секунди, кулминирала, но не и задоволена, все още стенеща и мокра от желание, тя прошепна:

— Скоро ще те намразя!

— Няма да го допусна. Защото ще ти дам това, което искаш.

Беатрикс вплете пръсти в дългата му вълниста коса, сграбчи го и приближи лицето му към своето.

— Не си играйте повече с мен, мосю Дюра! — Гласът й отекна в ушите му странно заплашително.

Той се усмихна, доволен, че колебанията й са се разсеяли напълно и е останала само горещата първична страст.

— На вашите услуги, лейди Гросвенър.

Болезненият копнеж я разкъсваше.

— Паша, моля те!

Той й се подчини и навлезе в нея, отначало много бавно. Огромният му размер я разпъваше постепенно. Тя се задъхваше и стенеше, почти в безсъзнание от удоволствие. След като се потопи изцяло, застина, усещайки върху рамото си тихите й блажени стонове. После се раздвижи. Внимаваше за темпото — отначало нито твърде надълбоко, нито твърде забързано. Изчакваше тялото й да го приеме. След миг тя се вкопчи в него, сключи ръце около врата му и жадно пожела още. Тогава й даде онова, което искаше. Не след дълго Беатрикс полетя, зашеметена и безсрамна в спазъма на екстаза, превзел съзнанието, тялото и непорочния й дух.

Възбудата й нарастваше. Вече се съпротивляваше на отдръпването му, твърдо решена да задържи неземното удоволствие. Хареса му желанието й да го подчини — покорните жени никога не изискваха. Въпреки че беше разбрал колко страстна може да бъде още от мигновената й реакция при вратата на Ришельо.

Тазът му се люшна напред. Щедрата му мъжественост я разпъваше и се блъскаше все по-надълбоко и по-надълбоко в хлъзгавата и гореща вътрешност, докато накрая достигна устието на утробата й, където се задържа, долавяйки сладостното потръпване.

Тя изстена. Ръцете й се сключиха около гърба му.

— Не, не, не…

Но той знаеше какво прави. След секунди отново потъна в нея, влезе, плъзна се и притисна каменната си ерекция в най-далечните глъбини на мамещия й проход. Тогава чу благодарната въздишка. Видя и усмивката й, отнесения поглед и излъчването на признателност.

— Ти си чудесен, прекрасен и голям!

— Харесва ти, нали? — Реторичен въпрос, поднесен тихо и с усмивка. Още от юношеството си знаеше какво обичат жените.

— Като в рая. — Тя си пое въздух, докато той продължаваше да се движи в нея с бавен и деликатен ритъм.

— Близо си до истината. — Навлезе там, където тръпката на предчувствието се среща с блаженството на очакваното. И този път викът й отекна в тихата, осветена от огъня стая.

После Беатрикс забрави всичко. Съществуваше само удоволствието. Три пъти достигна сладостен оргазъм. Когато прецени, че поне засега най-после е удовлетворена, Паша си позволи да свърши, отдръпвайки се в последния момент, за да се изпразни върху корема й.

— Благодаря ти, че не забрави — измърка тя, наблюдавайки го как бърше спермата си.

— Все някой трябваше да помни — изрече той със закачлива усмивка и захвърли влажната риза на пода.

Все още отмаляла от омаята на върховното блаженство, Беатрикс прошепна:

— Омагьоса ме. И тялото, и душата ми…

Приседнал до нея и все още възбуден, Паша също беше омагьосан.

— Още ли имаш настроение за любов? — С тези думи нежно отмахна къдриците от слепоочията й.

— Ммм…

— Звучи ми като „да“. — Наведе се към нея и я целува, докато тя замърка доволно.

— Караш ме да горя. Усещам се ненаситна. — Пое си дълбоко въздух и отпусна клепки. — И в легло ли си толкова добър?

Той се засмя.

— Ще видиш. — Целуна върха на носа й, надигна се от канапето под прозореца и отиде до масата.

— Взимам бутилка шампанско.

Колко невероятно огромен е, мислеше си тя, взирайки се в него. Каква грация и сила! Каква съвършена сплав от мускули, сухожилия и кости. Кожата му не беше загоряла, а бронзова по рождение. Тежките му черни коси се стелеха по раменете, по-дълги, отколкото беше модерно. Истинско въплъщение на класическия идеал! Идеални пропорции! Силни глезени в изящно съответствие с дължината на прасеца, елегантно мускулесто бедро, рамене и тесен таз! Завършена красота! Изящно изваяни мускули! Ръстът му също привличаше погледа — пред него повечето мъже изглеждаха като джуджета.

Когато се обърна, с бутилката шампанско в ръка, дъхът й секна. Сякаш беше незадоволим, защото пенисът му се надигна от пищните черни къдрици, а лъскавата му глава почти докосна пъпа. Пулсиращите вени още повече подчертаваха размера.

— Готова ли си? — прошепна той.

Беше ли отвръщала някоя жена „не“ на подобен въпрос при подобна гледка?

— Аз ще те отнеса.

— В този вид? Без… дрехи?

— Всички спят.

— Не ми се вярва. — Подозрението й беше уместно за домакин, който живееше по нощните чарове, и прислуга, която се съобразява с навиците на господаря си.

— Затвори очи.

— Чакай да си намеря роклята. — Надигна се стреснато и заопипва около дивана…

— Няма да срещнем никого — увери я той и я вдигна на ръце. — Сложи глава на рамото ми.

— Ще ме видят!

— Слугите ми много добре знаят кога трябва да гледат и кога не.

— Колко удобно. Заради оргиите ти, предполагам.

— Не участвам в оргии. — Поне не в къщи, добави наум и отвори вратата.

Закрачи бързо по големия коридор. Зави два пъти, преди да стигне до стълбището.

Докато изкачваше широките мраморни стъпала, Беатрикс погледна през мигли и с облекчение установи, че наоколо няма никой. Не видя обаче лекото кимване на Паша, нито забеляза как лакеят на горната площадка се стопява в сенките и как слугите на първия етаж бързат да изчезнат.

Паша стигна до спалнята, затвори вратата и я целуна по челото.

— Можеш да погледнеш. Вече сме на сигурно място.

— Господи, колко бързаш!

— Май и двамата бързаме — прошепна той нежно.

Беатрикс се изчерви.

— Не се изчервявай. Харесвам смели жени.

— Щом е така, аз се осмелявам да заявя, че харесвам страхотния ти сексуален опит.

— Както го предпочитате, лейди Гросвенър. — Широко усмихнат, той я положи върху бароковото легло с балдахин. — Тук сме съвсем сами.

Даряваше я с волност и блажена свобода, каквито не беше изпитвала от много време — откакто бяха починали любящите й родители и откакто живееше под непрекъснатите нападки на презрените си родственици. Чувстваше, че това е прекрасен подарък, компенсация за нещастието, вгорчило живота й през последните години.

— Ела по-близо! Искам да те докосна. — Гласът й беше кадифен. — Нали знаеш, че си много красив.

Той погледна часовника над камината, очарован от сексуалния й апетит, и се зачуди колко ли дълго щеше да продължи този чувствен рай.

— Друга среща ли имаш?

— Да ти приличам на глупак?

— Е, тогава да започваме — измърка тя.

Нямаше никакво намерение да се бави. Беатрикс беше великолепна и съблазнителна като прелестната Венера от митологията!

След като продължително изследваха чара на докосването, той с финес, а тя с неопитност, изведнъж забеляза огледалото отгоре, почти скрито от диплите на брокатения балдахин.

— Често ли водиш жени тук? — Беше вперила поглед в проблясващото ъгълче.

— Не. — Наистина рядко водеше жени у дома.

Беатрикс обаче изобщо не му повярва.

— Защо ти е тогава огледало?

— Чаках теб — отвърна й той закачливо и се изтърколи от нея.

— Колко мило от ваша страна, мосю Дюра! — Тя го възседна. — Покажи ми отражението.

— Ей сега, чакай да си поема дъх.

— Сигурно защото не съм го правила от две години — прошепна Трикси и прокара върха на езика си по брадичката му. — Съжалявам.

— Не се оплаквам, скъпа. — На лицето му заигра усмивка. — Просто наистина трябва да си поема дъх. Брой до шейсет, миличко, след това ще махнем завесата от огледалото и ще ми кажеш как ти се струва.

Огледалото наистина й достави удоволствие, като дете, сдобило се с нова играчка. След като зададе безброй въпроси, тя първо разгледа пищната рамка, а после се очарова от движенията на своето и на неговото тяло и от разнообразните пози. Простодушното й въодушевление отново го омагьоса.

Накрая и двамата се разсмяха, тя се наведе към него и взе лицето му в дланите си.

— С теб е толкова весело! — Гризна леко устните му.

Паша засия, очарован от непресторената й радост.

— Давам всичко от себе си.

— Ти си най-добрият, Паша, скъпи. Това десетият път ли беше? Или дванадесетият?

Не ги беше броил. Никога не броеше и не се стремеше към рекорди. Протегна ръце над главата си. Беше се излегнал под нея в цялата си дължина.

— Ти брой, а аз ще се опитвам да поддържам темпото.

— Приемаш ли заповеди — измърка тя със звънък смях, след което прокара език по зъбите му. Когато го изгледа с широко отворени очи, той не можа да не се усмихне на радостното й, изпълнено с очакване изражение.

— В разумни граници.

— Което означава?

— Че ще ти кажа, ако отидеш твърде далеч.

И тя го направи.

После той я шокира за миг, повдигайки я с цялото си тяло и стенейки:

— Не хапи!

— Извинявай, извинявай! Заболя ли те?

— Все ще оживея. — Уж сърдитият му отговор бе придружен с леко намръщване.

— Много се радвам. — Тя се усмихна сладко. — Ако искаш и ти можеш да ми даваш заповеди. — В думите й вибрираше съблазън.

Той вдигна поглед.

— И ти ще се подчиниш?

— Разбира се!

Беше игра. Чиста и проста. Гореща и трескава. Омайна. В нея нямаше място за нищо друго, освен за чувствена страст.

Незабравима дори за мъж на крайностите като Паша.