Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бил, галактическият герой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill, the Galactic Hero… On the Planet of Bottled Brains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
gdi009 (2010)
Разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Хари Харисън, Робърт Шекли. Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Американска, първо издание

Редактор: Радка Бояджиева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2004

ISBN 954—585—516—9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hammster

12.

Някои вероятно биха сметнали последното изявление за пресилено. Какво значение може да окаже в края на краищата една най-обикновена синя роза?

Синята роза лежеше върху масичката за кафе на капитан Дърк. Всъщност с това се изчерпва цялото й участие в тази история. Защото заедно с нея на сцената се появи и самият Дърк.

В интерес на истината, сутринта, когато синята роза разцъфна, капитанът се намираше в личната си каюта на борда на „Находчивост“ — по същото време, когато дежурният офицер получи транстелеграма.

— Транстелеграма? — повтори Дърк, след като свързочният офицер Пол Муни дойде в каютата, да му докладва и да покаже разпечатката.

— Да, сър — потвърди Муни.

Беше висок, добре сложен младеж с тънички мустачки. Тъкмо заради тези мустачки Муни бе станал за присмех сред екипажа, когато за първи път се качи на борда — не за друго, а защото тогава цареше голяма скука и хората се чудеха с какво да се забавляват. Муни, разбира се, не знаеше това. Смяташе, че се смеят на него.

В известен смисъл бе прав. Стана така, че иначе безгрижният и весел младеж само за едно денонощие се превърна в истински мизантроп. Започна да се усамотява в радиорубката, която бе затулил с черна хартия, тъй като твърдеше, че луминесцентното осветление го заслепява.

Настояваше да му носят там храната и категорично отказваше да разговаря с екипажа. Нерядко отвътре се дочуваха странни почукващи звуци. Никой не можа да открие причината за тях. Това само засилваше мистерията.

Поведението на Муни естествено привлече и вниманието на капитан Дърк. Издокаран в любимия си светлосин комбинезон, Дърк бе в обичайното си благодушно разположение.

— Нека си стои в радиорубката — заяви той. — Оставете го на мира, ще му мине.

— Но сър, държанието му е необичайно.

— И откога не можем да понасяме държанието на хора с умствени увреждания?

— Искате да кажете, че Муни е побъркан?

— Само временно, предполагам. Оставете го на мира. Ще се оправи.

Предположението на Дърк се оказа правилно. Останал насаме в тъмната каюта, Муни постепенно започна да възстановява поразклатената си самоувереност.

— Какво пък толкова? — каза си той. — Мустаците ми може наистина да изглеждат смешни. Защо трябва да се притеснявам от това?

Хрумна му, че е крайно време да напусне радиорубката. Изведнъж му се доигра на пинг-понг. Но той знаеше, че преди това трябва да направи нещо.

— Нещо специално — каза си Муни. След като прегледа списъка със специалните комуникационни проблеми, които трябваше да решава всеки радист, той заяви решително: — Ето какво ще направя!

 

 

— Ти си успял да разшифроваш кода на транстелеграмата? — повтори Дърк. — Никой не вярваше, че това може да бъде направено. Казваха, че транскодът е най-строго пазената тайна на нашите врагове, мурдидите от планета Жило.

— Да, успях — гордо повтори Муни.

— Ами прочети ми я, тогава — доволно нареди Дърк.

Муни се покашля, за да си прочисти гърлото, и зачете:

— От Мурдид Второ действащо пипало до Мурдид Централно Главно командване в Скрития дворец на Забранената планета. Приветствия.

— Много дълъг поздрав — отбеляза Дърк.

— Да, сър — кимна Муни и продължи да чете. — Нашето пипало откри, че престъпниците от Земята, а именно господин Сплок и командир Хам Дуо, в момента са обсадени от превъзхождащите ги сили на месер Димитри, който властва на изолирания планетоид Дентоид 12. Искаме разрешение да нахлуем на планетоида, да избием тези, които окажат съпротива, а останалите да поставим в клетка, за да бъдат показвани по време на триумфалния парад на Централната планета. Край.

— А отговорът? — попита Дърк.

— Нямаме го, сър. Съобщението свършва тук.

— Господин Муни — заговори Дърк, — моите поздравления за добре свършената работа. Но макар да не е ваша вината, тя е свършена наполовина. Необходима ни е транстелеграмата, пратена от главното командване на мурдидите в отговор на тази, която ми прочетохте. Върнете се сега в радиорубката и залепете ухо на слушалката, докато не ми уловите и ответната телеграма.

— Всъщност ние използваме прослушвателна апаратура, създадена по наша поръчка от „Портент“, секретния военен завод в покрайнините на галактиката. Принципът на работа…

— Хайде някой друг път, а? — прекъсна го Дърк. — Главата ми трябва да е свободна от разни дребни подробности, за да мога да следя цялостната картина и да предприемам при нужда съответните действия. Разбра ли ме, Пол?

— Мисля… че да, сър — отвърна Муни. — Ще се заема с това! — обеща той, напълно забравил притесненията си какво мислят другите на борда за неговите мустаци.

А капитан Дърк потъна в размисъл. „За пореден път — рече си той, — тези, които вярват на мурдидите, се оказаха измамени. Но да се действа предварително, преди да бъдат получени необходимите нареждания, ще бъде лудост. Току-виж ме понижили в чин.“ Галактическият съвет едва ли би гледал благосклонно на някоя внезапна атака срещу прочутия месер Димитри, ако се окаже, че Дърк безпричинно е нападнал планетоида. Нищо чудно след подобен акт да го обявят дори извън закона. Ще има и други неприятни последствия.

Странно как в момент като този реещият се поглед на Дърк попадна върху синята роза. Понякога и дребни неща приковават вниманието ни. Не разполагаме с данни за някакво по-особено привличане между капитан Дърк и синята роза. Не го улавяха и чувствителните за мисли стени на неговата каюта, макар в момента на инцидента да бяха в обичайното си наострено състояние. Дърк си беше Дърк и тишината си беше тишина, всичко, което правеше, бе да разглежда синята роза, която — по някакъв невероятен и непонятен начин — му бе предала своето съобщение.

— Да — произнесе полугласно Дърк, макар по-късно да не си спомняше, — ще го направя, ако ще адът да се изпречи насреща!

Той вдигна поглед към таблото на дистанционното управление. Фотонните прехващачи уловиха посоката на погледа му и превключиха компютъра на пасивно дистанционно управление.

— Вашите заповеди, сър? — попита компютърът и в гласа му сякаш се долови лек трепет.

— Хващай най-краткия път за планетоида.

Екипажът на „Находчивост“, който бе насядал около масата в каюткомпанията и се забавляваше както може, чу нареждането. След миг на вцепенение всички се хвърлиха по бойните постове.

— Готови за бой! — извика Дърк. Господи, колко съжаляваше, че Сплок не е тук. Той се огледа. — Доктор Марлоу!

— Сър! — изпъна се мъж с брада и впит еластичен комбинезон.

— Запознат ли сте с принципите на дублиращия ефект на силовия щит?

— Мисля, че да, сър. Веднъж господин Сплок ми ги обясни и…

— Тогава постарайте се да приложите наученото на практика — отряза го Дърк. — Мисля, че скоро ще ни потрябва цялата мощ на щита.

Корабът описа един невероятен завой и пое по новия си курс като подгонен от космически сили позитрон.

 

 

Всъщност мурдидският флот, поел към планетоида, не бе същият, който предната година бе атакувал Кардазал. Онзи флот, съставен от склонни към самоубийствени постъпки пилоти, настанени в своите летящи бомби, в началото се бе оказал непреодолим за силите на цивилизования свят. Бойните флотилии на Елкин и Ван Лукин бяха отблъснати далеч, отвъд Карпатския залив и вероятно щяха да бъдат унищожени напълно, ако не беше задухал неочакван космически вятър откъм открития космос, за да разпръсне нападателите преди да довършат започнатото дело. Мурдидският флот преживяваше мъчителен период на възстановяване след онази неудача. Сегашните сили не бяха толкова многочислени, затова пък можеха да се похвалят с дваж по-голяма маневреност. Мурдидите се бяха отказали от самоубийствената тактика и дори бяха успели да закупят прочутия софтуер „Умник“ от компанията „Технология на Скритата тактика“ — главен доставчик на хитроумни програми за могъщи престъпни групировки и други отявлени врагове на цивилизацията, чието мото бе „Да ги наврем в миша дупка“.

Споменатият софтуер, където ударението бе поставено върху екзотичните маневри при високи скорости, се оказа доста объркващ за земните сили, които все още разчитаха на логически решения. Дори след успешното разгадаване на противниковите кодове, което позволяваше да бъде разгадана и схематизирана мурдидската тактика, резултатите бяха подложени на съмнение, тъй като човешките оператори, невярващи на сетивата си, губеха твърде много ценно време, за да си задават въпроси от типа на „Видя ли това?“

Та по времето, когато „Находчивост“ си пробиваше път през хиперпространството със скорост, многократно надвишаваща тази на светлината, а темпоралните му заглушители работеха на максимална мощност, за да предотвратят микрокатаклизми вследствие от непрестанно възникващи нерешими причинно-следствени дилеми, Бил драпаше нагоре по витата метална стълба в кулата на месер Димитри, надявайки се да се натъкне на някакво средство, с което да духне от тази побъркана планета, или поне да намери нещо за пиене.

Беше набрал скорост и вземаше по две стъпала наведнъж, а зад него Сплок и Дуо продължаваха да отбиват атаките на постоянно множащите редовете си бронирани войници, изтласквани както от тях, така и от растящата стена трупове. Бил стигна до някаква врата. Беше отлята от стомана, с яки дебели панти. Бил потропа с юмрук, но вратата не се поддаде на опитите му. Той извади лазерния пистолет и я разряза през средата като кашкавал с нагорещен нож, само че миризмата бе друга. Вратата хлътна навътре. Бил прекрачи прага, огледа се стъписано, преглътна и облиза пресъхналите си устни.

Накрая каза:

— Виж това вече променя нещата.

 

 

ЦРУ имаше навика да се появява в най-неочаквани моменти. Беше странен тип, защото никога не можеше да се предскаже какво е намислил и какво смята да направи. Може би всички агенти на военното разузнаване притежаваха подобни качества, в края на краищата професията им бе доста неприятна.

Каквато и да бе истинската причина, когато прекрачи прага, Бил завари ЦРУ да връзва прекъснатите кабели на енергопредавателната станция, в която се бе озовал.

— Бил! Толкова се радвам, че пристигнах навреме!

— Че как се озова тук? — попита Бил. Всичко у ЦРУ според него будеше подозрение.

— Сега не е време за обяснения — отвърна ЦРУ. — По-късно ще можеш да благодариш на гаджето си.

— Илирия? Срещнах една жена на име Тесора, която малко ми напомняше за нея. Каза ми обаче, че не била съвсем тя.

— И знаеш ли защо? Заради теб, Бил! Надявам се, че имаш сериозни намерения към младата дама. Това е истинска любов, приятелю.

— Какво правиш?

— Сменям подреждането на минното поле.

Бил зяпна от почуда, после постепенно схвана. Сега вече не се съмняваше, че това е брилянтен ход, макар в момента да не знаеше как точно ще им помогне.

— Размърдай се, Бил — подвикна ЦРУ. — Трябва да помогнем на Сплок и Дуо.

Бил забеляза, че ЦРУ мести разположенията на кабелите, за да превърне минното поле в непроходим лабиринт. Той приседна на пода и помогна на дребното човече с последните няколко връзки. Шумотевицата от долния етаж, която бе затихнала за известно време, сега се усили отново. Чуваха се оглушителни експлозии, каквито издават безоткатните оръдия, пронизително пищене на лъчеви реактивни пушки и ниско дуднене на темпорални дефрагментатори. Сплок и Дуо се биеха на живот и смърт, използвайки целия наличен арсенал, подсигурен от предвидливия Сплок.

Бил и ЦРУ довършиха работата и слязоха надолу по стълбите. Гледката, която ги посрещна, бе преминала през всички стадии на хаоса и сега отново наподобяваше някакъв ред. Войниците, които настъпваха срещу двамата герои в подножието на стълбите, се прикриваха зад щитове, изработени от енергозащитена целулоза. В атака използваха въздушни пистолети със стрелички, чиито върхове бяха намазани с кожонабръчкваща отрова — още едно забранено от закона оръжие, което мурдидите използваха в престъпните си деяния. Бил потупа другарите си по раменете и каза:

— Тръгвайте. Време е да изчезваме оттук.

— Май наистина е време — кимна Хам Дуо. — Даваш ли си сметка през какви перипетии преминах, за да стигна тук и да ти помогна? Първо трябваше да си купя фламингов маскараден костюм…

— По-късно ще ми разкажеш — прекъсна го Бил. — Сега по-добре да офейкваме.

Дуо погледна към врага и веднага разбра причината. Мурдидите бяха изкарали тежкото си оръжие — един УКД-12, който, ако забравим невинното му название, бълваше топки от чиста енергия, способна да изпепели всичко на пътя си по начин, над който съвременната наука все още си блъскаше главата.

— Уф, да изчезваме — кимна Дуо. — Всъщност какво ще правим сега?

Бил се обърна към ЦРУ.

— Какво ще правим сега, ЦРУ?

ЦРУ вдигна ръка към челото си и на лицето му се изписа тъжно изражение.

— Ами, хъм, пфуй…

— Слушай, ЦРУ — грубичко го прекъсна Бил, — дойде време да направиш коронния си номер.

— Ъп! — изхълца ЦРУ и завъртя очички.

— Гнъсните те взели! — изруга Бил сочно.

 

 

Точно в този момент на сцената се появи „Надеждност“ изхлузвайки се с трясък и мълнии от хиперпространството. Той се озова в космоса в непосредствена близост до планетоида и точно в средата на минното поле, чието разположение така умело бе разбъркано от ЦРУ. В първата частица от секундата оръдията му — насочвани и контролирани от компютъра — се прицелиха в планетата, но по-малко от миг по-късно се извъртяха срещу мурдидския флот, който се спускаше над планетата, направляван от не по-малко решителна и умела ръка от тази на капитан Дърк.

Чул познатото бръщолево-думкане на тежките оръдия, Сплок вдигна глава и мигновено прецени ситуацията.

— Към терасата! — извика той.

Бил вдигна ЦРУ, който продължаваше да издава жални звуци заради нещо, сполетяло го само преди секунди, което обаче трябваше да почака по-удобен момент, и заедно с размахващия енергийния меч Дуо се затича към терасата.

Вратата беше заключена, но Сплок бе предвидил това. С трепване на клепачите той подсказа на Бил какво трябва да прави. След като прехвърли ЦРУ в силните, но изненадващо гальовни ръце на Хам Дуо, Бил щурмува вратата с техниките за разбиване на врати, които бе изучавал по време на заниманията в кадетската школа. Нито един статичен обект не може да се окаже препятствие за набрал скорост и инерция рейнджър. Вратата отхвърча навътре и малката група се озова на терасата. Бил търкаше натъртеното си рамо и бълваше проклятия, които се възнасяха към горните слоеве на атмосферата.

Докато се оглеждаха, мурдидският флот вече се бе строил в бойна формация. Корабите нападнаха доста уверено, след като шпионите предварително бяха разучили разположението и подредбата на минното поле, но един след друг се превръщаха в ослепителни експлозии, които озаряваха атмосферата като празнични фойерверки. Други веднага заемаха местата им, а отзад се задаваха още. Предугадили по някакъв необясним начин клопката, мурдидите бяха пратили напред автоматични кораби, за да прочистят пътя. Наистина причудлива тактика, която този път се бе оказала напълно ефикасна, защото тежковъоръжените дреднаути бяха останали невредими.

Докато стояха на терасата и си предаваха кислородната маска, която Хам Дуо винаги носеше на колана заедно с презервативите, които никога не бе използвал, Сплок изстреля сигналните ракети. Те литнаха нагоре и разцъфнаха с ярки отблясъци. Красива гледка, ако положението им не беше така отчайващо.

Забелязал присъствието на „Находчивост“ насред собствените си редици, мурдидският флот насочи вниманието си към големия кораб. Облени в хиперпот, оръдейниците въртяха бясно валчестите колела, за да извърнат дулата към новопоявилата се цел, тъй като поради някаква досадна грешка в чертежите оръдията се насочваха ръчно. Едно след друго гигантските дула заставаха неподвижно, издухвайки с масивни лъчеви струи свръхмощни снаряди с червени връхчета, които се понасяха към „Находчивост“ по неописуемо плоски траектории.

— Удвои енергията на силовия щит! — нареди Дърк, надявайки се, че Марлоу се е справил с настройката на щита. Първият снаряд ги доближаваше с бавно въртене. Силовото поле на „Находчивост“ го улови и микроскопичните му сензори го пренасочиха по бумерангова орбита. Преди мурдидите да осъзнаят какво става, те се оказаха обстрелвани със собствените си заряди.

— Стойте спокойно — подвикна през рамо Сплок. — Ей сега ще пристигне спасителната сонда.

Вече я виждаше с просто око да се носи право към тях с равномерно проблясващи зелени и червени лампички, заобикаляйки статичните експлозивни полета.

Бил взе ЦРУ под мишница, а през това време сондата вече се изравняваше с парапета на терасата. Един след друг те се покатериха на борда и въздъхнаха облекчено, когато люкът зад гърбовете им щракна. ЦРУ непрестанно се дърпаше и опитваше да каже нещо на Бил, но тъничкото му гласче бе заглушено от разривите на енергийните оръжия.

Минути по-късно пред тях се изправи Дърк с лице, почервеняло от бойна треска.

— Тъкмо навреме си идваш — каза той на Сплок. — Отивай веднага в машинното. Имаме проблем.

Едва тогава той забеляза Бил. Лицето му остана безстрастно, докато казваше:

— Здрасти, Бил. Търсят те по телефона. Можеш да се обадиш от моята каюта.

 

 

Докато Дърк и Сплок стърчаха край пулта за управление, опитвайки се да измъкнат „Находчивост“ от взривовете на минното поле, Бил изтича в каютата на Дърк. На „Находчивост“ упътването ставаше с помощта на разноцветни линии — достатъчно бе да заковеш поглед в някоя от тях и да я следиш до целта. Но Дърк бе забравил да предупреди Бил, че по време на бой кодовата таблица на линиите се сменя, за да попречи на опитите на попаднали на борда шпиони да се ориентират бързо в обстановката или да извършат саботаж. Първо Бил се озова в столовата — тя беше празна, ако се изключеше един пухкав офицер, който нагъваше сладкиши, възползвайки се от отсъствието на останалите. Следващата линия го изведе в корабния супермаркет, където се наложи да отбива атаките на досадни продавачи, опитващи се да му пробутат различни стоки на половин цена със сезонно намаление и при гарантирано качество. Бил обичаше да се мотае из магазините, но точно сега не му беше до това. Продължи да следва извитите линии по стените и макар все още да хранеше надежда, че те ще го изведат накрая до капитанската каюта, в душата му започна да се прокрадва съмнение. Той спря при една будка и разтвори корабния пътеуказател. Благодарение на него най-сетне стигна до каютата на Дърк.

Помещението — както и следваше да се очаква от каюта, предназначена за висшия офицерски състав — бе застлано с килим. Бил забеляза, че е поднесена вечеря за един, което му даде известна представа за социалния живот на капитана. Точно пред него върху една малка поставка се мъдреше телефонът. Червената лампичка за повикване трепкаше нетърпеливо.

Бил се метна към него, разбивайки в бързината няколко малки кристални фигурки.

— Ало! — изрева той.

От другата страна на линията отговори женски глас:

— С кого искате да говорите?

— Ами някой ме е търсил — рече Бил. — Казаха ми да вдигна слушалката.

— А вие кой сте?

— Бил! Аз съм Бил!

— Аз пък съм Рози, телефонистка в Централния свързочен отдел на флота. Мисля, че сме се срещали веднъж на един прием у Дредниганийския посланик. Това беше миналата година на Капела.

— Не съм бил и на парсек от това място — отвърна Бил. — А сега бихте ли ме свързали?

— Трябва да е бил някой друг Бил. Не споменахте ли нещо за повикване?

— Да!

— Един момент, сега ще проверя.

Бил зачака. Вратата зад него се отвори и в каютата влезе ЦРУ. Лицето му бе все така объркано.

— Бил? — извика той. — Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Чакам разговор по телефона. Какво стана отвън?

— Малко е трудно за обяснение — рече ЦРУ. — Одеве исках да ти кажа, че каквото и да правиш, не бива да се качваш на борда на „Находчивост“.

— Чудесен момент избра да ми го кажеш — озъби се Бил. — Какво не е наред тук?

В този момент телефонистката се свърза отново.

— Бил, намерих ти компания.

Веднага след това в слушалката прозвуча писклив женски глас:

— Бил, миличък, как си?

Макар гласът на Илирия да се променяше всеки път, когато тя сменяше телата, което бе далеч по-често, отколкото се нравеше на Бил, интонацията й оставаше непроменена. Пък и колко други женски гласове го търсеха?

— Илирия? Ти къде си?

— Няма значение. Бил, кажи ми ЦРУ при теб ли е?

Бил се огледа за всеки случай.

— Да, тука е.

— Хубаво. Има нещо, което трябва да знаеш за този така наречен военен разузнавач. Слава Богу, че те открих навреме!

— Да, какво има?

— Бил — обади се зад гърба му ЦРУ, — трябва да обсъдим нещо много важно. — Той приседна на бюрото пред него. Един от пешовете на въздългия му шлифер уж случайно попадна върху вилката на телефона. Последва изщракване, което колкото и да бе невинно, имаше ужасяващ резултат.

— Илирия! Слушам те!

— Съжалявам, сър — чу се гласът на телефонистката, — връзката беше прекъсната.

В този момент в каютата влязоха Дърк и Сплок, следвани от Дуо.

 

 

Дърк несъмнено бе изключителен пилот, а в комбинация със Сплок двамата ставаха най-добрият тим в цялата галактика. Което се потвърди за сетен път, когато Дърк изпълняваше така наречената Мариенбадска маневра, излагайки на риск целия екипаж и себе си, докато корабът ретрогресираше обратно по хода на собствения си курс. Естествено мурдидските дреднаути се опитаха да ги последват, но в разгара на сражението водещият кораб бе забравил да вдигне носовите спойлери. Бълбукането на хиперпространството правеше невъзможно проследяването на „Находчивост“. Докато напускаха околностите на планетоида, мурдидският разузнавателен отдел вече разработваше версията за унищожаване на неутралния сателит вследствие на тежки климатични условия.

След като се увери, че поне засега са в безопасност, Дърк изведе кораба на прав курс. Сътресенията на корпуса утихнаха и готвачите в просторната кухня въздъхнаха облекчено, след което се заеха да разливат по чиниите пареща доматена супа. Заедно със супата по нареждане на Дърк бяха раздадени солети, тъй като капитанът смяташе, че екипажът заслужава да бъде поощрен.

След това, придружен от остроухия Сплок и плоскоухия Дуо, Дърк се отправи към каютата да види как я кара Бил. Докато вървяха натам, из въздуха витаеше усещането за нещо пропуснато или неизказано, миазмата на несподелена тъга и съжаление. Те, разбира се, не я усещаха и дори свръхчувствителният Сплок крачеше невъзмутимо, а по-късно щеше да си спомни, че е имало само предразположение за подобна възможност.

Най-сетне стигнаха до каютата и влязоха. Бил стоеше до телефона, свъсил недоволно вежди. Пред него се беше изправил ЦРУ, който приличаше на клошар заради въздългия шлифер и ръкавиците с отрязани пръсти. За Сплок не остана скрито, че един от джобовете на шлифера бе издут под формата на петнайсетсантиметров мрънски гущер. В стаята се долавяше визуалният аналог от гласа на Илирия, която допреди секунди бе разговаряла с Бил по телефона, преди уж небрежното движение на ЦРУ да прекъсне връзката.

— Бил — произнесе Дърк, — струва ми се, че всички ние ти дължим аплодисменти. Не зная как съумя да го постигнеш, но ти накара целия мурдидски флот да се съсредоточи тук и го задържа достатъчно дълго, за да пристигнат „Находчивост“ и нашите основни сили. Със задоволство открих, че между участниците в битката е и шейсет и девета бригада Космически Виещи Убийци, към която продължаваш да се числиш.

— Искаш да кажеш, че те са наблизо? — подскочи Бил. — Моите най-близки приятели? Доналдсон Биволската зурла? Джони Дули Асо купа? И Клопщайн, човекът с нос от неръждаема стомана? И той също ли е тук?

— Всички са тук, Бил — отвърна Дърк. — Не точно както ги искахме, но все пак пристигнаха.

— Какво искате да кажете с това „не точно както ги искахме“?

— Ами разбираш ли, те са малко умрели. Щеше ми се да ти го кажа по-внимателно. Всъщност мислех да ти кажа, че е станала катастрофа и са в болница, но ще се оправят. А по-късно щях да подметна, че има усложнения, съвсем малки в началото, после по-сериозни и още по-сериозни, но да не се кахъриш. Накрая, разбира се, щях да призная, че са мъртви, но дотогава ти щеше да си съвсем подготвен. Обсъдихме тази и други тактики с Дуо и останалите, но той надделя да приложим шоковата терапия, както сам се изрази. Надявам се да сме избрали най-правилния подход. Как се чувстваш, Бил?

— Жаден.

— Жаден? В подобен момент?

— Трябва да пийна нещо за Бог да прости, нали? Те така щяха да направят.

— Да — кимна Дърк. — Хубаво ще е всички да пийнем. Тъкмо ще те подготвим за следващата лоша новина.

Бил сам се ориентира къде е пиячката и гаврътна юнашка глътка от шишето „Стария куцльо“. После се изсекна в една омазнена носна кърпа, въздъхна и каза:

— Добре, готов съм. Кой друг е умрял?

— О, нещата не са чак толкова зле — засмя се Дърк.

— Тъй де — добави Дуо, — в тоя живот не става въпрос само за умирачка.

— Нищо, за което чак толкова да се тревожиш — добави Сплок. — Но първо си пийни още малко. — Та значи, от твоето поделение настояват незабавно да се върнеш на служба. Много се развълнуваха, като узнаха, че си тук. Изглежда са останали с погрешното впечатление, че си дезертирал.

— Защо тези копелдаци смятат така?

— Може би защото отсъстваш вече няколко месеца, без да се обадиш.

— Бях затворник на чужда планета. Напъхаха ме в гигантски компютър. Какво си мислят — че там съм имал телефон и факс ли?

— Спокойно, ние оправихме нещата — вдигна ръка Дуо. — Дори те предложихме за медал. Е, в началото идеята не им се понрави. Но знаеш ли накрая чия дума натежа?

— Откъде, по дяволите, да знам? — попита Бил.

— Думата на Ханибал — рече Сплок. — Той вече не те смята за свой враг. Каза, че след като разговарял с Извънземния историк, възгледите му за историческата необходимост се променили коренно.

— Ами чудесно — захили се Бил искрено или със спотаена ирония. — И кога ще стане това?

Дърк и Сплок се спогледаха. Дърк едва забележимо кимна. Сплок размърда устни, сякаш събираше сили да каже още нещо.

— Можете да влезете — произнесе той.

Вратата се отвори. В каютата влязоха двама мъже с хромирани шлемове и бели превръзки на ръцете с надпис „Военна полиция“. Приличаха на център-нападатели в НБА. Всъщност и двамата бяха точно такива, преди да постъпят на служба. Но това е друга история.

— Рейнджър! — произнесе единият полицай. — Ти си арестуван. Протегни ръце.

Какво можеше да стори Бил? Той протегна покорно ръце и полицаят му сложи белезници. След това го отведоха.

На вратата Бил спря и се обърна.

— Момчета, пак ще се видим — рече той и излезе.

В помещението се възцари тишина. После ЦРУ извика:

— Ей, Бил, почакай ме! — Той скочи и изтича навън.

Нов период на затишие, нарушен този път от Дуо.

— Бедничкият! — промърмори той. — Дори нямаше кой да му спусне завесата.

 

 

Докато крачеха към патрулния кораб, светът около Бил придоби странна и непоносима яснота. Веднага щом се озоваха на борда полицаите му свалиха белезниците и му предложиха силно питие. Бяха останали с впечатлението, че Бил е виновен в особено тежки престъпления, което още повече събуждаше уважението им. Обикновено прибираха войници за самоотлъчка, пиянство и подобни дреболии. Но сега в мрежата им бе паднала едра риба. Поискаха да им разкаже за Илирия и за живота на Ройо, както и за света вътре в гигантския компютър. Скоро Бил се почувства истински щастлив, сред свои.

От една страна се радваше, че се връща обратно, от друга — малко го безпокоеше фактът, че е арестуван, което подсказваше неприятни последствия. Всъщност какво толкова можеха да му направят? Най-много да го убият. Наказанието за всички военни престъпления бе екзекуция. Изглеждаше малко страшничко, но пък ужасно улесняваше работата на тъпанарите от военния трибунал. Така че, макар ситуацията да не му харесваше, Бил отдавна бе привикнал с нея. Каквото и да прави, началството винаги ще му диша във врата.

Съвсем скоро кацнаха на космопорта в лагер Отчаяние, наречен така не защото мястото навяваше печал и отчаяние, а в чест на неговия първи комендант Мартин Хари Отчаяния, герой от Малко Голямо Копито и Ватерлино — две големи битки със значителни загуби, благодарение на които получил повишение.

Лагер Отчаяние се намираше на планетата Гарнизонен затвор Х — малък свят, чиято атмосфера вонеше на развалени яйца. Самият лагер бе на един тропически остров, отделен от враждебния бряг чрез канал с вряща вода, накъдрена от множество водовъртежи. За да бъде по-пълна приликата с Дяволския остров, бяха докарали и засадили палмови дръвчета.

Бил бе настанен в затвора за особено опасни престъпници, където дори храната пристигаше с огромни трудности. Ето защо беше с кървясали очи и подпухнало лице една сутрин след доста време, когато го събудиха и му наредиха да се наплиска и да си измие лицето, тъй като му предстояло да застане пред военния трибунал, известен с нетърпимостта си към вонята на неизплакната уста.

Съдът, пред който Бил се представи, бе разположен в средата на гигантски амфитеатър с над десет хиляди места — интересът към зрелището бе огромен, тъй като процесите на военния трибунал бяха включени в задължителната програма на всички туристически агенции.

Имаше и жури, което не бе съставено от хора. Една наскорошна поправка във военния закон бе въвела заседателната система като жалък опит да се прикрие изначалната несправедливост на военното правосъдие. По принцип съдебните заседатели гласуваха така, както им нареждаше съдията, тъй като друга поправка в закона изискваше в противен случай да бъдат разстрелвани след края на процеса. Тъй като в края на краищата системата се оказа доста тромава и скъпа, на мястото на съдебните заседатели бяха поставени роботи, изтеглени от различни сражения и чакащи на опашка за ремонт. Бяха съвсем здрави, ако се изключеше някой липсващ крайник. Имаше и такива без глави, също допуснати до участие, след като убедиха съда, че мозъците им са разположени в гръдната клетка. Всички до последния бяха програмирани да издават само решения „виновен“ независимо от представените доказателства.

— Всички да станат! — заповяда разсилният.

Зрителите в амфитеатъра скочиха на крака и бурно аплодираха главния съдия полковник Вес Бейли, широко известен във военните среди. Истинското му име беше Луис, но го бяха кръстили Вес заради любимото му изречение, с което приключваше разглеждането на всички случаи: „Виновен, електрическия стол, следващият!“ Публиката, естествено, неизменно посрещаше това изречение с неописуем възторг. Бейли бе сред онези привърженици на твърдата политика, които смятаха, че виновниците трябва да бъдат разстрелвани на местопрестъплението, но му се пречкаше промъкналият се напоследък във военното съдопроизводство либерализъм.

За прокурор по делото бе назначен капитан Джеб Стюарт. Това правеше процеса дваж по-интересен, защото както бе добре известно, Джеб не беше губил нито едно дело от пет години насам. Трябваше му само още една успешна година, за да се кандидатира за Тройната корона на юриспруденцията.

— Трябва ли да изпадаме в ненужни подробности? — поде Джеб Стюарт, обръщайки се към съда със звучния си звънлив глас. — Обвиняемият Бил, който лъже дори за името си, тъй като го произнася с удължено „л“, дребна на пръв поглед корекция, разрешена обаче само за офицери, е виновен в нарушаване на членове 23, 45, 76 и 110б от Военния закон. Ако хвърлите едно око на документите, които ви бяха раздадени, ще се уверите, че става въпрос за крайно тежки престъпления. Бил, имаш ли нещо да кажеш в своя защита?

— Сър, всичко, което правих, бе да изпълнявам заповеди — отвърна Бил.

Стюарт се усмихна презрително и надменно.

— И откога това е легитимно извинение за пред военното правосъдие?

— Но какво можех да направя? — сви рамене Бил.

— От теб се е искало да вършиш всичко както трябва — озъби се Стюарт. — Известно е, че си се самоотлъчил на чужда планета по време на значителни граждански безредици, че си влязъл в интимни взаимоотношения с извънземна представителка на цуриянската раса — наши отколешни врагове, — след което си заживял на съвместни начала с техния компютър по неизвестни и необяснени от теб причини, а освен това си участвал в конспирация с генерал от друг исторически период на Земята, някой си Ханибал, който няма да може да присъства на процеса поради неотложна среща с римския генерал Сципион Африкански. Ние обаче разполагаме с писмените изявления на Ханибал. Срещнахме сериозни затруднения да ги разчетем, тъй като бяха написани на картагенски. Смятаме обаче, че там той заявява следното: „Този войник е виновен априори за всичко, в което го обвинявате, и трябва да гори в ада на най-страшните мъки, на които може да бъде подложен.“

— Ханибал е мой приятел! — възрази Бил. — Не би казал подобни неща за мен. Сигурно сте сбъркали.

— Погледни сам — каза Стюарт. Той кимна многозначително и един от писарите показа кафява глинена плочица с надраскани върху нея знаци.

— Не мога да ги прочета — рече Бил.

— Разбира се, че не можеш — съгласи се Стюарт. — Щеше да е странно, дори намирисващо на предателство, ако беше успял. В такъв случай как си позволяваш да възразиш срещу нашата интерпретация на написаното?

— Моите предположения относно неговото съдържание са също толкова достоверни, колкото и на всеки друг.

— О, така ли било? — повдигна вежди Стюарт. — Предполагахме, че можеш да прибегнеш до подобна защитна тактика и затова повикахме в съда един специалист по превеждането от неизвестни езици. Ще бъдете ли така добри да поканите професор Стоун?

Професор Розета Стоун бе висока и мършава стара мома с хладни и презрителни маниери. Тя се огледа пренебрежително, подуши въздуха и произнесе:

— Специалист по лингвистика от моята класа, естествено, ще даде по-точна интерпретация на текст, написан на непознат език, отколкото някакъв си неграмотен войник.

И колелото се завъртя. Един след друг пред съда заставаха различни свидетели, които Бил не бе виждал никога досега. По-късно узна, че това са професионални свидетели, използвани най-вече когато прокурорът е уверен, че обвиняемият е виновен като греха, но не разполага с необходимите доказателства.

Бил се разсърди най-много, когато един от свидетелите, пастор от албигенсианската секта, заяви под клетва, че Бил е виновен за опустошаването на Рим през 422 г. сл.Хр. Бил яростно отрече това твърдение. Тъй като срещу него вече бяха повдигнати достатъчно обвинения, за да бъде осъден така, както му хрумне на съдията, позволиха това обвинение да отпадне.

Когато дойде неговият ред да говори, Бил поиска малко време, за да се подготви. Съдията се засмя.

— Само престъпник би поискал подобно нещо. Слушай, войнико, песента ти е изпята. Но ако решиш да се откажеш от правото си на последна дума и да спестиш безценното време на съда, това ще бъде взето в твоя полза при определянето на присъдата.

— А ако откажа? — заинати се Бил.

— Няма да ти позволим да се подготвиш, а упоритостта ти ще бъде в твой минус.

Бил повдигна уморено рамене.

— Че вие вече сте ми решили съдбата! Какво толкова мога да кажа?

— Почти нищо — съгласи се съдията. — Нямаш представа колко е изморително да седя тук ден след ден и да слушам хленченето на престъпници, които нямат никакво уважение към закона, докато не попаднат под суровите му удари. Та искаш ли последна дума? Не? Браво! Бързо схващаш. Да преминаваме тогава към най-важната част — наказанието.

— Забравихте да попитате журито за решението им — подсказа му Бил.

— Обикновена формалност — отвърна съдията. — Мисля, че можем да я пропуснем.

— Не! — извика Бил. — Искам да чуя какво ще отсъди журито!

На лицето на съдията се изписа отвращение. Чакаше го тежък ден. Три партии голф с важни клечки, които нямаше да останат доволни, ако покаже известно отпускане на формата. Никой не обичаше да пресича половината галактика до някое затънтено местенце, само и само да му поднесат скапана игра. Едва сега съдията си даде сметка, че този войник може да се окаже костелив орех. Досега нито един обвиняем не бе настоявал да чуе как ще гласува журито. Това за сетен път показваше вредата от ограмотяването на низшия персонал. За миг съдията се поколеба дали да не извади личния си пистолет, който винаги носеше в лъскав открит кобур под съдийската си тога, и да спести времето на участниците в процеса, както и някои допълнителни държавни разноски, като прати този дърдорко право в ада, където със сигурност му беше мястото, след като бе имал дързостта да се изправи виновен пред съда. Но след това се овладя. Вече имаше няколко последни предупреждения за разстрел на обвиняеми по време на процес. Дребномозъчните подлизурковци от Военното командване обичаха всичко да е според устава. Ще ги потърпи още малко, докато успее да докаже, че са въвлечени в заговор с цел подкопаване на военното правораздаване, след което собственоръчно ще се разправи с тях.

Съдията се обърна към журито. Девет роботски глави и три гръдни клетки се изпънаха под строгия му поглед.

— Роботи от журито — произнесе съдията, — изслушахте ли представените доказателства?

— Изслушахме ги внимателно, ваша чест — отвърна най-десният в първата редица, робот с блестящо пурпурно лице и фасетни очила.

— Имахте ли време да ги обмислите и да стигнете до съгласие за присъдата?

— О, разбира се, че имахме предостатъчно време, ваша чест!

— Тогава каква е присъдата?

— Ние смятаме, че обвиняемият е невинен по всички обвинения и трябва да получи медал, дори два.

Съдията ги изгледа със смесица от злоба и гняв, която имаше ужасяващ ефект.

— Добре ли ви чух?

— Зависи какво сте чул — отвърна пурпурният робот.

— Наистина ли смятате, че обвиняемият е невинен?

— Да — кимна роботът. — На нас поне така ни изглежда. И не забравяйте за медалите, сър.

В залата настъпи суматоха. Майки се разреваха и притиснаха дечица в обятията си. Мъже със стоманени нерви запалиха цигари. Роботи с различни конструкции и предназначения взеха да аплодират шумно и да издават онзи пронизителен звук, който при машините определя състоянието на краен възторг по причини, над които учените продължават да си блъскат главите. Съдията се поду като пиле с мушната в дупето помпа. Няколко разсилни припаднаха и трябваше да бъдат свестявани с твърд алкохол. Репортери от различни военни издания се хвърлиха към телефонните будки. Бил слезе от подсъдимата скамейка, изтича в залата и прегърна своя приятел ЦРУ, седнал на първия ред.

— Бил, това е чудесно! — крещеше дребосъкът.

— Но защо? — попита Бил. — Никога досега не бях чувал роботи да гласуват по този начин.

— Всички да седнат! Съдът не е приключил заседанието! — провикна се съдията. Той махна с ръка и вратите бяха затворени. Но точно преди да затръшнат и последната от тях през нея се промуши вестоносец с мотоциклетно яке, кожени панталони и запотени очила, които все още не бе свалил. Той изтича до катедрата и подаде на съдията сгънат лист, после се строполи на пода и трябваше да бъде свестяван с доста мощни лекарства.

Докато съдията четеше написаното, в залата се възцари гробна тишина. Накрая той прехапа устни. Покашля се, изправи се и строго изгледа Бил.

— Изглежда имаме смекчаващи вината обстоятелства — обяви той. Публиката чакаше. — Постъпи нареждане незабавно да се явиш при командира на базата. Не зная защо не са ми съобщили това, журито също носи отговорност. — На лицето му бе изписано, че е готов да потърси вина у всеки, който не си е свършил работата. — Обвиненията отпадат! — обяви той.

Веднага след това военните полицаи вдигнаха Бил на ръце и го понесоха към базата.