Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Академия за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vampire Academy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 221 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
helyg (2009)

Издание:

Ришел Мийд. Академия за вампири

Американска. Първо издание

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ИК „Ибис“, София, 2009

ISBN 978-954-9321-22-7

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Този път, слава Богу, не привлякохме всеобщото внимание в столовата. Само неколцина от минаващите покрай нас се спряха да ни позяпат.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — попита ме порцелановата кукла. Сините й очи искряха от ярост. Сега, отблизо, можех да я огледам по-добре. Отличаваше се със същата крехка конструкция както повечето морои, но не беше висока като тях, което впрочем отчасти я правеше да изглежда толкова млада. Късата пурпурна рокличка, която беше навлякла, беше страхотна — което ми напомни, че наистина изглеждах като облечена от магазин за подпомагане на бедните. След като я огледах по-внимателно, реших, че беше някакъв дизайнерски модел, но не последна колекция. Скръстих ръце пред гърдите си.

— Да не си се изгубила, малката? Класните стаи на първолаците са ей там, в западната част на учебния корпус.

Страните й мигом се обагриха в яркорозово.

— Да не си посмяла отново да ме докоснеш. Ако се опиташ да ми извъртиш някой гаден номер, веднага ще ти го върна тъпкано.

Брей, каква яка увертюра! Единствено предупредителното поклащане с глава на Лиса ме възпря да не се развихря и да не я сложа на мястото й. Вместо това предпочетох само да й отвърна с подобаваща грубост:

— Ако пък ти се опиташ да извъртиш гаден номер на някоя от нас, ще те прекърша на две. Ако не ми вярваш, иди и питай Доун Яроу какво се случи с ръката й, когато се сбихме в девети клас. Но ти тогава навярно си била още в пелени, та си проспала това събитие.

Инцидентът с Доун всъщност не беше сред най-приятните ми спомени. Честно казано, не очаквах да й счупя някоя кост, когато я блъснах в едно дърво. Все пак именно този инцидент ми помогна да се сдобия и с репутацията на опасен побойник, освен тази на остроумна. Тази история в края на краищата се превърна в легенда и на мен ми бе приятно да си представям как още я разказват край лагерния огън късно вечер. Ако можеше да се съди по изражението на момичето пред мен, тъкмо това ставаше край лагерните огньове.

Точно тогава един от членовете на патрулиращия екип премина покрай нас и огледа с подозрение милата ни среща. Порцелановата кукла побърза да се отдалечи, като улови Ейрън за ръка.

— Хайде — нареди му тя.

— Здравей, Ейрън — сърдечно го поздравих аз, за да му припомня къде се намира. — Радвам се да те видя отново.

Той ми кимна забързано и се усмихна смутено точно докато момичето го задърпа назад. Горкият стар Ейрън. Може и да беше добър и умен, но не бе агресивен.

Обърнах се към Лиса.

— Добре ли си? — Тя ми кимна. — Имаш ли някаква представа коя беше тази, която току-що заплаших да натупам?

— Никаква.

Поисках да я поведа със себе си, за да се наредим на опашката от последните чакащи в столовата за обяда, но тя поклати глава.

— Трябва да отида при хранителите.

Обзе ме странно усещане. Бях свикнала само аз да съм основният й източник на кръв и мисълта да се върнем към нормалните привички на мороите ми се стори донякъде странна. Всъщност дори ме обезпокои. А не би трябвало. Ежедневното захранване бе част от живота на мороите — нещо, което не можех да й предложа, докато живеехме сами. Онази ситуация беше доста неудобна, защото след подобно захранване аз губех силите си, а пък нейните чезнеха през паузите между тях. Така че би трябвало да съм щастлива, че Лиса ще се върне към нормалния за нея начин на живот.

— Разбира се — кимнах с пресилена усмивка.

Продължихме към помещението за захранване, което бе до кафенето. Отвътре беше разпределено на малки кабини, за да се осигури известно уединение на всеки посетител. Една чернокоса жена от мороите, очевидно дежуреща тук, ни посрещна на входа и сведе поглед към листовете, закрепени върху клипборд. На бърза ръка ги прелисти, намери това, което й бе необходимо, и с жест подкани Лиса да я последва. Мен ме удостои само с един озадачен поглед, но не ми забрани да вляза.

Дежурната ни отведе до една от клетките, където заварихме друга жена, по-закръглена, на средна възраст, да прелиства някакво списание. При появата ни вдигна глава, озърна се и ни се усмихна. В очите й долових онзи сънлив отнесен поглед, с който се отличаваха повечето хранители. Съдейки по блаженото й отнесено изражение, вероятно вече наближаваше изчерпването на лимита й за деня. Като позна Лиса, на лицето й грейна усмивка.

— Добре дошла, принцесо.

Дежурната се отдалечи, а Лиса се настани на стола до жената. Усетих, че изпитваше странно притеснение, малко по-различно от моето. Това и за нея беше непривично. Все пак бе минало доста време. Но захранващата не страдаше от подобни задръжки. На лицето й се изписа зажадняло изражение. Вид на пристрастен наркоман в очакване на поредната доза.

Едва не ми прилоша. Това беше стар инстинкт, утвърден преди толкова много години. Хранителите бяха изключително важни за живота на мороите. Те бяха хора, които доброволно изявяваха желание да им служат като редовен източник на кръв; хора от утайката на обществото, готови да отдадат живота си на тайния свят на мороите. В замяна за тях се грижеха усърдно и им се предоставяше всичкия комфорт, от който се нуждаеха. Но в своята същност те си оставаха просто една разновидност на наркоманите, само че робуващи не на дрогата, а на слюнката на мороите, която им се предлагаше в щедри дози при всяко ухапване. Самите морои пък — както и техните пазители — гледаха с презрение на тази зависимост, въпреки че без нея не биха оцелели, освен ако насила не се докопат до жертвите си. Което си беше пълно лицемерие от тяхна страна.

Хранителката наклони глава, за да осигури на Лиса пълен достъп до врата си. Кожата й беше белязана с доста драскотини заради ухапванията от ежедневните й смени. Тъй като аз рядко бях захранвала Лиса, вратът ми бе останал чист, белезите от ухапванията й рядко се задържаха за повече от ден-два.

Лиса се наведе напред и кучешките й зъби се впиха в жълтеникавата плът на хранителката. Жената затвори клепачи и издаде тих стон на наслада. Преглътнах, докато наблюдавах как Лиса изсмукваше кръвта й. Всъщност не виждах кръв, само си я представях. В гърдите ми се надигна вълна от преплетени емоции. Може би бе копнеж. Или ревност. Побързах да отвърна очи, като приковах поглед в пода. Мислено се упреквах за чувствата, бушуващи в мен.

Какво ти става? Не би трябвало това да ти липсва! Та ти го правеше веднъж на няколко дни. Не си се пристрастила, не и като тази тук. А и не искаш да заприличаш на нея.

Но не можех да се сдържа, не можех да променя начина, по който се чувствах, докато си припомнях райското блаженство и небивалото вълнение при всяко ухапване от вампир.

Лиса скоро приключи и ние се върнахме в столовата, за да се наредим на опашката. За наша радост редицата от чакащи не беше дълга, понеже оставаха само петнадесетина минути до края на обедната почивка. Щом дойде моят ред, се заех да пълня подноса си с пържени картофи, както и с някакви дребни заоблени хапки, май че бяха пилешки. Лиса си взе само кисело мляко. Мороите се нуждаят от храна също както дампирите и хората, само че рядко имат апетит, след като са пили кръв.

— Е, как минаха занятията ти? — подпитах я аз.

Тя присви рамене. Лицето й сияеше, възвърнало нормалния си цвят и оживление.

— Добре. Доста ме зяпаха. Не откъсваха погледи. Отрупаха ме с въпроси къде сме били. И си шепнат какво ли не зад гърба ми.

— Същото е и при мен — кимнах аз. Касиерката приключи с нашите сметки и ние се насочихме към масите. Хвърлих кос поглед към Лиса. — А ти как приемаш всичко това? Не те притеснява, нали?

— Не. Всичко е наред. — Емоциите й, които достигаха до мен посредством връзката ни обаче, противоречаха на думите й. И тъй като много добре знаеше как ще реагирам, тя се опита да смени темата, като ми подаде учебната програма на нейния клас. Надвесих се над рамото й, за да надникна в листа, който ми показа:

1-ви час Руски — втора част
2-ри час Американска колониална литература
3-ти час Основи на контролиране на елементите
4-ти час Антична поезия
Обяд
5-и час Поведение и физиология на животните
6-ти час Висша математика
7-ми час Култура на мороите, 4-та част
8-ми час Славянско изкуство

— Пълна тъпотия — изсумтях аз. — Ако беше като мен в някоя глупава математическа паралелка, щяхме да имаме еднакви програми за следобедите. — Спрях се. — Защо си в класа по основи на контролиране на елементите? Това тук е програма за второкурсници.

Тя ме изгледа.

— Защото учениците от горните курсове посещават часовете по елемента, в който са се специализирали.

След което и двете замълчахме. Всички морои владеят магията на елементите. Това е едно от нещата, по които живите вампири се различават от стригоите, мъртвите вампири. Мороите гледат на магията като на дар. Тя е част от душата им и ги свързва със света.

Преди много, много векове те използвали открито магическите си дарби, като предотвратявали природни бедствия и си помагали в такива основни дейности като набавянето на храна и вода. Но макар вече да не се нуждаеха от това, древните магически умения си бяха останали в кръвта им. Това ги изгаря отвътре, подтиква ги да се изявяват, а освен това им помага да владеят много добре силите си. Академии като тази тук съществуват, за да помагат на мороите да контролират магиите и да се научават как точно да се справят с тази сложна материя. Освен това изучават още как да управляват магическите събития в обкръжаващия ги свят. Тези правила са утвърдени от столетия и се спазват стриктно.

Всеки от мороите притежава известна способност по всеки от тези елементи. След като ученик от мороите достигне нашата възраст, той се „специализира“ когато властта му над един от елементите — земя, вода, огън или въздух — надделее над останалите. Онези, които не са се специализирали, все едно не са преминали пубертета.

А Лиса… е, Лиса още не се бе специализирала.

— Госпожа Кармак още ли ви преподава? Какво ти каза тя?

— Каза ми, че не е притеснена. Смята, че скоро ще открия своето призвание.

— А ти… казали й за…

Лиса поклати глава.

— Не. Разбира се, че не.

Повече не го обсъждахме. Това бе нещо, за което мислехме доста често, но рядко говорехме за него.

Отново тръгнахме напред, като оглеждахме масите, преди да решим къде да седнем. Няколко чифта очи се насочиха към нас, за да ни огледат с безочливо нахално любопитство.

— Лиса! — прокънтя нечий глас наблизо. Като се озърнахме, видяхме Натали да маха с ръка към нас. Двете с Лиса се спогледахме. Натали беше нещо като братовчедка на Лиса, така, както и Виктор й се падаше нещо като чичо, обаче никога досега не бяхме дружили с нея кой знае колко.

Лиса сви рамене и се насочи към нея.

— Защо не?

Последвах я с неохота. Натали беше мила, ала освен това и една от най-безинтересните личности, които познавах. Повечето от особите с кралски произход в училището се радваха на някакъв статут като знаменитости, само тази овчица Натали така и не успя да попадне в тази каста. Беше толкова невзрачна, толкова не заинтересувана от интригите между кастите в Академията, че така и не се научи да лавира ловко измежду тях.

Приятелите на Натали ни изпиваха с преливащи от любопитство погледи, но поне си оставаха безмълвни. Единствено тя не сдържа радостния си изблик. Разпери широко ръце, за да ни прегърне и двете вкупом. Също като Лиса тя имаше нефритенозелени очи, но косата й бе съвсем черна, точно като тази на Виктор, преди да посивее заради болестта му.

— Ти се върна! Знаех си, че така ще стане! Всички тук все ми повтаряха, че си заминала завинаги, но аз така и не им повярвах. Знаех, че не можеш да останеш вечно там. Защо ти трябваше да заминаваш? Какви ли не истории се изприказваха защо си заминала! — Лиса и аз отново си разменихме погледи, докато Натали не преставаше да бърбори: — Камила обяви, че едната от вас била бременна и заминала да уреди аборта си, но аз си знаех, че не може да е вярно. Някоя друга подхвърли, че сте заминали при майката на Роуз, но аз предположих, че госпожа Кирова и татко нямаше да бъдат чак толкова разстроени, ако сте при нея. Знаеш ли, че можем да бъдем съквартирантки? Само трябва да говоря с…

И продължи да дърдори все тъй оживено, като кучешките й зъби проблясваха от време на време. Аз само се усмихвах учтиво. Бях оставила Лиса да се справя с бъбривата си братовчедка, докато Натали не зададе опасния въпрос:

— Какво правеше, за да си осигуриш кръв, Лиса?

Всички на масата ни изгледаха въпросително. Лиса се вцепени, но аз моментално се намесих, като лъжата без никакви усилия се отрони от устните ми:

— О, това е лесно. Има толкова много хора, които искат да го правят.

— Наистина ли? — удиви се един от приятелите на Натали с разширени от удивление очи.

— Да. Намираш ги на разни купони и други места за забавления. Те през цялото време се оглеждат за някое екстремно изживяване и всъщност дори не зацепват, че си имат работа с вампир. А после повечето са толкова замаяни, че направо нищо не си спомнят. — Вече почти бях изчерпала смътните описания на подробностите, затова просто свих рамене, придадох си вид на много умна и самоуверена. Не че някой от останалите знаеше повече от мен по въпроса. — Та, както вече ви казах, лесно е. Почти толкова лесно, колкото с нашите хранители тук.

Натали прие обяснението и тутакси се впусна да бъбри за нещо друго. А Лиса ми хвърли поглед, преливащ от благодарност.

Аз отново изключих от разговора и се загледах в отдавна познатите ми, но позабравени лица, като се опитвах да отгатна кой с кого движеше и кои бяха най-популярните в училището. Мейсън, седнал сред група от начинаещите, улови погледа ми и аз му се усмихнах. До него имаше група морои, смеещи се на нещо. Там бяха също Ейрън и неговата тъпа блондинка.

— Хей, Натали — извиках аз, обърнах се към нея и прекъснах бърборенето й. Тя като че ли нямаше нищо против. — Коя е новата приятелка на Ейрън?

— А? О, тази ли! Това е Мия Риналди. — И като видя безизразното ми лице, додаде: — Не я ли помниш?

— Трябва ли да я помня? Била ли е тук, когато избягахме?

— Винаги е била тук — обясни ми Натали. — Тя е само с една година по-малка от нас.

Погледнах въпросително към Лиса, но тя само сви рамене.

— А защо ни е толкова сърдита? — поинтересувах се аз. — Никоя от нас двете не я познава.

— Не зная — отвърна Натали. — Може би просто ревнува Ейрън. Не беше много известна, когато вие изчезнахте. Но след това наистина стана популярна, наистина много бързо. При това въобще не е от кралска фамилия или нещо подобно, ала след като започна да излиза с Ейрън, тя…

— Добре, стига ми толкова. Благодаря — прекъснах я. — Всъщност това не ме интересува…

Отместих поглед от лицето на Натали и го насочих към Джеси Зеклос, който тъкмо в този момент премина покрай нашата маса. Ах, Джеси. Бях го забравила. Приятно ми беше да флиртувам с Мейсън и някои от начинаещите, но Джеси беше съвсем друга класа. Да флиртуваш с другите момчета беше да го правиш просто заради самото флиртуване. Но да флиртуваш с Джеси все се свеждаше до надеждите да се озовеш с него полугола в леглото. Той беше морой от кралско потекло и освен това бе толкова привлекателен, че би трябвало да носи предупредителна табела с надпис „Взривоопасен“. Щом срещна погледа ми, веднага ми се усмихна.

— Здравей, Роуз. Добре дошла отново при нас. Още ли разбиваш мъжките сърца?

— Ти какво, да не би да си кандидат?

Усмивката му разцъфна още повече.

— Нека да си чукнем среща някой път и ще разберем. Ако отменят домашния ти арест.

С тези думи продължи нататък, а аз го проследих с поглед, преливащ от възхищение. Натали и приятелките й ме зяпаха благоговейно. Може и да не бях богиня според разбиранията на Дмитрий, но в тази група Лиса и аз си оставахме богини — или поне бивши богини — макар и от друга категория.

— О, Боже мой — възкликна едно момиче. Не можах да си спомня името й. — Това беше Джеси.

— Да — рекох с усмивка. — Точно той.

— Бих искала да изглеждам като теб — добави тя с въздишка.

Всички пак се вторачиха в мен. Строго погледнато, аз бях наполовина морой, но външността ми беше съвсем като на нормалните хора. Това ми позволяваше да се смесвам с хората, така че въобще не ми се налагаше да се замислям за външността си. А ето че тук, както се бях озовала сред слабичките момичета морои, до една с малки бюстове, някои мои черти — може би доста по-едрият ми бюст и по-добре оформените бедра — изпъкваха отдалеч. Знаех, че съм хубава, но за момчетата морои моето тяло беше не просто хубаво. Беше секси. И то по един опасен начин. Дампирите се смятаха за екзотично завоевание или новост, която всички момчета морои искаха да опитат.

Беше ирония на съдбата, че дампирите бяха такава неустоима съблазън тук, защото доста по-слабите момичета морои приличаха досущ на кльощавите манекенки, толкова популярни в света на хората. Повечето от хората никога не можеха да постигнат тази идеална мършавост, докато момичетата морои никога не можеха да изглеждат като мен. Всеки искаше това, което не можеше да има.

 

 

Двете с Лиса успяхме да седнем една до друга в общите ни часове през следобедните занятия, но не си говорихме много. Погледите, за които ми бе споменала, продължаваха да ни следват, но аз установих, че колкото повече разговарям с околните, толкова по-топло започваха да се държат с нас. Постепенно, макар и доста бавно, съучениците ни сякаш започваха да си спомнят кои бяхме ние, а и новината за налудничавото ни приключение започваше да избледнява, въпреки че все пак интригата си оставаше.

Или може би беше по-точно да кажа, че те си спомниха коя бях аз. Защото говорех само аз. Лиса през цялото време гледаше само право напред, слушаше, но не реагираше, нито участваше в разговорите. Усещах безпокойството и тъгата, които струяха от нея.

— Добре де — рекох й накрая, когато най-после часовете свършиха. Стояхме пред училището и аз напълно съзнавах, че нарушавам уговорките от споразумението ми с Кирова. — Няма да останем тук — обещах й аз, докато оглеждах напрегнато лагера. — Ще намеря начин да се измъкнем.

— Наистина ли мислиш, че ще можем да го направим за втори път? — попита Лиса тихо.

— Абсолютно. — Говорех уверено, благодарна, че тя не може да улавя моите чувства. Да избягаме първия път беше доста трудно. Но да го направим още веднъж… е, това вече си беше истинско, яко предизвикателство, да не говорим, че аз още не можех да измисля точно как да стане.

— Наистина ще го направиш, нали? — Тя се усмихна, но повече на себе си, отколкото на мен, все едно й бе хрумнало нещо забавно. — Разбира се, че ще го направиш. Това е толкова… — Въздъхна. — Не зная дали трябва да го правим. Може би… може би трябва да останем.

Примигнах удивено.

— Какво? — Не беше обичайният ми изблик на красноречие, но това бе най-доброто, което в момента успях да измисля. Никога не бях очаквала това от нея.

— Аз те наблюдавах, Роуз. Видях как говориш с другите ученици по време на часовете, как споделяш с тях толкова много неща за упражненията. Всичко това ти е липсвало.

— Не си струва да говорим за това — възразих аз. — Не и ако… виж, ако ти… — Не успях да довърша, но тя беше права.

Беше го разбрала. Липсваха ми другите начинаещи. Дори и някои от мороите. Но имаше и още нещо. Моята неопитност и изоставане се увеличаваха с всеки изминал ден.

— Може да е за добро — опитваше се да ме убеди тя. — Нямам толкова много… ти знаеш какво ме измъчваше преди. Вече не се чувствам така, сякаш някой непрекъснато ни следи или дебне.

Нищо не й отговорих. Преди да напуснем Академията, тя непрекъснато имаше чувството, че някой я следи, че все я преследват. Никога не бях видяла някакво доказателство в подкрепа на тези нейни страхове, но веднъж чух една от учителките ни да говори за подобни явления. Тази учителка беше госпожа Карп — привлекателна, въпреки че беше морой — с тъмнокафява коса и високи скули. Аз пък още тогава бях категорично убедена, че тя е пълна откачалка.

— Никога няма да знаете кой ви наблюдава — обичаше да повтаря тя, докато крачеше забързано из класната стая и спускаше щорите. — Или кой ви следи. Най-добре е да бъдете предпазливи. Най-добре е винаги да сте предпазливи. — Ние се кискахме, както учениците винаги реагират на ексцентричните и страдащи от някаква параноя преподаватели. Притеснявах се, че един ден Лиса може да стане като нея.

— Какво не е наред? — попита ме Лиса, като забеляза, че бях потънала в мислите си.

— А? О, нищо. Просто се бях замислила за… — Въздъхнах, докато се опитвах да балансирам желанията си с това, което щеше да бъде най-добро за нея. — Лиса, мисля, че можем да останем тук… но при няколко условия.

— Какво е това? Ултиматумът на Роуз? — разсмя се тя.

— Не. Говоря напълно сериозно. — Това бяха думи, които не казвах много често. — Искам от теб да стоиш по-надалече от другите кралски особи. Не говоря конкретно за Натали или някоя като нея, а само за ония другите, знаеш кои. По-влиятелните в играта като Камила или Карли. Цялата тази тайфа.

Веселото й настроение мигом помръкна, изместено от удивление.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Нали никога не си ги харесвала?

— Но ти ги харесваш.

— Не. Или поне не съвсем. Е, допада ми това, което могат да ни предложат, купоните и останалите забавления.

— И ще се лишиш от всичко това? — попита ме тя със скептично изражение на лицето.

— Разбира се. Нали така живяхме в Портланд.

— Да, ама там беше по-различно. — Погледът й се зарея накъде настрани, без да се фокусира върху нещо конкретно. — Тук… тук аз трябва да стана част от това. Не мога да го избегна.

— Можеш, по дяволите. Как може Натали да остава настрани от тях?

— Натали няма да наследи титла от фамилията си — възрази ми Лиса. — Докато аз вече съм наследила моята. Трябва да се включа, да започна да си създавам познанства. Андре…

— Лис… — простенах аз. — Ти не си Андре. — Не можех да повярвам, че все още продължава да се сравнява с брат си.

— Той винаги участваше активно в социалния живот.

— Да, добре — троснато се съгласих аз. — Само че сега е мъртъв.

Лицето й мигом се вкорави.

— Знаеш ли, че понякога хич не си добра.

— Ти не ме държиш край себе си, за да ти бъда добродушна сянка. Ако толкова искаш някоя по-добричка, там има цяло стадо от овчи души, които са готови гърлата си да прережат, само и само да се сближат с принцесата от фамилията Драгомир. Ти ме държиш край себе си, за да ти казвам истината право в очите, а тя е следната: Андре е мъртъв. Завинаги. Вече ти и единствено ти си наследницата на титлата и ще трябва да се справиш с това според възможностите си. Но засега това означава преди всичко да страниш от другите личности от кралски произход. Ние просто трябва да се снишим. Да го даваме тихо и кротко. Ако отново се забъркаш с онази тайфа, Лис, накрая ще се докараш до…

— Лудост? — подсказа ми тя, когато не довърших изречението си.

Сега бе мой ред да отклоня погледа си.

— Нямах точно това предвид…

— Всичко е наред — реши тя след кратък размисъл. Въздъхна и докосна ръката ми. — Чудесно. Ще останем и ще стоим настрани. Ще го даваме тихо и кротко, щом така искаш. Предполагам, че ще трябва да движим с Натали.

Ако трябваше да бъда напълно честна, длъжна бях да призная, че не ми се щеше точно това. Исках да посещаваме всички кралски купони и празненства с яко пиене, както го правехме преди. С години не бяхме допускани до този начин на живот, докато не загинаха родителите и братът на Лиса. Андре трябваше да наследи семейната титла и определено се държеше като истински принц. Красив, мил и приветлив, той с лекота очароваше всекиго, с когото се сближеше. Така успя да се наложи като лидер във всички кралски клики и клубове, съществуващи в Академията. След смъртта му Лиса реши, че е нещо като неин свещен или по-скоро семеен дълг да го замести.

Аз трябваше да се присъединя с нея към този изискан свят. При това никак не ми бе трудно да го сторя, тъй като не бях длъжна да се съобразявам с политическите игри в техните среди. Бях само едно симпатично момиче дампир, от онези, които нямаха нищо против да се забъркват в най-различни каши и винаги бяха готови да спретнат някоя щуротия. Дори се превърнах в обект на внимание. На тях им допадаше да се навъртам около тях, за да ги забавлявам.

Лиса обаче трябваше да се справя с други проблеми. Фамилията Драгомир беше една от дванадесетте управляващи кралски фамилии. Лиса заемаше много важно място в обществото на мороите и заради това другите млади особи от кралски произход държаха да поддържат добри отношения с нея. Много от тях се преструваха, че са нейни искрени приятели и се опитваха да я въвлекат в своите комплоти, насочени срещу други клики. Кралските особи можеха да си позволяват да се държат подкупващо сърдечно с теб и в следващия миг да ти забият нож в гърба. И така се отнасяха с всеки от своята среда. За нас, дампирите, и въобще за всички останали, които нямаха кралски произход, те бяха напълно непредсказуеми.

Това жестоко наследство накрая се отрази на Лиса. Тя беше открита и мила по природа. И такава я обичах. Мразех да я виждам огорчена и потисната от интригите на висшите аристократи. След злополуката стана много неуверена и уязвима, така че всички празненства, балове и купони на света не си струваха, ако цената бе да я видя наранена.

— Добре тогава — отстъпих аз накрая. — Ще видим как ще потръгне. Ако нещо се обърка… каквото и да е то… напускаме играта. И без никакви спорове повече.

Тя кимна.

— Роуз?

И двете погледнахме към внезапно появилия се Дмитрий. Надявах се, че не е чул последните ни думи.

— Закъсняваш за упражненията — отбеляза той с равен делови тон. Като видя Лиса, кимна учтиво: — Здравейте, принцесо.

Тръгнах с него, но продължавах да се тревожа за Лиса и се питах дали оставането й тук е най-доброто решение. Посредством връзката ни не долавях нищо обезпокоително, но емоциите й пулсираха неудържимо. Смущение. Носталгия. Страх. Очакване. Силни и мощни, те ме пронизваха цялата.

Още преди да се случи, усетих как някаква сила ме увлече. Беше също като преживяното в самолета: емоциите й дотолкова се усилиха, че ме „всмукаха“ в главата й, преди да успея да ги спра. Сега можех да виждам и да изпитвам същото, което виждаше и преживяваше тя.

Тя крачеше бавно, заобиколи сградата на столовата и влезе в малкия православен параклис, посещаван от повечето от учащите тук. Лиса редовно присъстваше на всички литургии. Но не и аз. Моето споразумение с Всевишния бе доста странно: съгласна бях да повярвам в Него — макар и доста неохотно — стига да ме оставяше да се наспивам в неделните утрини.

Ала щом тя влезе вътре, почувствах, че не е отишла там да се моли. Имаше друга цел, за която не знаех нищо. Тя се озърна, за да се увери, че нито свещеникът, нито някой от богомолците е някъде наблизо. Мястото сега беше съвсем безлюдно.

Плъзна се през задната врата на параклиса и се заизкачва по тесните скърцащи дървени стъпала към таванското помещение. Там завари само полумрак и прахоляк. Единствената светлина проникваше от големия прозорец с цветно стъкло, пречупващ ярките слънчеви лъчи в дребни многоцветни отблясъци по пода.

До този момент не подозирах, че това помещение е нейното убежище, където редовно се беше усамотявала. Но сега можех да го усетя, да доловя в спомените й как е имала навика да идва тук, за да избяга от всички, да остане насаме с мислите си. Безпокойството й донякъде стихна, когато се озова в познатата обстановка. Лиса се настани на скамейката под прозореца и облегна глава на стената, за да се наслади на тишината и светлината.

Мороите, за разлика от стригоите, могат да понасят слънчевата светлина, но само за кратко. Като седеше там, можеше да си представи, че е изложена на ласките на слънцето, макар че цветното стъкло на прозореца поглъщаше част от лъчите и я предпазваше от слънчевата светлина.

Дишай дълбоко, каза си тя, само дишай дълбоко. Всичко ще бъде наред. Роуз ще се погрижи за всичко.

Вярваше в това страстно, както винаги, което още повече я успокои.

И тогава от мрака заговори един приглушен глас:

— Можеш да притежаваш цялата Академия, но не и скамейката под прозореца.

Тя подскочи от изненада. Сърцето й заби учестено. Тутакси долових тревогата й и моят пулс също се ускори.

— Кой е там?

В следващия момент една фигура се надигна иззад струпаните в ъгъла дървени сандъци. Лиса не бе успяла да огледа този тънещ в мрак ъгъл. Фигурата пристъпи напред и на фона на оскъдната светлина започнаха да се материализират познатите очертания на едно лице. Разчорлена черна коса. Бледосини очи. И сардонична усмивка, която не слизаше от това лице. Лицето на Кристиан Озера.

— Не се тревожи — заговори той. — Не хапя. Е, поне не по този начин, от който се опасяваш. — И се засмя на собствената си шега.

Тя обаче не я намери за смешна. Напълно беше забравила за Кристиан. Както и аз.

Независимо какво се случва в нашия свят, някои основни истини за вампирите си остават все същите. Мороите са живи; стригоите са съживени мъртъвци. Мороите са смъртни; стригоите са безсмъртни. Мороите се раждат; стригоите се създават.

Съществуват два начина да се създаде един стригой: само с едно-единствено ухапване може насила да се превърне в стригой някой човек, дампир или морой. Или пък мороите, изкушени от желанието да се сдобият с безсмъртие, могат по свой избор да се превърнат в стригои, ако преднамерено убият, изпивайки всичката кръв на жертвата. Но да направят това, се счита за най-страшният и извратен грях, най-непростимият от всички грехове, противоречащ на начина на живот на мороите и на самата природа. Мороите, които избират този мрачен път, изгубват способността си да използват магическите елементи, както и другите свръхестествени сили в света. Ето защо те повече не могат да излизат на слънце.

Точно това се бе случило преди години с родителите на Кристиан. Те бяха стригои.