Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (19)

Осемнадесета глава

Когато влезе, Хойт очакваше да я открие в леглото. Беше се надявал да е заспала, за да я накара да потъне в дълбок сън и да облекчи контузиите й поне малко.

Но тя стоеше до прозореца, на тъмно.

— Не светвай лампата — каза Глена, с гръб към него. — Кийън беше прав: навън има още. Ако се концентрираш, ще усетиш присъствието им. Придвижват се като сенки, но все пак се долавя движение. Мисля, че скоро ще си тръгнат. Към бърлогите, в които се спотайват през деня.

— Трябва да си починеш.

— Знам, че го казваш от загриженост и вече съм достатъчно спокойна, за да не отсека главата ти заради тези думи. Знам, че се държах глупаво горе. Не ме е грижа.

— Уморена си, аз — също. Искам да се измия и да поспя.

— Имаш своя стая. Не исках да прозвучи толкова грубо — продължи тя, преди Хойт да каже нещо. Най-сетне се обърна. Лицето й беше доста бледо в мрака и на фона на тъмния халат, с който бе облечена. — Не съм толкова спокойна, колкото мислех. Нямаше никакво право да заставаш пред мен там, горе.

— Имах пълното право. Любовта ми го дава. Но дори и без нея, ако един мъж не защити жена от нападение…

— Престани! — Глена протегна ръка, с дланта напред, сякаш да спре думите му. — Тук не става въпрос за мъже и жени, а за човешки същества. Секундите, които загуби да мислиш за мен, да се тревожиш за мен, можеха да ти струват живота. Никой от нас няма време да брани другите. Ако не вярваш, че мога да се защитавам сама… че всеки от нас може, няма да стигнем доникъде.

Думите й звучаха логично, но това ни най-малко не го разколеба. Пред очите му все още бе чудовището, което бе скочило към нея.

— А къде щеше да бъдеш сега, ако не бях унищожил онова създание?

— Различно е. Коренно различно.

Приближи се към него и Хойт вдъхна ароматите, които бе втрила в кожата си, толкова женствени.

— Това са глупости и загуба на време.

— За мен не са, така че изслушай ме. Да се бориш заедно с някого и да защитиш боен другар е едно, важно е всички да разчитаме един на друг. Но да ме изтласкаш назад от бойното поле е съвсем друго. Трябва да разбереш и да приемеш разликата.

— Как бих могъл, когато става дума за теб, Глена? Ако те загубя…

— Хойт! — Тя сграбчи ръцете му в нетърпелив жест на утеха. — Всеки от нас може да загуби живота си в тази битка. И за мен е трудно да проумея и да приема това. Но ако ти загинеш, няма да живея с отговорността да знам, че е било заради мен. Не бих го понесла. — Седна на ръба на леглото. — Тази вечер убих. Знам какво е да сложиш край на нещо. Никога не съм предполагала, че ще бъда принудена да използвам силата си по този начин. — Протегна ръцете си напред и се загледа в тях. — Направих го, за да защитя друго човешко същество, и все пак ми тежи. Знам, че ако го бях убила с кол или с меч, щях да го приема по-лесно. Но използвах магия за унищожение. — Вдигна лице към неговото и в очите й се изписа дълбока тъга. — Тази дарба винаги е била нещо светло, а сега е помрачена. Трябва да го проумея и да го приема. И ти трябва да ми позволиш.

— Приемам силата ти, Глена, и всичко, което си способна да направиш с нея. Мисля, че за всички ни ще бъде по-добре, ако работиш само върху магическите техники.

— И да оставя мръсната работа на теб? Далеч от фронтовата линия, на безопасно място, да забърквам отвари в котела си?

— Тази нощ на два пъти едва не те загубих. Затова ще правиш каквото ти кажа.

Глена онемя за няколко мига.

— Е, добре, отървах се на косъм. Два пъти застанах лице в лице със смъртта и оцелях.

— Ще обсъдим това утре.

— О, не, не утре. — Махна с ръка и затръшна вратата на банята под носа му.

Той се завъртя, очевидно на границата на търпението си.

— Не използвай силата си срещу мен!

— А ти престани да се перчиш с мъжествеността си пред мен! Не исках да прозвучи така. — В гърлото й напираше смях наред с гнева, и тя замълча, за да си поеме дъх. — Няма да я използвам само когато ти ми наредиш Хойт, и не очаквам да се застъпваш за мен. Беше изплашен за мен, разбирам те, самата аз бях адски изплашена за себе си. Както и за теб, и за всички ни. Но трябва да превъзмогнем уплахата.

— Как? — попита той. — Как да я превъзмогна? Тази любов е нещо ново за мен, както и копнежът и ужасът, които я съпътстват. Когато бях призован за тази мисия, мислех, че ще бъде най-тежкото изпитание в живота ми. Но съм се лъгал. По-тежко е да те обичам и да знам, че мога да те загубя.

През целия си живот бе мечтала да бъде обичана така. Кой човек не мечтаеше?

— Не знаех, че мога да чувствам такава близост с някого. Това е ново изживяване и за мен, трудно ми е и изпитвам страх. Иска ми се да можех да те уверя, че няма да ме загубиш. Но знам, че колкото съм по-силна, толкова по-голям шанс имам да остана жива. Колкото по-силен е всеки от нас, толкова по-голям е шансът ни да оцелеем. Да спечелим битката. — Отново се изправи. — Тази вечер видях Кинг — човек, когото бях започнала да харесвам истински. Съществото, в което го бяха превърнали, искаше кръвта ми, смъртта ми — и тя щеше да му донесе наслада. Не мога да опиша колко е мъчително да видиш това и да повярваш в него. Той беше приятел. Толкова бързо започнах да гледам на него като на приятел.

Гласът й затрепери и трябваше да се обърне и отново да застане до прозореца в тъмнината.

— Въпреки че се борех за живота си, част от мене виждаше в него онова, което той бе преди. Човекът, с когото по-скоро готвехме, седяхме и се смеехме заедно. Не можех да използвам силата си срещу него, не можех да я насоча като оръжие. Ако Кийън не беше… — Застана срещу него, изправена като стълб. — Няма отново да проявя слабост. Няма да се поколебая за втори път. Трябва да ми имаш доверие.

— Ти ми изкрещя да бягам. Нима не е същото, като да застанеш пред мен в битка?

Тя отвори вратата и веднага я затвори. Прочисти гърлото си.

— Беше единственото, което можех да сторя. Е, добре. Приемам упрека. И двамата ще си извлечем поука. Впрочем имам няколко идеи, които биха могли да се окажат полезни. Но преди да ги оставим за утре и да си легнем, има още нещо, за което държа да спомена.

— Никак не съм изненадан.

— Не одобрявам съперничеството между теб и брат ти заради мен и не се чувствам поласкана.

— Не е само заради теб.

— Знам. Но аз го подклаждам. Ще поговоря и с Мойра за това. Разбира се, идеята й да отклони вниманието на Кийън от нас доведе до неочаквани последици.

— Беше лудост от негова страна да довлече онези изчадия в къщата. Гневът и арогантността му можеха да ни костват живота.

— Не! — тихо, но решително отсече тя. — Имаше пълното право да го стори.

Смаян, Хойт втренчи поглед в нея.

— Как можа да го кажеш? Как можеш да го защитаваш?

— Даде ни забележителен урок, който никога не ще забравим. Невинаги ще знаем кога да очакваме нападение и трябва да бъдем готови да убиваме или да бъдем убити във всяка минута. Досега не бяхме. Дори след случилото се с Кинг. Ако бяха повече, ако шансовете ни бях равни, краят щеше да бъде доста различен.

— Той стоеше настрана, без да стори нищо.

— Да. Още нещо, което трябва да имаме предвид. Кийън е най-силният от нас и най-умният при тези обстоятелства. Трябва да се доближим до неговото ниво. Имам няколко идеи, поне за нас двамата. — Пристъпи към него, повдигна се на пръсти и докосна бузата му с устни. — Върви да се измиеш. Утрото е по-мъдро от вечерта. Сега трябва да поспя. Искам да останеш да спиш при мен.

 

 

В съня си вървеше с богинята през свят, пълен с градини, над които летяха птици, ярки като цветя, а цветята блестяха като скъпоценни камъни.

От една висока черна скала се спускаше водопад с цвят на сапфир, образувайки езеро, бистро като кристал, в което плуваха златни и рубиненочервени рибки.

Въздухът бе топъл и изпълнен с ухания.

Отвъд градините имаше сребриста плажна ивица, галена от тюркоазни вълни, ласкави като ръката на любим. Деца строяха замъци от бляскав пясък или се плискаха сред морската пяна. Звънкият им смях се носеше във въздуха като птича песен.

От плажа нагоре водеха стъпала от бял мрамор с рубинени ръбове. Високо над тях имаше къщи в нежни пастелни тонове, сред цветни лехи и цъфнали дървета.

Откъм хълма долиташе леката, жизнерадостна музика на арфи и флейти.

— Къде сме?

— Има много светове — каза й Мориган, докато вървяха една до друга. — Това е само един от тях. Исках да видиш, че се бориш не само за своя и за неговия свят и не само за света на приятелите ви.

— Прекрасен е. Сякаш в него цари… щастие.

— Някои светове са такива, други — не. В някои животът е труден, изпълнен с болка и изпитания. Но все пак е живот. Този свят е стар — каза богинята и полите й затрептяха, когато разпери ръце. — Заслужил е тази красота и спокойствие чрез изпитания и болка.

— Ти можеш да предотвратиш онова, което се задава. Да я спреш.

Мориган се обърна към нея и ярките й коси затанцуваха от вятъра:

— Направих това, което бе по силите ми, за да я спра. Избрах вас.

— Не е достатъчно. Вече загубихме един от нас. Беше добър човек.

— Както и мнозина други.

— Такъв ли е законът на съдбата? На по-висшите сили? Толкова суров?

— Висшите сили даряват радост на тези деца, те сътворяват цветята и слънцето. Любовта и насладата. Както и болката и смъртта. Така трябва да бъде.

— Защо?

Богинята се обърна и се усмихна.

— Иначе всичко това би означавало толкова малко. Ти имаш ценна дарба, дете. Но тя е и бреме.

— Използвах тази дарба за унищожение. През целия си живот съм вярвала, учили са ме да ценя всичко, което имам, и никога да не причинявам вреда. А го направих.

Мориган докосна косите й.

— Това е отговорността, която трябва да поемеш срещу злото.

— Никога вече няма да бъда същата — заяви Глена, загледана в морето.

— Не, няма. Но все още не сте готови. Никой от вас. Кръгът ви не е цял.

— Загубихме Кинг.

— Не е загубен. Просто е преминал в друг свят.

— Ние не сме богове, скърбим за смъртта на приятел. За жестоката му участ.

— Ще има още смърт и още скръб.

Глена затвори очи. Много по-трудно й бе да говори за смърт, докато вижда такава красота около себе си.

— Днес ни се струпаха куп добри новини. Искам да се върна при другите.

— Да, трябва да си там. Тя ще донесе кръв и друг вид сила.

— Коя е тя? — обзета от уплаха, Глена рязко се обърна. — Лилит? Идва ли?

— Погледни натам. — Мориган посочи на запад. — Когато блесне светкавица…

Небето притъмня и мълнията излетя от него като стрела, която прониза водната повърхност.

 

 

Когато чу сподавения й плач, Хойт я сграбчи в прегръдката си.

— Тъмно е.

— Скоро ще съмне.

Докосна косите й с устни.

— Задава се буря. Тя идва с нея.

— Сънува ли?

— Мориган ме пренесе в друг свят. — Тя се притисна към него. Беше топъл. Истински. — На някакво прекрасно място. Съвършено и невероятно красиво. После настъпи мрак и светкавица разцепи водата. Чух ги да ръмжат в мрака.

— Вече си тук. В безопасност.

— Никой от вас не е — вдигна устни и отчаяно срещна неговите, — Хойт.

Надигна се над него със стройното си тяло и неустоимия си аромат. Бялата й кожа се открояваше сред избледняващите сенки. Хвана ръцете му и ги притисна към гърдите си. Почувства пак ласката им. Топла и истинска.

Когато пулсът й се учести, пламъците на свещите в стаята затрептяха. Огънят в огнището се пробуди.

— В нас има сила. — Наведе се над него и плъзна устни по лицето и по врата му. — Виж я. Почувствай я. Ето какво сътворяваме заедно.

„Живот“, бе единственото, което й хрумна. Тук бе животът, човешката топлота, силата, която можеше да надвие ледените пръсти на смъртта.

Отново се надигна и го прие дълбоко в себе си. После наведе глава назад, докато насладата се разливаше из тялото й като вино.

Хойт обви ръце около нея, надигна се и когато устните му достигнаха гърдите й, усети ударите на сърцето й. „Живот“, помисли си той. Тук бе животът.

— Обичам те с цялото си същество! — Вече задъхан, жадно всмука плътта й. — Това е нещо повече. Чакам го от първия си миг и ще го пазя до сетния си дъх.

Тя обхвана лицето му и видя отражението си в очите му.

— Във всеки свят. Във всички.

Блаженството я изпълни така бързо, така горещо, че издаде вик.

Докато страстта им бе във вихъра си, тихо настъпи утрото.

 

 

— Трябва ни огън — каза Глена.

Бяха в кулата и разговаряха на кафе с кифлички. Вратата бе здраво заключена и тя бе подсилила ключалката с магия, за да бъде сигурна, че никой няма да влезе, преди да приключат.

— Вълнуващо е.

Очите му все още бяха сънени, тялото — отпуснато.

„Сексът прави чудеса“, помисли си Глена. Самата тя се чувстваше страхотно.

— Сексът за събуждане ти се отразява добре, но не говоря за този огън. Или поне не единствено. Огънят е мощно оръжие срещу онова, с което се борим.

— Ти уби един с него снощи. — Хойт си наля още кафе. Осъзна, че започва да свиква с вкуса му. — Ефективно и бързо, но също и…

— Малко непредсказуемо. Ако не е правилно насочен или някой от нас се намира твърде близо, краят му може да е трагичен. Но… — Потупа с пръсти по чашата си. — Ще се научим да го владеем, да го контролираме. Нали това е нужно? Тренировки.

— Бихме могли да го използваме и за подсилване на другите оръжия. Както ти направи снощи, с огъня върху меча.

— За какво говориш?

— За огъня, който пробяга по меча ти при удара с този на Кийън. — Повдигна вежди, когато долови недоумението му. — Не го призова съзнателно, просто се появи. Страст… в случая — гняв. Страстта, когато се любим. Снощи острието ти пламна — само за миг. Меч с горящо острие. — Стана и закрачи из стаята. — Досега всичките ни опити да създадем защитна зона около къщата се провалят.

— Ще успеем.

— Ще бъде трудно, защото сред нас има вампир. Не можем да направим магия за отблъскване на вампирите, без да отблъснем Кийън. Но ако имаме достатъчно време, може би ще намерим решение. Огънят е не само ефективен, а и прекрасен символ. Можеш да бъдеш сигурен, че ще вдъхва страх у враговете.

— Това изисква дълбоко съсредоточение. Малко е трудно, когато се бориш за живота си.

— Ще тренираме дотогава, докато можем да го постигаме с лекота. Искаше да поработя повече върху магическите техники — ето подходящ повод. Време е да се сдобием със сериозен арсенал. — Върна се до масата и отново седна. — Когато настъпи часът за битката в Галия, ще заминем, въоръжени до зъби.

 

 

Посвети целия ден на подготовка — с или без него. Зарови се в своите книги и в онези, които откри в библиотеката на Кийън.

Когато слънцето залезе, запали свещи за осветление и не обърна внимание на настойчивото удряне на Кийън по вратата. Престори се на глуха за ругатните и виковете му, че било време за тренировка.

Тя тренираше тук.

И щеше да излезе, когато се почувства напълно готова.

 

 

Жената бе млада и свежа. И съвсем сама.

Лора наблюдаваше от сенките, усмихвайки се доволно на късмета си. А така се бе ядосала, когато Лилит я бе изпратила с трима редови войници на малка разузнавателна мисия. Щеше й се да отскочи до някоя кръчма и да се позабавлява, а после да си устрои угощение. Колко време, според Лилит, трябваше да се крият в пещери и да се облизват, когато минава някой случаен турист?

Най-забавното й преживяване от седмици бе хубавият бой, който бе хвърлила на вещицата, и отвличането на чернокожия под носа на досадната свещена бригада.

Искаше й се да си бяха направили бивак, където и да било другаде, но не и на това пусто място. Например в Париж или Прага. Някъде, където е толкова пълно с хора, че би могла да си избере, когото пожелае. Където има шум, биещи сърца и мирис на плът.

Можеше да се закълне, че в тази глупава страна има повече добитък, отколкото хора.

Беше скучно.

Но сега й се разкриваше интересна възможност.

Толкова прелестна. Толкова нещастна.

Тази изглеждаше апетитна закуска, но и добра кандидатка за безсмъртие. Би било забавно Лора да си има ново другарче, особено жена. Новачка, която да обучи за своя партньорка.

Нова играчка, каза си тя, с която да убива безкрайната скука, поне докато започне истинското забавление.

Накъде ли бе тръгнала тази хубавица сама по тъмно с малката си кола? Какъв лош късмет — да спука гума точно тук, на глухия селски път.

„И шлифера си го бива!“, помисли си Лора, докато гледаше как жената изважда крика и резервната гума. Бяха приблизително еднакви на ръст и можеше да получи и хубав шлифер, освен онова, което е в него. Всичката чудесна топла кръв.

— Доведете ми я! — Даде знак на тримата, които седяха до нея.

— Лилит каза да не се храним, докато…

Тя се завъртя — с оголени зъби и гневно святкащи червени очи. Вампирът, който приживе бе изглеждал внушително със сто и двадесет килограмовото си мускулесто тяло, бързо се отказа от възраженията си.

— Осмеляваш се да спориш с мен?

— Не.

Тази бе тук, усещаше глада й. Лилит бе далеч.

— Доведете ми я! — повтори Лора, смушка го в ребрата и закачливо размаха пръст пред лицето му. — Без да вкусвате от нея. Искам я жива. Крайно време е да си намеря партньорка. — Устните й закриха острите зъби и съблазнително се нацупиха. — И внимавайте да не повредите шлифера. Харесва ми.

Изпълзяха от сенките — трима вампири, които някога бяха водили живот на нормални мъже.

Усетиха човешка миризма. При това на жена.

Дълго потисканият им глад се събуди… и единствено страхът от гнева на Лора ги възпря да не нападнат като вълци.

Тя вдигна поглед към тях, когато приближиха. Усмихна им се чаровно и приятелски, изправи се до колата и прокара пръсти през късите си тъмни коси, които оставяха шията й открита в полумрака.

— Надявах се да дойде някой.

— Явно тази вечер имаш късмет — отвърна онзи, когото Лора бе смъмрила, с широка усмивка.

— Да, наистина. Тъмен, пуст път, на затънтено място. Пфу! Страшничко е.

— Би могло да стане и по-страшно.

Застанаха в триъгълник около нея и тя се озова обградена, с колата зад гърба. Направи крачка назад, с широко отвори очи и те издадоха тихо гърлено ръмжене.

— О, господи! Значи сте решили да ме нападнете? Нямам много пари, но…

— Парите не са това, което ни интересува, но ще вземем и тях.

Крикът все още бе в ръцете й и когато го вдигна, онзи, който бе най-близо до нея, се засмя.

— Назад! Стой далеч от мен!

— Металът не е голям проблем за нас. — Втурна се към нея, посегна към шията й — и след миг се превърна в прах.

— Знам, но ето това е.

Размаха кола, който бе държала скрит зад гърба си. Наведе се напред, светкавично ритна единия в корема, блокира удар с лакътя си и прободе следващия. Изчака и последният да се приближи, обезумял от ярост и глад. Стовари крика с все сила върху лицето му. Застана над него в мига, когато онзи падна по гръб на шосето.

— Все пак металът може да се окаже малък проблем — отбеляза тя. — Но ще довършим това.

Заби кола, изправи се и изтупа шлифера си.

— Проклети вампири!

Тръгна обратно към колата си, но се спря и вдигна глава да подуши въздуха — като куче. Разтвори крака, здраво сграбчила крика и кола.

— Хайде, излез да си поиграем, ако ти стиска! — извика тя. — Усещам миризмата ти. Тези тримата не ме затрудниха особено, искам тръпка.

Миризмата започна да отслабва. След няколко мига въздухът отново бе чист. Огледа се и изчака. Най-сетне прибра кола в калъфа на колана си. Когато приключи със смяната на гумата, вдигна поглед към небето.

Облаци бяха закрили луната и от запад звучеше тътен на гръмотевици.

— Задава се буря — промърмори тя.

 

 

В тренировъчната зала Хойт с трясък се приземи по гръб. Усети как всяка кост от тялото му изтрака. Ларкин замахна и доближи кола със затъпен връх до сърцето му.

— Тази вечер те убих шест пъти. Явно не си във форма.

Тихо изруга, когато усети допир на острие до гърлото си.

Мойра отмести ножа, а после се наведе към него с укорителна усмивка.

— Той би станал на прах — със сигурност, но после твоята кръв би изтекла върху останките му.

— Е, ако ще нападаш в гръб…

— Те ще нападат — напомни му Кийън и удостои Мойра с едно от редките си одобрителни кимвания. — И то по няколко наведнъж. Убиваш и продължаваш. Бързо, светкавично, без миг почивка. — Обхвана главата на Мойра с ръце и ги раздвижи, сякаш я извива. — Вече и тримата сте мъртви, защото загубихте твърде много време в приказки. Трябва да бъдете готови да се справяте с множество противници — с меч, с кол или с голи ръце.

Хойт се изправи и изтупа дрехите си.

— Защо не ни демонстрираш?

Кийън повдигна вежди, подразнен от отправеното предизвикателство.

— Е, добре. Всички вие — срещу мен. Ще се постарая да не ви причиня повече болка, отколкото е необходимо.

— Перчиш се. И това са приказки, нали?

Ларкин приклекна и зае бойна поза.

— Просто изтъквам очевидното. — Вдигна притъпения кол и го подаде на Мойра. — Всеки от вас трябва да вижда ходовете на другите, както и моите. Тогава… А, значи реши да се присъединиш към отбора.

— Работя върху нещо. Постигнах известен напредък. — Глена докосна дръжката на камата, която бе закачила на колана си. — Реших да се поразсея. Каква хватка тренирате?

— Ще натрием носа на Кийън.

— О, ще участвам. Оръжия?

— Ваш избор. — Кийън кимна към камата. — Ти, изглежда, си направила своя.

— Не, няма да бъде това. — Тя се приближи и взе друг притъпен кол. — Правила?

В отговор Кийън вдигна Ларкин във въздуха и го повали върху тюфлека.

— Победа. Това е единственото правило.

Когато Хойт пристъпи към него, Кийън пое удара и се остави на инерцията да го издигне във въздуха. Оттласна се с крак от стената и с тялото си блъсна Хойт към Мойра. С този удар повали и двамата.

— Предвиждайте! — повтори той и с почти нехаен ритник накара Ларкин да полети.

Глена грабна един кръст и го задържа пред себе си, докато се придвижваше напред.

— А, хитро! — Ирисите му почервеняха, само по края. Навън отекна гръмотевица. — Щит и оръжие, което би накарало врага да премине в отстъпление. Освен ако…

Той замахна, кръстоса ръката си с нейната и изби кръста. Но при опита му да стори същото и с кола Глена залегна и се плъзна под него.

— Е, това наистина беше умно! — одобрително кимна Кийън и за миг лицето му бе озарено от светкавица, която проблесна отвъд стъклата. — Тя използва ума си, инстинктите си — поне когато няма какво да губи.

Всички го наобиколиха, което бе малък напредък в стратегията им. Не бяха сплотен екип, не действаха като добре смазана машина, но все пак имаха напредък. Докато пристъпваха към него, забеляза, че Ларкин изчаква удобен момент за нападение.

Кийън се насочи към тази част от Кръга, която му се струваше най-уязвима, завъртя се и с една ръка повдигна Мойра. Когато я хвърли, Ларкин инстинктивно се втурна да я хване. За Кийън бе достатъчно да протегне крак и двамата се проснаха на пода с преплетени крайници.

Той се обърна, за да блокира атаката на брат си и го сграбчи за ризата. Мощен удар с глава принуди Хойт да залитне назад и даде на Кийън предимството, което му бе нужно, за да изтръгне кола от ръцете на Глена. Притисна я с гръб към себе си и плътно обви ръка около шията й.

— Е, какво ще направите сега? — попита той останалите. — Една от вас е в ръцете ми. Ще се отдръпнете и ще ми я оставите? Или ще продължите настъплението, рискувайки да счупя врата й като съчка? Голям проблем.

— Или ще ме оставят сама да се погрижа за себе си.

Глена сграбчи верижката на врата си и разлюля кръста пред лицето му.

Кийън я пусна и скочи към тавана. Задържа се във въздуха за миг, а после с лекота се приземи на крака.

— Не е зле. И все пак четиримата едва оцеляхте срещу мен. Ако трябваше да…

В този миг светкавица заслепи всички и ръката му сграбчи кол, подострен достатъчно, за да бъде смъртоносно оръжие, на сантиметри от сърцето му.

— Бих нарекъл това измама — спокойно каза Кийън.

— Отдръпнете се от него!

Обърнаха се и видяха една жена, която прекрачваше прага на терасата, осветена от нова светкавица, раздираща небето зад нея. Беше стройна, облечена с черен кожен шлифер, дълъг до коленете. Тъмните й коси бяха късо подстригани и откриваха високо чело и огромни яркосини очи.

Стовари големия сак, който носеше, на пода и с друг кол в едната ръка и двуостър нож — в другата продължи навътре.

— Коя си ти, по дяволите? — попита Ларкин.

— Мърфи. Блеър Мърфи. Вашата спасителка тази нощ. Как сте могли да пуснете един от тях в къщата, за бога?

— Съвсем случайно аз съм собственикът — осведоми я Кийън. — Това е моята къща.

— Хубаво. Наследниците ти скоро ще празнуват. Казах ви да стоите далеч от него! — сопна се тя, когато Хойт и Ларкин застанаха пред Кийън.

— Наследникът съм аз, неговият брат.

— Той е един от нас — каза Ларкин.

— Не. Не може да бъде.

— Може. — Мойра протегна ръце напред, за да покаже, че са празни, и бавно запристъпва към неканената гостенка. — Няма да ти позволим да го нараниш.

— Когато влязох, ми се стори, че вие правите безуспешни опити да сторите точно това.

— Тренирахме. Той е избран да ни помага.

— Вампир да помага на хора? — Големите й очи се присвиха в израз на любопитство, а може би и насмешка. — Е, човек винаги има какво да научи.

Блеър бавно сниши кола. Кийън побутна защитниците си встрани.

— Какво правиш тук? Как се озова при нас?

— Как ли? С полет на „Еър Лингъс“. Какво? Убивам всяко същество от твоя вид, което се изпречи на пътя ми, с изключение на тук присъстващите, засега.

— Откъде узна за съществуването на неговия вид? — полюбопитства Ларкин.

— Дълга история. — Тя замълча, огледа стаята и замислено повдигна вежди при вида на купчината оръжия. — Добър запас. Брадвите ми вдъхват известно спокойствие.

— Мориган. Мориган каза, че тя ще дойде със светкавица. — Глена докосна ръката на Хойт и тръгна към Блеър. — Мориган те е изпратила.

— Каза, че ще бъдете петима. Не спомена, че в екипа ще има и безсмъртни. — След миг прибра кола в калъфа на колана си. — Но такива са боговете. Винаги ни изправят пред някаква загадка. Слушайте, пътуването ми беше дълго. — Вдигна сака си и преметна дръжката през рамо. — Да ви се намира нещо за ядене?