Джудит Макнот
Всеки мой дъх (19)

Деветнайсета глава

Детектив Чилдрис захвърли куфарчето си на едното легло в стая 102 на хотела.

— Видя ли го оня нахалник, пиколото, как почти насила щеше да ми изтръгне куфара от ръцете?

— Искаше му се да получи десетина долара бакшиш. — Макнийл извади от куфарчето си малък лаптоп.

— Знаеш ли защо се чувствам гадно на подобно място? — не чу отговор от Макнийл и продължи: — Тук навсякъде се фръцкат по бански полуголи мадами и ние с теб изглеждаме като двама педерасти.

Макнийл вдигна глава и видя, че в желанието си да прилича на обикновен турист, неговият колега се беше издокарал с бермуди и тениска с палми и надпис: „Сейнт Мартен“, на главата си беше сложил бейзболна шапка, а на врата му висеше камера.

— Най-вече заради твоите бермуди.

Чилдрис беше насочил мисълта си в друга посока.

— Хич не ми е по вкуса да се влача на сантиметри след някого, когато трябва да го държа под наблюдение. Това увеличава страшно много риска да бъдем забелязани от Уайът. — Той отиде до вратата, докато говореше, и се загледа в залепения списък с цени на стаите. — Една нощ тук струва толкова, колкото платих за покупката на последната ми кола. На прокурора ще му призлее, щом получи сметката.

— Ще му разкажа всичко, както си беше: нямаше как да паркираме нито на шосето, нито на алеята към това място, а може да се наложи да стоим и да чакаме потеглянето на Уайът цяло денонощие. Портиерът ни даде разрешение само за един час престой, а след това дойде служител от хотела и ни каза да се махаме. Ето защо трябваше да се регистрираме.

— Да, знам цялата история, но се радвам, че всичко това ще го разкажеш на Елиът ти.

Макнийл погледна часовника си и взе мобилния си телефон. Време беше за контролния разговор.

— Господин Елиът?

Със смръщено изражение Грей Елиът вдигна глава от снимките, разпръснати върху бюрото в кабинета му в Чикаго:

— Да?

— На телефона е детектив Макнийл.

— Ще те помоля да затвориш вратата — каза Грей. Завъртя стола си и изчака, докато секретарката му излезе и затвори след себе си, после вдигна телефона си. — Здрасти, Мак — бяха първите му думи.

— Получи ли доклада и снимките, които ти изпратих вчера по имейла? — попита Макнийл.

Грей се надигна от стола и рязко отвърна:

— Получих ги.

— Тази сутрин Уайът взе червенокосата от хотела и дамата заедно преди малко се регистрираха в хотел на Сейнт Мартен. Още не знаем името й, но в Ангила хотелската й стая беше регистрирана на името на някакъв Бартлет. Така или иначе, ще й се наложи да използва кредитната си карта или да извади шофьорското си свидетелство и тогава ще разберем…

— Не си правете труда — прекъсна го остро Грей, вторачен в снимката на мъж и жена на брега на морето, съединени в страстна прегръдка. Това беше нощна снимка, направена с инфрачервена камера. Образите нямаха особен контраст, но се различаваха съвсем ясно. — Името й е Кейт Донован.

— Дали не съм я виждал някъде тази жена? — попита Мак. — Името й ми звучи познато.

— Даниел Донован е неин баща.

— Онзи ли Донован… собственикът на ресторанта?

— Същият — отвърна жлъчно Грей. — Същият, който преди няколко седмици загина уж в улична престрелка.

В ума на Макнийл започна постепенно да се сглобява цялата картина, за която намекваше Грей, и той приседна на края на леглото.

— Това е един от тримата, които през последните месеци намериха преждевременно смъртта си и са поддържали връзки с Уайът.

— Именно.

— А какъв е този Бартлет?

— Кейт Донован е приятелката на Ивън Бартлет — изръмжа Грей. — Или поне за такава я мислех. Двамата с Ивън сме приятели от деца. Той е потомствен юрист и всичките му предци имат идеална репутация. Убеден съм, че Ивън Бартлет изобщо няма представа какво върши тя.

Без да коментира думите му, Макнийл добави с равен глас:

— Вчера не го видяхме никъде този Бартлет, но името му е регистрирано в хотела в Ангила, където е тя.

— Значи използва името му. Ивън не е там. Вчера го видях в съда, води дело — но за да не оставя у Макнийл впечатлението, че чувствата му надделяват над разума, Грей добави рязко: — Постоянно дръжте под око Уайът и Донован. Сега ще трябва да приключим разговора, защото ме чака среща. Само още нещо… — добави той. — Искам незабавно да ме уведомите, ако яхтата на Бенедикт отплува в международни води. Също и ако забележите признаци, че Уайът подготвя самолета си, за да отлети от Сейнт Мартен.

— Оставили сме на аерогарата „Принцеса Джулиана“ няколко наши механици и те държат под наблюдение самолета. Тази сутрин проследихме Уайът до хотела в Сейнт Мартен и той остави багажа си там. Според мен едва ли ще се връща на яхтата довечера, но ако с тази Донован тръгнат в различни посоки, няма как да следим и двамата, и яхтата.

— Не мога да отделям повече средства по този случай, вече вложих предостатъчно. Оставете яхтата, ако се наложи. Невъзможно ще бъде да изтеглим Уайът, в случай че отплава в международни води, но пък можем да упражним доста жесток натиск върху Зак Бенедикт и той ще ни го предаде сам.

— Може би смяташ, че Уайът ще ни отведе до мястото, където е трупът, или ще си уреди среща с някой негов съучастник?

— Нямам представа какви са съучастниците, но можеш с две ръце да подпишеш, че трупът на Уилям е скрит някъде из земите на семейната ферма. Там има огромни горски площи, хванахме се заедно с местните и преровихме навсякъде. Но земята е замръзнала, на някои места още има сняг, обаче в най-скоро време ще открием трупа. Ето защо, когато го намерим, искам да знам точно къде се намира Уайът. Не желая да обяснявам откъде знам, че той е убиецът и че трупът е заровен на територията на фермата. Открием ли го, свидетелят ще даде показания. Обещал съм обаче дотогава да му осигуря пълна анонимност.