Колби Савагар и Даяна Прентис случайно се озовават по едно и също време в малко затънтено градче в провинцията. Той е писател и търси усамотение в къщата, в която е израстнал с една ексцентрична леля, за да довърши книгата си. Тя се надява по време на дългата си лятна отпуска да подреди своите планове за бъдещето. За тяхна изненада легендата за пещерата под близкия водопад ги обединява и странен сън, напомнящ за легендата, ги спохожда и двамата. Този сън, необяснимо за тях, е свързан със съдбите им…

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сънища (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams 1, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 41 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
solenka

Издание:

Джейн Ан Кренц. Сънят

ИК „Коломбина“

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Омръзнало му беше дружеското й поведение. Желаеше я и беше почти сигурен, че и тя го желае. Не бяха деца, а зрели възрастни хора. Нямаше нужда от игри. Мислено се закле, че отблъсне ли го довечера отново, той ще си тръгне. И този път няма да се върне.

Щеше да намери сили да пренебрегне факта, че умее да приготвя най-вкусните пържени зеленчуци в целия щат Орегон.

По дяволите!

Самозалъгваше се. Дори тя учтиво да му посочеше вратата довечера, той пак щеше да се види с нея на следващия ден. Щеше да уговори още една среща, а после още една, и така докато тя го допусне отвъд прага на спалнята си.

Имаше нещо в Даяна Прентис, което го очароваше.

Не, беше повече от очарование. Тя се превръщаше в идея — фикс, подобно на писателските му опити.

Извика образа й във въображението си и тутакси почувства как тялото му откликва. На четиридесет години не би трябвало да има подобни проблеми, рече си той, и леко се размърда, за да уталожи внезапното напрежение в дънките си.

От друга страна, мисълта, че все още е способен на подобна реакция му вдъхна смътна увереност.

Но защо точно Даяна Прентис?

Съвсем не беше някоя млада, висока едрогърда красавица от корицата на списание. Даяна беше на тридесет и четири, по-скоро ниска със стегната фигура.

Строг, правилен нос. Решителна брадичка. Високи скули. От усмивката й се излъчваше топлината на женски тайни и палавост.

Единственото ефектно нещо у нея беше цветът на очите й. Колби беше дълбоко заинтригуван от тези очи. Дълго се беше опитвал да установи точния им нюанс. Накрая се спря на лешников цвят. В качеството си на писател би трябвало да намери по-добро описание, даваше си ясна сметка той. Но не беше лесно да се намери дума, която да съчетава чудната смесица от тюркоазно, зелено и златисто в очите на Даяна, чиито външни краища бяха леко насочени надолу. Навеждаха го на мисълта за екзотична и тайнствена котка. Чувствена, но неукротима. По собствено желание би се отдала на някой мъж, но едва ли някой би могъл да я застави.

С косата й беше по-лесно. Цветът й определено беше кестеняв. Бледозлатист в комбинация с разкошно кафяво. Седмици наред Колби изпитваше желание да плъзне пръсти в гъстите й коси със сладко ухание. Представяше си как нежно я прегръща и я полага на килима от зелена трева, как я люби, докато я напуснат силите да го отблъсва.

Докато се стопи енергията й да го върти и мотае.

Докато напълно му се отдаде.

Трябваше да му се отдаде. Как не го разбираше? Тя му принадлежеше. Винаги му е принадлежала. Не можеше вечно да му отказва.

Намръщи се и се почувства неловко от странния обрат на мислите си. Не беше в стила му да мисли за дадена жена с такова настървение и собственическо чувство.

По дяволите. Отново изпадаше в размисъл.

Колби Савагар простена, отвори очи и се загледа в избледняващото зарево на залеза. Скоро планинската долина щеше да потъне в тъмнина. Камъкът, върху който лежеше, бързо губеше топлината, която беше поглъщал през деня.

Високо горе прелетя птица в последен опит да потърси храна, преди да намери гнездото си в извисяващ се наблизо бор. Колби се заслуша и му се стори, че чу как мъжкарят викаше женската, но не можеше да бъде сигурен. Тук горе над водопада беше трудно да се долови какъвто и да е шум. Постоянният рев на пенестата вода, която се сгромолясваше по скалата, поглъщаше почти всички звуци.

Колби се размърда върху огромната скала, обърна се на една страна и се подпря на лакът. Сгъна крак да запази равновесие, надвеси се над ръба и се взря в пенещата се вода. Беше настъпил моментът за ежедневното шоу на светлината. Не желаеше да го пропусне.

Под него водопадът „Окованата жена“ си проправяше път между скалите и сякаш извираше от тайнствените дълбини на планината. Необузданата вода представляваше тежка, блестяща стена, висока над триста фута, която се сгромолясваше направо в реката.

Но Колби знаеше, че щом лятното слънце залезе, за минути древното було щеше да се обагри в кърваво чернено. Странното отражение на сумрака върху водопада винаги го омагьосваше.

Той изчака да се появи първата цветна светлосянка в мъглявината, която винаги обгръщаше водопада „Окованата жена“. Слънцето слезе още малко зад планината. Небето изригваше в ярко златисто, оранжево и жълто. Деликатните нюанси докосваха огромните бели талази вода и се отразяваха. За миг от скалата сякаш се изсипа злато.

След няколко секунди то се превърна в огън.

А огънят в кръв.

Колби седна, обгърна с ръка коленете си и се загледа в падащата алена вода. Времето спря.

След миг слънцето се скри и водопадът придоби нормалния си цвят, сив и блестящ в сенките на вечерта.

Колби вдигна глава и се взря над водата в покривите на градчето, кацнало на речния бряг.

Може би все пак беше грешка, че се върна. Какво очакваше да намери тук? През последните двадесет години нищо не беше се променило във Фулбрук Корнърс.

Водопадът, както винаги досега ставаше кървавочервен при залез-слънце, и Колби откри, че все още мрази родния си град, както винаги досега.

Единственото различно нещо това лято беше присъствието на Даяна Прентис. С тази мисъл Колби стана и тръгна през развълнуваното море от масивни скали, очертаващи върха на водопада „Окованата жена“.

Даяна щеше да го чака. Беше го поканила на вечеря и той обеща да занесе виното.

Помръкнал, мъжът се чудеше дали не беше обречен да прекара още една вечер в състояние на неудовлетворено сексуално напрежение. После отново се замисли защо понасяше изобщо това положение.

Въпросът му нямаше отговор, подобно на въпроса защо беше дошъл да прекара лятото във Фулбрук Корнърс.

 

— Успокой се, Спектър, ще получиш вечерята си. Знаеш, че откакто си се преместил да живееш при мен, не си пропуснал нито едно хранене. — Даяна Прентис се засмя мило на огромното кафяво куче, което седеше в очакване до стола й. Тя посегна да го почеше по ушите, а то се доближи и сгуши тежката си муцуна в скута й. — Честна дума, човек би си помислил, че кучето страда от недояждане.

— Може би, но преди да те срещне. — Колби погледна огромното животно с отвращение. Между него и това чудовище нямаше и помен от любов, и двете страни го знаеха. В присъствието на Даяна и двамата бяха достатъчно любезни, но до това се свеждаха отношенията им. — Или може би стомахът му е бездънна яма. Даяна, това е най-грозното куче, което някога съм виждал. Никакъв чар. Никакъв мил нрав. Не знае да прави номера. Изобщо с нищо не може да се похвали. А аз харесвам кучетата.

Даяна мило се усмихна и погледът й светна закачливо.

— Той има много високо мнение за теб, когато не си тук.

— Обзалагам се, че е така. Би прегризал гърлото ми още преди да ме погледне. — Колби леко се усмихна и зъбите му блеснаха. — Понася ме, защото се страхува да не те обиди. Вероятно се тревожи, че ще намалиш дажбата му, ако придобие навик да разкъсва гостите ти на вечеря.

— Ако е достатъчно умен да си помисли такова нещо, тогава едва ли можеш да го наричаш тъпо куче.

— Никога не съм казвал, че е тъп. Просто не е симпатичен.

— Да — замислено се съгласи Даяна, — той не е това, което ти наричаш симпатичен. Но, аз пък не търся симпатични. — Ако беше така, мислено добави тя, нямаше да те забавлявам тук и сега във вилата си, Колби Савагар.

Колби беше всичко друго, но не симпатичен. Като Спектър, беше силен, красив и без съмнение опасен, ако го предизвикат. Но истината беше, че за миналото на Колби тя знаеше толкова, колкото и за миналото на своето куче. Знаеше, че Колби има апартамент в Портланд, че е на четиридесет и че изглеждаше на годините си. По лицето му имаше няколко безкомпромисни бръчки.

Черната му коса беше леко посребрена в областта на слепоочията. Би изглеждал достопочтен, ако имаше приятните, правилни черти на повечето успели бизнесмени, лекари или адвокати. Но чертите му бяха различни и сребристите нишки в косата му придаваха вид на ранен вълк след схватка.

През няколкото седмици, откакто го познаваше, Даяна го беше виждала само по дънки, избелели дънкови ризи и износени спортни обувки. Униформата му прилягаше по необясним начин.

— Откъде взе това чудовище? — попита Колби нехайно, докато си похапваше от пържените зеленчуци на Даяна.

— Намерих го в общинския обор. — Даяна се усмихна като си спомни. — Само се погледнахме и разбрахме, че сме родени един за друг.

— Аха. Или по-скоро той те погледна и позна нежното ти докосване. Предполагам, че за да попадне в обора, сигурно е имало достатъчно основателна причина.

— Бил е изоставен. — Тя поглади твърдата козина на кучето и Спектър се облегна на крака й. Бдителните му кафяви очи я погледнаха с открито обожание.

— Но, фактът, че някой е допуснал да го изостави, не ме учудва. Така или иначе, какво представлява той? Освен, че е наполовина дракон.

— Не съм сигурна. Жената в обора каза, че в потеклото му има родезийски риджбек, но не знаеше за останалите породи.

— Обзалагам се, че се е прехранвал по дворовете и улиците, преди да го намериш.

Спектър свирепо се усмихна, а после се опита да го прикрие с кучешка прозявка.

— А ти как се изхранваше, преди да станеш писател? — внезапно попита Даяна. Любопитството й към Колби растеше всеки ден. Тя осъзнаваше, че той силно я привлича, но не й допадаше факта, че е привлечена от нещо, което не разбира. Даяна беше свикнала да има власт над себе си и живота си.

— С каквото ми попаднеше. За кратко бях в армията. След това се занимавах най-вече със строителство. А после започнах да продавам творчеството си.

Тя знаеше, че проявява нетърпение с въпросите си. Този беше един от няколкото, на които той си направи труда да отговори. Даяна погълна откъслечната информация.

— Искаш ли още малко ориз?

— Благодаря. — Колби пъргаво взе купата. — Без да се обиждаш, но само ориз и пържени зеленчуци ли можеш да готвиш? Винаги, когато съм тук, ми сервираш това.

Даяна се усмихна.

— Това е единственото ми ястие на трапезата. Всъщност, никога не съм имала време да се науча да готвя за гости. Освен това, зеленчуковите ястия ме устройват. Обичам да поддържам теглото си.

— Предполагам, че това е хубаво нещо. И аз обичам зеленчуци. — Колби поръси една купчинка зеленчуци със соев със.

— Явно не само Спектър има лъвски апетит.

— Имам извинение — рече Колби с пълна с ориз уста. — Днес следобед се катерих.

— Пак ли си изкачвал върха над водопада „Окованата жена“?

— Да.

— Наистина си очарован от този водопад, нали?

— Скоро ще те заведа там горе по здрач. Дяволска гледка. Водата привлича слънцето по особен начин и обагря всичко в кърваво червено.

Даяна потрепери.

— Там ли ти хрумна идеята за заглавието на книгата, върху която работиш сега?

— „Кървава мъгла“ ли? Да. — Присвитите му сиви очи се плъзнаха по лицето й, докато поставяше вилицата на масата и посягаше към чашата с вино.

Погледът на Савагар смути Даяна. Това бе една от причините, поради които го държеше на разстояние от първата им среща в пощата в града преди няколко седмици. Беше усетила някаква смътна опасност в този поглед, и въпреки това не можа да му откаже, когато той се самопокани на вечеря няколко дни по-късно.

Вечерите следваха една след друга и ето сега, месец по-късно, тя се оказа въвлечена в играта на сексуална криеница, която някак не проумяваше. Здравият разум й подсказваше да прекрати връзката, преди да хлътне, но Даяна разбра, че не може да го направи. Беше твърде заинтригувана, любопитна и привлечена. Чувстваше, че трябва да поеме риска и да научи повече за съседа си от лятото.

— Какво прави днес? — попита Колби, сякаш предусетил нишката на мислите й, за да я разсее.

— Нормалните неща — усмихна се Даяна и подаде на Спектър хапка броколи. Кучето лакомо я погълна, сякаш беше превъзходна пържола. — Закусих, напечатах още малко резюмета и писма за търсене на работа, прибрах пощата, направихме си със Спектър дълга разходка и прочетох няколко глави от „Шокиращата долина“.

— Изглежда лятната ти ваканция протича ужасно. Защо избра това селце? Защо не отиде на море?

Даяна неспокойно се размърда. Тя самата беше си задавала този въпрос няколкократно.

— Не знам какво ме накара да избера тази част на щата. Търсех усамотено тихо място. Един ден, докато разглеждах картата, забелязах Фулбрук Корнърс и нещо в мозъка ми прещрака. Тутакси взех решение.

— И сега се занимаваш с мен, изхранваш ме и се опитваш да съпреживееш един мой роман. Неведоми са пътищата на съдбата. Е, това, че влагаш толкова много време, за да приключиш книгата ми, не е точно комплимент за творбата ми. — Колби изкриви устни на една страна.

Даяна вдигна поглед, след като мушна още едно парченце между огромните челюсти на Спектър.

— Не бих могла да понеса твърде много наведнъж откровено рече тя. — Плаши ме до смърт.

Колби вдигна рамене.

— Може би, защото никога преди не си чела много литература на ужасите.

— Признавам, че не са любимото ми четиво. Сега, когато съм преполовила „Шокиращата долина“, знам защо съм проявявала здрав разум и съм избягвала жанра на ужасите през всичките тези години. Ако чета книгата ти преди лягане, сънувам кошмари, Колби.

— Вероятно това не е повод за гордост — отвърна той с равен глас, — но ми плащат да плаша хората.

Даяна се намръщи.

— Как можеш да пишеш такива неща? Не се ли плашиш от собствените си фантазии?

— Когато фантазиите ми успеят да ме изплашат, знам, че повествованието върви добре.

Даяна поклати глава, усещайки особено неспокойствие.

— Съмнявам се, че някога ще ми стане съвсем ясна логиката на ума ти.

— Това създава ли проблем? — тихо попита Колби. Той се облегна на стола си, протегна нозе под масата и преглътна остатъка от виното си. Погледът изпод сведените му мигли беше остър и въпросителен. — Затова ли играем тази игра на „виж, но не пипай“? Опитваш се да разбереш логиката на мислите ми, преди да ме пуснеш в леглото си?

Даяна остана неподвижна. Усети Спектър под дланта си. Кучето пронизваше Колби с обвиняващ поглед, сякаш го предупреждаваше да не предприема други агресивни ходове.

— Не знаех, че играем игра — рече Даяна със самообладание, което винаги й помагаше в бизнес отношенията. — Мислех, че се сприятеляваме. Ако имаш усещането, че играя игра, може би ще искаш да си тръгнеш.

Спектър не изръмжа, но показа зъбите си.

Колби погледна към кучето, после обратно към Даяна.

— Остави това — рече той очевидно развеселен. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Но и аз няма да те пусна. Много добре знаеш, че правиш всичко възможно да ме мотаеш от първия ден, в който се срещнахме. Допускаш ме толкова, ни на йота повече.

Даяна го погледна, раздразнението бързо нарастваше в нея.

— Разбирам. Значи, не се интересуваш от нашето приятелство. Самопоканваш се на вечеря по няколко пъти в седмицата, защото не можеш да си намериш място и си отегчен. Смяташ, че Фулбрук Корнърс може да е и позабавен, ако откриеш удобен партньор в леглото.

Колби дълго я гледа.

— За протокола — най-после рече той внимателно, — никога Фулбрук Корнърс не ми е изглеждал забавен, с или без партньор в леглото.

Даяна почервеня, осъзнавайки смисъла на думите му.

— Тогава защо се върна след почти двадесет години?

Колби се облегна напред и скръсти ръце на масата.

— Вече ти обясних защо съм тук. Трябва да реша какво да правя с къщата на леля Джес, а и да завърша „Кървавата мъгла“. За това ми е нужно спокойно място. Реших това лято с един куршум да убия няколко заека.

— Мисля, че не е само това.

Колби бавно поклати глава.

— Мисли си, каквото искаш. Но те предупреждавам, Даяна. Нямам никакво намерение да те оставя да се забавляваш това лято като се опитваш да разбереш кое ме мотивира.

— Няма проблем — отвърна тя, — сигурна съм, че ще си намеря и други занимания. Казах ти, че това лято трябва да взема някои важни решения относно кариерата си и без съмнение, ще се справя по-добре, ако насоча вниманието си към тях, а не към теб. И двамата направихме грешка. Да кажем, че сме квит и готово. Неправилно сме преценили. Случва се, дори и на нашата възраст. — С предизвикателна усмивка тя се изправи и започна да събира съдовете. — Десерт?

— Да, ще хапна десерт. — Гласът на Колби прозвуча ниско и дрезгаво, той тутакси стана и тръгна след нея. Посегна с ръка към нея и я привлече в обятията си.

— Колби. — Тя разпери пръсти на гърдите му. Погледът й пламтеше от ярост.

Спектър нададе свиреп, неодобрителен вой, докато Даяна се опитваше да се отскубне.

— Кажи му да млъкне — заповяда й Колби. Устните му бяха на не повече от сантиметър от нейните.

— Защо? Той само се опитва да ме защити.

— Няма защо да се защитаваш от мен. И сама можеш да се погрижиш за това. Кажи му да се пръждосва.

За миг Даяна се поколеба, замаяна от неизказаните заплахи, на човека и на кучето, които сякаш сгъстяваха въздуха край нея. Тогава здравият разум надделя.

— Спокойно, Спектър — твърдо каза тя. — Добро момче. Иди полегни, Спектър. Всичко е наред. Хайде, момчето ми. Легни долу.

Огромното куче сякаш се колебаеше. То изгледа стопанката си, която стоеше заклещена в прегръдката на този мъж. После животното премести поглед подозрително към Колби.

— Хайде — рече той. — Нали чу дамата? Лягай долу. Няма да я нараня.

С недоволно ръмжене Спектър неохотно се обърна и се повлече към ъгъла на стаята. Послушно седна, но не вдигаше поглед от Даяна.

— Караш го да се чувства неспокоен — рече Даяна. — И мен караш да се чувствам неспокойна.

— И двамата сме така. През последните няколко седмици ме влудяваш. — Колби плъзна пръсти в косите й и освободи кафявите талази от шнолата. — От доста време желая да направя това — добави той доволно, когато косите на Даяна покриха ръцете му. Той наведе глава и с палеца си повдигна брадичката й.

Изведнъж тя остана без дъх. Неясната, тайнствена съдба, която я изкушаваше от месец, най-после почука на вратата й. След като толкова дълго беше отлагала неизбежното, сега почувства порива на безумното желание да се отдаде и да го преживее докрай.

Колби простена, когато Даяна вдигна ръце, за да обгърне шията му.

— Точно така, мила. Ето, вече схващаш. Така трябваше да се случи. Защо по дяволите беше толкова упорита и неуловима през последния месец? — Устните му жадно докоснаха нейните и той я притисна към стройното си и напрегнато тяло.

Тя очакваше целувката и въпреки това й се стори поразително неочаквана. Близостта на прегръдката беше екзотична, едва ли не неземна, и въпреки това най-естественото нещо на света.

Сякаш се срещаше с някаква нова мъжка форма на живот. Сякаш тя го беше познавала в някакво друго време и място, познаваше го и се страхуваше от него.

Точно такъв беше си представяла Даяна вкусът на целувката му, но същевременно устните му бяха нови, странни и измамни. Той беше жаден, и тя го знаеше, но откриваше в себе си неистово желание да откликне.

Колби стегна прегръдката си около нея и Даяна почувства как твърдината в тялото му от кръста надолу нежно напираше към нея. Той я желаеше и не го криеше. Нещо в нея се пречупи и огнената целувка заплаши да излезе извън контрол. Сякаш цял живот беше чакала точно този мъж и неговата целувка.

Даяна смътно усещаше как ръцете на Колби се плъзгаха, гладеха и изтръпваха от желание, докато достигнат заоблените й части. Почувства върховете на пръстите му да докосват гърдите й и това я изпълни с нега и топлина. Когато той обхвана бедрата й и я притисна към стегнатото си тяло, Даяна тихо изстена.

Мъжът отлепи устни от нейните бавно и неохотно и заговори, докато изваждаше ризата от панталоните й.

— Знаех, че ще се получи с теб — ниско рече Колби и пое уханието на косите й. Ръцете му трепереха от силното желание. — Гореща, сладка и неистова. Имам усещането, че съм те чакал много, много дълго време.

— О, Колби, бих искала…

— Шшт. Не говори. Не сега. — Той прокара пръст през устните й. Погледът му пламна, щом се спря на изпълненото й с въпроси лице. — Първият път ще стане бързо, грубо и диво. Но по-нататък, ще го правим бавно и лесно, обещавам ти. Ще станем ценители. Но не и първият път. Сега те желая твърде много. — Ръцете му се движеха под ризата й и търсеха нежните извивки на гърдите.

Тихият звук при откопчаването на сутиена извади Даяна от унеса. Тя бързо премигна, опитвайки се да избистри мислите си. Имаше необичайното усещане, че важни части от нея се разпиляват, понасят се диво и не могат да бъдат овладени. С боязън си помисли дали мушицата не чувства точно това, когато приближава пламъка.

Примитивните й женски инстинкти я завладяха, връщайки я в безопасното пространство.

— Не. — Гласът й беше тих и умоляващ. — Не, Колби — повтори тя по-твърдо. — Не сега. Не тази вечер. Не… не съм готова. Искам да помисля. Не така си…

Той я накара да замълчи с нетърпелива целувка, а дланите му собственически погалиха втвърдените зърна.

— Желая те.

— Не е достатъчно.

— И ти ме желаеш.

— И това не е достатъчно. Моля те, пусни ме.

За миг Даяна не знаеше дали той ще я пусне. Но знаеше, беше дяволски сигурна, че ако не я освободи от прегръдката си, тя щеше да се върне до ръба на пропастта и този път щеше да потъне в кадифената тъмнина заедно с него.

Не беше готова за такова нещо. Още не. Твърде много неща не знаеше и не разбираше в този човек.

Изведнъж той отпусна ръце. Колби се обърна и яростно се отдалечи от нея. Прокара енергично пръсти през косата си. Спря се пред прозореца и се загледа в нощта.

Спектър го наблюдаваше отблизо, но не се помръдваше.

— Какво ти става? — попита Колби, без да се обръща. Резкият силует на раменете му неоспоримо доказваше променливото му настроение. — Защо винаги ме насърчаваш, а после ме отрязваш? Така си играят тийнейджърите. Ти не си дете.

Даяна затвори очи.

— Не съм. Бързо схващаш. Не съм точно дете. — Тя отвори очи и се загледа в гърба му. — Но, и ти не си. Защо е тази демонстрация на внезапно избухване на нерви, когато не успявам да загася пожара, както казват хлапетата? Колби, ти си на четиридесет. Твърде стар, за да се държиш като тийнейджър на задната седалка в колата, кой го не получава, това, което иска.

Колби рязко се извърна. Сивите му очи преливаха от непонятни емоции.

— Съжалявам — лаконично рече той. — Предполагам, че неправилно съм разбрал знаците.

— Мисля, че в това имаш право — веднага отвърна тя, а сърцето й се сви. Не по този начин искаше да завърши вечерта.

Той не помръдна. Дълго се гледаха, но никой не предприемаше стъпка към уталожване на напрегната ситуация.

— Какво искаш от мен? — най-после безпомощно попита Даяна — Няколко сеанса? Връзка за една нощ.

— На глупак ли ти приличам? Днес само онези с пилешките мозъци правят любов за една нощ.

— Така е — с готовност се съгласи Даяна. — Та, какво искаш?

— Не е ли ясно? — Той мушна ръце в задните си джобове и неспокойно закрачи из малката стая. — Искам любовна връзка с теб.

— За няколко дни? Седмици? Може би за лятото?

Той я стрелна с пламтящ поглед.

— Да може би за цялото лято. Може би за по-дълго. Докато трае, за Бога. Докато и двамата се чувстваме добре. По дяволите, кой би могъл да отговори на такъв въпрос? Винаги ли трябва да получаваш отговор.

Даяна сплети пръсти и се загледа в тях.

— Аз съм делова жена — обясни тя тихо и някак извинително. — Обичам отговорите. Склонна съм първо да меря и после да режа.

— Всеки мъж ли, който се интересува от теб, е подложен на такова мъчение? Нужно ли е да анализираш всичко до побъркване? Да получаваш всички отговори, преди да поемеш какъвто и да е риск? Нищо чудно, че не си омъжена.

Даяна бързо вдигна глава, усещайки яростта в себе си.

— Махай се оттук.

Долавяйки суровата й ярост, той спря да крачи.

— Съжалявам — измърмори той. — Прекалих.

— Да, така е. Искам да си тръгнеш. Веднага.

Той отново прокара пръсти през косата си.

— Виж, забрави последните ми думи. Става ли? Нямах право.

— Никакво при това. А сега си тръгвай, преди да насъскам кучето.

Спектър услужливо изръмжа и се изправи. Внимателно следеше Колби, всяка гънка на масивното му тяло тръпнеше в очакване.

— Не ме заплашвай с проклетото си куче. — Колби хвърли на Спектър мрачен поглед и се отправи към Даяна. — Ако искаш да ме изхвърлиш, направи го сама.

— Опитвам се.

Колби се спря на няколко крачки от нея, в погледа му имаше мъжка ярост и още нещо, нещо, което можеше да бъде и отчаяние. — Казах, че съжалявам.

Даяна вдигна брадичка.

— Защо си правиш труда да се извиняваш? Сигурна съм, че говореше сериозно.

— Не, не е така — избухна той. — Повярвай ми, искрено съжалявам за всяка дума. Иска ми се да бях си държал езика зад зъбите.

Даяна се приближи до вратата и я отвори.

— Добре. А сега, моля те, напусни.

— Даяна, почакай. Искам да говоря с теб.

— Няма за какво да си говорим.

Той бавно закрачи към отворената врата.

— Чудя се дали ще съжаляваш, колкото и аз.

— Вероятно не — сухо отвърна тя. — За нищо не съжалявам.

— Щастливка. — Той мина покрай нея и излезе в нощта.

Даяна затвори вратата след него и се облегна на нея.

Навън в двора двигателят на черния джип на Колби ревеше до Бога. Даяна се заслуша за миг. После си пое дълбоко въздух и погледна Спектър.

— Мисля — рече тя на кучето, — че току-що направих може би една от най-големите грешки в живота си. Или е това, или просто се избавих на косъм от изключително опасна ситуация.

Спектър се приближи и се облегна на нея, предлагайки й мълчалива утеха. Даяна несигурно погали козината му.

Понякога този човек ме плаши, Спектър. Но и ме привлича. Не мога да се отърся от чувството, че го познавам от някъде другаде, от някое друго време. Част от мен казва, че той е опасен, но не мога да проумея откъде съм разбрала това. И защо имам това странно усещане, че той има нужда от мен? Още по-зле, защо аз имам нужда от него?