Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Morrigan’s Cross, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 131 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Кръстът на Мориган

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция

Осма глава

Необяснима тревога пречеше на Глена да заспи. Неспокойно бродеше из къщата, която би могла да приюти цяла армия. Стаите бяха достатъчно, за да могат петима относително непознати да се чувстват удобно и да разполагат с необходимото им лично пространство. Имаше високи тавани, украсени с изкусно изработени гипсови орнаменти, и вити стълби, които водеха до нови коридори и стаи. Едни от стаите бяха тесни като килии, други — широки и просторни.

Полилеите бяха метални, със сложна форма и гравюри, напомнящи готически стил. Подхождаха на къщата повече от всичко съвременно, дори и от изяществото на кристала.

Привлечена от тях, Глена се върна да вземе фотоапарат. По обратния път тя току се спираше и се заглеждаше в някоя гипсова розетка на тавана или в лампа. Посвети тридесет минути само на драконите, издълбани в мрамора на камината в главната приемна.

Магьосници, вампири, воини. Мраморни дракони и старинни къщи, усамотени сред гората. Предостатъчно материал за изкуството й. Можеше да си осигури значителни приходи след завръщането си в Ню Йорк.

Трябваше да мисли позитивно. Навярно Кийън бе отделил доста време и цяло състояние за обновяването и преобзавеждането й. Той разполагаше достатъчно и с двете. Наситените цветове, качествените тъкани и изящните антики придаваха на къщата изтънченост и разкош. „Толкова дълго е стояла така — помисли си тя, — година след година, необитавана и пуста.“

Жалко наистина. Такава красота и история да остава скрита. Мразеше ценни неща да потъват в забрава. Все пак бе такъв късмет, че Кийън я има. Мястото, големината, а вероятно и историята й я правеха идеална за база.

Откри библиотеката и кимна одобрително. Имаше три стелажа, отрупани с книги, заемащи цели стени до сводестия таван, където друг дракон, този път от витраж, бълваше огън и светлина.

Светилниците бяха по-високи от човешки ръст, а в абажурите на лампите бяха вградени скъпоценни камъни. Не се и съмняваше, че огромните персийски килими са истински и вероятно — на стотици години.

„Не просто добра база — каза си тя, — а изключително удобна.“ С голямото си писалище, дълбоките кресла и внушителната си камина тази стая би била съвършеният военен щаб.

Позволи си да запали камината и лампите, за да разсее сумрака на сивия ден. Взе кристали, книги и свещи от собствените си запаси и ги подреди из цялата библиотека. Въпреки че липсваха цветя, това бе началото. Но имаше какво да се желае. В живота, освен стил, късмет и магическа сила, бе нужно още нещо.

— Какво си намислила, Червенокоске?

Обърна се и видя Кинг на прага.

— Постилам гнездото, така да се каже.

— Страхотно гнезденце!

— И аз си помислих същото. Радвам се, че дойде. Точно ти си ми нужен.

— Можеш да разчиташ на мен, както и всяка друга дама. Какво имаш предвид?

— Дребна услуга. Идвал си тук и преди, нали?

— Да, няколко пъти.

— Къде са оръжията? — Когато веждите му се вдигнаха изумено, Глена разпери ръце. — Онези странни предмети, с които се водят войни… или поне така съм чувала, защото това ще бъде първата ми война. Бих се чувствала по-спокойна, ако имам някоя гаубица подръка.

— Не мисля, че шефът притежава нещо подобно.

— А какво притежава?

Кинг се замисли.

— Какво правиш тук?

Тя погледна към кристалите.

— Слагам това-онова за закрила, смелост, изобретателност и прочие. Струва ми се добро място за обсъждане на стратегии. Военен щаб. Какво? — попита тя, когато видя устните му да се разтягат в широка усмивка.

— Знаех си, че имаш нещо наум.

Застана до едната етажерка с книги и прокара едрите си пръсти по резбованата странична плоскост.

— Не ми казвай, че има… тайна врата — довърши Глена със смях на задоволство, когато стената помръдна встрани.

— Пълно е с такива. — Кинг я завъртя, преди тя да успее да надникне през пролуката. — Не знам дали шефът би имал нещо против да бродиш из тайните коридори. Но щом заговори за оръжия… — Направи широк жест. — Ето ти оръжия.

Мечове, брадви, копия, ками, ятагани. На откритата стена блестяха всякакви остриета. Имаше и лъкове с различна големина, и дори нещо, което приличаше на тризъбец.

— Страшничко е — отбеляза тя, но се приближи и откачи малка кама.

— Един съвет — започна Кинг. — Ако използваш нещо такова, нападателят трябва да дойде съвсем близо, за да ти свърши работа.

— Имаш право. — Глена върна камата на мястото й и свали меч. — Уау! Доста е тежък. — Върна го и посегна към нещо, за което смътно предполагаше, че се нарича рапира. — По-добре е.

— Имаш ли представа как да си служиш с него?

— Хак, хак, муш! — Размаха оръжието и се изненада, че усещането й харесва. — Е, добре, нямам. Никаква. Някой ще трябва да ме научи.

— Мислиш ли, че ще можеш да разсечеш нечия плът с това? — попита Кийън, когато влезе в стаята. — Да го забиеш до кост, да пролееш кръв?

— Не знам. — Глена свали рапирата. — Боя се, че ще се наложи да разбера. Видях каква е тя, на какво е способна и с какви създания се е обградила. Няма да се преборя с нея само с магии и еликсири. За нищо на света няма да стоя и да треперя от страх, ако се опита да ме ухапе.

— Можеш да ги раниш с това, да ги забавиш. Но няма да ги убиеш, освен ако не отсечеш главите им.

Глена направи гримаса, огледа тънкото острие, а после с въздишка на примирение върна рапирата обратно и свали по-тежкия меч.

— Необходима е голяма сила, за да го размахваш.

— Тогава ще стана силна, достатъчно силна.

— Ще ти бъде нужна не само физическа сила.

Погледът й не трепна.

— Ще стана достатъчно силна. Вие знаете как да си служите с това. Ти и Хойт, ти също — обърна се към Кинг. — Ако си мислите, че ще седя и ще бъркам манджи, когато е време за битка, жестоко се лъжете. Не съм дошла тук, за да бъда закриляна от мъже. Не съм получила тази дарба, за да се спотайвам.

— Ако питаш мен — каза Кинг с предишната си широка усмивка, — харесвам куражлийки като теб.

Тя хвана дръжката на меча с две ръце и разсече въздуха.

— Е, кога е първият ми урок?

 

 

Хойт слезе по стълбите. Опита се да не тъгува за онова, което се бе променило или изчезнало. Някога щеше да се върне в истинския си дом, при семейството и живота си. Щеше да види отново запалени факлите по стените, да усети уханието на розите на майка си в градината. Да се разхожда по скалите до своята къща в Кери и да знае, че светът е избавен от демоните, които са искали да го унищожат.

Имаше нужда от почивка — само това. Възможност да се усамоти и да се отпусне на място, което познава и разбира. Вече бе готов да работи и да планира. Беше преодолял чувството, че е пренесен в непонятен за него свят.

Навън се беше спуснал мрак и светлините — онези странни, заслепяващи светлини, които идваха от електрически лампи, а не от огън — озаряваха къщата.

Ядоса се, че не вижда никого наблизо и не усеща мирис на гозба за вечеря, идващ от кухнята. Беше време за действие и другите трябваше час по-скоро да разберат, че е необходимо да направят следващата крачка.

Някакъв звук го накара да спре. Хойт ахна гневно и хукна в посоката на звънтящата стомана. После сви натам, където някога имаше сводест вход, и изруга, когато се натъкна на прозрачна стена. Заобиколи я и нахълта в библиотеката, където видя брат си да размахва меч срещу Глена. Без да мисли, без да се поколебае, той насочи силата си към Кийън и тласна меча му. Оръжието се завъртя във въздуха и издрънча на пода. Глена вече бе замахнала със своя меч и когато не срещна пречка, го стовари върху рамото на Кийън.

— О, мамка му!

Кийън махна с ръка към меча, когато тя ужасено го дръпна обратно.

— Господи! Боже мой… Дълбоко ли е?

Хвърли меча и се втурна към него.

— Назад! — С нов тласък силата на Хойт я повали по гръб. — Искаш кръв? — Грабна захвърления от нея меч. — Давай тогава, вземи моята!

Кинг взе друг меч от стената и го кръстоса с този на Хойт.

— Назад, магьоснико! Веднага.

— Не се бъркай! — каза Кийън на Кинг. — Стой настрана! — Бавно вдигна своя меч и срещна погледа на брат си. — Изкушаваш ме.

— Престанете! Престанете веднага! Какво ви прихваща, по дяволите? — Без да се бои от остриетата, Глена се промъкна между братята. — Раних го, за бога. Нека погледна.

— Той те нападна.

— Не. Даваше ми урок.

— Дребна работа. — Все още приковал гневен поглед в Хойт, Кийън я побутна встрани. — Ризата ми е съсипана — и втората, която хвърлям заради теб. Ако исках кръвта й, нямаше да я пролея с меч. Що се отнася до твоята, бих направил изключение.

Глена затаи дъх, едва сдържайки пороя от думи, който бе готова да изсипе. Но ако знаеше нещо за мъжете, то бе, че едно щракване с пръсти би било достатъчно тези двамата да влязат в смъртоносна схватка. Вместо това заговори строго, като разгневена жена на непослушни момчета.

— Беше грешка, просто случаен инцидент. Оценявам това, че ми се притече на помощ — каза на Хойт. — Но нямах нужда от рицар на бял кон. А ти — размаха пръст срещу Кийън — отлично знаеш как е изглеждало отстрани, така че не го съди твърде сурово. Ти! — Завъртя се рязко към Кинг. — Стига си стоял там да наливаш още масло в огъня.

— Хей! Не съм направил нищо, само…

— Засилваш напрежението — прекъсна го тя. — Върви да донесеш нещо за превързване!

— Няма нужда. — Кийън върна меча си на мястото му. — Раните ми зарастват почти веднага, трябва да го имаш предвид. — Протегна ръка за меча на Кинг. Глена долови нещо в погледа му, което би могло да мине за приятелска обич. Или гордост. — За разлика от нашата разгневена вещица, оценявам жеста ти.

— Нищо работа.

Кинг му подаде меча и погледна Глена, глуповато свивайки рамене.

Вече невъоръжен, Кийън отново се обърна към брат си:

— Не можеше да ме победиш с меч още докато бях човек. Сега нямаш никакъв шанс.

Глена докосна ръката на Хойт и усети как мускулите му затрепериха.

— Остави го — тихо каза тя. — Това трябва да престане. — Плъзна ръка надолу до китката му и взе меча.

— Острието трябва да се почисти — отбеляза Кийън.

— Аз ще се погрижа. — Кинг се оттласна от стената. — Ще приготвя и нещо за вечеря. Изведнъж огладнях.

Дори след като той излезе във въздуха остана да витае такова напрежение, че Глена би могла да го разсече с някоя от бойните брадви на Кийън.

— Може ли да продължим нататък? — припряно заговори тя. — Хрумна ми, че можем да използваме библиотеката като военен щаб. Като се има предвид какъв оръжеен арсенал се крие тук, както и безценни книги за магии, военни стратегии, вампири и демони, струва ми се подходяща. Имам някои идеи.

— Не се и съмнявам — промърмори Кийън.

— Първата. — Пристъпи към писалището и взе кристалната си сфера.

— Не си ли извлече поука първия път? — попита Хойт.

— Не смятам да я търся. Вече знаем къде е. Или е била. — Искаше да промени настроението. Щом така или иначе напрежението беше налице, поне би могла да го използва конструктивно. — Ще дойдат и други, както непрекъснато ни се напомня. Мисля, че е време да открием някого от тях.

Хойт бе възнамерявал да се залови точно с това, но ако го споделеше, би изглеждал като глупак.

— Остави това. Твърде рано е да го използваш отново след случилото се миналия път.

— Пречистих я и я заредих с нова енергия.

— Няма значение. — Хойт се обърна към огъня. — Ще го направим по моя начин.

— Познат рефрен. — Кийън застана до един шкаф и извади тежка кана. — Действайте тогава. Аз ще пийна малко бренди. Някъде другаде.

— Моля те, остани — каза Глена с умоляваща усмивка и с доза кокетност. — Ако намерим някого, не е зле и ти да бъдеш тук, за да го видиш. Трябва да решим какво ще правим. Заедно трябва да вземем решение. Всъщност бих искала да дойде и Кинг, за да участваме и четиримата.

Хойт се опита да не им обръща внимание, но откри, че не е толкова лесно да се отърси от нещо, което го глождеше — може би ревност. Урокът по фехтовка и тревогата й заради някаква драскотина. Разпери ръце и започна да се съсредоточава върху огъня, използвайки гнева си като допълнителен източник на сила.

— Добра идея. — Кийън кимна към Хойт. — Но той очевидно вече е започнал.

— О, за… е, добре, трябва да създадем Кръг.

— Нямам нужда от това. Вещиците все палят свещи и редят рими. Затова истинското магическо изкуство им убягва.

Когато Глена зяпна от изумление, Кийън й се усмихна широко и намигна.

— Самодоволен, както обикновено. Бренди?

— Не. — Тя остави сферата и скръсти ръце. — Благодаря.

Огънят запращя, пламъците се издигнаха и започнаха лакомо да поглъщат трупите.

Хойт използва родния си език, за да ги накара да затанцуват. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че се перчи, възползвайки се от възможността да блесне със способностите си.

Сред облака дим над съскащите пламъци започнаха да се открояват образи. Сенки и движение, форми и силуети. Той забрави за всичко, освен за магията — концентрация, копнеж и сила.

Образите и силуетите в пламъците станаха по-ясни. Жена, възседнала кон, с дълги коси, сплетени на плитка, и колчан стрели на рамо. Конят бе златист и лъскав и се носеше в мощен, дори безумен галоп през тъмната гора. На лицето на жената се четеше страх и същевременно яздеше, снишила гръб, вкопчила ръка в развятата грива на коня.

От гората изскочи същество с човешко лице, което ги нападна, но скоро бе повалено. Други като него изплуваха от мрака и ги обградиха.

Образът на коня потръпна и след внезапен проблясък се превърна във висок и строен млад мъж. Той и жената застанаха гръб до гръб, с насочени остриета. Вампирите ги нападнаха.

— Това е пътят, който води към Танца. — Кийън скочи към оръжията, грабна един меч и двуостра брадва. — Стой при Кинг! — нареди той на Глена и се втурна към прозореца. — Не пускайте никого. Никого и нищо.

— Но…

Прескочи перваза и сякаш полетя навън.

— Хойт…

Но той вече бе грабнал меч и кама.

— Направи каквото ти казва!

Самият той излетя през прозореца, почти светкавично, както и брат му. Глена не се поколеба. Последва ги.

Хойт се отправи към конюшнята и изпрати силата си напред, за да отвори вратите. Когато жребецът изскочи, протегна ръце напред, за да го спре. Нямаше време за учтивости.

— Върни се веднага! — изкрещя той на Глена.

— Идвам с вас. Не си губете времето да ме разубеждавате. И аз също участвам. — Когато Хойт сграбчи коня за гривата и го възседна, тя тръсна коси назад. — Ще вървя пеш.

Той изруга яростно, но й подаде ръка. Конят се повдигна на задни крака, когато Кинг нахълта в конюшнята.

— Какво става, по дяволите?

— Проблем! — извика Глена в отговор. — На пътя за Танца. — Когато конят изцвили отново и понечи да се вдигне на задните си крака, тя здраво се хвана за Хойт. — Тръгвай!

 

 

На горската поляна Мойра се бореше, но вече не за живота си. Бяха твърде много и твърде силни. Знаеше, че ще умре тук. Бореше се за време, за всеки ценен миг живот. С нея бе свършено, но имаше малкия си меч. Можеше да ги наранява и го правеше. Когато острието й се забиваше в плътта им, издаваха писъци и някои политаха назад. Но отново се изправяха и се връщаха. Не можеше да ги преброи, вече не знаеше с колко се бие Ларкин. Но знаеше, че ако тя падне, ще го нападнат всички вкупом. Бореше се, за да ги забави колкото може по-дълго.

Две същества се спуснаха към нея и тя съсече едното. Кръвта му бликна и затаявайки дъх, изтръгна ужасяващ писък, когато обърна червените си очи. За неин ужас, едно от себеподобните му приклекна и започна да пие от кръвта му. Друго скочи към нея и я накара да залитне. Сграбчи я — с оголени зъби и кървясали очи.

Тя чу Ларкин да вика името й. Долови ужаса в гласа му, докато се съпротивляваше. Острите зъби одраскаха шията й, парещата болка бе непоносима.

Внезапно от мрака изскочи тъмнокос воин с меч и брадва. Отдели създанието от нея и премрежените й очи видяха как стовари брадвата и го обезглави. То се сгърчи и с пронизителни писъци се превърна в пепел.

— Отсичай главите им! — изкрещя воинът на Ларкин и искрящите му сини очи погледнаха към нея. — Използвай стрелите си! Дървото трябва да пронизва сърцата им.

След това мечът му зазвъня и започна да съсича наред.

Мойра се изправи, грабна стрела от калъфа на рамото си. Опита се да задържи лъка с хлъзгавите си от кръв ръце. „Идва ездач“, помисли си тя със замъглено съзнание, когато чу приближаващия се конски тропот.

Към нея се устреми друго създание — момиче, по-младо от самата нея. Мойра се раздвижи, но й трябваше време да стреля. Момичето скочи и стрелата й го прониза. След миг от него остана само прах.

Ездачът скочи, вече извадил меча си.

„Няма да умрем“, помисли си Мойра, докато в очите й се стичаше пот. Нямаше да умрат тази нощ. Нагласи стрела и я изпрати надалеч.

Тримата мъже бяха образували триъгълник и накараха съществата да започнат да отстъпват. Едно от тях коварно се отдели от другите и приклекна, за да нападне коня, на чийто гръб седеше една жена и наблюдаваше битката. Мойра се втурна напред, опитвайки се да намери ъгъл за точна стрелба, но можа само да отправи предупреждение.

Вторият воин се завъртя с вдигнат меч и замахна, а жената накара коня да се изправи на задни крака и подковите му проблеснаха, преди да стовари копита върху създанието.

Когато мечът преряза врата му, от него не остана нищо друго, освен кръв и пепел.

В настъпилата тишина Мойра падна на колене, чувствайки ужасен световъртеж. Ларкин се наведе към нея и плъзна ръце по тялото й, по лицето й.

— Ранена си. Кървиш.

— Не е страшна. — „Първата ми битка“, помисли си тя. Беше оцеляла. — Ти?

— Никоя и друга драскотина. Можеш ли да станеш? Ще те нося.

— Мога. Не е нужно да ме носиш. — Все още на колене, тя вдигна поглед към мъжа, който бе изскочил от мрака. — Спасихте живота ми. Благодаря. Мислех, че идваме да ви открием, но съм благодарна, че вие първи стигнахте до нас. Аз съм Мойра, бяхме пренесени в този свят от Танца на боговете.

Той просто остана загледан в нея за миг, който й се стори безкрайно дълъг.

— Трябва да се върнем, да влезем на закрито. Тук не сме в безопасност.

— Името ми е Ларкин. — Братовчед й му подаде ръка. — Биеш се като демон.

— Прав си. — Кийън стисна ръката му за миг. — Да ги заведем в къщата — каза той на Хойт и хвърли поглед към Глена. — Дошли сте с коня ми. Добре сте се сетили. Тя може да се качи зад Глена.

— Ще вървя — възрази Мойра, но бе повдигната и качена на коня.

— Да тръгваме! — припряно настоя Кийън. — Хойт, стой до дамите. Аз съм зад вас.

Хойт докосна шията на жребеца, когато застана до тях и вдигна поглед към Глена.

— Седиш стабилно на кон.

— Яздя от четиригодишна. Да не сте посмели отново да тръгнете без мен. — Тя се обърна назад към Мойра. — Аз съм Глена. Радвам се да се запознаем.

— Самата истина е, че никога в живота си не съм се радвала толкова да се запозная с някого.

Докато конят вървеше, Мойра се осмели да погледне назад. Не видя да ги следва. Сякаш бе изчезнал в мрака.

— Как се казва воинът, който дойде преди вас?

— Навярно имаш предвид Кийън. Мъжът отпред е Хойт. Братя са, има доста неща за обясняване. Но едно е сигурно — току-що оцеляхме след първата битка. И сритахме задниците на доста вампири.

 

 

Мойра изчакваше. При нормални обстоятелства би се чувствала като гостенка и би се държала подобаващо. Но знаеше, че случаят далеч не е такъв. Двамата с Ларкин бяха воини в съвсем малка армия.

Може би бе наивно, но изпитваше облекчение, че не е единствената жена.

Седеше в чудната кухня на голямата къща. До печката стоеше мъж с внушителен ръст и катраненочерна кожа, зает с готвене, но тя не мислеше, че е слуга.

Наричаха го Кинг, ала явно не притежава титла. Беше обикновен човек, като другите. Воин като нея.

— Ще те превържем — каза Глена. — Ако искаш първо да се измиеш, ще те заведа горе.

— След като всички се съберем тук.

Глена наклони глава.

— Добре. Не знам за вас, но аз бих пийнала нещо.

— Готов съм да убия за питие — каза Ларкин с шеговита усмивка. — Всъщност май вече го направих. Честно казано, не ти вярвах. — Докосна ръката на Мойра. — Съжалявам.

— Няма значение. Всички сме живи — това е важното. — Вдигна глава, когато вратата се отвори. Но влезе Хойт, не онзи, който се казваше Кийън. Все пак тя се изправи.

— Не ви благодарихме, както подобава, за това, че ни се притекохте на помощ. Бяха толкова много. Губехме битката, преди да дойдете.

— Чакахме ви.

— Знам. Мориган ми показа лицето ти. И твоето — обърна се тя към Глена. — В Ирландия ли сме?

— Да.

— Но…

Мойра просто сложи ръка на рамото на Ларкин.

— Братовчед ми мисли, че Ирландия съществува само в приказките. Ние сме от Галия — страна, която боговете са създали от шепа ирландска земя, за да се развива в мир и да бъде управлявана от потомци на великия Фин.

— Ти си ученият.

— Е, безспорно обича книгите. Това не е лошо — каза Ларкин, след като отпи глътка вино.

— А ти си дареният с много образи — добави Хойт.

— Сигурно става дума за мен.

Когато вратата отново се отвори, Мойра почувства вълна на облекчение.

Кийън погледна първо нея, а после Глена.

— Трябва да се погрижиш за нея.

— Не искаше да помръдне оттук, преди да се събере цялата компания. Остани да допиеш виното си, Ларкин. Мойра, ела горе с мен.

— Имам толкова много въпроси.

— Ние — също. Ще поговорим на вечеря.

Глена хвана ръката й и я поведе към вратата. Кийън си наля питие и се отпусна на масата. Ризата му бе изцапана с кръв.

— Често ли водиш приятелката си на непознати места?

Ларкин отпи още глътка вино.

— Не ми е приятелка, а братовчедка. Освен това истината е, че тя ме доведе тук. Имала мистериозно съновидение — или нещо подобно — което не е необичайно за нея. Има богато въображение. Беше твърдо решена да дойде тук и не можах да я разубедя. Онези същества нахлуха в Галия. Убиха майка й. — Отпи нова голяма глътка. — Погребахме я тази сутрин, ако времето тук съвпада с нашето. Разкъсали я на парчета пред очите на Мойра.

— Как е оцеляла, за да разкаже?

— Самата тя не знае. Поне… все още не е готова да говори за това.

 

 

На горния етаж Мойра взе душ, както й бе показала Глена. Огромната наслада облекчи болките от раните и натъртванията, а горещата вода бе истинско чудо.

Когато кръвта и потта бяха отмити, облече халата, който Глена бе оставила, и откри новата си приятелка в спалнята.

— Нищо чудно, че говорим за Ирландия като за приказна страна. Наистина прилича на такава.

— Изглеждаш по-добре. На бузите ти се появи лека руменина. Да погледнем раната на врата ти.

— Пари, и то доста. — Мойра я докосна с пръсти. — Нищо и никаква драскотина.

— Все пак е от зъби на вампир. — Глена се вгледа по-отблизо и присви устни. — Няма убождане, може би съвсем леко. Това е добре. Имам нещо, което трябва да помогне.

— Как разбрахте къде да ни откриете?

— Видяхме ви в огъня.

Глена извади от куфара си подходящ мехлем.

— Ти си вещицата.

— Мм-хм. Готово.

— А онзи, който се нарича Хойт, е магьосникът.

— Да. И той не е от този свят — или поне от това време. Събират ни откъде ли не. Какво усещаш?

— Хладина. — Мойра въздъхна, когато мехлемът облекчи паренето. Вдигна очи към Глена. — Чудесно е, благодаря. А Кийън, що за човек е той?

Глена се поколеба. „Цялата истина“, реши тя. Честността и доверието помежду им трябваше да бъдат правило номер едно в устава на малката армия.

— Той е вампир.

Мойра отново пребледня и скочи на крака:

— Как можеш да говориш така. Той се би с тях, спаси живота ми. Дори сега е долу в кухнята, в тази къща. Защо го наричаш чудовище, демон?

— Не го наричам така, защото не го смятам за такъв. Вампир е от деветстотин години. Онази, която го е създала, носи името Лилит, от нея трябва да се страхуваме. Той е брат на Хойт, Мойра, и даде дума, че ще се бори като всички нас.

— Ако това, което казваш… Значи не е човек.

— Братовчед ти се превръща в кон. Нима тази способност не го прави нещо повече от човек?

— Не е същото.

— Може би. Нямам отговор. Знам, че Кийън не е искал онова, което го е сполетяло преди толкова години. Помогна ни да дойдем тук и пръв хукна от къщата да се бори на ваша страна, когато ви видяхме в огъня. Знам какво изпитваш.

В съзнанието си Мойра виждаше гибелта на майка си, чуваше писъците и усещаше мириса на кръвта.

— Не би могла да знаеш.

— Е, отначало и аз му нямах доверие. Но сега му вярвам. Напълно. И знам, че ни е нужен, за да се справим с тях. Заповядай. Донесох ти дрехи. По-висока съм от теб, но можеш да навиеш крачолите на панталона, докато намерим нещо в твоя размер. Ще слезем, ще вечеряме и ще обсъдим това-онова. Да видим какво ще се получи.

 

 

Изглежда, щяха да се хранят в кухнята — като семейство или като прислуга. Мойра се чудеше дали изобщо ще може да хапне нещо, но откри, че има огромен апетит. Пърженото пиле бе сочно и хрупкаво, с много картофи и зелен фасул.

Вампирът хапна малко.

— Ние вече се събрахме — започна Хойт, — предстои ни да съберем и останалите, все още незнайно кога. Но от нас се изискваше да поставим началото и ние го направихме. Утре започваме да се подготвяме и обучаваме. Кийън, ти най-добре знаеш как трябва да се борим с тях. Ти поемаш военната подготовка. Ние с Глена ще отработим магическите техники.

— Аз самият се нуждая от подготовка.

— Тогава за теб няма да има почивка. Нужно е да разберем кои са силните ни страни, както и слабостите ни. Трябва да бъдем готови, когато настъпи часът за последната битка.

— В света на Галия — каза Мойра, — в Долината на мълчанието, в Планината на мъглите. В неделята на Самен. — Избягвайки очите на Кийън, срещна погледа на Хойт. — Мориган ми разкри това.

— Да — кимна той. — Видях те там.

— Когато дойде моментът, отново ще бъдем пренесени от Танца за поход към бойното поле. Има пет дни път, така че трябва да тръгнем навреме.

— Има ли в Галия хора, които ще се бият заедно с нас?

— Целият народ. Всички са готови да умрат, за да спасят нашия дом и световете. — Отново усети бремето върху плещите си. — Само трябва да отправя призив.

— Имаш голяма вяра в ближните си — отбеляза Кийън.

Най-сетне го погледна, събирайки сили да срещне очите му. „Сини — помисли си тя — и красиви.“ Дали ставаха червени като на демон, когато се хранеше?

— Да. Вярвам в народа си, както и в цялото човечество. Ако не бе така, нямаше да взема това решение. Когато се върна в Галия, ще отида до Кралския камък и ако заслужавам, ако съм най-достойната, ще извадя меча от ножницата. И ще стана кралица на Галия. Няма да гледам как онези, които са те превърнали в това, което си, изтребват сънародниците ми като беззащитни агнета. Ако трябва да умрат, ще умрат в битка.

— Трябва да знаете, че схватката, в която участвахме тази вечер, е само един незначителен епизод. Колко бяха? Осем, десет? Ще бъдат хиляди. — Кийън се изправи. — Тя е имала на разположение цели две хилядолетия, за да създаде армията си. Няма да бъде достатъчно твоите земеделци да превърнат ралата си в мечове.

— Каквото е нужно, ще го направят.

Той наклони глава встрани.

— Гответе се за изтощителни тренировки, и то не от утре. Започваме още тази нощ. Не забравяй, братко, че аз спя денем.

След тези думи излезе от стаята.