Любомир Николов, Георги Георгиев
Съдът на поколенията (2)

Зад прозорците на редакцията валеше дъжд, бавен и сив — друг не бяхме виждали от много време насам. Мрачният ден прихлупваше опушените грамади на небостъргачите. Само след половин час щеше да се наложи да запалим осветлението — в четири часа следобед на трети юли. По стъклата се стичаха мътни струи вода. Цялото Пето авеню зад тях изглеждаше размито и нереално като недовършена гравюра от средновековен майстор.

— Бихте могли да изгасите проклетите си цигари — сърдито каза малката Ли, приглаждайки наскоро боядисаната си, късо подстригана коса. — Ако искате да направите и тук атмосферата негодна за дишане, много по-просто би било да отворите прозорците.

Насядалите около масата мъже хвърлиха бегъл поглед към нея и отново се наведоха над новия брой на „Афтърнуун нюз“. Еди, навярно не разбрал забележката, измъкна пакет „Честърфийлд“ и на свой ред задими.

— Както искате — демонстративно обяви Ли, — отивам при международниците. Стив е тук и сега там може спокойно да се диша.

Аз единствен я изпратих с поглед. Чул шум, Стив със закъснение погледна към затварящата се врата, недоумяващо вдигна рамене и се обърна към мене:

— Как мислиш, Елмър, какво й става днес?

— Не знам. С всички ни става нещо от време на време. И никой не знае кога ще му се случи лош период. Може би е от времето.

— Когато бях млад — тържествено обяви Старият, — четвърти юли се празнуваше на открито. Тогава нямаше…

— Отлично знаем всичко — прекъсна го Еди. — Повтарял си го най-малко сто пъти, без да броим намеците, които пускаш всеки ден. Няма защо да се пишеш толкова мъдър. И ние сме родени през двадесети век.

Стария се обиди моментално. Чувството, че е познавал по-добри времена, беше единственото, на което той държеше, и Еди отлично знаеше това. Седнали на срещуположни страни на масата, двамата враждебно се оглеждаха. Под небръснатите бузи на Стария заиграха възловатите мускули на челюстите. После четината се отпусна надолу, лицето му миролюбиво се заглади и стана ясно, че до схватка няма да се стигне. Еди вече съжаляваше за думите си.

— Извинявай — каза той, — не исках да те обидя.

— Дреболия — успокои го Стария. — Ти просто не разбираш какво беше някога. Не знам, може би наистина като дете ти се е случвало да видиш някой запазил се кът. Но това, което аз помня, е съвсем друго. Не искам да кажа, че тогава нямаше замърсяване. Не, сър, имаше, и още какво! В Лос Анджилиз например още по онова време не можеше да се диша. Но в уикенда човек можеше да седне в колата си — кола без всякакви там климатични установки, — да кара десет, двайсет, трийсет мили, ако потрябва, но накрая непременно намираше място, където слизаше от колата заедно с жената и децата си, изваждаше от багажника провизиите и обядваше на истинска зелена трева. Аз не говоря за по-малките градчета, в които дърветата растяха направо на улиците.

Той притвори очи и замълча. Навярно мислено се пренасяше в онова не дотам далечно минало, което ние не можехме да си представим.

— Стига празни приказки — каза Стив. — Погледнете по-добре тези заглавия в „Афтърнуун нюз“. Пита се как могат те да узнаят за изчезването на генерал Бестън, а ние да не можем да отпечатаме нито ред.

— Не забравяй, че ние първи писахме за изчезването на полковник Пилкроу миналата седмица — казах аз.

— Двама за осем дни — обади се Ендрю. — Ония от Пентагона сигурно са се побъркали от страх. Обзалагам се, че всички секретни служби са на крак.

Стив стана, загаси цигарата си в пепелника и започна да се разхожда из стаята.

— Подробностите не са важни. Носорогът вилнее. Обещава да изрита всички ни от редакцията, ако изтървем още един подобен случай.

— Нямам нищо против тази идея — ухили се Еди. — Още от миналата година мисля да напусна вестника. Работата е волска, а заплатата твърде ниска за един уважаващ себе си журналист.

Като идея това не беше лошо. Аз също мислех да напусна вестника, но още не бях го направил. Всъщност „Ню енд нюз“ съвсем не беше най-доброто място, за което би могъл да мечтае човек. Работа наистина имаше много, а с мистър Келвин, главният редактор, наричан Носорога, беше по-добре да си нямаш работа. Конкурентите от „Афтърнуун нюз“ знаеха това и недоумяваха пред загадката на нашето оставане. Недоумявахме и ние.

— Да препечатаме тяхното съобщение в новия брой. Разбира се, с леки изменения — предложи Стария.

Стив изморено затършува из джоба си за цигари.

— Все едно дали ще го препечатаме или не. То е безнадеждно остаряло. Въпросът е принципен.

Този принципен въпрос беше толкова стар, колкото и самият вестник. Как да бъдем по-добре осведомени от „Афтърнуун нюз“? Над тази привидно проста проблема си блъскаше главата вече трето поколение репортьори и въпреки обединените усилия отговор досега не беше открит.

Разискванията, от които всяка дума ми беше известна предварително, щяха да продължат най-малко още един час. Без никаква полза, естествено. Присъствието ми тук не беше задължително, нито пък полезно.

Станах и тръгнах към вратата. Зад гърба ми дебатите, продължаваха.

— Само случаят може да ни помогне — горещеше се Еди, забравил, че смята да напуска. — Ако някой от нас…

Затворих вратата зад гърба си и гласът му секна, задържан от дебелата мека преграда. В коридора беше тихо. Навярно всички работеха над новия брой. Скритото осветление хвърляше по стените и покрития с мек килим под бледосинкава светлина, от която лицето на идващата срещу мен секретарка на Носорога изглеждаше мъртвешко. Заради това осветление целият персонал наричаше коридора „Алея на обесените“.

— Здравей, Ани — поздравих аз.

Секретарката се усмихна и спря на две крачки от мене.

— Здравей, Елмър. Какво става при вас? Телефонът ли е повреден? Шефът едва се беше успокоил, когато поиска да ви телефонира, и отново се разбесня.

— Пак ли за този нещастен генерал?

— Не, изглежда, нещо друго. Още сутринта ми беше казал да приема някой си мистър Джонсън, ако го потърси. Преди десет минути мистър Джонсън дойде, влезе в кабинета и почти веднага шефът поиска да говори със Стив. Като разбра, че телефонът ви не отговаря, вдигна обороти и ми нареди веднага да извикам Стив в кабинета му. Хайде, довиждане, Елмър. Трябва да бързам.

И тя изтича към вратата, от която току-що бях излязъл.

Докато се спусках с асансьора, се мъчех да се досетя кой може да бъде този мистър Джонсън. Обикновено Носорога не приемаше толкова лесно своите посетители. Те трябваше да преминат през Ани, а тя въпреки великолепната си външност умееше да се справя с неканени и дори канени гости. Накрая се отказах от по-нататъшно умуване. Щях да запитам Стив.

Най-после асансьорът леко се разтърси и спря. Излязох в обширния хол. През стъклените врати се виждаше мрачното Пето авеню и блестящите мокри коли, които се движеха по него. Повечето от тях бяха електромобили, но останалите стигаха, за да примесят към влажната мъгла тежкия бензинов дъх на изгорели газове.

За момент се поколебах дали да изляза. Разходките по улицата никога не са ме привличали. Ала влечението към бара на Бил беше по-голямо, отколкото отвращението към мръсния дъжд. Отворих вратата и се спуснах по стъпалата към тротоара.

Докато вървях към бара на Бил, погледнах към небето, сякаш моето излизане можеше по някакъв начин да поправи времето. Разбира се, всичко си беше все същото — гъст смог, довлечен дявол знае откъде — от дима на електростанциите, от промишлените райони и, естествено, наш, нюйоркски пушек, дело на автомобилите. Откакто съм се родил, законите забраняват бензиновите двигатели, а фирмите заобикалят законите.

В бара нямаше никого. Само Бил, седнал зад стойката, унило прелистваше новия брой на „Афтърнуун нюз“.

— Здравей, Бил — казах аз, задържайки кашлицата.

Той се изправи, кимна и промърмори нещо неясно вместо отговор.

Обичах този бар. Обикновено го посещаваха хора само от нашия вестник. Голяма част от разискванията върху новите материали ставаше именно тук и ние така бяхме свикнали с Бил, че го смятахме едва ли не за сътрудник на редакцията. Освен това климатичната инсталация беше отлична и въздухът винаги свеж.

Седнах на едно от високите столчета и погледнах навън. Изглежда, беше станало задръстване. Колите стояха на едно място. Полицай с кислородна маска бързо крачеше покрай тях по посока на движението. От шлема му се стичаха мътни дъждовни струи.

— На оня там никак не му е добре — философски забеляза Бил.

Беше ми все едно дали на полицая му е добре, или зле.

— Както обикновено ли? — запита Бил.

Кимнах утвърдително. Той сложи пред мене чаша и я напълни до половината с уиски.

Вратата се отвори и в бара нахълта малката Ли. Навярно беше пробягала разстоянието дотук, за да не си намокри прическата. На лицето й, поруменяло от тичането, няколко отекли се капки бяха оставили тъмни следи. Като постоя малко, Ли ми кимна и се покатери на табуретката до мене.

Бил мълчаливо започна да приготвя коктейл.

— Синя Индия — поръча Ли.

— Знам — каза Бил.

След малко чашата с коктейла стоеше пред Ли. Тя отпи, смръщи вежди и негодуващо възкликна:

— От ден на ден все по-лошо! Не искам да те обидя, Бил, но това поило е направо отвратително.

— Не се обиждам — каза Бил. — Синтетика. Сега всичко е синтетично. Синтетично уиски, синтетична храна, синтетично сърце, синтетична кожа… Боя се, че скоро ще започнат да ни слагат и синтетични мозъци.

Той се приведе през стойката към мене и доверително прошепна:

— В момента имам истинско натурално царевично уиски.

Малката Ли недоумяващо сви устни.

— Царевично?

— Брат му го прави от истинска царевица — поясних аз. — Той живее някъде на юг и сее царевица.

— Във Флорида — допълни Бил. — Там все още, макар и рядко, се намират прилични места. Но напоследък брат ми се оплаква, че царевицата расте все по-зле. Ако продължава така, даже високата цена, на която продава своите натурални царевични продукти, няма да му помогне.

— Това уиски сигурно е много скъпо — забеляза Ли.

— Доста, но няма да ви кажа колко. Сега аз черпя.

Бил се наведе под стойката и затършува отдолу. След малко над повърхността изплува бутилка от зелено стъкло без етикет, после се подаде главата на бармана и накрая той се изправи в цял ръст. С чиста бяла кърпа Бил внимателно избърса две чаши, постави ги пред нас и наля прозрачна течност от бутилката.

Само веднъж ми се беше случвало да опитам от това питие — преди две години в същия бар. Бил не беше скъперник и с удоволствие предлагаше на старите приятели по чашка царевично уиски, което те не бяха в състояние да платят, но за брат му не можеше да се каже същото. Той твърде рядко изпращаше от Флорида някоя бутилка. И навярно имаше право. Защото всеки можеше да разбере какъв труд е да отглеждаш каквото и да било растение в нашата замърсена среда.

Двамата с Ли едновременно надигнахме чашите си. Бил с усмивка изчака да спрем да кашляме и поясни:

— Това е най-доброто уиски за последните пет години. Велика сила. Само не казвайте на другите. Ако узнаят, ще наводнят бара.

— Какво става при международниците? — обърнах се аз към Ли.

— И те се оплакват от изчезвания. Отвлечен е Фелипес.

— Президентът на Естапоза?

— Същият. Но това навярно е работа на ЦРУ. Заменят един агент с друг.

В този момент в бара влезе Стив. Не бързаше. От цялата редакция той единствен не обръщаше внимание на времето и като истинска рожба на големия град недоумяваше пред нашия възторг, когато в редките хубави дни слънцето се показваше на небето.

— Привет, Ли — каза Стив. — Привет, Елмър. Носорога те търси като луд.

Ръката, с която поднасях чашата към устата си, спря насред пътя. Само това ми липсваше.

— За какъв дявол съм му притрябвал?

— Изглежда, че един посетител иска да говори с тебе. Някой си мистър Джонсън. Отначало потърси мен, зададе ми няколко идиотски въпроса за времето и ме пусна да си вървя. През цялото това време Носорога си седеше зад бюрото и благосклонно наблюдаваше как разговаряме. А аз го познавам, Елмър. Носорога не е от тия, които търпят някой да се разпорежда на тяхна територия. Пита се, защо той не вземе да хване тоя мистър Джонсън за яката и да го изрита от редакцията?

— После? — нетърпеливо го прекъснах аз.

— После Джонсън се приближи до Носорога и почнаха да си шушукат. Тогава Носорога ми поръча да те повикам, а тебе те нямаше и в редакцията отново настъпи буря.

Този път успях да стигна до хола, без да си поема дъх, навярно защото летях като стрела. Асансьорът ме понесе нагоре и след малко аз вече стоях пред бюрото на Ани.

— А, ти ли си! — усмихна се тя. — Влизай, шефът те чака.

— Слушай, Ани, можеш ли да ми обясниш каква е тая история?

— Нищо не знам, Елмър… Не е ли все едно? След малко ще разбереш за какво са те повикали.

Събрах смелост, решително отворих вратата и влязох в кабинета на Носорога. Той седеше зад масивното си бюро, прикривайки яростта си с натегната усмивка. Тайнственият мистър Джонсън седеше в креслото до прозореца и внимателно ме оглеждаше. Изглеждаше на около четиридесет години, но в косата му нямаше нито един бял косъм. Беше облечен в сив костюм, малко широк за сухото му тяло.

— Добър вечер, мистър Уелч — поздрави той. — Седнете, моля.

Седнах в креслото срещу него и зачаках. Явно беше, че сега той ръководи действието. Носорога си оставаше само мълчалив свидетел, ненужен, но от когото Джонсън не можеше да се избави.

— Как сте, мистър Уелч? — любезно запита Джонсън. — Как живеете?

Бях нащрек. Стив казваше, че Джонсън му е задал само няколко въпроса за времето, но може би тъкмо в такива незначителни въпроси се криеше нещо важно. Опитах се да обмисля отговора си. Физически усещах как текат секундите, а нищо подходящо не ми идваше наум.

— Всичко е в ред. Живея нормално, ако това искате да знаете. Старая се да правя добри репортажи, макар че от това не винаги излиза нещо.

Джонсън кимна с разбиране. Вероятно беше очаквал подобен отговор.

— Времето напоследък се развали — замислено каза той.

— Нищо особено. Може би вали малко повече, отколкото се полага, но при нашия климат това е дреболия. Отдавна сме свикнали с юлските дъждове.

— Това като че ви харесва.

— Не мисля. Откровено казано, не обичам дъжда. Да попаднеш под такъв дъжд е все едно да се изкъпеш с дрехите в отпадъчните води на някой химичен завод. Неотдавна имаше слух, че някъде в Тексас паднал дъжд от солна киселина. В „Афтърнуун нюз“ даже писаха за това, но не можаха да подкрепят съобщението с факти и само се изложиха.

Джонсън ме наблюдаваше с видимо удоволствие. Носорога прехвърляше сърдит поглед от мене към него и обратно, но запазваше мълчание.

— Кажете, мистър Уелч — каза най-после странният посетител, — какво мислите за тази замърсена среда, в която живеете. Разбирате какво искам да кажа, нали? Въздухът, водите, почвата… С две думи — всичко е замърсено до такава степен, че за живот няма почти никакви условия.

По напрежението, с което очакваше отговора, разбрах, че е зададен решителният въпрос. Знаех, че Стив е отговорил неправилно, иначе нямаше да търсят мене. Но какво беше отговорил Стив?

Изведнъж ме обхвана раздразнение. Защо трябваше да отговарям на този мистър Джонсън, дошъл неизвестно откъде и неизвестно защо? Само защото беше намерил начин да опитоми Носорога? Нямах намерение да се подчинявам, без да знам защо.

— Не ми харесва и толкоз! Мисля, че това замърсяване е най-голямата гадост на нашето време. Лошото е, че то продължава от десетилетия насам. На времето писаха доста по този въпрос, но вестниците изведнъж млъкнаха. Запитайте мистър Келвин, той може би ще каже защо сега не печатаме подобни материали.

Носорога ме изгледа кръвнишки и се обърна към Джонсън.

— Темата остаря. Кога беше още… Помните ли кога подписаха Московското споразумение?

— Имате предвид Московското споразумение за борба с екологическата криза — не запита, а по-скоро уточни Джонсън.

Главният редактор кимна.

— Точно така. Ами че аз тогава още бях млад… и горещ, като това момче тук. Споразумението беше тема номер едно. Колко тона вестникарска хартия бяха изхабени за коментари на тая тема, само господ знае. Отначало левицата започна да вдига шум: време е да се присъединим към страните, борещи се против замърсяването, да започнем преговори и тъй нататък, и тъй нататък… А веднага след това отдясно викнаха, че няма да позволят на никого да си пъха носа в нашите вътрешни работи и че който иска да диша чист въздух, може да си седи в своята страна, вместо да досажда на почтените американци. Едрите монополи веднага се присъединиха към това мнение. Тях и без това непрекъснато ги тревожи нарастващият натиск от страна на правителството, а като чуха за международен контрол, и то от Изток, съвсем се стреснаха…

Докато тая реч се лееше от устата му, аз седях и опулено го гледах. Носорога любезно приказва на политически теми! И то с красноречие, което проявяваше само когато обясняваше на редакционния персонал, че в тоя вестник са се събрали некадърници и мързеливци и че фалитът ни е в кърпа вързан още следващата седмица.

— Да — прекъсна го Джонсън. — Всичко това ми е известно, мистър Келвин. Но споразумението все пак бе подписано, макар че нашата делегация го забави с години. И въпреки това нещата тук не са се променили, макар вие междувременно да сте напреднал във възрастта. Разликата е само тази, че сега страната изплаща обезщетения на чуждите държави, ако се докаже, че замърсяването в някой район идва от Съединените щати. Само ако се докаже… Но вие не отговорихте на въпроса на мистър Уелч.

— Темата остаря — неохотно повтори Носорога. — Читателите не се интересуват от нея.

Аз скочих от креслото като ужилен.

— Читателите! Та те нищо не знаят! А това, че промишлеността унищожи горите — някогашната гордост на Америка? А странните чудовища, открити в езерото Хони? Учените са единодушни — тези чудовища са дело на замърсяването. И нима никой не се вълнува от въпроса, какво ще стане, ако климатичната инсталация в колата или в квартирата му, или на работното му място се повреди? Какво ще кажете за хилядите нови професионални заболявания на белите дробове? И знаете ли, че в питейната вода на Ню Орлеан, Чикаго, Лос Анджилиз са открити канцерогенни вещества?

— Благодаря, мистър Уелч — прекъсна ме Джонсън. — Благодаря и на вас, мистър Келвин.

Той стана от креслото, сбогува се и напусна кабинета. Щом вратата се затвори, Носорога изведнъж изгуби страшния си вид. Сега приличаше на бездомен пес, обмислящ въпроса за прехраната си.

— Как мислиш, Елмър — запита той. — Какво може да иска този човек?

— Мислех, че знаете това.

Със замислена физиономия шефът извади от кутията на бюрото пура и започна да я върти между пръстите си.

— Нищо… Не ми е известно абсолютно нищо освен това, че този тип обеща да ми даде в най-скоро време сведения за отвлечените. Ще има още отвличания, каза той. Не знам… Може би е мошеник.

— Защо се обръща към нас? Това е работа на ФБР.

— Елмър — каза Носорога, — той иска от нас да направим добри репортажи. Обеща да ни даде абсолютно точни сведения. От нас искаше само да намерим репортьор, който да замине с него неизвестно къде. И ако вярвам на журналистическия си усет, това си ти.

Напуснах кабинета на главния редактор с лошо настроение. Перспективата да се отправя неизвестно къде с мистър Джонсън не ми харесваше. Потънал в мрачни мисли, се добрах до бара на Бил. Стив и Ли все още седяха там, а Бил, седнал на мястото си, продължаваше да чете „Афтърнуун нюз“.

— А, ето го и Елмър — каза Ли. — Слушай, Елмър, можеш ли да ми обясниш защо вали толкова много?

— Кондензация — изпревари ме Стив. — Въздухът е пълен с най-различни боклуци и водните пари се кондензират около тях. Затова дъждовната вода е толкова мътна.

Настаних се до Ли. Бил мълчаливо сложи пред мене поредната порция уиски, отново погледна вестника и се обърна към Стив.

— Ония от „Афтърнуун нюз“ отново ви изпревариха.

— Дреболия — каза Стив. — Това е само временно поражение.

— Какво искаше Носорога от тебе, Елмър? — запита Ли.

— Да направя репортажи по материали, които един странен тип ще ми даде неизвестно къде и кога. За тази цел трябва да замина с него.

— Кога тръгваш? — бързо запита Стив.

— Не знам. Той пак ще се обади.

— Дяволска работа — промърмори Стив. — Не ми харесва, никак не ми харесва. Аз лично не бих тръгнал с него.

Работното време привършваше. Колите на сътрудниците една след друга напускаха гаража и проникващият отвън смог вече изцяло изпълваше огромното бетонно помещение.

Мина един час, докато успея да се добера до зданието, в което живеех, да оставя колата в гаража и да се изкача в квартирата.

Вратата се отвори от леко докосване с пръст и веднага забелязах мистър Джонсън, седнал в средата на стаята.

Това беше невъзможно. Автоматът на вратата беше най-нов модел, реагираше само на моето докосване и никой друг не би могъл да влезе, докато отсъствувам. И все пак неканеният гост седеше в квартирата ми и ме разглеждаше така любопитно, както и в редакцията.

Влязох и седнах на леглото.

— Добър вечер, мистър Уелч — каза Джонсън. — Трябва да се извиня за нетактичната постъпка, но не можех да постъпя другояче. Желая да поговоря с вас, а тук е най-удобното място.

— Добре, говорете. Но преди това ми кажете, как, по дяволите, успяхте да проникнете тук?

— Скоро ще разберете. Но засега имаме по-важни въпроси за обсъждане. Вие, надявам се, вече знаете, че търся човек, способен да напише серия добри репортажи. Няма да настоявам и ако откажете, ще се обърна към „Афтърнуун нюз“.

— Искате да напиша репортажи за отвлечените?

— Нещо подобно. Имайте предвид, че тримата изчезнали са само начало. Ще бъдат отвлечени още много хора.

— И вие не се боите, че мога да ви издам?

— Не. Виждате ли, аз имам основания да се смятам за добър психолог. А освен това, дори да се обърнете към ФБР, това няма да измени нищо.

— Добре. Да допуснем, че аз се съглася да напиша тези репортажи. Къде ще ме заведете?

— Далече. По-далече, отколкото можете да си представите.

— На Луната?

Джонсън се усмихна и поклати глава.

— На Марс? На Юпитер? Може би в експедиция до Плутон?

Гостът продължаваше да се усмихва. Вгледах се в бледото му лице, в насмешливо изкривените устни, в дълбоките тъмни очи и през ума ми мина една догадка, от която настръхнах.

— Вие не сте човек! Вие идвате от друга звездна система!

— Очаквах тази реакция — каза Джонсън. — Ако ви оставя, ще продължите да предполагате, увеличавайки непрекъснато мащаба. След звездната система — друга галактика, след галактиката — друга вселена… Грешите, мистър Уелч. Аз съм роден на Земята. Работата е там, че аз идвам от бъдещето.

За момент ми мина мисълта, че този човек е луд. И почти веднага се отказах от нея. Външността му вдъхваше доверие. Ала ако не беше луд или измамник, оставаше ми да приема, че идва от бъдещето, докато целият ми разум се бунтуваше против подобно предположение. До този момент времето си оставаше за мене нещо непоколебимо, нещо, което не може да се управлява като обикновена водна струя. Аз бях журналист, човек, който отблизо се сблъсква с разнообразни факти от живота, и отлично познавах значението на окончателната невъзвратимост.

— Разбирам ви — каза Джонсън. — Вие не можете да повярвате. Това е твърде невероятно за вас.

— Не мога да ви вярвам. Това, което ми говорите, звучи като чиста фантастика.

Гостът стана и направи няколко крачки из стаята.

— А ако ви дам доказателства?

— Какви?

Вместо отговор Джонсън посочи навън през прозореца. Изправих се и се приближих до него. Долу се виждаше непрекъснатият поток от коли.

Колите се движеха обратно.

Затворих очи, притиснах чело до хладното стъкло и отново погледнах надолу. Осветени от уличните лампи, колите бавно се движеха назад, извършваха сложните маневри, необходими при голямата претовареност на улицата, спираха от време на време и отново продължаваха необикновеното си движение.

— В момента — прозвуча зад мене гласът на Джонсън — времето в тази стая тече обратно на своя нормален ход. Естествено, за нас обърнато изглежда времето в останалата част на света.

Не отвърнах нищо. Трябваше ми време, за да се съвзема, за да осъзная невероятната истина. Този човек наистина идваше от бъдещето и можеше да управлява времето.

Колите на улицата за миг замръзнаха по местата си, след това отново потеглиха, вече нормално.

— Мисля, че доказателството е достатъчно — каза посетителят.

— Какво искате от мене? — запитах аз, без да се обръщам.

— Вече ви казах. Трябва да напишете серия репортажи за вашия вестник. Повярвайте ми, това ще бъдат сензационни репортажи. Нещо повече, ние сме съгласни да ви заплатим сумата, която поискате, в каквато и да е валута на вашето време.

— Значи вие отвличате тези хора в бъдещето. Защо?

— Те са подсъдими. Срещу тях ще се води процес.

— И в какво ги обвинявате?

— В престъпление срещу човечеството. Върху тях пада пряката отговорност за замърсяването на околната среда, чиито катастрофални последици вие изпитвате върху себе си, макар че това, което става във вашето време, още не е върхът. Замърсяването ще продължава с още по-бързи темпове.

— А аз ще трябва да напиша репортажи за процеса.

— Точно така. Чрез вас ние ще даваме на хората от вашето време сведения за хода на процеса. Защото желаем това да бъде истинско правосъдие и решенията ни да станат известни на всички. На подсъдимите ще бъде дадена възможност да поканят защитници по свое желание. Вероятно тези защитници също ще бъдат от вашето време.

— Добре — казах аз, чувствувайки колко важно решение взимам. — Съгласен съм.

 

 

На осми юли вечерта Джонсън отново се появи в редакцията. Очаквах го. Още сутринта бях донесъл със себе си куфарчето, в което бях събрал фотоапарат, кинокамера, магнитофон и няколко бележника.

Само десет минути по-късно в редакцията нахлу невъобразима тълпа от журналисти. В първите редици се блъскаха конкурентите от „Афтърнуун нюз“.

— Наложи се да ги повикам — каза мистър Джонсън. — Правя го само за ваше облекчение. Без доказателства вашите репортажи биха минали в най-добрия случай за чудесен образец на научнофантастичен роман. Смятам, че нашето изчезване ще бъде достатъчно убедително.

Той вдигна ръка и шумът затихна.

— Господа — започна моят спътник. — След малко аз и добре познатият репортьор Елмър Уелч ще ви напуснем. Поканих ви тук, за да бъдете свидетели на нашето отпътуване, а също, за да направя някои изявления.

Аз идвам от бъдещето. — Той изчака, докато стихне вдигналият се при тези думи шум, и невъзмутимо продължи: — Мистър Уелч ще бъде натоварен със задачата да напише серия репортажи за един необикновен съдебен процес. Подсъдими в този процес ще бъдат виновниците за недопустимото замърсяване на околната среда.

Можете ли да уточните имената на подсъдимите? — извика един от представителите на „Афтърнуун нюз“.

Засега мога да посоча полковник Пилкроу, генерал Бестън и президента на Естапоза Алваро Фелипес. Те вече бяха призовани. По напълно понятни причини няма да посоча онези, на които предстои да бъдат извикани пред съда. Ще кажа само, че ще бъдат призовани и редица свидетели, а на обвиняемите ще бъде дадена възможност да изберат сами своите защитници.

След последните думи на Джонсън в редакцията се надигна истинска буря. От всички страни щракаха фотоапарати, кинокамерите бръмчаха като разярени насекоми, едни от журналистите бързаха да се измъкнат, други се натискаха напред.

— Довиждане, господа — каза Джонсън. — Аз и мистър Уелч ви напускаме.

Цял треперех от нервно напрежение. Изпотените ми пръсти се плъзгаха по дръжката на куфарчето. За момент ме обнадежди мисълта, че може би всичко това е един грандиозен блъф.

Редакцията, фотоапаратите, кинокамерите и смаяните журналисти изчезнаха в ослепителен блясък.

Двамата стояхме в центъра на огромна зала с бели стени.

— Ето ни в двайсет и пети век — тихо каза моят спътник.

 

 

Тук привеждаме извадки от някои вестници, засягащи изчезването на журналиста Елмър Уелч и неговия загадъчен спътник от редакцията на нюйоркския вестник „Ню енд нюз“.

Вестник „Афтърнуун нюз“:

„Спекулация с тревожното положение

Вчера, осми юли, около 19,30 часа, нашият представител Едуард Робинсън бе поканен на внезапно организирана пресконференция в редакцията на вестник «Ню енд нюз». На пресконференцията бяха поканени и представители на редица други издания като «Дейли уърлд», «Ивнинг пост», «Севън дейз». Присъствуваха също така представители на агенция Франс прес и Джапан прес. Очакваха се сензационни разкрития, макар че причината за пресконференцията не беше добре известна на никого.

Тясното помещение, в което бе проведена пресконференцията, не можа да побере всички и мнозина от репортьорите бяха принудени да стоят в коридора на редакцията.

Човекът, който трябваше да говори, някой си Джонсън, за когото след случилото се можем да предполагаме, че е опитен илюзионист и мошеник, стоеше заедно с репортьора на «Ню енд нюз», Елмър Уелч, в дъното на помещението.

Изявлението на мистър Джонсън бе кратко. Той заяви, че пристига от бъдещето и възнамерява да се отправи обратно в компанията на мистър Уелч. Трудно е да си представим нещо по-нелепо от това изказване, но следващите думи на мистър Джонсън надминаха всички очаквания. Той каза, че изчезналите неотдавна полковник Пилкроу, генерал Бестън и президентът на Естапоза Алваро Фелипес са отвлечени в бъдещето. Срещу тях се подготвял съдебен процес, репортажи от който трябвало да предава Елмър Уелч.

След това изявление двамата аферисти, боейки се от по-сериозни въпроси, които биха могли да разкрият тяхната и без това явна измама, изчезнаха от помещението. Несъмнено налице е спекулация с тревожното положение, целяща да повиши западащия в последно време интерес към «Ню енд нюз». Вината за тази скандална история пада само върху господата Елмър Уелч, Джонсън и лично върху главния редактор на вестника — мистър Келвин.“

Но с подобен рязък тон се отличаваше единствено „Афтърнуун нюз“. Останалите издания проявиха по-голяма далновидност. Ето например какво пише в своя извънреден брой от девети юли ежеседмичникът „Севън дейз“:

„Въпреки цялата фантастичност на това събитие ние сме склонни да вярваме, че не сме жертва на измама. Не само защото вярваме в добрата репутация на «Ню енд нюз», не само защото случилото се е твърде фрапиращо, за да бъде лъжа, но и защото двамата наистина изчезнаха. Те се намираха в дъното на помещението и нямаха никаква възможност да го напуснат. За да стигнат до вратата, Джонсън и Уелч би трябвало да преминат през тълпата, което изобщо не биха могли да направят. След тяхното изчезване помещението бе изследвано буквално милиметър по милиметър и от двамата не бе открита никаква следа.“

В този извънреден брой, посветен почти изцяло на загадъчното събитие, „Севън дейз“ помества репортаж за събитията, предшествували изчезването на Уелч. Сведенията за този репортаж са взети от неговите колеги от „Ню енд нюз“. На главно място бе отпечатано и едно малко съобщение, което привеждаме тук:

„Стюарт Келвин арестуван

Вчера, осми юли, около 20,05 часа, т.е. половин час след изчезването на Джонсън и Уелч, в апартамента си на 134-то авеню бе арестуван Стюарт Келвин. 54-годишен, главен редактор на вестник «Ню енд нюз». Предполага се, че това арестуване е във връзка с направените от Джонсън изявления относно отвлечените напоследък лица. Известно е, че Стюарт Келвин е първият човек, видял Джонсън в Ню Йорк.“

Колкото и невероятно да изглежда случилото се, може да се каже, че в него повярваха мнозина, особено тези, които бяха осведомени. На широката публика не бяха добре известни делата на отвлечените Пилкроу, Бестън и Фелипес. Но тези, които не само знаеха, а и бяха замесени в тях, решиха, че е време да вземат всички предпазни мерки. Известно е, че през последвалите дни в редица страни имаше масови арести. На 12 юли бе убит италианският журналист Салваторе Маринели. Ще си позволим да приведем и неговата статия, отпечатана на 11 юли във вестник „Ла верита“.

„Кой се страхува от мистър Джонсън?

Като оптимисти, всички ние се надяваме, че случилото се преди три дни в Ню Йорк ще се окаже истина. Защото ни омръзна да живеем в среда, която е в разрез с биосферата на Земята. Омръзна ни да се задушаваме в заводите и фабриките, да плащаме огромни суми на лекарите. Виновните за това положение трябва да понесат юридически санкции с всички произтичащи последствия. Но тъй като съдът може да бъде подкупен, доскоро не можехме да се надяваме на справедливост. Сега обаче положението се промени. Ако наистина има съд на бъдещето, подкупите биха били безсилни пред него. Тук няма да обсъждаме дали се намираме пред грандиозна измама, или мистър Джонсън наистина идва от бъдещето. Да приемем априори истинността на фактите. Много по-интересен е един друг въпрос: «Кой се страхува от мистър Джонсън?»

Разглеждайки този въпрос, ние неминуемо ще се спрем най-напред върху една добре известна у нас личност — големия индустриалец Енрико Пасини.

Може да се каже, че синьор Пасини има достатъчен опит в съдебните процеси. За първи път той се яви пред съда във връзка с катастрофата, станала в завода за ядрени реактори с понижена мощност в Перуджа. При тази катастрофа загинаха сто тридесет и четири души. Налице бяха всички доказателства за вината на собственика на завода — синьор Пасини. Своевременното подобряване на технологичния процес, замяната на остарялото оборудване, вземането на елементарни мерки за охрана на труда биха попречили да се стигне до катастрофата. Но съдът призна Пасини за невинен.

Вторият процес разглеждаше друго престъпление на Пасини. Радиоактивните отпадъци от неговия завод в Сицилия се изхвърляха в Месинския пролив, заплашвайки бреговете на острова, както и италианските брегове, със смъртоносно заразяване. Едва ли е необходимо да казваме, че и този път Енрико Пасини бе оправдан «поради липса на доказателства».

Но кой е Енрико Пасини? Защо доказателствата срещу него изведнъж губят своята съдебна стойност?

Ако го запитаме как е могъл да стигне до днешното си положение, синьор Пасини навярно би изброил редица качества, които според него могат да издигнат по честен път един човек. За сведение на незнаещия читател ще кажем само това, че Пасини не притежава нито едно от тези качества. За сметка на това той притежава редица съмнителни познанства. По някаква случайност мнозина от неговите познати пряко или косвено са свързани с мафията. А ако се опитаме да направим сметка на неговите приходи и разходи, бихме открили едно странно двойно счетоводство. Средствата за поддържане на своите заводи синьор Пасини взема от игрални домове, поддържани почти в цяла Италия. И — обратно — средствата за поддържане на игралните домове идват от заводите на уважавания индустриалец. Това е едно кълбо, оплетено така здраво, че властите отдавна са изгубили надежда да го разплетат. Впрочем те и не бързат да направят това. Достатъчен е фактът, че немалка част от приходите на Пасини отива в джобовете на висши полицейски, съдебни и политически дейци.

След двата съдебни процеса синьор Пасини продължава да изхвърля безнаказано радиоактивни отпадъци в Месинския пролив. Можем само да си представяме в какво ще бъде превърнато морското дъно, ако не бъде спряна тази варварска дейност.

Но това не е всичко. Заводите на синьор Пасини замърсяват и атмосферата, и то в невероятни мащаби. Все по-често над Сицилия надвисват отровни облаци от промишлени газове и радиоактивни частици. В двадесеткилометров радиус около заводите е унищожена цялата растителност. Смъртността на работниците в тези заводи наближава дванадесет процента. Но за това е виновна само «бедността» на собственика. Цената на въздухопречиствателните инсталации е твърде висока за него. И той отлично се справя и без тях.

Това е едно твърде кратко описание на престъпленията на Енрико Пасини. Навярно има още много неща, които ние не знаем, защото той притежава навика да действува тайно. Ала и това е достатъчно, за да бъде изправен този престъпник пред трибунала на бъдещето.

В следващите броеве на «Ла верита» ще ви разкажем за други известни личности, отдавна заслужили честта да направят едно пътешествие до бъдещето.“

Смъртта на Маринели попречи да бъде изпълнено обещанието. Но въпреки това на 14 юли Енрико Пасини изчезна.

С течение на времето броят на загадъчно изчезналите видни личности се увеличаваше непрекъснато и на 21 юли достигна почти 80 човека. Точно тогава се появи първият репортаж на Елмър Уелч.

Ефектът беше поразителен. Само името на Уелч беше достатъчно да предизвика сензация. В извънредни издания вестниците препечатваха репортажа, придружен с кратки статии, напомнящи за събитията от последните дни, макар че едва ли можеха да се намерят читатели, които да не знаят какво се е случило.

Тук привеждаме пълния текст на този репортаж, който е написан така спокойно, сякаш става дума за съвсем обикновен процес срещу някой дребен престъпник.