Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Will Fear No Evil, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Няма да се уплаша от злото

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2009

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

Формат 84/108/32. Печатни коли 32

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978-954-655-038-5


На Рекс и Катлин

1.

Залата беше мебелирана старомодно, барок от осемдесетте години на двайсети век, но беше просторна, продълговата, с висок таван и луксозен изглед. Близо до прозорците със симулиран пейзаж бе поставено автоматизирано болнично легло. Изглеждаше съвсем не на място и сигурно затова бе скрито от великолепен китайски параван. Заседателната маса на десетина метра от него също не се връзваше с декора. В единия й край бе разположен инвалиден стол, жици и тръбички го свързваха с леглото.

Съвсем близо до инвалидния стол, зад модерно подвижно стенографско бюро, отрупано с микрофони, гласови принтери, часовници-календари, контролни прибори и всякакви други спомагателни устройства, седеше млада жена. Красива млада жена.

Поведението й беше на опитна, незабележима секретарка, но беше облечена според последната екзотична мода „половин&половин“ — дясното й рамо, дясната й гърда и дясната й ръка бяха загърнати в антрацитночерно жакетче, на левия й крак бе нахлузен крачол на яркочервен клин, граничната линия между двете преминаваше през украсения с жабо колан; черен сандал на червената страна, ален — върху десния й бос крак. Кожата й бе изрисувана в същите алени и черни шарки.

От другата страна на инвалидния стол стоеше възрастна жена, облечена със стандартен болничен клин и бяла туника и изцяло погълната от мониторите и пациента в количката. Около масата бяха насядали десетина мъже, повечето с лъскави бизнес костюми.

В инвалидния стол седеше сгърчен старец. Би могъл да мине за нескопосан опит за балсамация, ако се изключеха подвижните очички. Не бяха приложени никакви козметични методи, за да се смекчи впечатлението от зловещия изглед на тази човешка развалина.

— Вампир — рече той със слаб гласец на мъжа, който седеше на масата срещу него. — Парки, момчето ми, ти си вампир кръвопиец. Баща ти не те ли е учил, че е редно да изчакаш човека да спре да рита, преди да се заемеш да го погребваш? Или си нямаш баща? Юнис, изтрий последното. Господа, господин Паркинсън предлага да бъда отстранен от поста председател на управителния съвет. Някой друг подкрепя ли го? — Изчака, като местеше поглед от лице на лице, след това продължи: — О, стига вече! Парки, кой те предава сега? Ти ли, Джордж?

— Нямам нищо общо с тази работа.

— Но щеше да гласуваш с „да“, нали? Предложението отпада поради липса на поддръжници.

— Оттеглям го.

— Прекалено е късно, Паркинсън. Пък и без това никой не те подкрепи, дори анонимно. Един глас „против“ е достатъчен и аз — Йохан Себастиан Бах Смит, изразявам несъгласие… и това правило е в сила, тъй като съм го написал собственоръчно още преди ти да се научиш да четеш. Но… — Смит бавно огледа заседателите — имам за вас една новина. Както вече чухте от присъстващия тук господин Тийл, всички наши филиали са в задоволително състояние, що се касае за „Морски ферми“ и „Общи наръчници“ дори в повече от задоволително, което идва да подскаже, че моментът е наистина подходящ да се оттегля. — Смит направи кратка пауза, преди да продължи: — Хлопнете тези увиснали ченета. Парки, разкарай самодоволната си физиономия, защото имам още новини за теб. Оставам като председател на управителния съвет, но вече няма да бъда директор. Нашият старши съветник господин Джейк Соломон ще бъде повишен в заместник-председател и…

— Почакай малко, Йохан. Не мога да се справя с управлението на този многоетажен цирк.

— Никой не го иска от теб, Джейк. Само ще ръководиш управителния съвет, когато аз съм възпрепятстван. Толкова ли много искам от теб?

— Хъм, всъщност не.

— Благодаря. Освобождавам поста президент на „Смит Ентърпрайз“ и господин Байръм Тийл става нашият нов президент и директор — той и без това от доста време върши тази работа, защо да не му присъдим и титлите — с подобаваща заплата, дялово участие, привилегии и данъчни облекчения. И това ако не е справедливо.

— Успокой топката, Смит! — обади се Паркинсън.

— По-полечка, млади момко. И няма да се обръщаш към мен с „успокой топката“, освен това за теб съм „господин Смит“ или „господин президент“. Та какво толкова искаше да ни кажеш?

Паркинсън направи видимо усилие да се овладее, след това продължи:

— Така да бъде, господин Смит. Не мога да приема решението ви. Дори да пренебрегнем факта, че повишавате своя помощник в президент на фирмата, като прескачате няколко нива — нещо нечувано досега! — щом ще се извършват промени в управленческото тяло, струва ми се, че трябва да бъде обсъдена и моята кандидатура. Аз съм представител на втората най-многобройна група акционери.

— Парки, на мен също ми хрумна идеята, че можеш да станеш президент.

— Така ли?

— Да. И после… се разсмях.

— Ах, ти…

— Внимавай какво ще кажеш, да не те дам под съд. Това, което забрави, е, че моето дялово участие е по-голямо от твоето. Сега, що се отнася до твоите акционери, според устава на компанията всеки, който представлява повече от пет процента от акционерите автоматически получава място в управителния съвет, дори ако никой не го обича и той страда от хронично непоносима миризма на устата. Което описва достатъчно точно теб и мен. Всъщност само теб. Байръм, какви са последните данни от стоковата борса?

— Подробен доклад ли искате, господин Смит?

— Не, просто осведоми господин Паркинсън за положението му.

— Да, сър. Господин Паркинсън, в момента контролирате по-малко от пет процента от акционерния състав.

— Което означава, че си уволнен, млади вампире — добави със сладък гласец Смит. — Джейк, свикай пълен съвет на акционерите, с официални съобщения и всички необходими формалности, за да възнаградим присъстващия тук господин Паркинсън със златен часовник за вярна служба, преди да го изритаме — и да изберем негов заместник. Други въпроси? Няма. Обявявам заседанието за закрито. Джейк, остани, ако обичаш. Ти също, Юнис. И ти, Байръм, ако имаш нещо за обсъждане.

Паркинсън не се сдържа и скочи.

— Това няма да е последният ни разговор, Смит!

— О, не се и съмнявам — отвърна със същия сладък гласец старецът. — А междувременно, предай моите поздрави на тъща си и можеш да я увериш, че ние с Байръм ще се погрижим състоянието й да продължава да нараства дори след като те уволнихме.

Паркинсън се обърна и излезе. Останалите също се надигаха.

— Джейк — промърмори Смит, — не мога да си обясня как е възможно един петдесетгодишен човек да е лишен и от капчица здрав разум? Единственото умно нещо, което този нещастник е направил в живота си, е да си намери богата тъща. Да, Ханс?

— Йохан — Ханс фон Ритер се опря на масата и заговори с нисък ядосан тон, — не ми хареса начинът, по който се разправи с Паркинсън.

— Благодаря. Ти поне ми го каза право в очите. Рядко качество в наши дни.

— Не възразявам, че го махна от управителния съвет, той и без това беше постоянен прът в колелото. Но защо трябваше да го унижаваш?

— Сигурно си прав. Поддадох се на изкушението, Ханс. Напоследък нямам много удоволствия.

Влезе техник на Симплекс, сгъна освободеното кресло и го изтика на колелца навън. Фон Ритер продължи:

— Лично аз не бих търпял подобно отношение. Ако искаш само послушковци в съвета, защо не изгониш и мен? Моят дял също е под пет процента. Да ти поднеса ли оставката си?

— Боже мили, не, разбира се! Ханс, аз имам нужда от теб — а Байръм сега ще има дваж повече. Не ми трябват дресирани тюлени. Щом на някой не му стиска да ми се опъне, няма място в този съвет. Но ако ще скачат на нож, бих предпочел да го направят интелигентно. Като теб например. На няколко пъти ме принуди да си сменя мнението — не беше лесно, като се има предвид какво съм магаре. Но сега ще обсъдим един друг въпрос. Сядай! Юнис, свирни на онзи фотьойл да се разгъне за фон Ритер.

Фотьойлът се приближи, но Ритер го отпрати с ядно махване на ръка.

— Не ми е до ласкателства. Какво искаш от мен? — Той се изправи, масата под него сгъна крака, плъзна се безшумно настрана и се прибра в един процеп в стената.

— Ханс, заобиколен съм от хора, които никак не ме харесват, и сред тях няма нито „послушковци“, нито „дресирани тюлени“. Дори Байръм — всъщност точно Байръм — получи своя пост, след като влезе в спор в мен и се оказа прав. Случва се и да греша и тъкмо затова са нужни други хора в съвета. Що се отнася до Паркинсън, бях длъжен да го прегазя, при това публично, защото той поиска оставката ми — също публично. Въпреки това ти си прав, Ханс — „око за око“ е детинско поведение. Преди двайсет години — дори преди десет — не бих си позволил да унижа никого пред хора. Когато обаче някой се вслушва в рефлексите си, вместо да използва ума си, логично е да търси разправа. Мисля, че има и други начини. Единственото ми оправдание е, че изкуфявам.

Фон Ритер мълчеше. Смит пое хрипливо въздух и продължи:

— Е, оставаш ли? Обещаваш ли да помагаш на Байръм?

— Ами… добре, оставам. Стига да се държиш прилично. — Обърна се и понечи да си върви.

— Какво пък, съгласен съм. Ханс, ще танцуваш на гроба ми, нали?

Фон Ритер се завъртя и се ухили.

— С най-голямо удоволствие.

— Така си и мислех. Благодаря ти, Ханс. До скоро. — Погледна Байръм. — Нещо друго, синко?

— Заместник-министърът на правосъдието идва утре от Вашингтон да разговаря с вас за закупуването на контролния пакет на „Домашен майстор“ от „Машини и инструменти“. Мислех, че ще е добре да…

— Ще разговаря с теб. Ако не можеш да се оправиш с него, значи съм избрал неподходящ човек. Друго?

— В „Морска ферма 5“ изгубихме един човек отвъд периметъра. Акула.

— Женен?

— Не, сър. Нито състоятелни роднини.

— Добре, направи каквото е нужно. Имаш мои видеоматериали, онези, дето ме дублира актьор със скръбен глас. Не бива да позволяваме в обществото да се надигат мнения, че нехаем за хората си.

— Макар да е точно така — обади се Джейк Соломон. Смит го сряза с поглед.

— Джейк, да не би да си се научил да надзърташ в сърцето ми? Всъщност знаеш, че политиката ни е не само да изплащаме полагащото се обезщетение при смъртни случаи, но и да вършим онези малки неща, които значат толкова много.

— Йохан, какви ги приказваш? Ти нямаш сърце, само машинки и зъбчати колелца. И никога не си имал.

Смит се засмя.

— Джейк, за теб ще направя едно изключение. Когато умреш, ще се направим, че не сме го забелязали. Никакви цветя, нито дори обичайният обрамчен в черно некролог в нашия ежедневник.

— Едва ли ще имаш думата по въпроса, Йохан. Ще те надживея с поне двайсет години.

— И ще танцуваш на гроба ми?

— Аз не танцувам — отвърна юристът. — Но ме изкушаваш да се науча.

— Не си прави труда, защото аз ще те надживея. Готов ли си да се обзаложим? На един милион — нека видим колко струва прословутият ти нюх? Всъщност не искам да се хващаме на бас, нуждая се от помощта ти, за да остана жив. Байръм, обади ми се утре. Сестра, оставете ни, трябва да поговоря с моя адвокат.

— Не, сър. Доктор Гарсия ми заръча да не ви изпускам от поглед.

Смит я погледна замислено.

— Госпожице Подлога, научих се да приказвам много преди Върховният съд да инкриминира мръсните надписи по стените. Но ще се постарая да използвам достатъчно прости изрази, за да ме разберете. Аз съм ваш работодател. Плащам ви заплатата. Намираме се в моя дом. Казах ви да излезете. Това е заповед.

Сестрата го изгледа нацупено и не отговори.

Смит въздъхна.

— Джейк, наистина остарявам. Забравих, че тези хора са идиотски пристрастени към правилата си. Ще потърсиш ли доктор Гарсия? Трябва да е някъде из сградата. Попитай го как мога да проведа разговор на четири очи далеч от тази вярна и инатлива шотландска овчарка.

Доктор Гарсия дойде бързо, огледа данните на мониторите и обяви, че за кратко могат да преминат на телеметрия.

— Госпожице Макинтош, превключете апаратите на дистанционно наблюдение.

— Добре, докторе. Ще пратите ли друга сестра да ме смени? Искам да напусна този пост.

— Вижте, сестра…

— Само за момент, докторе — намеси се Смит. — Госпожице Макинтош, моля да бъда извинен, задето ви нарекох „госпожица Подлога“, поредната проява на старческо слабоумие. Но, докторе, ако тя наистина застоява да напусне, изплатете й премия от хиляда долара, на моя сметка. Трогна ме нейната всеотдайност към работата… въпреки проявите на нелогично поведение от моя страна.

— Хъм… сестра, да излезем навън.

След като докторът и сестрата напуснаха, Соломон рече намръщено:

— Йохан, ти си изкуфял само когато ти отърва.

Смит се изкиска.

— Признавам, възползвам се от възрастта и болестите си. Но какви други оръжия ми остават?

— Парите.

— Ах, да. Ако ги нямаше, щях ли още да дишам? Напоследък страдам от хронично лошо настроение. Оправдава ме само това, че съм принуден да търпя оковите на застаряващото си тяло. Други го наричат старческо слабоумие.

— Аз пък ще го нарека неовладяна характеропатия. Йохан, не си слабоумен, след като можеш да го контролираш и използваш, както ти е удобно. Само не ми прилагай тези номера на мен — няма да ти се вържа.

Смит се изкиска отново.

— Никога, Джейк. Ти си ми нужен. Дори повече от Юнис — макар че тя е доста по-хубава от теб. Какво ще кажеш по въпроса, Юнис? Напоследък държа ли се лошо?

Секретарката повдигна рамене — и създаде поредица от последващи поклащания, все приятни за мъжкото око.

— Шефе, вярно е, че понякога сте доста досаден. Но аз съм се научила да не ви обръщам внимание.

— Видя ли, Джейк? Щом Юнис знае как да ме преглъща, значи не съм чак толкова страшен. Ще ти призная, че нерядко я използвам като отдушник.

— Юнис — обърна се към нея Соломон, — ако някога ти писне да търпиш прищевките на тази торба стари кокали, можеш да започнеш работа при мен — със същата заплата и дори по-висока.

— Юнис, току-що ти удвоих заплатата!

— Благодаря, шефе — отвърна радостно младата жена. — Стенографирано е. Както и часът. Ще уведомя счетоводството.

Смит се изкикоти.

— Виждаш ли защо я държа? Не се опитвай да наддаваш срещу мен, дръглив пръч такъв, имам повече пари.

— Изкуфял бил — изпръхтя Соломон. — Като стана дума за пари, кого да поставя на мястото на Паркинсън?

— Не бързай. И без това от него полза никаква. Имаш ли кандидат, Джейк?

— Не. Макар че след последния ни разговор ми хрумна, че Юнис може да свърши тази работа.

Юнис го погледна стреснато, след това бързо се овладя. Смит като че ли се замисли.

— Виж, това не ми беше идвало наум. Но може да се окаже идеалното решение. Юнис, би ли искала да станеш директор на някоя голяма компания?

Юнис изключи стенографиращата машина.

— И двамата се майтапите с мен. Моля, престанете!

— Мила моя — заговори почти нежно Смит, — знаеш, че никога не се шегувам, когато става въпрос за пари. Що се отнася до Джейк, за него това е свещена тема — казват, че продал дъщеря си и баба си в Рио.

— Не и дъщеря ми — възрази Соломон. — Само бабата. И не взех почти нищо за тази дъртофелница. Е, поне се уредихме с още една свободна стая.

— Но, шефе, аз не зная как се ръководи компания!

— Не е необходимо. Директорите не управляват, те определят политиката. Ще ти възразя обаче, защото сигурно разбираш много повече от управление, отколкото мнозина от нашите директори — ти си вътре в играта от години. В самия епицентър, бих казал, откакто замени предишната ми секретарка госпожа Бирман. Но вече започвам да виждам и други преимущества в предложението на Джейк. Ти не си обикновен служител на корпорацията, а специален помощник-секретар, какъвто те направих, както и двамата добре си спомняме, за да затворя устата на Паркинсън, когато мрънкаше, че секретарката ми присъствала по време на официални заседания. Ще те направя директор и същевременно ще продължиш да изпълняваш функцията на моя секретарка — твърде си ценна, за да се разделя с теб. Едното няма да пречи на другото — просто ще гласуваш, докато продължаваш да се занимаваш със стенографиране. А сега, да преминем към ключовия въпрос — готова ли си да гласуваш, както гласуваше Джейк?

Тя го изгледа сериозно.

— Искате ли да го правя, сър?

— Или както гласувам аз, когато присъствам на заседанията, което е същото. Ако се върнеш назад във времето, ще си спомниш, че макар с Джейк често да се джафкаме, винаги гласуваме по един и същи начин, когато става въпрос за политика на компанията. Прегледай старите протоколи и ще се увериш.

— Отдавна съм го забелязала — отвърна скромно тя, — но не смятах, че ми е работа да го коментирам.

— Джейк, тя е нашият най-нов директор. И още нещо, мила — съгласна ли си да подадеш оставка, в случай че мястото ти ни потрябва? Нищо няма да загубиш от това.

— Разбира се, сър. Не е необходимо да ми плащате, за да се съгласявам.

— И все пак предложението ми остава. Чувствам се по-добре. Юнис, предстои да прехвърля управлението на Тийл, а определянето на политиката — на Джейк. Знаеш в какво състояние съм. Е, винаги можем да уволняваме неудобните директори… но най-добре да не го правим, факт, за който фон Ритер току-що ми натри носа. Разбрано, вече си директор. Ще го оформим на следващия съвет. Добре дошла в редовете на Управата. Доскоро роб на заплата, ти си продаде душата и сега си контрареволюционно войнолюбиво изменническо фашистко псе. Как се чувстваш?

— Не съм „псе“ — възрази Юнис. — Нямам нищо против останалите категории, но „псе“ не отговаря на пола ми. Аз съм кучка.

— Юнис, не само че не използвам подобни изрази в присъствието на дами, но знаеш и как се чувствам, когато ги чувам от нежни женски уста.

— Може ли едно „изменническо фашистко псе“ да бъде дама? Шефе, научих тази дума в детската градина, но в наши дни тя не значи пукната пара.

— Аз пък винаги държа на нея.

— Нямам време да слушам разправиите на лексиколози-аматьори — изсумтя Соломон. — Приключи ли съвещанието?

— Какво? Ни най-малко. Идва най-съществената и тайна част, причината да прогоня сестрата. Я се съберете край мен.

— Йохан, преди да споделиш тайната си, нека попитам нещо. Тук има ли микрофони? В инвалидния стол например?

— А? — Старецът се огледа замислено. — Преди използвах бутон за повикване, но после ме поставиха под постоянно наблюдение.

— Седем срещу две, че те подслушват. Юнис, мила, би ли проверила къде водят кабелите?

— Уф… нищо не разбирам от машинарии. Пък и тези монитори са съвсем различни от моето стенобюро. Все пак ще погледна. — Тя стана, приближи инвалидния стол и огледа механизмите отзад. — Две от системите със сигурност имат микрофони — дихателният кръг и кардиомониторът. С филтриране, естествено. Което не пречи гласът да се отдели от останалите шумове. Аз също го правя понякога, когато прослушвам стари записи и премахвам фоновия шум. По дяволите, това направо си прилича на микрофон, но може ли човек да знае какво е? И тук също. Че и тук. Ох, съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, скъпа — успокои я адвокатът. — В тази страна никой не зачита личния живот още от средата на двайсети век — ей сегичка мога да звънна на едно приятелче, което ще те снима гола в банята, без дори да разбереш.

— Наистина? Каква ужасна идея. Колко взема този тип за подобна задача?

— Много. Зависи от трудността и възможните последствия. Основната цена е поне няколко хиляди и бързо хвърчи нагоре. Но може да го направи.

— Тъй значи! — Юнис поклати замислено глава, после се усмихна. — Господин Соломон, ако някога решите да се сдобиете с подобна снимка, обадете ми се и ще се споразумеем за сумата. Съпругът ми разполага с чудесен китайски фотоапарат и бих предпочела да ме снима той, вместо някой непознат.

— Тишина, моля — намеси се Смит. — Юнис, ако си решила да продаваш голи снимки на този дърт пръч, обсъди го с него след съвещанието. Не разбирам нищо от тези машинки, но знам как ще решим проблема. Юнис, искам да излезеш навън и да отидеш при телеметричния пост — предполагам, че е в съседната стая, която преди използвах за спалня. Там ще откриеш госпожица Макинтош. Завърти се около нея за три минути, аз ще почакам две, после ще извикам: „Госпожице Макинтош! Там ли е госпожа Бранка?“ Ако ме чуеш, значи тя ме подслушва. Ако ли пък не, върни се, след като изтекат тези три минути.

— Да, сър. Да дам ли някакво обяснение на госпожица Макинтош?

— Кажи на тази медицинска харпия каквото ти хрумне. За мен е важно да разбера дали слухти.

— Да, сър. — Юнис се отправи към вратата, натисна дръжката и в този момент прозвуча тревожен сигнал. Вратата се отвори и на прага цъфна госпожица Макинтош.

Изгледа сърдито Смит и попита:

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

— Благодаря. — Тя се приближи до леглото, вдигна капака на таблото, натисна четири копчета подред и го затвори. След това застана пред своя пациент и заяви: — Сър, вече разполагате с пълно уединение. Поне що се отнася до моята апаратура.

— Благодаря ви.

— Нямам право да изключвам звуковия мониторинг без разпореждане от страна на лекуващия ви лекар. Но въпреки това го направих, тъй като за мен правата на пациента стоят над всичко. Искам да знаете, че никога не съм подслушвала вашите разговори. Сър!

— Приберете ноктите, сестра. Щом не сте ни подслушвали, как разбрахте, че обсъждаме този въпрос?

— Ами… Заслушах се, след като беше споменато името ми. Наречете го условен рефлекс. Макар че едва ли ще ми повярвате!

— Напротив. Вярвам ви. Сестра, ако обичате, включете обратно това, което току-що изключихте. Но не забравяйте, че аз имам право да провеждам конфиденциални разговори… както и аз няма да забравя, че не бива да споменавам името ви. Радвам се, че винаги мога да разчитам на вас. За човек в моето състояние това е утеха, макар и малка.

— Уф… ами добре, сър.

— Освен това искам да ви благодаря, че търпите всичките ми капризи. И лошия ми нрав.

Още малко и госпожица Макинтош щеше да се усмихне.

— О, не сте чак толкова непоносим, сър. Навремето прекарах две години в обществена болница.

Смит я погледна шашардисано, след това се засмя.

— Разбрах! Там ли намразихте подлогите?

— Познахте. А сега, ако ме извините…

След като сестрата излезе, Соломон го попита:

— Наистина ли вярваш, че няма да ни подслушва?

— Разбира се, че не вярвам, нали това й е работата? Тя обаче е горделива жена, Джейк, и предпочитам да се уповавам на това, отколкото на машинките. Но да приключваме, защото взех да се изморявам. Чуйте ме сега — искам да си купя тяло. На млад човек.

Юнис Бранка не прояви почти никаква реакция, лицето на Джейк Соломон се скри зад маска, която използваше, когато играеше покер или за разговори с прокурорите. Първа се съвзе Юнис:

— Трябва ли да го стенографирам, сър?

— Не. О, всъщност да. Нека тази шивашка машина направи по едно копие за всеки от нас, преди да изтрие записа. Моето и твоето скрий във файловия архив с гриф „да се унищожи в случай на смърт“, а ти, Джейк, можеш да поставиш твоето копие при файловете, които използваш, за да надхитриш данъчната служба.

— Ще го прибера на още по-сигурно място — при конфиденциалната информация от подлежащи на съдебно дирене клиенти. Нека преди това да ти припомня, че законът ми забранява да съветвам клиентите си за това как да го нарушават и дори да обсъждам с тях подобни намерения.

— О, я стига, стари хитрецо, съветвал си ме как да прескачам закона поне два пъти седмично.

— И да съм го правил, ставало е по начин, който да не нарушава законите. Просто отговарях на въпросите ти и нищо повече. Няма да отрека, че професионалната ми етика подлежи на свободно тълкуване, но не бих желал да участвам във всяко дело, което намирисва на кражба на тела, отвличане и дори поробване. Дори и една уважаваща себе си проститутка като мен има своите граници.

— Спести ми проповедите си, Джейк. Това, което искам от двама ви, е както законно, така и морално. Трябва ми помощта ви, но само в границите на позволеното от закона.

— Надявам се.

— Аз пък съм сигурен. Казах, че искам да си купя тяло — напълно легално. Това отхвърля всякакви отвличания, кражби и прочее. Става въпрос за съвсем законна покупка.

— Не можеш.

— Защо не? Вземи например това тяло. — Смит се потупа по гърдите. — Не струва нищо, но все пак възнамерявам да го предоставя за медицински изследвания. И ти се съгласи с това, нали?

— Нека си изясним понятията. В Съединените щати не е разрешено да притежаваш друго човешко същество под формата на лична собственост. Тринайсетата поправка. По тази причина и твоето собствено тяло не ти принадлежи и ти не би могъл да го продаваш. Но кадавърът вече е лична собственост — обикновено принадлежи на наследниците на починалия… е, вярно, той е лична собственост само в известен смисъл. Ако искаш да си купиш кадавър, мога да ти го уредя — само че кого наричаше одеве вампир?

— Джейк, какво е „кадавър“?

— А? Труп, обикновено човешки. Така пише в „Уебстър“. Официалната дефиниция е малко по-усложнена, но се свежда до същото.

— Имам предвид тъкмо тази „малко по-усложнена дефиниция“. Добре, значи мога да си купя тяло само след като бъде обявено за мъртво. Но, Джейк, какво е смърт и кога настъпва? Остави „Уебстъра“, кажи какво пише в закона?

— Ах. Законът е това, което постановява Върховният съд. За щастие този въпрос е бил изяснен през седемдесетте — „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“. В продължение на много години, векове дори, човек се е смятал за мъртъв, когато спре да бие сърцето му. След това, през миналия век, е трябвало смъртта да бъде удостоверена от медицинско лице, след преглед за сърдечносъдова и дихателна дейност. Понякога дори и това не е било достатъчно, защото и лекарите правят грешки. После настъпи епохата на трансплантациите и това предизвика истинска юридическа буря! Но случаят „Парсънс“ постави точка — човек е мъртъв, когато се преустанови мозъчната му дейност.

— И какво означава това? — не се предаваше Смит.

— Съдът отказа да даде точна формулировка. Все пак, Йохан, не забравяй, че не съм специалист по тези дела, аз съм само корпоративен адвокат. Ако настояваш, мога да проуча нещата и…

— Добре, знам, че не си Господ Бог. По-късно ще се поправиш, ако грешиш. Кажи ми какво ти е известно сега?

— Когато точният момент на настъпването на смъртта е от особена важност, както е в случаи на предявяване на претенции към наследство, съмнения за криминално действие и прочее, или при органни трансплантации, се вика доктор, който да установи, че мозъкът е престанал да функционира. Използват се различни тестове, чуват се термини като „необратима кома“, „пълна липса на мозъчна и вълнова активност“ и „непоправима корова увреда“, но в края на краищата всичко това опира до някой специалист, който залага репутацията си и поставя подпис под смъртния акт, удостоверявайки, че субектът е мъртъв и няма начин да се съживи. Сърцето и дробовете вече нямат значение, заедно с крайниците, гонадите и други органи, те са напълно заменими. Това, което се гледа сега, е мозъкът. И най-вече мнението на споменатия доктор за него. Така че, ако предстои трансплантация, нужно е мнението на поне двама лекари, несвързани с операцията, както и на един патолог. И не защото го изисква Върховният съд — ще посоча като факт, че само четирийсет и четири щата са узаконили подобни танатотични изисквания, — но…

— Само за момент, господин Соломон — тази дума ми е непозната. Стенмашината постави върху нея въпросителна. — Юнис държеше пръст над бутона с надпис „пауза“.

— Как я е изписала машината?

— Т-А-Н-А-Т-О-Т-И-Ч-Н-И.

— Умна машинка. Това е юридически термин, означаващ „смърт“. Произлиза от името на гръцкия бог на смъртта Танатос.

— Секунда да го въведа. — Юнис натисна копчето с надпис „запаметяване“, прошепна няколко думи и рече на висок глас: — Милата, чувства се по-добре, когато я успокоявам така. Продължавайте. — И чукна копчето за пауза.

— Юнис, правилно ли разбрах, че смяташ тази машина за жива?

Тя се изчерви, натисна „изтриване“, после „пауза“.

— Не, господин Соломон. Но съм забелязала, че се държи по-добре с мен, отколкото с някой друг оператор. Ако не хареса някого, може да е ужасно упорита.

— Потвърждавам това — кимна Смит. — Всеки път, когато Юнис си вземе почивен ден, заместничката й се оплаква колко трудно й върви стенографирането и среща непрестанни проблеми. Но чуй ме, скъпа, изтрий тези брътвежи. Друг път ще обясняваш на Джейк как трябва да се държи с машините — сега дядо вече иска да си легне.

— Да, сър.

— Йохан, това, което казвах, е, че в случаите, касаещи трансплантации, законът е поставил ясни правила, както за да бъдат защитени замесените субекти, така и да се възпрепятстват незаконосъобразни действия и намерения. Сърцето например трябва да бъде извадено, докато е живо, и същевременно докторът не бива да бъде обвинен в убийство дори когато целта е да се измъкне от него многомилионен иск. Ето защо лекарите предпочитат да разхвърлят отговорността върху повече глави.

— Сигурно — съгласи се Смит. — Джейк, досега не ми каза и едно нещо, което да не зная — само ми задръсти паметта с условности и изисквания. Във всеки случай сега повече от всякога съм сигурен, че това може да се направи. И така, искам здраво тяло, на възраст между двайсет и четирийсет, още топло, с функциониращо сърце и никакви сериозни, в смисъл непоправими увреждания… но когато мозъкът е законно обявен за мъртъв, мъртъв, мъртъв. Искам да купя кадавър и да прехвърля ей този мозък — моя — в него.

Юнис седеше неподвижно. Джейк мигаше.

— И кога да ти доставим това тяло? Още тази вечер?

— А, става и за следващата сряда. Гарсия обеща да ме поддържа още известно време.

— Мисля, че ще се справим и за днес. Но ще ти намерим и нов мозък — този е престанал да върши работа.

— Стига, Джейк, говоря сериозно. Тялото ми се разпада, но умът ми е ясен и паметта ми не е толкова зле — ако се съмняваш, попитай ме какви бяха цените на борсата снощи, преди затваряне. Все още мога да извършвам логаритмични изчисления, без да прибягвам до таблица, изпитвам се всеки ден. Защото си давам сметка колко малко ми остава. Погледни ме на какво приличам и си помисли за огромните богатства, които притежавам. С това тяло, което изглежда, сякаш има нужда от тиксо и канап, съм по-подходящ за музея. През целия си живот съм чувал фразата „няма да ги отнесеш с теб в гроба“. Преди осем месеца ме приковаха с кабели и тръбички към инвалидния стол и тъй като нямаше с какво друго да се занимавам, се отдадох на размишления. И реших, че след като не мога да отнеса парите си в гроба, най-добре да остана при тях!

— Хъм! Щеш не щеш, трябва да си идеш, когато смъртта почука на вратата ти.

— Може би. Но съм готов да пожертвам колкото е необходимо, за да спечеля и тази игра. Ще ми помогнеш ли?

— Йохан, ако ставаше въпрос за рутинна сърдечна трансплантация, щях да ти кажа: „Господ да е с теб!“ Но трансплантация на мозък — имаш ли представа какво означава това?

— Не, нито пък ти. Затова пък знам повече от теб — имах предостатъчно време за четене. Не е необходимо да ми съобщаваш за всички неуспешни опити, тъй като са ми известни. Излишно е да говорим за това как китайците са изпробвали какви ли не методи и са се провалили — макар че, според мои източници, три от „опитните зайчета“ все още са живи.

— Искаш да станеш опитно зайче?

— Не. Но дори сега, докато си говорим, има две маймуни, които се катерят по дърветата и нагъват банани. И всяка от тях носи мозъка на другата.

— Аха! Онзи австралиец!

— Доктор Линдзи Бойл. Хирургът, когото искам.

— Бойл. С него беше свързан някакъв скандал, нали? Изгониха го от Австралия.

— Така е. Да си чувал за професионална завист? Повечето неврохирурзи се придържат към мнението, че мозъчната трансплантация е невъобразимо сложна. Но ако се поровиш из литературата, ще откриеш, че подобни предубеждения е имало и преди петдесет години — срещу сърдечните трансплантации. Ако попиташ неврохирурзите за тези шимпанзета, най-добронамерените от тях ще заявят, че е измама, въпреки че съществуват подробни видеозаписи и от двете операции. Или ще говорят за многобройните провали на Бойл преди това. Джейк, те го мразят толкова силно, че го изгониха от дома му и от родината му тъкмо когато се готвеше да опита с човек. Тези копелета… прощавай, Юнис.

— Господин Смит, машината ми е инструктирана да променя тази дума на „негодници“.

— Благодаря, Юнис.

— И къде е той сега, Йохан?

— В Буенос Айрес.

— Можеш ли да пътуваш толкова надалече?

— Не, разбира се! Освен ако не ме качат в достатъчно голям самолет, че да го натъпчат с цялата животоподдържаща машинария. Но преди това ще ни трябва тяло. И най-добрият медицински център за компютъризирана хирургия. Квалифицирани асистенти и всичко останало. Да речем „Джон Хопкинс“. Или Станфордският медицински център.

— Съмнявам се, че който и да било от тези институти ще приеме учен с подобна репутация.

— Джейк, Джейк, разбира се, че ще го приемат. Не знаеш ли как се подкупва университет?

— Никога не съм опитвал.

— Правиш го с ужасно много пари, открито, като запазваш академичното им достойнство. Първо, проверяваш от какво се нуждаят — футболни игрища, или, да речем, ускорител на частици, или дарителска фондация. Но тайната е в многото пари. Ако питаш мен, предпочитам да съм жив и млад, пък дори и разорен, отколкото да съм най-богатият труп във Форест Лоун. — Смит се разсмя. — Сигурно е ужасно вълнуващо да си млад — и беден. Така че не пести шекелите. Уверен съм, че ще можеш да уредиш въпроса с Бойл — става дума само за пари и нищо повече. Или, както е казал много отдавна един човек на име Бил Гришам: „Открий какво иска и той ще клекне“. Едва ли най-сериозният проблем ще е откриването на споменатото още топло тяло. Джейк, в тази страна ежегодно над деветдесет хиляди души загиват при транспортни произшествия — това прави по сто и петдесет души на ден — и повечето от тях умират от мозъчни увреждания. Значителен процент са на възраст между двайсет и четирийсет години и в добро здраве, ако се изключи строшеният череп и увреденият мозък. Значи въпросът е да се открие такова тяло, докато е още живо, и да се поддържа в това състояние до доставянето му в операционната.

— С цял керван жени, близки и ченгета отзад.

— Несъмнено. Ако преди това не са били положени нужните усилия и не са били ангажирани съответните организации. Ще създадем мобилни отряди, ще ги снабдим с необходимата животоподдържаща апаратура, ще ги съсредоточим в близост до натоварени точки на пътя. Ще си осигурим, пак срещу съответното заплащане, съдействието на пътните служби, ще подготвим документите, ще заделим средства за наследниците в размер на милиони долари. Ах, да, щях да забравя, имам рядка кръвна група и донорът трябва да е със същата. В тази страна има не повече от няколко милиона души с кръвна група като моята. Числото пак не е обезсърчаващо малко, нали? Във възрастовата група от двайсет до четирийсет години това прави към триста хиляди души. Джейк, ако проведем медийна кампания и закупим най-гледаното време по телевизията колко от тях ще излязат на светло? Когато разклатим пред носовете им стръв в размер на милиони? В полза на наследниците на всяко предоставено за нашите нужди тяло? Стига предварително да подпише документите за донорство.

— Йохан, заварваш ме напълно неподготвен. Едва ли ще ми е приятно да съм женен за някоя хубавица, която тръпне от нетърпение да прибере няколко милиона, след като „случайно“ съм се халосал с чук по главата.

— Подробности, Джейк. Напиши го така, че никой да не може да се възползва в случай на съмнение за зъл умисъл — самоубийствата също трябва да бъдат изключени. Истинският проблем е да се открият здрави млади хора, които имат моята кръвна група, и да попълнят имената и адресите си в компютъра.

— Простете, сър. Защо преди това не се посъветвате с Националната служба по кръводаряване?

— Проклет да съм! Наистина изкуфявам! Изобщо не се сетих. Но ти откъде знаеш за нея?

— Аз съм неин член, сър.

— Значи си кръводарител, скъпа? — Смит я погледна добронамерено.

— Да, сър. АВ отрицателна.

— Проклет да съм дваж! Аз самият бях кръводарител — докато не ми казаха, че съм твърде стар — било е много, преди да се родиш. Имам същата група — AB отрицателна.

— Така и предположих, сър, когато заговорихте за това. Наистина сме малко. Моят съпруг е същата група и е дарител. Всъщност точно така се запознахме — една сутрин, когато ни повикаха да дадем кръв за родилка.

— Ура за Джо Бранка! Подозирах, че е умно момче — веднага те надуши, нали? Не знаех обаче, че е и ангел на милосърдието. Чуй какво ще ти кажа, кукличке — като се прибереш довечера, кажи на твоя Джо, че е достатъчно да скочи с главата надолу в празен басейн и ще те направи не само най-красивата, но и най-богата вдовица в тази страна.

— Ама че чувство за хумор имате, шефе. Не бих заменила моя Джо за никакви милиони — парите няма да ме стоплят през студените нощи.

— Както знам от личен и горчив опит, скъпа. Джейк, може ли завещанията да бъдат отхвърляни?

— Всяко едно и по всяко време. Но не и твоето. Поставил съм предпазни вратички навсякъде.

— Да предположим, че напиша ново завещание с някои съществени промени. Ще издържи ли?

— Не.

— Защо не?

— Сам го каза. Старческо слабоумие. Всеки път, когато си отиде богаташ в напреднала възраст, изниква цяла армия роднини — като твоите внучки например, — които се опитват да отхвърлят завещанието, основавайки се на слабоумие и външно въздействие. И струва ми се, че ще успеят.

— Проклятие. Исках да оставя на Юнис един милион долара, за да не изпитва изкушението да види сметката на своето AB отрицателно мъжле.

— Пак се майтапите с мен, шефе. Лоша шега.

— Юнис, не ти ли казах, че никога не се шегувам, когато става въпрос за пари? Ей, Джейк, как да постъпим? След като съм твърде изкуфял за ново завещание.

— Най-лесният начин е чрез застрахователна премия… което ще струва малко повече от милион, като се има предвид състоянието ти. Но тя ще получи милиона дори ако отхвърлят завещанието.

— Не го слушайте, господин Соломон, моля ви!

— Йохан, искаш ли този милион да ти се върне, в случай че по някаква невероятна причина надживееш Юнис?

— Хъмм… не, ако го направим, някой любопитен съдия може да се разрови по-дълбоко в нещата, а само Бог знае какви ги вършат съдиите в наши дни. Нека Червеният кръст стане наследник. Или не, още по-добре, нека бъде Националната служба по кръвопреливане.

— Чудесно.

— Заеми се с този въпрос още утре сутринта. Всъщност не, направи го тази вечер, че току-виж не доживея до сутринта. Повикай Джак Тауърс и му нареди да отвори сметка. Уредете нещата с някой свестен застраховател, искам всичко да бъде изпипано според закона. Ще си легнеш чак като свършиш.

— Слушам, о, велики! Ще бъде направено, аз съм по-добър адвокат от теб. Обещавам полицата да влезе в сила още от тази нощ — нали става въпрос за твоите пари. Юнис, внимавай да не ритнеш някоя от тези жици или тръбички, когато излизаш. Виж, утре вече няма да е необходимо да си предпазлива — стига да не те хванат.

Тя се засмя.

— И двамата имате отвратително чувство за хумор. Шефе, ще изтрия тази част от разговора. Не искам вашия един милион. Нито от смъртта на Джо, нито от вашата.

— Щом не искаш парите, Юнис, винаги можеш да ги преотстъпиш на Центъра по кръвопреливане.

— Хъм… така ли е, господин Соломон?

— Да, Юнис. Но е хубаво да имаш малко скътани парици, особено когато преди това не си имала нищичко. Пък и мъжът ти може да ти се разсърди, ако разбере, че си отказала един милион.

— Уф… — изпъшка объркано секретарката.

— Джейк, погрижи се за това. И междувременно помисли откъде ще ми намериш тяло. Освен това трябва да докараш Бойл тук и да му уредиш да може да оперира в страната. И така нататък. А сега кажи на… Не, аз ще й кажа. Госпожице Макинтош?

— Да, господин Смит? — долетя глас откъм таблото.

— Повикайте хората си, искам да си легна.

— Да, сър. Ще съобщя на доктор Гарсия.

Джейк се изправи.

— Приятна вечер, Йохан. Ти си един побъркан глупак.

— Вероятно. Но се забавлявам добре с парите си.

— Виждам. Юнис, искаш ли да те откарам до вас?

— О, не, сър, благодаря ви. Моето малко миткало е в подземния паркинг.

— Юнис — обърна се към нея Йохан, — не виждаш ли, че този дърт пръч копнее да те откара у дома? Бъди мила с него. Ще пратя някой от охраната да закара миткалото ти.

— Ох… благодаря ви, господин Соломон. Приемам. Лека нощ, шефе.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Почакай, Юнис — спря я Смит. — Задръж в тази поза. Джейк, скив’ к’ви кълки! Юнис, този просташки израз означава, че имаш хубави крака.

— Казвали сте ми го и преди, сър — и моят съпруг също. Шефе, вие сте един перверзен старец.

Той се изкикоти.

— Така си е, мила… още от шестгодишна възраст. Горд съм да го призная.