Хелиодор
Етиопска повест (1)

Книга първа

1. Денят току-що се беше усмихнал и слънцето осветило планинските върхове. Някакви мъже, въоръжени като разбойници, надникнаха от височината, която се надвесва над Херакловото устие^[1] на Нил. Известно време очите им шареха по морето под тях. Отначало хвърляха поглед надалеч по повърхността, но никакъв съд по нея не обещаваше разбойническа плячка. Оттам насочиха очи към близкия бряг. А ето какво имаше там:

На брега се люлееше привързан за въжетата си товарен кораб, без пътници на борда, но претоварен. Това личеше още отдалеч: тежестта му беше изтласкала водата до третия корабен пояс. Целият бряг беше осеян с тела — едни от тях вече мъртви, а други полумъртви, все още в гърчове, което показваше, че битката току-що е завършила. Явно към следите от сражението спадаха жалките останки от нещастно пиршество, което е било прекъснато неочаквано. Едни трапези бяха все още отрупани с ястия, а в други, послужили вместо оръжие, бяха вкопчени ръцете на лежащите върху земята. Защото боят се разразил внезапно. Под някои трапези бяха се захлупили нещастници, които са очаквали така да се спасят. Имаше обърнати надолу кратери, едни изпадали из ръцете на тези, които са пили от тях, а други — из ръцете на онези, които замервали с тях като с камъни. Внезапното нападение ги научило да използуват по нов начин чашите като оръжие. Хората лежаха повалени, едни посечени от секира, втори ударени от камък — изхвърлен на брега от вълните, трети пернати от дърво, четвърти изгорени от главни, един тук, друг там, но повечето бяха погубени от стрели и лъкове.

Божеството беше разположило многолика гледка на малко пространство, беше замърсило виното с кръв, възбудило сред пиршеството битка, примесило убийства с пиянство, възлияния и сеч, и всичко това то откриваше сега пред очите на египетските разбойници.

Те наблюдаваха от върха на височината, но не им беше ясна гледката: победените бяха налице, но никъде не се виждаха победителите, победата беше явна, но плячката не беше докосната, корабът беше сам, изоставен от хората, но неограбен, сякаш варден от мнозина и люшкан спокойно на въжетата. Макар че разбойниците не разбираха какво означава всичко това, пред очите им беше богатата плячка. И като се обявиха за победители, втурнаха се веднага натам.

 

2. А когато слязоха отгоре и наближиха кораба и труповете, попаднаха на още по-необикновена гледка. Наблизо върху скала седеше девойка с невиждана хубост, същинска богиня. Лицето й беше наскърбено от това, което вижда, но излъчваше гордост и благородство. Главата й увенчаваше лавър, на рамото й висеше колчан, лявата ръка облягаше на лъка, а дясната висеше отпусната; лакътят на другата подпираше на дясното коляно, докосваше бузите с пръсти. Наведена надолу, тя впиваше поглед в някакъв младеж на земята. Той беше целият в рани и сякаш се събуждаше от дълбок сън, почти подобен на смъртта, но и в това състояние цъфтеше от мъжка хубост. Страните му, обагрени от слънцето, се кръв, блестяха още по-силно от белота. Очите хлътнали от болка, но видението на девойката теглеше към себе си и ги държеше отворени, се отделят от нея. Той събра сили и след дълбока въздишка зашепна със слаб глас:

— О, сладка моя, наистина ли си жива, и самата стана жертва на тази битка, но не можеш смъртта да се отлъчиш от мен и твоето видение и твоята душа следват моето нещастие?

— От тебе зависи — отвърна девойката — животът ми или гибелта ми. Виждаш ли това оръжие посочи меча на коленете си, — досега не посегнах към него само поради твоето дихание.

При тези думи тя стана от скалата, а разбойниците от почуда и уплаха, сякаш поразени от мълния се укриха из храсталака. Девойката, щом се изправи стори по-висока и по-божествена, а стрелите от движение зазвънтяха, златотканата й дреха на слънцето, косите й, развети под лавровия венец на вакханка, се разпиляха почти върху целия гръб вече от всичко изплаши разбойниците загадъчно това, което ставаше пред очите им. Едни от тях твърдяха, че тя е богиня — Артемида или местната Изида^[2], а други — че е жрица, която, обладана от някое божество, устроила страшната сеч. Тъй предполагаха те, не бяха узнали действителността.

Девойката внезапно се наведе над младежа, прегърна го през сълзи и целувки и му избърса кръвта. Тя го държеше в прегръдката си, но все не й се вярваше, че го прегръща.

При тази гледка египтяните промениха мнението си.

— Може ли тъй да постъпва богиня? — казваха те. — Може ли тъй страстно богиня да целува мъртвец?

Така се поощряваха един друг да отидат по-наблизо и да узнаят истината.

Окуражени, те изтичаха надолу и завариха девойката все още над раните на младежа. Застанаха, без да смеят да произнесат или да сторят нещо. Някакъв шум и сянката на мъжете, на която попадна те й, накараха девойката да повдигне глава. Тя отново, всецяло отдадена на грижите си към този, който лежеше пред нея. Тъй дълбокият копнеж и чистата любов забравят връхлетелите отвън мъки и всякаква радост. И тя насочи поглед и внимание само към любимия.

 

3. След като разбойниците я заобиколиха и застанаха пред нея, сякаш решаваха да предприемат нещо, момичето отново вдигна глава и видя загорелите им лица и отблъскващия им вид.

— Ако вие сте духовете на тези трупове — обърна се към тях, — нямате никакво право да ни безпокоите. Защото повечето загинахте от ръцете един на друг, а тези, които паднахте от мене, станахте жертва на моята самозащита и отмъщение за нахалството си срещу моето благонравие. Ако сте от живите, водите, както виждам, разбойнически живот и идвате тъкмо навреме. Убийте ни и ни освободете от окръжаващите ни отвред беди, сложете край на нашата драма.

Тя им издума така като на сцена, но те не разбраха нито дума и оставиха на място двамата, като се увериха, че най-добрата им стража е тяхната слабост. И се завтекоха към натоварения съд, за да го оплячкосат. Изоставиха другото (имаше много и разнообразни вещи), но изнесоха злато и сребро, скъпоценни камъни и копринени тъкани — толкова, за колкото им стигаха силите. Когато вече сметнаха, че са задигнали достатъчно много — и наистина имаше с какво да наситят дори разбойническата си алчност, — изнесоха плячката на брега за подялба, но не според стойността на всеки трофей, а според тежестта му. А девойката и младежа оставиха за после.

Но в същото време връхлетя друга разбойническа шайка. Начело на отряда стояха двама конници. Щом първите ги видяха, без да се съпротивяват и без да вземат със себе си каквато и да е част от плячката, за да не бъдат преследвани, се впуснаха в стремглаво бягство. Те бяха десетина, а нападателите им се сториха тройно повече.

Девойката и този, който беше пред нея, попаднаха втори път в плен, макар че още не бяха заловени. И тези разбойници се втурнаха към плячката, но се стъписаха от недоумение и почуда пред гледката. Те си помислиха, че многото убийства са дело на първите разбойници. Като видяха девойката в чуждото, скъпо облекло, нехайна към сполетелите я ужасии, като че те не са ставали, цялата в грижи над раните на младежа, страдаща сякаш от собствена болка, учудиха се на красотата и смелостта й. Те се удивиха и на ранения — той лежеше тъй строен и снажен, лека-полека се съвземаше и възвръщаше обикновения си вид.

 

4. Най-после главатарят на разбойниците приближи и сложи ръка върху рамото на девойката, заповяда й да стане и да го последва. Тя не разбра нито една от думите му, но отгатна заповедта и притегли младежа — той също не искаше да се отдели от нея, и като насочи меча към гърдите си, заплаши, че ще се прободе, ако ги разделят. Главатарят на разбойниците разбра част от думите й, повече по жестовете. В същото време, като се надяваше, че ще има в лицето на младежа помощник в големите си предприятия, ако му запази живота, свали от коня му своя оръженосец, слезе и сам той и покачи на конете пленниците. А на другите нареди да овържат плячката и да вървят след тях, самият той притичваше пешком на близко разстояние, да не би някой от тях да се катурне.

Това, което ставаше, не беше никак странно. Сякаш водачът изпълняваше ролята на слуга и победителят прислужваше на пленниците. Така благородството и красотата могат да покорят дори разбойническия нрав и да владеят над грубостта.

 

5. Като изминаха около два стадия покрай брега, свърнаха встрани, оставиха отдясно морето и започнаха да се катерят направо по стръмнината. С мъка прехвърлиха хребета и слязоха от другата страна на планината пред някакво езеро.

А то беше такова. Цялото място египтяните наричат пастирско. Там се е образувала падина, тя приела някои разливи на Нил и се образувало езеро, което по средата е неизмеримо дълбоко, а по краищата преминава в мочурище. Каквото за моретата са крайбрежните ивици, това за езерата са мочурищата. По тези места се разпореждат египетските разбойнически шайки. Там едни обитават малки колиби върху парчета земя, ако такива все пак се подават над водата, други живеят върху лодки, които им служат и за превоз, и за дом. Върху тях жените предат, върху тях раждат. Когато се роди малкото, отначало го хранят с майчиното мляко, а след това с риба от езерото, която сушат на слънце. Щом видят, че новороденото почва да пълзи, връзват го за глезена с ремък, толкова дълъг, че да стига до края на лодката или колибата. Така този ремък на крака му става нещо като своеобразна бавачка.

 

6. Не един пастир се е раждал на това езеро, прехранвал се е от него и е наричал езерото своя родина. То е достатъчно здрава крепост за разбойниците. Затова на него се стича такъв народ. Водата служи за крепостна стена на всички, а с многото тръстика в мочурищата се защищават като с вал. Изсекли са си криви пътечки с много извивки и отклонения, удобни за тях, защото те ги познават, но за другите са непроходими. Така си устроили голяма крепост, за да не бъдат изненадвани от нападения. Ето това е езерото, такива са обитателите му пастири.

 

7. Вече на залез-слънце на него пристигнаха разбойниците начело с главатаря си. Те снеха пленниците от конете и прибраха плячката в лодките. Голяма тълпа от останали на мястото разбойници наизлязоха от разни страни на мочурището и посрещнаха главатаря като някакъв свой цар. А като видяха голямата плячка и забелязаха наистина божествено красивата девойка, помислиха, че техните другари са ограбили някое светилище или богат със злато храм и че са отвлекли самата жрица; или от простодушие предположиха, че са отнесли одухотворената статуя на самата богиня. И като превъзнасяха господаря си за неговата храброст, го придружиха до обиталището му.

То беше едно островче малко по-настрани от другите, устроено само за негов подслон и за малцината негови доверени. Щом той пристигна, нареди на тълпата да се разотиде по домовете, а на следния ден всички да дойдат отново. Самият той остана заедно с малцина от своите. Предложи им малка вечеря, в която участвува и самият той. След това предаде пленниците на някакъв млад грък, който неотдавна беше взет в плен и сега щеше да им служи за преводач. Определи им подслон близо до своята колиба и нареди да се грижат всякак за младежа и преди всичко да пазят девойката от оскърбления. Сам той, изморен от дългия път и от мисли за следващите си дела, се оттегли за сън.

 

8. Над блатото настъпи мълчание и нощта напредна до часа на първата стража^[3]. При отсъствието на шумната тълпа пленниците се отдадоха на скръб и сълзи. Нощта — мисля — възбужда повече страданията, защото слухът и окото не се разсейват, и позволява да се посветим изцяло на своята печал. Девойката, останала сама, дълго плака (според нареждането тя почиваше по-настрани на някаква постелка) и проливаше рой сълзи.

— Аполоне, колко тежко и жестоко ни наказваш за нашите провинения — изплака тя. — Нима не ти са достатъчни наказанията, които вече изтърпяхме — раздялата с близки, пленничеството при пиратите, хилядите опасности по морето, второто пленничество вече на суша у разбойниците и, както изглежда, още по-големите горчивини, които ни очакват? Така докъде ще стигнем? Ако до неопозорена смърт, бих умряла на драго сърце. Но ако някой извърши над мене насилие — което и Теаген още не е извършил, — бих предпочела примката вместо оскърблението. Както съм се опазила чиста, ще се опазя до смъртта си, отнасяйки като прекрасен смъртен покров своето целомъдрие. И по-строг съдник от тебе не ще има!

— Престани! — още преди тя да завърши, я прекъсна Теаген. — Скъпа моя, душа моя Хариклея! Плачът ти е справедлив, но предизвикваш божеството повече, отколкото е необходимо. Не трябва да го укоряваш, а да го умилостивиш. С молитви, а не с укори се склонява по-могъщият.

— Истина, право говориш — отвърна тя. — Но ти как се чувствуваш?

— По-леко — отговори той. — И по-добре от вчера поради превръзката на момчето. Тя успокои възпалената ми рана.

— До зори ще се почувствуваш още по-добре — обади се този, на когото беше поверен техният надзор. — Аз ще ти дам билка, от която след три дни ще ти зараснат раните. Сам съм я изпитал. Откакто ме доведоха тук пленник, щом някой от подчинените на този главатар дойдеше след битка ранен, не бяха необходими много дни за излекуването му, ако употребеше въпросната билка. Това, че полагам грижи за вас, не бива да ви учудва. Защото и вие споделяте моята съдба и ви съжалявам, понеже сте елини, а и аз самият съм елин.

— Елин ли? О, богове! — възкликнаха радостно чужденците. — Истински елин по произход и език! Може би скоро ще дойде отдихът от нашите беди.

— Но как се наричаш? — попита Теаген.

— Кнемон — отвърна той. Откъде си?

— От Атина.

— Как попадна тук?

— Остави. „Защо се ровиш във всичко това?“, както се казва в трагедиите? Не би било подходящо да вмъквам във вашия епизод и моите беди. Няма да ни стигне и останалата част от нощта да разказвам, а вие след многото изпитания имате нужда от сън и почивка.

 

9. Но те не преставаха да настояват и не отстъпваха — най-голяма утеха за тях щяло да бъде да слушат разказ за подобна на тяхната съдба. И най-накрай Кнемон започна:

— Баща ми Аристип, по рождение атинянин, беше член на ареопага^[4] и притежаваше средно състояние. Когато загубих майка си, той се реши на втори брак от страх, че аз, единственият му син, ще му бъда твърде слаба подкрепа. И той доведе у дома изтънчената, но твърде опасна женичка на име Деменета. Щом се настани, тя обсеби напълно баща ми и го принуждаваше да върши всичко по нейна угода. С красотата си смайваше стареца, престараваше се всякак в грижите си за него. Беше способна като никоя друга да привлича към себе си и притежаваше до съвършенство изкуството да съблазнява мъжете. Когато баща ми излизаше, тя стенеше, а когато се завръщаше, се втурваше към него и го кореше: щяла, ако още малко се забавел, да умре от копнеж по него. И при всяка дума го прегръщаше и целуваше през сълзи. Омотан в мрежите й от всичко това, моят баща дишаше само за нея и гледаше само за нея.

Отначало тя се преструваше, че ме има като свой син, и с това спечели Аристип. Нерядко се приближаваше и ме целуваше, винаги щастлива от моето присъствие. Аз също позволявах това, без да подозирам нищо, но все пак се учудвах на тази нейна майчинска нежност към мене. А когато започна все по-дръзко да ме прегръща и целувките й започнаха да стават все по-горещи, отколкото подобаваше, погледът й по-безсрамен, тогава се събуди моето подозрение и започнах да страня от нея: когато се приближеше, побягвах. Но по-нататък… Защо да ви бавя с разказа си за примамките, с които си служеше, за обещанията, които даваше? Наричаше ме ту „най-сладкото момче“, ту след това „младия господар“ и веднага „моето съкровище“ и накратко, примесваше красивите имена с галени, като гледаше с кои повече да ме привлече. Така с по-сериозните се показваше загрижена майка, а с по-неприличните — влюбена.

 

10. Накрая ето какво се случи. Празнувахме Големите Панатенеи, когато атиняните предават по суша кораба на Атина.^[5] Аз бях вече ефеб^[6], пеех в хора в чест на богинята обичайния химн и участвувах в тържественото шествие. Както си бях в празничното облекло, със същата хламида и със същите венци на главата, се завърнах у дома. Когато ме видя, тя загуби самообладание и без да прикрива любовта си, с гола страст се нахвърли върху мене и ме прегърна с думите: „Мой млад Иполите, мой скъп Тезее!“ Представяте ли си в какво състояние изпаднах аз, който и сега при разказа си се изчервявам? Вечерта баща ми участвуваше в гощавката на пританейона^[7] и както следва, участниците в това тържество остават до сутринта на общонародното пиршество. Тя влезе при мене през нощта и се опита да получи някои непозволени удоволствия. Но аз всякак се противях и се отбранявах въпреки всички нейни милувки, обещания, заплахи и тя се отдалечи с тежка и дълбока въздишка. Веднага на другия ден проклетницата започна заговорите си против мене. Най-напред на сутринта не стана от леглото. Щом баща ми се завърна и я попита какво й е, тя се престори на болна. Най-напред нищо не отговори, но след като той настоя и продължи да я разпитва за страданието й, отвърна:

— Този прекрасен младеж, нашият общ син, когото аз често обичах повече и от тебе (да ми бъдат свидетели боговете!), забелязал по някои признаци, че съм бременна — това аз досега криех от тебе, додето не се уверя напълно. Той издебна твоето отсъствие, когато, както и друг път, го укорявах и настоявах да се опомни и да не мисли за хетери и пиянство (поведението му не оставаше незабелязано от мене, но не ти го казвах, за да не подозират, че съм лоша мащеха). Говорех му насаме, да не го принуждавам да се черви, а той — да знаеш с какви думи оскърби и тебе, и мене — аз и сега се срамувам да ти кажа. Отгоре на всичко ме ритна с крак в корема. До какво състояние ме доведе, сега ти виждаш.

 

11. Баща ми, като чул това, не ми каза нищо, не ме попита нищо, той не пожелал да се защитя, напълно убеден, че жена, която е тъй благосклонна към ме не, не може да лъже. И веднага, като ме срещна някъде у дома, без да разбера каквото и да било, започна да ме налага с юмруци. Повика също робите и им нареди да ме бият с камшици, без да зная — което беше нередно — защо ме бият. Щом си насити донякъде гнева, аз го попитах:

— Но, татко, ако не по-рано, то поне сега е справедливо да зная причината за побоя.

— О, преструванко! — отговори той, още повече освирепял. — Иска да научи от мене собствените си нечестиви дела!

Обърна ми гръб и се оттегли при Деменета. А тя (още не беше уталожила гнева си) замисли втори заговор против мене. Тя имаше младичка робиня Тисба, която умееше да свири на китара, с нелоша външност. И я изпратила при мене, като й наредила да се преструва, че е влюбена в мене. Ето така Тисба, която често преди това ме отблъсваше, вече всякак се опитваше да ме примами с погледи, с жестове, със знаци. Аз пък, глупакът, си въобразих, че изведнъж съм и се харесал. И най-накрая я приех, когато се промъкна нощем в моята спалня. А тя дойде и втори път, и пак, и после редовно ме посещаваше. Веднъж настойчиво я посъветвах да бъде предпазлива, да не я забележи господарката.

— Кнемоне — отвърна ми тя, — твърде наивен ми изглеждаш. Ако смяташ, че е тежко да бъда изобличена в общуване с тебе аз, робинята, купената за пари, какво наказание, смяташ, заслужава тази, която твърди, че е благородница и законна съпруга, която знае освен това, че със смърт се наказва изневярата, а прелюбодействува?

— Мълчи! — казах. — Не мога да ти повярвам.

— Но наистина — отговори, — ако поискаш, ще ти предам прелюбодееца на местопрестъплението.

— Щом желаеш — казах. Разбира се, че желая — отговори, — най-напред заради тебе, защото тя те оскърби подло. И не по-малко заради мене, защото страдам безкрайно от всяка нейна безпричинна ревност. Бъди мъж и се реши.

 

12. След като обещах, че ще постъпя така, тя се оттегли. А на третата нощ след това ме вдигна от леглото и ми съобщи, че прелъстителят е вътре, а баща ми — добави тя — неочаквано по някаква работа отишъл в имението си. И той, според уговорката с Деменета, преди малко се вмъкнал при нея. Трябвало да се подготвя и за защита и да взема със себе си меча, за да не допусна да се измъкне този нахалник. Направих така, въоръжих се с нож и последвах Тисба, която осветяваше пътя ми с факел. Упътих се към спалнята. Когато застанах на прага, отвътре проникваше някакъв лъч на светилник. Аз блъснах, гневно отворих затворената врата и се завтекох.

— Къде е негодникът — изкрещях, — прочутият любовник на скромната във всяко отношение съпруга?

И едновременно с тези думи се втурнах, за да убия и двамата.

Но от леглото — о богове! — се надига моят собствен баща, хвърля се пред краката ми и ме замолва:

— Сине мой, почакай малко. Смили се над този, който те роди. Пощади белите ми коси, които те отгледаха. Оскърбихме те, но не заслужаваме смъртно наказание. Не се оставяй изцяло на гнева, не опетнявай ръцете си с бащината кръв.

Той изговори такива и много други жални думи, а аз стоях вцепенен като ударен от мълния. Оглеждах се за Тисба, но не зная как се бе измъкнала. Оглеждах леглото и спалнята, не знаех какво да кажа и какво да сторя. При това из ръката ми изпадна мечът. Деменета веднага се завтече и бързо го вдигна. Баща ми, видял се в безопасност, ми залови ръцете и заповяда да ме оковат, за което Деменета непрекъснато го подсещаше.

— Не те ли предупреждавах по-рано — извика тя, — че трябва да се пазим от това момче? Той само е замислял да издебне удобния случай. Аз погледа му и разбирах помислите му.

— Да, ти го предвиждаше — отвърна той, но аз не ти вярвах.

 

13. Рано сутринта баща ми ме грабна, както си бях, в окови, и ме отведе в народното събрание. Посипа си главата с пепел и рече:

— Не с такава надежда, атиняни, отгледах ей този негодник, мислех си, че ще ми бъде опора на старини. Дадох му навреме възпитание на свободно роден и го пратих да се учи на писмо, вмъкнах го във фратрията^[8] и в родовия регистър, вредих го между ефебите, обявих го съобразно със закона за ваш съгражданин. Той беше надеждата на целия ми живот. Но като забрави той най-напред опозори мене, после нанесе побой над ето тази моя законна съпруга Най-после се вмъкна нощем с меч в ръка при мене и ме нападна. Насмалко да стане отцеубиец, ако не беше го възпряла щастливата случайност: от неочаквана уплаха изпусна из ръка меча си. И аз се обръщам към вас и ви го предоставям. Не желая да стана негов убиец, ако и законът да позволява това. На вас оставям всичко. Смятам за по-добре чрез съд, а не чрез убийство да накажа сина си.^[9]

И той заплака. Деменета също се разхълца и привидно показа, че страда за мене, наричайки ме нещастник, който, макар и заслужено, тъй млад ще умре, настроен от нечестиви демони срещу родителите си. Със своите сълзи тя не толкова ме оплакваше, колкото със свидетелството си потвърждаваше истинността на обвинението. Когато пожелах да дадат и на мене думата, съдебният писар се приближи и ми зададе краткия въпрос, дали съм влязъл при баща си с меча. Отговорих, че съм влязъл, но „чуйте какво!“. Веднага всички се развикаха и решиха, че не бива да ми позволяват да се защитя. Едни предложиха да ме убият с камъни, а други — да ме предадат на палача и да ме хвърлят в пропастта. Докато сред целия този шум гласуваха за наказанието ми, аз викнах: „О, мащехо! Заради мащеха загивам, мащеха ме погубва в съда!“ Думите ми стигнаха до слуха на повечето и наистина ги разколебаха. Но и тогава те не ме изслушаха, защото народът беше обзет от непрестанно вълнение.

 

14. Така аз напуснах бащиното огнище и родината, но не остана без наказание и омразната на боговете Деменета. Как стана това, ще чуете после. Сега трябва да спим. Нощта вече напредна, а вие се нуждаете от дълъг отдих.

— Но ти още повече ще ни измъчиш — каза Теаген, — ако прекъснеш разказа си и оставиш проклетата Деменета без да си отмъстиш.

— Тогава добре — отговори Кнемон, — щом искате, слушайте по-нататък. След съда се отправих към Пирея. Тъкмо случих кораб да заминава за Егина, където, както научих, съм имал братовчеди по майчина линия. Като пристигнах там, намерих тези, които търсих, и отначало се чувствувах не съвсем зле. Но на дванадесетия ден, като се разхождах, както обикновено излязох на пристанището. Тъкмо тогава пристигна някаква платноходка. Спрях се за малко да погледам откъде е и какви хора вози. Още не беше спусната стълбата, и някой скочи на брега, завтече се и ме прегърна. Това беше Харий, приятел от младите ми години.

— Кнемоне — извика, — радостни известия ти нося. Твоята неприятелка понесе наказанието си. Деменета е мъртва.

— Първо здравей, Харие — възразих му. — Защо бързаш с добрата вест, сякаш носиш и лоша? Разкажи ми как умря. Твърде се боя, да не би да я е постигнала естествена смърт, та да избегне това, което си заслужи.

Никога не ни изоставя съвсем правосъдието, както твърди Хезиод — каза Харий. — Дори някога да закъснее, известно време да забави отмъщението, не изпуска остро око от такива престъпления. Както не отмина и престъпницата Деменета. Нищо от това, което се случило или казало, не остана скрито от мене, защото Тисба поради дружбата си с мене всичко ми разказва. След твоето несправедливо заточение баща ти, мъчен от разкаяние за случката, се поселил в някакво далечно имение самотен и живеел там „глождещ сърцето си“, както казва поетът. А Деменета започнали да преследват ериниите, нейната любов към теб преминала в твое отсъствие в бяс, не преставала да плаче привидно за тебе, а в същност за себе си, тя ден и нощ зовяла „Кнемоне!“, наричайки те „моето сладко момче“, „душичката ми“. Приятелките й, които я посещавали, силно се учудвали и я хвалели за майчинската любов на мащехата, опитвали се да я успокояват и окуражават. А тя отвръщала, че нейната болка е безутешна и че другите не могат да подозират какви остени я бодат в сърцето.

 

15. Когато оставала насаме с Тисба, сипела укори връз нея, че й направила лоша услуга. Твърдяла, че тя се престарала в жестокостта си, а не подпомогнала любовта й. Показала се и от изречена дума по-бърза да й отнеме любимия, не я оставила дори да ме предума. Станало съвсем ясно, че ще стори някакво зло на Тисба. А тя, като видяла, че Деменета все повече се разгневява и че в скръбта си от любовно безумие е способна на всяко коварство, решила да избърза и да я изпревари, та с хитрия си план да постигне своето спасение.

— Защо тъй, господарко — казала й, — като се приближила до нея, — защо напразно укоряваш прислужничката си? Аз изпълнявам и сега, и винаги само твоята воля. Ако нещо не е станало според очакването, виновна е случайността. Аз съм готова, ако заповядаш, да измисля някакво средство да те избавя от бедата.

— Кой, моя мила, ще се намери — отговорила Деменета — да ми помогне, когато сега той е далече и меката присъда на съдиите ми отне надеждата? Ако Кнемон беше убит с камъни, ако беше погребан, заедно с него щеше да умре и моята страст. Защото изчезне ли надеждата, изчезва и любовта; щом нищо повече не се очаква отникъде, страдащите престават да страдат. Но сега си въобразявам, че го виждам, самоизмамвам се, че го чувам, срамувам се, че той ме укорява за незаслуженото коварство. Понякога ми се струва, че той ще се върне при мене и пак ще се наслаждаваме един на друг, или че сама ще отида при него, в който и край на света да се намира. Това ме изгаря, това ме подлудява. Но, богове, аз си заслужавам страданието. Защо не се опитах да спечеля сърцето му, а заговорничех против него? Защо не го умолявах, а го преследвах? Най-напред той се възпротиви — съвсем естествено! — не е искал да опетни не чуждо, а бащиното ложе. Може би с време щеше да стане по-отзивчив, с убеждаване щеше да се промени. Но аз като див звяр и неукротима, сякаш не любеща, а властвуваща, сметнах за престъпление, че не се подчинява на заповедта ми и пренебрегва Деменета, понеже далеч я надминава по хубост. Но, сладка Тисба, за какво лесно средство спомена?

— О, господарко — отвърнала Тисба, за мнозина Кнемон е излязъл от града и напуснал Атика, подчинил се на решението на съда. Но аз, която съм винаги на твоите услуги, подразбрах, че той се крие в предградието. Може би си чувала за флейтистката Арсиноя. С нея той поддържа любовни връзки. След нещастието момичето го прие и го укрива при себе си с обещанието, че ще отпътува заедно с него в чужбина, крие го дотогава, докато се приготви.

— Щастлива Арсиноя! — изхълцала Деменета — и поради предишната й близост с Кнемон, и сега за пред стоящото им пътешествие! Но какво общо има това с мене?

— Много, господарко — отговорила Тисба. — Аз ще се престоря, че обичам Кнемон, ще поканя Арсиноя, която ми е отдавнашна приятелка по занаят, и ще я помоля да ме въведе на нейно място при него през нощта. Ако това стане, ще можеш да отидеш ти и да се представиш като Арсиноя. Да влезеш при него вместо нея. Аз пък ще се погрижа и ще го подготвя да дойде малко пийнал. Ако добиеш това, което желаеш, навярно ще се откажеш от любовта. У много жени след първия път е угасвало желанието, пресищането в любовта означава нейния край. Ако все пак тя оцелее, което дано не стане, казват, че има и друг план. Но сега да се погрижим за първия.

 

16. Деменета одобрила плана и настояла пред нея да се заеме по-скоро с изпълнението му. Тисба поискала от господарката да й даде срок от един ден да уреди работата, отишла при Арсиноя и я попитала.

— Познаваш ли Теледем?

Когато тя отговорила утвърдително, я помолила:

— Дай ни подслон за днес. Аз съм му обещала нощта. Той ще дойде пръв, а аз, след като настаня господарката си на леглото.

След това притичала до Аристип в имението му.

— Господарю — му казала, — ида при тебе да се самообвиня, а ти постъпи с мене, както поискаш. Отчасти ти поради мене загуби своя собствен син без да го желаех, но все пак станах съучастничка. Забелязах, че господарката не живее както е редно позори леглото ти. Уплаших се за себе си, да не ме случи беда, ако работата се разкрие от друг. Страдах също заради тебе, че си обкръжил с внимание и грижи съпругата си, а тя така ти се отплаща. От страх да ти кажа направо, съобщих на младия господар, като влязох при него през нощта, за да не забележи никой. Разказах му, че с господарката спи нейният любовник. А той (защото, както знаеш, беше оскърбен от нея) помислил, че точно тогава прелюбодеецът се намира при нея. Изпълнен от неукротим гняв, грабна меча и макар че се опитах да го възпра и му говорех, че няма нищо подобно в момента, не ми обърна внимание или помисли, че аз съм променила намерението си и се втурна бясно в спалнята. Каквото се случи по-късно, ти е известно. Ако желаеш, сега можеш да се оправдаеш пред сина си, макар че той е в изгнание, а нея да накажеш за оскърблението към вас двамата. Аз ще ти покажа днес Деменета в обятията на любовника й в един чужд дом извън града.

— Ако направиш това — казал Аристип — ще ти се отплатя, като ти възвърна свободата, а аз ще заживея отново само когато отмъстя на омразницата. Отдавна се измъчвам в себе си, подозирах, но поради липса на доказателства си мълчах. А какво трябва да се прави?

— Знаеш градината — отговорила тя, — където се издига паметникът на епикурейците^[10]. Ела привечер там и ме почакай.

 

17. И веднага притичала до Деменета:

— Премени се — й казала. — Трябва да отидеш пременена. Всичко, както ти обещах, е готово.

Господарката я прегърнала и сторила както прислужничката я посъветвала. Привечер Тисба я взела и повела към определеното място. Когато наближили, казала й да почака малко, а самата тя избързала напред и помолила Арсиноя да мине в друга стая, за да я остави насаме с младежа; той бил още неопитен в тайните на Афродита и се изчервявал Арсиноя постъпила според молбата й. Тисба въвела Деменета, настанила я на леглото и изнесла светилника, за да не я познаеш, макар че ти беше тогава в Егина. Поръчала й да задоволява страстта си.

— Аз пък отивам сега за младежа — казала — и ще го доведа след малко. Той е сега на чашка у съседите.

Излязла веднага и намерила Аристип на уреченото място. Започнала да го увещава да изненада и окове любовника. Аристип я последвал, втурнал се и влязъл в стаята, като при слабата лунна светлина трудно намерил леглото.

— Ето, пипнах те, богоомразнице — изкрещял.

А Тисба веднага, като чула тези думи, хлопнала с всичка сила вратата и извикала:

— Жалко, развратникът ни се изплъзна. Внимавам, господарю, да не ти избяга и тази.

— Не се безпокой — отговорил той. — Както исках, здраво държа тази развратница.

Хванал и повлякъл я към града. Тя веднага осъзнала положението, в което изпаднала — пропадането на надеждите й, позора, който я очаква, наказанието според закона. Засрамена, че е заловена, вбесена, че е подведена. Когато минавали покрай кладенеца при Академията^[11] (мястото ти е познато), където военачалниците принасят на героите^[12] заветните от деди жертви, изплъзнала се внезапно из ръцете на стареца и се хвърлила надолу с главата. Тъй зле завършила злата, а Аристип си рекъл:

— Ето сама си изкупи вината пред мене, без да дочака наказанието на закона.

На следния ден той разказал всичко в народното събрание и обиколил приятели и познати, за да получи, макар и много трудно, твоето помилване и да издействува връщането ти — а той самият е един от съдебните заседатели. Дали е успял, не мога да ти кажа. Защото, както виждаш, дойдох тук по моя собствена работа. А трябва да почакаш народът да се съгласи с твоето връщане и баща ти да дойде да те търси. Това той обеща.

 

18. Това ми разказа Харий. А за останалото, как попаднах тук, и какви премеждия преживях, са нужни по-продължителен разказ и повече време.

И Кнемон веднага заплака. Заплакаха и двамата млади по повод на неговата съдба, но и всеки за своето нещастие. Щяха още дълго да ридаят, ако след успокоителните сълзи сънят не надви воплите им. Така те заспаха. Също Тиамид (така се наричаше главатарят на разбойниците) почиваше през по-голямата част от нощта. Но внезапно се стресна от някакви блуждаещи съновидения и остана буден в размисъл за тяхното разтълкуване.

Около времето, когато пропяват петлите (дали, както обясняват, поради някакъв инстинкт при поврата на слънцето към нас се събуждат да поздравят бога, или поради топлината и от желание да се пораздвижат, по-скоро да си клъвнат, събуждат за труд с гласа си своите съжители), му се беше присънил следния божествен сън:

Той се видя в родния си град Мемфис влязъл в храма на Изида. Цялото светилище му се струваше осветено като от факелен блясък, олтарите и жертвениците, овлажнени от кръв, бяха отрупани с всякакви жертвени животни, около всички входове и колонади гъмжеше шумяща и ликуваща тълпа. Когато навлезе във вътрешността на храма богинята го посрещна и му предаде Хариклея с думите:

— Предавам ти, Тиамиде, тази девица. Тя ще ти принадлежи, но ти не ще я притежаваш. Ти ще извършиш престъпление към чужденката и ще я убиеш, но тя не ще умре.

След като видя съня, Тиамид не знаеше що да прави, но преценяваше, така или иначе какво означава. Като не намери друго обяснение, разтълкува го според желанието си. Думите „ще ти принадлежи“ и „не ще я притежаваш“ си обясни така: „като жена, не като девойка“, а „ще я убиеш“ отнесе към накърняването на девствеността й, от което Хариклея не ще умре.

 

19. По този начин той си обясни съня, защото това му подсказваше неговото страстно желание. На сутринта заповяда да се съберат първите му помощници и нареди да изнесат на средата плячката, като за по-тържествено я нарече трофеи. Поръча да дойде също Кнемон заедно с надзираваните от него пленници. — Каква ли участ ни очаква? — възкликнаха те, когато ги доведоха, и почнаха да молят настойчиво Кнемон да им помага според възможностите си. Той обеща и се опита да им вдъхне кураж, уверяваше ги, че главатарят в същност нямал варварски нрав. Бил благовъзпитан, защото произхождал от добро семейство, но по принуда избрал този начин на живот. Когато ги доведоха и се събраха останалите разбойници, Тиамид седна на едно възвишение, провъзгласи острова за място на народното събрание и на Кнемон да превежда на пленниците /той вече беше научил езика на египтяните, а Тиамид не знаеше добре елински).

— Другари по оръжие — обърна се той, — знаете моето отношение към вас. Аз никога не съм го крил.

Както знаете, син съм на предсказател от Мемфис. След оттеглянето на баща ми от жречеството бях противозаконно изместен от моя по-малък брат. Дойдох при вас за да отмъстя и да възстановя честта си. Удостоен да ви стана водач, до днес не съм обсебвал нищо повече от това, което получава всеки. При подялба на плячка съм делил всичко поравно, при разпродажба на пленници отдавах полученото за общността. Смятах, че истинският водач трябва да понася по-голямата част от опасностите, а да взема поравно от придобитото. Яките пленени мъже, които могат да ни бъдат полезни със силата си, причислявах към вас, а по-слабите продавах. Насилия над жени не упражнявах, знатните освобождавах срещу откуп или само от състрадание към нещастната им съдба, а по-простите, които не пленничеството, а по-скоро предишния им живот е принуждавал да робуват, разпределях между всички ви за прислуга. Но сега искам от вас определена част от военната плячка — ей тази девойка чужденка. Аз мога сам да си я взема, но мисля, че е по-добре да я получа от вас. Глупаво би било да придобия пленницата насила, та да изглежда, че това е против волята на моите другари. Но и нея искам от вас не като дар. В замяна аз се отказвам от всякакво друго участие в плячката. Жреческият род пренебрегва даровете на чувствената Афродита^[13], аз желая да я взема не за мое удоволствие, а за продължение на рода.

 

20. Искам да ви изложа моите основания. Първо, изглежда, че тя има благороден произход. Съдя по намерените при нея съкровища и по това, че не падна духом в нещастията, но запази благородството от предишните дни. Освен това откривам у нея добра и чиста душа. Защото, ако с външността си превъзхожда всички жени, със свенливия си поглед печели уважението на тези, които я видят. Как тогава да не е естествено, че предизвиква най-добра представа за себе си? Но най-важното, което ме пленява: тя ми изглежда жрица на някой бог. Смята за непристойно и непозволено дори в беди да свали свещената дреха и венеца.

 

21. Може ли, тук присъствуващи, за мъж от жреческото съсловие да има брак, по-достоен отколкото съчетаване с посветена на божеството? С радост всички одобриха думите му и му пожелаха да сключи в щастлив ден брака.

— Благодаря ви — продължи той. — Бих направил необходимото, но преди това нека чуя какво мисли самата девойка. Ако трябваше да прибягна до закона на силата, моята воля е достатъчна. Този, който може да действува с насилие, няма нужда да пита. Но за истински брак е необходимо съгласието и на двете страни.

След това се обърна към Хариклея:

— Какво мислиш, девойко, за свързването ни в брак — я попита и в същото време пожела да научи имената и произхода на двамата.

Дълго време Хариклея държеше погледа си прикован към земята и често поклащаше глава, сякаш подбираше думи за мислите си. След това се обърна към Тиамид и го смая още по-силно от преди с красотата си (от вълнение страните й бяха заруменели, погледът й бе станал по-жив).

— Повече — започна тя, а Кнемон превеждаше — думата ще подхожда на брат ми Теаген. Мисля, че на жената прилича мълчанието, а на мъжа речта пред мъжете.

 

22. Но тъй като дадоха и на мене думата — и направихте като първо доказателство за вашето великодушие, че се опитвате да наложите правата си повече чрез убеждение, отколкото със сила като спазвате справедливостта — и понеже всички въпроси се отнасят лично до мене, принудена съм да престъпя моите и на всяка девойка норми и да отговоря на въпроса на победителя за брака, и то в присъствието на толкова мъже.

Що се отнася до нас двамата, ще кажа: Що се отнася до нас двамата, ще кажа. По произход сме йонийци, родени сме в Ефес в знатно семейство, родителите ни още са живи. Според тамошните закони падна ни се по жребий да служим като жреци — аз на Артемида, а брат ми — на Аполон. Срокът на тази служба е едногодишен. След като измина това време, потеглихме като пратеници за Делос^[14]. Там трябваше да устроим музически и гимнастически състезания^[15], след което по обичай от дедите да напуснем жречеството. Корабът беше натоварен със злато, сребро, одеяния и всичко друго, което е необходимо за игрите и за общонародното пиршество. Ние отплавахме, а родителите ни, вече в напреднала възраст, от страх пред морското плаване си останаха у дома. Много от нашите съграждани се качиха на същия кораб или на свои собствени плавателни съдове. Когато вече бяхме изминали по-голямата част от пътя, изведнъж се разрази буря — насрещният вятър, ураганните вихри и вълните разбушуваха морето и отклониха кораба от прекия му път. Кормчията се оказа безпомощен срещу връхлетялата беда, не можа да спре люшкането на кораба и остави кормилото на случая. Седем дни и нощи бяхме подмятани от непрестанната буря и накрая бяхме изхвърлени на този бряг, където вие ни пленихте. Там видяхте голямата сеч — при угощението, което ние дадохме в чест на спасението си, моряците се наговорили да ни погубят заради съкровищата, в голямата беда и в нещастието всички наши близки, а и самите бунтовници погубваха и погинаха. От всички оцеляхме само ние — о, да не беше се случвало това! — спасени жалки останки. Единственото ни щастие в нещастието беше, че някой бог ни предаде във ваши ръце, и ние, които се бояхме от смъртта, трябва сега да се готвим за сватба, от която съвсем не желая да се отказвам. За една пленница най-голямото щастие е да я пожелае победителят за съпруга. За девойка, посветена на божеството, се явява божи промисъл да принадлежи на жречески син, който след време по божествена воля ще стане и жрец. Само за едно, Тиамиде, те моля и обещай ми го. Позволи най-напред да отида в някой град, или където има олтар или храм на Аполон, там да сваля от себе си жречеството и ей тези жречески белези. По-добре в Мемфис, когато и ти бъдеш удостоен с жреческото звание. Тогава сватбеното тържество ще бъде по-весело, като се свърже с твоята победа, и ще се отпразнува, когато успеем. Дали пък преди това, оставям ти да решиш. Но нека първо спазя бащиния обичай. Зная, че ще се съгласиш, защото, както казваш, от малък си посветен на служба на боговете и спазваш светостта на божествените закони.

 

23. Тук тя прекъсна речта си и избухна в сълзи. Всички присъствуващи й дадоха право, насърчаваха я да постъпи така и изразяваха своето съгласие. Съгласи се също и Тиамид, отчасти доброволно, отчасти от немай-къде. Влюбен страстно в Хариклея, за него и едни час отсрочка значеше цяла вечност, но омагьосан от думите й като от сирена, беше принуден да отстъпи; още повече, че си спомни съня, който му предвещаваше брак в Мемфис. И той разпусна събранието, след като разпредели плячката — много от скъпоценностите сам си остави с доброволното съгласие на другите.

24. Тиамид заповяда да се готвят да нападнат на десетия ден Мемфис. А на двамата млади елини определи предишната колиба. По негово нареждане пак остана заедно с тях Кнемон, вече не като страж, а като придружител. Обноските на Тиамид станаха по-нежни от преди, от уважение към сестра му той приемаше също и Теаген на собствената си трапеза. Но реши да не вижда самата Хариклея, да не би нейният поглед да възбуди желанието му, та да престъпи взетото решение и даденото обещание.

И оттогава Тиамид се отказа от всякаква среща с девойката, защото мислеше, че е невъзможно да я гледа и да се овладява. А Кнемон, докато всички се разотиваха бързо всеки на своя страна по пръснатите си колиби, се отдели малко по-надалеч от езерото, за да търси билката, която предишния ден беше обещал на Теаген.

 

25. Когато се видя насаме, Теаген избухна в сълзи и плач. Без да каже нещо на Хариклея, той призоваваше непрекъснато боговете за свидетели. Тя го запита дали оплаква старите и общи нещастия, или го е сполетяло нещо ново, а Теаген отговори:

— Какво по-ново и по-лошо от престъпването на клетви и обещания, когато Хариклея ме забравя и обещава брак на друг?

— Замълчи — прекъсна го девойката — и не ме измъчвай повече от нещастието! След толкова доказателства на моята вярност не бива да ме подозираш заради случайни думи, изречени за наша полза. Иначе ще изглежда, че ти повече си се променил, отколкото според тебе аз съм променена. Наистина съм нещастна, не отричам. Но няма на земята никаква сила, която да ме принуди да не бъда разумна. Само веднъж, зная, проявих слабост от любов към тебе, но то беше в границите на позволеното. Не като на любовник ти отстъпих, но отначало като на бъдещ съпруг, на когото се обрекох. И досега останах чиста и се пазя от сношение с тебе, често съм отблъсвала твоите пориви, очаквайки нашия брачен съюз, уговорен още отначало между нас с клетва пред всички. Нима си тъй глупав да мислиш, че предпочитам този чужденец пред елина, разбойника пред любимия?

— Но какво означаваше красивата ти публична реч — запита Теаген. — Че ме представи за твой брат, е прекалено умно, за да отклони занапред Тиамид от ревност спрямо нас и да ни позволява да оставаме без страх заедно един с друг. Разбирам също историята с Йония и с пътуването до Делос. То беше, за да прикрие и наистина да заблуди слушателите.

 

26. Но че на драго сърце се съгласяваш на брак и определяш точно момента, това не мога и не желая да разбера. Бих предпочел да потъна в земята, отколкото да видя такъв края на моите страдания и надежди по тебе.

Хариклея прегърна Теаген, целува го продължително и го обля със сълзите си.

— Как се радвам — рече тя — да чуя твоите опасения за мене! Ти показа, че и след многото бедствия твоята любов към мене не се е накърнила. Но вярвай, Теагене, че сега не бихме разговаряли за това, ако не бяхме си дали нашето обещание. Когато надделява страстта, твърдото упорство, както знаеш, още повече усилва похотта на силния, докато примирителната реч, отзивчива на желанието, омекотява първия бушуващ порив и успокоява остротата на копнежа със сладостта на обещанието. Според мене които любят по-грубо, смятат обещанието за първо доказателство; като повярват чрез него, че са постигнали победа, приспиваш) от надеждата, се чувствуват по-спокойни. Това имах пред вид самата аз, когато обричах себе си, а останалото предоставих на боговете и на съдбата, която бди още отначало над нашата любов. Един или два дни често донасят спасение, а съдбата дарява на хората това, което те не получават и след много умувания. Така с измислиците си аз отсрочих настоящата заплаха, като отклоних явната опасност с неясни обещания. И така, най-сладки мой, ние трябва да пазим измислицата като измислица и да не се издаваме не само пред другите, но дори пред Кнемон. Той е великодушен към нас и е елин, но преди всичко е пленник и ако се наложи, ще предпочете да угоди на победителя. Нито поради продължително приятелство, нито поради кръвно родство сме сигурни в неговата вярност. Затова, ако някак се усъмни в нашите отношения, най-напред трябва да отричаме. Понякога и лъжата е оправдана, ако е полезна на този, който я изрича, и не вреди на този, който я чува.

 

27. Докато с такива и подобни думи Хариклея успокояваше Теаген, Кнемон се втурна извънредно бързо, като с лицето си издаваше своето голямо вълнение.

— Ето, нося ти билката, Теагене — извика, — погрижи се да наложиш с нея раните. Но сега трябва да се готвим за нови рани и сеч!

Теаген го помоли да се изрази по-ясно.

— Не е време сега — отвърна Кнемон — за разговори. Струва ми се, че действията ще изпреварят думите. Но последвай ме веднага. Да дойде и Хариклея.

Той поведе двамата и ги заведе при Тиамид, който в това време лъскаше шлема си и точеше копието.

— Тъкмо над оръжието те сварвам — извика Кнемон. — Въоръжи се и заповядай на твоите хора да сторят същото. Обградени сме от неприятелско множество както никога преди. Те са толкова близо, че вече надничат от съседния хълм. Като ги видях, притичах с все сили да те предупредя за нападението, никъде не спирах, но когото можах, призовах да се готви.

 

28. При това известие Тиамид скочи и първият му въпрос беше къде е Хариклея, сякаш се боеше повече за нея, отколкото за себе си. Когато Кнемон му я показа — тя беше застанала наблизо до вратата.

— Вземи я, драги, и заведи я в пещерата — обърна се само към него, — където са в безопасност нашите съкровища, и като сложиш похлупака на входа, както знаеш, веднага се върни. За войната ще се погрижим ние.

И Тиамид нареди на щитоносеца да доведе жертвено животно, за да го принесат на местните богове, преди да се втурнат в битката.

Кнемон изпълни заповедта — поведе Хариклея, която плачеше и непрекъснато се обръщаше към Теаген, и я вмъкна в пещерата. Тя не беше като многото творения на природата върху земята и под земята, разтворила се от само себе си, а беше издълбана от разбойническото изкуство, но подражаваше природата. Изровена от ръцете на египтяните, тя бе грижливо издълбана, за да пази плячката.

 

29. Беше направена ето така: Входът й представляваше тесен и тъмен проход под вратата на скривалището. Така че прагът й същевременно беше втора врата, която при нужда води към него. Той можеше лесно да се свали или да се вдигне. Оттам входът се разклоняваше безредно в криви ходници. Проходите и пътищата към вътрешността му се отклоняваха изкусно всеки на своя страна, ту преминаваха един в друг и се преплитаха като корените на дърветата, накрая се събираха на дъното на широко място, където проникваше слаба светлинка от някакъв разсед от височина в края на езерото.

Щом Кнемон вмъкна вътре Хариклея и благодарение на опитността си я заведе до края, опита се да й вдъхне смелост и обеща да се върне вечерта заедно с Теаген (защото не щял да го остави да се бие срещу неприятелите, а щял да му помогне да се измъкне от битката). Тя не можа дума да отвърне, сякаш бе сломена от смъртна беда и сякаш лишена от Теаген, беше лишена от живота, без да може дъх да поеме и дума да произнесе.

Кнемон напусна пещерата и намести прага, просълзен и за своята неволя, и за участта на девойката, понеже почти жива я погреба и предаде на нощта и тъмнината най-светлото същество на света — Хариклея. Когато се върна при Тиамид, намери го пламнал от жажда за бой. Той се беше въоръжил блестящо заедно с Теаген, събрал около себе си своите хора и ги възпламеняваше с речта си. Застанал сред тях, той говореше:

— Бойни другари, нима трябва да ви увещавам с много думи, вие не се нуждаете от напомняне. Вие винаги сте смятали, че животът ви е война. А сега при неочакваното нападение на противника нямаме време за речи. Неприятелите вече напредват и ако не се опълчим с всички сили да се защитим еднакво упорито, значи да забравим дълга си. Защото знаем, че не става дума за жените и децата, което само по себе си би било достатъчно да събуди решителността на мнозина (точно това е от по-малко значение за нас — което остане след победата, ще бъде наше). Тук става въпрос за собствения ни живот (никога война между разбойници не е завършвала с преговори и с примирие, трябва или да оцелеем и да победим, или победени да умрем). Така че нека се нахвърлим срещу наши те най-върли врагове, като напрегнем души и тела.

 

30. Каза така и се огледа за щитоносеца си, няколко пъти извика името Термутид. Но след като той не се обади, изрече по негов адрес грозни заплахи и побърза към своята лодка. Битката вече беше пламнала и можеше да се види как разбойниците, които живееха на края на езерото, попадаха в ръцете на враговете. Нападателите подпалиха лодките и колибите на заловените или на спасилите се в бягство. Огънят оттам се разпространяваше из близкото тресавище и унищожаваше гъстата тръстика. Неописуемият огнен блясък беше непоносим за очите, силният трясък оглушаваше слуха. Войната се виждаше и чуваше във всичките си образи.

Местните жители се отбраняваха с голяма воля и храброст, но поради числеността на нападателите и ненадейността на нападението неприятелите имаха надмощие, те унищожаваха едни от разбойниците по суша, потопяваха в блатото другите заедно с лодките и колибите им. Във въздуха се вдигна ужасна врява — биеха се и на брега, и във водата, погубваха и погиваха, езерото почервеня от кръв, огънят и водата се смесиха.

При тази гледка и глъч Тиамид спомни съня си, в който видя Изида и целия храм, изпълнен с факли и жертвоприношения. Стори му се, че това е същото, което видя в съня, но на което даде обратно тълкувание — Хариклея му принадлежеше, но той не ще я притежава, защото войната му я отнема, той ще я убие, без да я рани — с меч, но не по закона на Афродита. Много хули той произнесе тогава по адрес на богинята измамница. При ужасната мисъл, че някой друг може да похити Хариклея, нареди на хората си да се задържат по местата си, те трябва да продължат боя, като се укриват около острова, да предприемат внезапни набези (но и така едва биха се отбранявали от по-многобройния неприятел). А сам той, под предлог, че търси Термутид и че ще се моли на боговете на домашното огнище, се насочи обезумял към обиталището, без да позволи на когото и да било да го последва.

Трудно се успокоява нравът на варварина, щом си науми нещо. Когато се отчае за собственото си спасение, той обикновено премахва предварително всичко, което му е скъпо, за да бъде заедно с него и след смъртта му или за да го изтръгне от чужди ръце и оскърбления.

Поради същите чувства и Тиамид, забравил за всичко, както бе попаднал в мрежата на неприятелите, овладян от любов, ревност и безумие, пристигна с невероятна бързина до пещерата. Скочи долу и викайки силно и продължително нещо по египетски, попадна при входа на някаква жена. Тя го заговори по елински. Привлечен от нейния глас, я хвана с лява ръка за главата и заби меча си дълбоко до гърдата й.

 

31. Нещастницата рухна и издаде последен покъртителен вопъл. Той побягна обратно, намести прага и посипа малко пръст отгоре.

— Нека това да ти бъде моят сватбен дар — изрече просълзен и се завърна в лодката си. Завари другите както се готвеха за бягство. Неприятелите вече се виждаха наблизо, а Термутид беше пристигнал с жертвената овца в ръце. Тиамид го нахока и заяви, че сам той вече принесъл най-хубавата жертва. И скочи в лодката заедно с Термутид и един лодкар. Защото езерните лодки не побират повече, те са еднодръвки и се състоят само от един грубо издълбан по-дебел ствол. С друга лодка потеглиха Теаген и Кнемон, и други разбойници с други лодки, така се накачиха всички.

Когато се отдалечиха на известно разстояние от острова, те по-скоро заплаваха покрай него, отколкото да се отделят от него, прибраха греблата и построиха лодките в редица с носовете напред, за да посрещнат неприятелите. Но щом те се приближиха малко, някои не издържаха плясъка на техните гребла и при вида им всички останали побегнаха, без някои да понесат дори бойния им вик. Отстъпиха също Теаген и Кнемон, но за тях страхът не беше главната причина. Единствен Тиамид се хвърли срещу неприятелите навярно поради срама от бягството или по-скоро защото не можеше да преживее Хариклея.

 

32. Когато вече се стигна до ръкопашен бой, някой извика:

— Този е Тиамид! Внимание!

И веднага го обкръжиха с лодките си. Докато той се защищаваше, дори с копието си нараняваше някои, а някои поваляше, на другата страна ставаше нещо чудно: никой не насочи, нито метна копие, но всеки се стараеше по-скоро да го хване жив. Тиамид се съпротивяваше дълго време, докато по-голям брой неприятели го нападнаха и му отнеха копието. Той загуби също щитоносеца си, който се сражаваше великолепно, но както изглежда, получи тежка рана и изпаднал в отчаяние, се хвърли в езерото. Все пак благодарение на умението си той изплува и когато се намери на разстояние повече от хвърлей на копие, отплува, макар и с мъка, до тресавището. А там вече никой не се погрижи да го преследва. Бяха вече заловили Тиамид и смятаха неговото пленяване за пълна победа. След като бяха паднали толкова техни другари, те повече се радваха, че държат в ръцете си жив едного, отколкото оплакваха загубата на своите близки. Защото за разбойниците парите са по-мили от живота, тяхното приятелство и родство се определя единствено от изгодата.

Така се случи и с тези — те бяха същите, които избягаха при Херакловото устие на Нил от Тиамид и хората му.

 

33. Побеснели от яд, че се лишили от чуждата плячка, и страдащи от загубата на чуждия грабеж, те събрали останалите по домовете свои другари и в същото време привлекли пастири-разбойници от околните села с уговорка за еднаква и равна подялба на очакваната плячка. И застанали начело на нападението. А Тиамид плениха жив поради следната причина:

Той имал в Мемфис брат Петосирид. Той бил по-младият, но противозаконно отнел от Тиамид наследствения свещен пророчески сан. Когато по-късно научил, че по-старият му брат застанал начело на разбойническа шайка, се уплашил да не би при пръв случай да се завърне или да не би с време да се разкрият сплетните му. Освен това дочувал, че мнозина го подозират, че отстранил Тиамид, тъй като той не се появявал никъде. Затова разпратил свои посредници по разбойническите села и обещавал много пари и добитък на тези, които му го доведат жив. С тези обещания бяха подмамени разбойниците, те и в разгара на битката не забравяха възнаграждението. Познаха веднага Тиамид и с цената на много свои хора го плениха жив. Веднага го докараха окован на сушата, където отделиха половината от отряда за негова стража. А той проклинаше жестоко тяхното привидно великодушие, като понасяше по-тежко веригите, отколкото би понесъл собствената си смърт. Останалите нападатели се завърнаха на острова, за да търсят съкровищата и плячката, като се надяваха да ги намерят там. Обходиха всички места, не остана нищо непретърсено, но не намериха нищо от това, което очакваха, освен малкото, което не беше скрито в пещерата под земята.

Тогава опожариха колибите, а когато наближи нощта, се уплашиха да останат на острова, да не попаднат в засада на оттеглилите се противници, и се прибраха при своите.