Ришел Мийд
Академия за вампири (8)

Глава 8

Изгаряща от гняв, през този ден аз се впусках в тренировъчните схватки по-стремително и умело, отколкото когато и да било при упражненията ми с начинаещите от нашия клас. Толкова се увлякох, че накрая спечелих първата си победа в пряка схватка, като тръшнах на дюшека Шейн Райе. Направо го попилях. Но нали вече се бяхме сприятелили, той не ми се разсърди, дори изръкопляска на изпълнението ми заедно с неколцината зрители в салона.

— Започнала си да си възвръщаш старата форма — отбеляза Мейсън след часовете.

— Така изглежда.

Той докосна нежно ръката ми.

— А как е Лиса?

Не се изненадах от това, че и той вече знаеше. Слуховете се разпространяват толкова бързо понякога, че оставаш с впечатлението, че тук всеки притежава телепатична връзка.

— Добре е. Справя се някак. — Не си направих труда да му обяснявам откъде знам, че е добре. Нашата невидима връзка се пазеше в тайна от другите ученици в Академията. — Мейс, ти твърдиш, че добре познаваш Мия. Мислиш ли, че тя може да стои зад всичко това?

— Хм, аз… не съм експерт по нейните способности и въобще по нещо, свързано с нея. Но искаш ли честно мнението ми? Мисля, че не е тя. Мия дори не посещаваше часовете по биология, когато трябваше да правим дисекции. Не мога да си я представя дори да улови лисица, камо ли пък да я убие.

— А има ли някакви приятели, които биха могли да сторят това заради нея?

Той поклати скептично глава.

— Всъщност няма. Защото те не са от онези, които биха си изцапали ръцете с кръв. Но кой може да знае със сигурност?

Когато по-късно се срещнахме за обяд, Лиса още трепереше. А настроението й още повече се вкисна, когато през цялото време около масата Натали и групата й не спряха да говорят само за лисицата. Очевидно Натали бе успяла да надмогне отвращението си от кървавата сцена, за да се наслади сега на всеобщото внимание, което успяваше да привлече благодарение на спектакъла, който ни изнесе. Хм, кой знае, може пък и да не беше чак толкова доволна от скромната си роля, както бях смятала досега.

— И беше точно там — оживено обясняваше тя, без да пести ръкомаханията си, за да наблегне на току-що казаното. — Точно в средата на леглото. И навсякъде всичко бе в кръв.

Лиса само мълчеше, с лице, зелено като пуловера й. Издърпах я рязко от масата преди още да приключа с обяда си и тутакси избълвах цяла поредица ругатни относно чувството за такт на Натали.

— Тя е мила — машинално отрони Лиса. — Нали онзи ден ми казваше колко много я харесваш.

— И сега продължавам да я харесвам, но тя е доста недодялана за някои неща.

Стояхме отвън в коридора, преди да започне часът по поведение на животните. Направиха ми впечатление любопитните погледи, които ни хвърляха преминаващите покрай нас и шушуканията им, щом се отдалечаваха. Въздъхнах тежко.

— Как ще се справиш с всичко това?

Бегла усмивка пробяга през лицето й.

— Не можеш ли да се досетиш сама?

— Мога, но искам да го чуя от теб.

— Не зная. Но мисля, че ще се справя. Само не ми се ще да ме гледат сякаш съм някакво извънземно.

Гневът ми отново експлодира. Това с лисицата бе много лошо. Досадното любопитство на хората наоколо още повече влошаваше ситуацията, но поне с тях можех да се справя.

— Притеснява ли те някой?

— Роуз, не можеш да натупаш всеки, с когото имаме проблеми.

— Мия ли имаш предвид? — предположих аз.

— Както и други, освен нея — отговори уклончиво тя. — Слушай, всъщност няма значение. Това, което искам да знам, е как е могло това… Всъщност не мога да спра да мисля за онзи път…

— Недей — предупредих я аз.

— Защо се преструваш, че нищо не се е случило? Точно ти от всички хора. Подиграваш се на приказките на Натали за това и онова, но не е обичайно да се владееш толкова. Обикновено говориш за какво ли не.

— Но не и за онова. Трябва да го забравим. Беше отдавна. И всъщност дори не знаем какво се случи в действителност.

Тя се вгледа в мен с тези нейни големи зелени очи, докато обмисляше следващите си думи.

— Здравей, Роуз.

Приближаването на Джеси прекрати разговора ни. Извърнах се и го удостоих с най-хубавата си усмивка.

— Здравей.

Той кимна сърдечно на Лиса.

— Здравей пак, тази вечер ще бъда в общежитието ти, за да се присъединя към изследователската група, която ще се събира там. Ти също можеш да си помислиш… евентуално…

Моментално забравих за Лиса. Съсредоточих цялото си внимание върху Джеси. Изведнъж така силно ми се прииска да направя нещо диво и лошо. Прекалено много събития ми се струпаха днес.

— Разбира се.

Той ми каза кога ще бъде там и аз му обещах, че ще се срещнем в една от стаите за „по-нататъшни инструкции“. Когато Джеси си тръгна, Лиса впери поглед в мен.

— Ти си под домашен арест, забрави ли? Няма да ти позволят да се мотаеш наоколо и да си говориш с него.

— Аз всъщност не искам да си говоря с него. Просто ще се позабавляваме.

Тя простена.

— Понякога наистина не те разбирам.

— Това е, защото ти си предпазливата от нас двете, докато аз съм безразсъдната.

След като започна часът по поведение на животните, аз отново се замислих дали Мия бе отговорна за случката с лисицата. Ако можеше да се съди по самодоволното изражение на ангелското й личице, с голяма вероятност можеше да се предположи, че сега се наслаждава на суматохата, причинена от инцидента с лисицата. Но това още не означаваше, че тя бе виновницата. След като я бях наблюдавала внимателно през последните две седмици, вече бях наясно, че тя изпитваше радост от всичко, което създаваше тревоги на мен и Лиса, ала това не означаваше, че именно тя ги е причинила.

— При вълците, както и при много други подобни животински видове, е характерно наличието на водачи, самки и самци, с които цялата останала глутница се съобразява. Тези водачи почти винаги са физически най-силните екземпляри, макар че много пъти крайният изход от сблъсъците между тях зависи доста от волята за победа и други лични качества. Когато един самец водач бъде предизвикан и победен, той може да бъде прогонен от глутницата и дори да бъде нападнат.

Сепнах се, отърсих се от бляновете си и се постарах да съсредоточа вниманието си само върху госпожа Майснър.

— Повечето предизвикателства и единоборства настъпват през периода на съвкупление — продължи тя. Това естествено причини вълна от хихикания в класа. — При повечето глутници двойката водачи са единствените, които се съвкупяват. Ако самецът водач е застарял и изглежда уморен, някой по-млад вълк може да си повярва, че е дошъл неговият ред да го замени. Младокът обаче често не осъзнава колко опасно може да го нарани по-опитният вълк.

Тези разкази за съперничествата между младите и по-старите опитни вълци нещо не се връзват, помислих си аз, въпреки че останалото в урока ми изглеждаше достоверно. Навярно сред светските кръгове в Академията, реших аз с горчивина, се срещат немалко вълци водачи и по-млади претенденти за тяхното място.

Мия вдигна ръка.

— А какво можете да ни кажете за лисиците? И при тях ли има водачи?

Целият клас затаи дъх. Чуха се и няколко нервни подхилквания. Никой не очакваше Мия да си позволи това. Госпожа Майснър почервеня, предполагам от гняв.

— Днес се занимаваме само с вълците, госпожице Риналди.

Мия изглежда нямаше нищо против да изтърпи някое и друго мъмрене, стига да спечели всеобщото внимание с дързостта си и когато класа се раздели на групи по двойки за самостоятелна работа, тя през по-голямата част от времето ни зяпаше и се подсмихваше. Чрез връзката ни усещах как Лиса все повече се измъчва, докато кошмарните образи на закланата лисица обсебваха съзнанието й.

— Не се тревожи — побързах да я успокоя аз. — Ще намеря начин да…

— Хей, Лиса — прекъсна ни някой.

Двете вдигнахме очи, когато Ралф Саркози се изпречи пред чиновете ни. Лицето му сияеше от глуповата усмивка — негова запазена марка, а аз не можех да се отърся от предчувствието, че бе дошъл при нас само за да направи впечатление на приятелчетата си.

— Признай си, де — поде той. — Ти си убила лисицата. Опитваш се да убедиш Кирова, че си луда, за да можеш отново да се махнеш оттук.

— Я иди да се чукаш — тихо го напсувах аз.

— Да не би да ми се предлагаш?

— От това, което съм слушала за теб, май няма какво много да се чука.

— Леле — продължи той с още по-закачлив тон. — Май наистина си се променила. Последното, което помня за теб, беше, че никак не ти пука пред кого се събличаш.

— А пък последното, което аз помня за теб е, че си виждал голи жени само по интернет.

Той наклони глава с престорено драматичен жест.

— Хей, знаеш ли, ей сега ми хрумна: ти си го извършила, нали? — Погледна към Лиса. — Ти си я накарала да убие лисицата, така ли е? С някаква лесбийска магия и хоп, готово! Оххх!

Ралф избуха в пламъци.

Моментално скочих и изтласках Лиса настрани. Никак не беше лесно, понеже седяхме на чиновете си. Стоварихме се на пода миг преди писъците на целия клас — като най-силно врещеше Ралф — да огласят стаята. Госпожа Майснър се втурна към пожарогасителя.

И тогава пламъците изчезнаха. Просто така. Ралф още крещеше и се търкаляше по пода, но по него нямаше нито едно обгорено място. Единственото свидетелство за това, което току-що се бе случило, бе миризмата на дим във въздуха.

За няколко секунди цялата класна стая застина от удивление. После всички бавно се заеха да сглобяват парчетата от пъзела. Добре известни бяха специализациите на мороите по различните видове магии, затова аз, след като огледах съучениците си, отделих само онези трима, които владееха изкуството да боравят с огъня: Ралф, неговият приятел Джейкъб и…

… Кристиан Озера.

И понеже нито Джейкъб би посегнал на приятеля си, нито самият Ралф би подпалил себе си, се оказа безкрайно лесно да се открие виновникът. Фактът, че Кристиан се смееше истерично, също го издаваше.

Цветът на лицето на госпожа Майснър се промени от червен на морав. Все едно от домат на патладжан.

— Господин Озера! — кресна тя. — Как смеете… нямате представа какво ви очаква… Веднага в кабинета на директор Кирова!

Кристиан, без ни най-малко да се смути, премина покрай Ралф, който подплашено отскочи назад. Останалата част от класа зяпаше с отворени уста.

След това госпожа Майснър се опита да въдвори ред в класната стая, ала напразно. Всички оживено говореха за това, което се бе случило. Беше шокиращо по няколко причини. Първо, никой досега дори не беше сънувал подобна зрелищна магия — силен огън, който мигом обгръща жертвата, без обаче да изгори дори късче от нея. Второ, Кристиан бе използвал умението си нападателно. Беше си позволил да атакува друга личност. Мороите никога не си позволяваха подобно нещо. Те вярваха, че магиите служат само за да се грижат за земята, да помагат на хората да живеят по-добре. Затова никога, ама никога не прибягваха до магиите си като оръжие. Инструкторите ни по магически умения никога не ни бяха учили на нещо подобно, дори си мисля, че самите те не владееха уменията да се воюва чрез магия. И накрая, което си беше най-налудничавото в цялата история, точно Кристиан си бе позволил да впрегне магическите си умения. Същият този Кристиан, когото досега никой не забелязваше, нито даваше пукната пара за него. Е, сега вече го забелязаха.

Оказа се, че някой все пак действително владееше магическите нападателни умения. И докато се наслаждавах на изкривената от ужас физиономия на Ралф, ми хрумна, че Кристиан може би наистина е луд.

— Лис — рекох й аз след излизането ни от класната стая, — моля те, кажи ми, че не си се виждала отново с него.

Усещането за вина, пренесло се по нашата телепатична връзка, ми каза повече, отколкото би могло да стори каквото и да било нейно обяснение.

— Лис! — Сграбчих я за ръката.

— Е, във всеки случай не много често — измърмори тя уклончиво, видимо притеснена. — Той си е съвсем наред…

— Наред? Наред? — Всички по коридора се вторачиха в нас. Едва сега се усетих, че се бях разкрещяла с цяло гърло. — Та той е напълно луд! Той подпали Ралф. Мислех, че сме решили повече да не се срещаш с него.

— Ти го реши, Роуз. Не аз. — В интонацията й се прокрадна остра нотка, каквато не бях чувала скоро.

— Какво става с теб? Да не би да сте… нали се сещаш…

— Не! — отрече тя настойчиво. — Вече ти обясних, Роуз. Господи! — изгледа ме с отвращение. — Не всички мислят… и действат… като теб.

Потръпнах, обидена от думите й. В този миг видяхме Мия да минава покрай нас. Не бе дочула разговора ни, но все пак бе уловила тона. Неискрена усмивка цъфна на лицето й.

— Какво става? Проблеми в рая?

— Върви да си изпиеш успокоителното и си затваряй устата! — срязах я аз, без да дочакам отговора й. Устата й остана отворена за няколко секунди, после стисна устни.

Лиса и аз продължихме да вървим мълчаливо, сетне тя изведнъж избухна в смях. И от скарването ни не остана и следа.

— Роуз… — Сега тонът й бе по-мек.

— Лиса, той е опасен. Никак не го харесвам. Моля те, бъди внимателна.

Тя докосна ръката ми.

— Внимателна съм. Аз съм предпазливата от нас двете, докато ти си безразсъдната, нали така?

Надявах се все още да е така.

 

 

Но по-късно, след часовете, отново ме налегнаха черни съмнения. Бях се прибрала в стаята си и си пишех домашните, когато внезапно почувствах полъх на нещо, което можеше да се определи като лукав опит за измъкване. При това сигналът идваше от Лиса. Веднага забравих за домашните и онемяла вперих очи в пространството, като се опитвах да вникна по-дълбоко в това, което ставаше с нея. Нямаше по-удобен момент от този да проникна в съзнанието й, но не знаех как да го контролирам.

Смръщих вежди и се опитах да мисля единствено за това, което при нормални обстоятелства ми позволяваше да осъществявам връзката ни. Обикновено настъпваше само когато тя преживяваше нещо необичайно, когато я разтърсваше някаква емоция, толкова дълбока, толкова мощна, че тя се стремеше едва ли не с взлом да нахлуе в моето съзнание. Трябваше да полагам доста усилия да й се противопоставя и винаги досега бях успявала да издигна в себе си мислена стена.

Но сега се фокусирах върху тази стена, опитвайки се да я отместя. Първо успокоих дишането си и прочистих съзнанието си. Моите мисли вече нямаха значение, само нейните бяха важни. Трябваше да отворя ума си и да се слеем.

Никога досега не бях вършила нещо подобно. Защото никога досега не бях имала търпение за каквото и да било, камо ли за медитиране. Ала сега нуждата ми да проникна в съзнанието й бе тъй силна, че съсредоточих цялото си същество да се прочистя от всичко ненужно, за да постигна пълно отпускане. Трябваше да зная какво става с нея и след няколко минути усилията ми бяха възнаградени.

Влязох в съзнанието й.