Хедър Греъм
Нощен шепот (6)

Пета глава

По някаква мистериозна причина момчетата се държаха като ангелчета онази нощ. Брин реши, че има Господ и че понякога е милостив към изтощените.

Нахрани ги, окъпа ги и ги сложи да спят около осем часа. Веднага, след като целуна малките челца, изтича надолу по стълбите и се обади на Барбара. Тя беше включила телефонният си секретар и Брин тихичко започна да ругае, но в момента, в който запасът свърши и устройството изпиука, чу кикота на Барбара.

— Спокойно, спокойно, скъпа! Какво има?

— Искам да занеса онзи филм да го проявят още тази вечер, Барб. Никак не ми се ще да те ангажирам, но децата са заспали. Имаш ли нещо против да прескочиш и да останеш при тях няколко минути?

— Брин, ни най-малко, независимо дали са заспали или не. Но тази вечер имам шоу. Никаква ваканция до следващата седмица.

— Ох! — изпъшка Брин, объркана.

— Защо ще го носиш? Нали винаги сама проявяваш. Половината от работата, не помниш ли?

— Да, но не и тези. Кондър иска пробните снимки и негативите. А съм капнала. Просто не мисля, че ще мога да се занимавам с тях тази нощ. — Не искаше тя да ги проявява. Щеше й се да се отърве от тях; да измие ръцете си от всичко това.

Барбара се поколеба за миг.

— Да не би да имаш проблеми с него?

— С Лий? Просто не си допадаме.

— Това е безумие, Брин. Човекът толкова ти се възхищава.

— Каза ми, че иска пробните снимки, Барб. Точка.

Барбара въздъхна.

— Причината е само твоето отношение, Брин. И не виждам защо. Толкова е чаровен. Понякога малко отнесен, малко строг, но винаги галантен. Малко плаши със стаената си сила, но мисля, че това само допълва сексапила на мъжа. А всъщност е такова чудесно човешко същество.

— Барбара! — изохка Брин. Мислеше си, че ако беше чула още хвалби за този мъж, наистина ще й се прииска да строши барабана в главата му, ще започне да крещи и ще полудее. — Моля те, не стига ли, че цял ден работя с него. Трябва ли да слушам за него цяла нощ.

Жицата замлъкна, след това чу Барбара да въздиша.

— Добре, добре, и двамата сте възрастни хора. Спирам. И слушай. Не мога да остана при децата, но какво мислиш за това? Кажи ми къде искаш да занеса филма и ще го занеса.

— Ще го занесеш ли? Бог да те благослови, Барб! На „Келиз Кодак“. Ще се обадя на Кели и той ще те чака. Благодаря, Барбара. Много ти благодаря. Знам, че утре ще ги получа, ще ти ги дам да ги предадеш и ще се отърва от всичко!

— Хммм — в отговор измънка Барбара многозначително. — При теб съм след десет минути. Ще свирна; просто изтичай до колата, съгласна ли си?

— Чудесно! Толкова ти благодаря!

Брин затвори телефона, след това бързо се обади на Кели Крейн, собственик на малък магазин за фотоапарати, който толкова пъти й бе помагал. Той изпъшка, когато му каза, че иска снимките на следващия ден, след това натъжено й съобщи, че така или иначе няма неотложни срещи. Тя му благодари, грижливо опакова филма и зачака Барбара да й свирне. Точно след десет минути Барбара потегли, докато Брин все още й благодареше.

Нощта започна толкова добре, че Брин не можа да повярва, че беше единадесет часа, когато свърши да подрежда дрехите и закуските за следващия ден. Бързо се мушна под душа и също толкова бързо изскочи от него, след това реши, че чаша вино, докато гледа новините, ще й помогне да заспи.

Но новините не й подействаха приспивателно. Местните изцяло се отнасяха за суматохата в кънтри клуба „Тимбърлейн“. Как не е забелязала всички тези хора от медиите, почуди се тя.

Първата новина беше за Дърк Хамърфийлд. Показаха го с жена му — топчеста малка брюнетка — усмихнат, тази великолепна усмивка. Твърдяха, че е чудесен съпруг и баща, истински „американски герой“, който живее с мечтата на всички американци. Говорителят съобщи, че се носят слухове за връзки с големи хазартни концерни, но очевидно всички тези организации били напълно законни. Хазартът бил легален в Невада.

Брин прехапа устни, след като се оказа, че следващият клип е за Лий Кондър, който усърдно раздаваше автографи, и чистосърдечно се изсмя, когато го видя да разрошва косата на малко момченце, докато се подписваше на обвивката на един албум.

Говорителят се разливаше по Лий много повече, отколкото Барбара. На Брин й идваше да хвърли нещо по телевизора, но вътре в нея нещо й подсказа, че освен да го счупи, друго нямаше да постигне.

Мик Джагър, Майкъл Джексън и Бийч Бойс — всички се сливаха в едно. Мелодии от Уили Нелсън и Пол Анка. Той водеше в списъка заедно с Дюран, Дюран, Полис и т.н. и т.н.

Брин се изправи, готова да смени канала; но се спря, защото разказът се прехвърли към Майк Уинфелд, мъжът, спечелил шампионата и прибавил двеста и петдесет хиляди долара към печалбите си.

Струва си да гониш малка бяла топка по зеленото поле, помисли си Брин тъжно. Запъти се пак да седне, но замръзна на място. Картина с Уинфелд и нея, усмихната, зачервена, подава му бизнес картичката си. Отпусна се на канапето с тежка въздишка.

Ако Лий Кондър гледаше новините тази вечер, безспорно щеше да я види. Как флиртува с женен политик, след това с шампион по голф. О, Господи!

— Е, пък какво от това? — изохка тя шумно. Та нали точно това искаше? Ясно да покаже, че харесва хората — и мъжете изобщо — не само него?

Брин изключи телевизора, провери вратите и се изкачи по стълбите към стаята си. Решително се шмугна в леглото и се сви в удобна поза. Да спи, да спи, трябваше да спи, беше толкова изморена… Но не можеше да престане да мисли за него. За очите му, когато срещаха нейните… За ръцете му… За големината и силата на голите му рамене и гърди, докато настървено биеше барабаните в чудесен ритъм и с невероятна енергия…

 

Мъжът се появи на входната й врата точно когато я отваряше, за да отведе децата към комбито.

За момент неразбиращо се вгледа в него, намръщи се и интуитивно се усмихна, след като той я поздрави, широко усмихнат и дружелюбно.

— Добро утро! Госпожица Келър, предполагам.

— Да, аз съм Брин Келър. Но малко бързам. Ако мога да ви помогна…?

— Надявам се, че аз мога да ви помогна.

— Кой е? Кой е? — питаше Брайън, който се опитваше да се шмугне покрай нея. Брин го хвана за тила и го избута зад себе си.

— За какво говорите? — попита тя, любопитно преценявайки непознатия. Беше среден на ръст. Косата му — нито тъмна, нито светла, очите също бяха в неопределен цвят. Някакво смътно сиво. Можеше да е на тридесет, четиридесет или дори по-възрастен. Беше облечен с кафяви панталони и светлокафява риза с къси ръкави.

— Бих искал да купя нещо, което имате.

— Да купите? Страхувам се, че нямам нищо, което да има някаква стойност.

Той невъздържано се изсмя.

— Стойността, също като красотата, е в очите на наблюдателя. Виждам, че бързате, затова минавам направо на въпроса. Знам, че вчера сте направили редица снимки на Лий Кондър. Аз съм един от феновете, които страшно си падат по него! Готов съм да ви платя пет хиляди долара, но ги искам всичките. За частна колекция, нали разбирате.

— Пет хиляди… — Брин повтори като ехо, мръщейки се невярващо. Ако за момент повярваше, че този идиот говори истината, навярно щеше да се изкуши. Но не беше сериозен. Пък дори и да беше, мислеше си тя неспокойно, колкото и изкушаващо да е предложението, Лий притежаваше тези снимки и всички права бяха негови. Това беше записано в договора. А и тя все още мислеше за него като за потенциално опасен мъж. Много опасен при това. Не би искала да развали деловите си отношения с него.

— Съжалявам, но се страхувам, че да ми предложите и половин Тахо, пак ще трябва да ви откажа. Лий Кондър притежава тези снимки.

Усмивката на непознатия премина в грозна гримаса.

— Вие сте луда, разбирате ли. Просто му кажете, че филмът е осветен или нещо подобно, а същевременно ще станете толкова по-богата.

— Звучи добре — каза Брин унило — но не мога да приема. А сега моля да ме извините…

Момчетата се бяха скупчили зад нея. Брин ги остави да се бутат, така че накрая мъжът беше изтикан от вратата. Бързо ги вкара в колата и скочи на шофьорското място, махайки на мъжа, който все още стоеше и ги наблюдаваше.

— Надявам се, че заключих вратата — промълви тя разсеяно.

— Заключи я, лельо — увери я Кийт. — Видях те.

— Добре — измънка тя. — Благодаря ти, Кийт.

След няколко минути забрави епизода. Движението бе страшно натоварено. Все още мислеше за снимките, но и че иска да стигне до магазина на Кели, колкото се може по-бързо, да ги вземе и да ги даде на Барбара. Едно главоболие по-малко!

 

Кели беше приготвил снимките. Дългурест млад мъж, който изглеждаше повече като петнадесетгодишен, отколкото като двадесет и пет годишен, но Брин винаги благодареше на съдбата, че го беше срещнала преди една година. Когато се окажеше в затруднено положение, той беше чудесен и още нещо, имаше талант.

— Разбира се, това са само пробните, Брин, но мисля, че снимките ще бъдат чудесни. Фоновете са великолепни. Изглежда, си успяла да избегнеш всички недостатъци. А Кондър! Какъв интересен субект! С удоволствие бих го снимал. Благодарение на рекламната ти дейност обикновено получаваш „хубавите момчета“. Лицето на Кондър е толкова интересно. Един художник би полудял по него.

— Да, благодаря, Кели. Надявам се, че ще се получат добри снимки. Е, да ти платя.

— Само някои от фоновете ще ти създадат проблеми, но те са толкова малко, че…

— Кели! Моля те! Не мога да ти кажа колко ти благодаря за тази експресна работа, но бързам! — Всъщност не бързаше — имаше свободен ден — но не искаше да слуша повече да се говори за Лий.

— Добре, Брин, чакай да сметна. И, хей… всъщност няма значение, че бяха бързи. Само си спомни за мен, когато станеш богата и известна.

— Обещавам, Кели. Но не мисля, че някой от нас може да се радва на такава небивалица!

След като плати на Кели и излезе от магазина за фотоапарати, Брин се насили да се отбие в един ъглов ресторант и да прегледа работните копия, които най-много й харесваха, докато изпие две чаши кафе и изяде един сандвич със сирене с вкус на гума. Към един часа беше оставила големия плик в офиса на Барбара и към два си беше вкъщи. Изпра огромно пране, като между другото прилежно се упражняваше — не защото чувстваше, че не може да си позволи един ден почивка, а защото мислеше, че напрегнатите упражнения ще изличат Кондър от мисълта й.

Но един час работа не й помогна и когато прехвърли прането от машината в сушилнята, избърза до басейна в комплекса и се опита да поплува. И това не помогна.

Децата обаче й помогнаха. Те бяха много доволни, че отново ги прибира рано и тя реши да посвети следобеда си на тях. Направиха огромна купа с шоколадени бисквити и ги ядоха, докато тя на глас им чете разказ за космоса. Сладкишите така ги нахраниха, че Брин, съжалявайки, че няма никакъв опит на диетолог, реши за вечеря да им сервира огромна салата и ябълки за десерт. Всичко мина добре и когато сложи трите си довереници да спят, си помисли, че поне наполовина е успяла да бъде добър родител.

В девет телефонът иззвъня. Беше Барбара, обаждаше се набързо, преди да започне работа. Пробните снимки и негативите бяха предадени на Лий; не казал почти нищо, но изглежда, останал доволен.

— До утре! — каза Барбара и затвори.

Утре — още един ужасен ден с биещия барабан садист.

Брин се насили да си легне рано. Беше приятно изморена и доста отпусната или поне така си мислеше.

Заспа. Знаеше, че лесно е заспала, защото сънищата, потресаващо ясни, я събудиха.

Беше сънувала очите му, ръцете му, раменете му.

Беше сънувала, че е с него. Лежи до него, гола, чувствайки докосването му навсякъде по себе си.

Събуди се разтреперана, цялата обляна в пот.

— О, Господи, трябва ми психиатър! — промълви тя тихо в нощта. Но не й трябваше психиатър, знаеше го. Харесваше ли й се или не, беше увлечена по Лий Кондър. И нормално. Той беше невероятно чувствен мъж, а силният му характер още повече подчертаваше аурата му на напрегнатост и могъщество. Никой, който го познаваше, не можеше да го забрави.

Разсеяно, прехапала долната си устна, Брин прегърна възглавницата и стигна до следното тъжно заключение. Беше независима, но й липсваше любов, липсваше й човек, с когото да споделя. На Джоу беше отдала цялото си сърце. Лоялността смяташе за добродетел, такава си беше по природа. Беше толкова обичлива и така свободно се раздаваше…

Брин се хвърляше насам-натам, завираше глава във възглавницата. Искаше Кондър. Повече, отколкото някога е искала Джоу. Но Джоу я обичаше или поне на времето тя така си беше въобразила. Пълноценно. А сексът беше най-странното нещо. Имаше приятелки, които мислеха, че жената е луда, ако не вкуси от сладостта на много връзки, преди да се установи. Предполагаше, че стотици, хиляди вечери са лягали с мъже, почти без да се познават. Но за нея всичко беше толкова интимно. Това означаваше връзка между двама души. Кондър навярно не търсеше трайна връзка, а и тя не искаше да се обвързва с него. По никакъв начин.

Тогава защо още толкова го искаше, че той се явяваше в сънищата й?

— Ще си отиде — обещаваше си тя. — И аз ще забравя и ще престана да сънувам. А някой ден може да срещна мъж, който ме обича, когото мога да обичам, и който няма да има нищо против вече едно готово семейство…

Дълго време лежа будна, тъжно премисляйки нещата от живота.

 

Сигурно отново е била заспала, защото се събуди от телефона, който упорито звънеше. Иззвъня десет пъти, преди да се запъти към кухнята; беше сигурна, че ще се обади точно когато позвънилият ще затвори.

— Ало! — задъхано се обади тя.

— Брин Келър?

— Да — каза тя, бръчка разряза челото й, докато се опитваше да проясни мисълта си след прекъснатия сън. Гласът звучеше като от филм на ужасите късно през нощта. Дрезгав шепот — нито мъжки, нито женски.

— Искам снимките. Чувате ли ме?

— Да, чувам. — Безспорно чуваше гласа, но не можеше да повярва на думите. Сигурно беше шега. Гласът съдържаше заплашителна нотка; студени тръпки от страх преминаха през нея.

— Снимките, госпожице Келър. Всичките. Пробните снимки и негативите. До една.

— Почакайте малко…

— Обичате ли живота, госпожице?

— Ще се обадя в полицията…

Тя засече, прекъсна я зловещ и страховит кикот.

— Звучи сякаш копнеете да сте мъртва, красавице. Наистина ще ми бъде мъчно да ви видя… обезобразена. Но не сте и само ние, нали така? Не бихте искали да загубите някое от онези малки момченца, нали?

— Не! Не! — Брин панически изкрещя. Не беше шега; изведнъж осъзна, че не беше шега.

— Тогава дайте снимките…

— Чакайте, моля ви, чакайте! Нямам ги вече…

— Какво?

— Снимките не са у мен. Вече ги предадох.

— Не ви вярвам.

— Но аз…

— Млъкнете и ме чуйте. Ще проверя. Започнете да се молите, ако сте ме излъгали. И слушайте. Не се обаждайте в полицията. И на никого и дума не споменавайте за този разговор. Аз ще разбера. И наистина ще съжалявате. Много! Разбрано? Особено на Кондър. Ще го разбера. Ще проверя какво сте му казали.

— Казвам ви…

— Ще се чуем пак.

— Чакайте!

Рязко прещракване и тъпо жужене подсказаха на Брин, че човекът вече беше затворил. Погледна към слушалката, вцепенена от ужас и безпомощност.

— Лельо Брин?

Започна да трепери, когато гласът на Брайън я стресна и извади от състоянието на вцепенение.

— Какво има?

— Нищо, нищо — излъга тя. Започна да вади от долапите купи и кутии с овесени ядки, но движенията й бяха нервни и неуверени. — Брайън, събуждай братята си. Дрехите ви са в шкафа. Моля ти се помогни на Адам. И бързо слизайте. Тази сутрин закъсняваме.

Докато ужасът от действително чутия глас постепенно отзвучаваше, Брин се опита да се убеди, че в края на краищата всичко е било шега. Фенът, който се беше появил на вратата й, се опитваше да приложи тактиката на сплашване. Това беше всичко. Всъщност нищо не я застрашаваше. Пък и снимките вече не бяха у нея. Бяха у Лий. Човекът щеше да ги открие и всичко щеше да свърши.

Трябваше… трябваше… трябваше…

Някак си успяваше да се държи нормално. Поколеба се, преди да отвори входната врата, но Кийт скочи покрай нея и рязко я отвори. Вик се надигна в гърлото й, когато отново видя мъж на стълбите, но не извика, след като видя, че този път мъжът на вратата беше просто Ендрю.

— Ендрю! Какво правиш тук?

Той направи гримаса, сведе глава и глуповато я погледна в очите.

— Имах късна среща. В състояние съм на… Леко опиянение. Но познах квартала ти и… Е, добре, би ли ме откарала донякъде?

При нормални условия тя би се изсмяла. Ендрю — красивият, секси, популярен рок идол, застанал на стълбите й след тайна среща като непослушно дете. Не се изсмя. Много се зарадва, като го видя. Той беше плът и кръв и истински, благодарение на присъствието му кошмарът от шепнещия глас постепенно избледня.

— Разбира се. Скачай! — Тя му посочи комбито.

— Искаш ли аз да карам? — попита той.

Да не би да е забелязал, че ръцете й треперят?

— Не, свикнала съм с пътя — каза му тя. Той се смееше с децата, докато тя ги вкарваше в колата. Заговори й за музика и Брин постепенно се отпусна.

Но нещо я тормозеше. Ендрю беше отзад, до Кийт. Погледна го в огледалото. Нямаше вид да е бил на късна среща предишната вечер. Изглеждаше напълно отпочинал. Изискан и спретнат. По дрехите му нямаше и една гънчица…

Брин тихо въздъхна. Ендрю винаги е бил безупречен. Сигурно грижливо сгъваше дрехите си, колкото и да е пийнал, беше сигурна, че ще си вземе душ и ще се обръсне, дори и ако трябва да остърже мустаците си с остър камък. Естествено, по дяловите, разбира се, че нямаше защо да се вълнува от външния му вид, не, когато…

Не! Не искаше пак да мисли за телефонното обаждане. Беше шега; всичко беше свършило. Дискретно започна да подкача Ендрю за бурната му нощ, каза му, че много се е зарадвала, когато го е видяла пред къщата си, но че следващия път може да няма такъв късмет.

— О, винаги оцелявам, такава ми е природата! — подкачи я той на свой ред, но нещо в погледа му беше по-сериозно, отколкото можеше да се съди по тона му.

 

Не беше прекарала повече от час във Фултъновата къща, когато напълно се убеди, че Лий Кондър е пряк наследник на Маркиз дьо Сад.

Отново, и отново, и отново…

Болеше я всеки мускул. Боляха я дори мускулите, които — като танцьорка — не знаеше, че има.

Лий изглеждаше невероятно напрегнат. Очите му, когато я погледнеше, като огън я изгаряха; ръцете му около нея бяха доста груби. Още веднъж поиска да опитат падането от едно стъпало по-нагоре. Тя се съгласи просто защото той изглеждаше толкова мрачен, че тя нямаше сили да спори с него.

Но беше изплашена. Никога не е обичала височините. Мразеше да лети; мразеше високите сгради. Не беше невроза; поне не мислеше така. Просто се плашеше, когато е на високо. Чувстваше се неудобно.

— Ако не можете да го направите, госпожице Келър… — започна той раздразнено с ръце на хълбоците.

— Мога — отговори тя кратко.

И можа. Но сърцето й удари хиляда пъти през кратките секунди, след като се завъртя и започна да пада, секунди, които й се сториха вечност. Но ръцете му бяха там. Силни и сигурни. Ловяха я толкова нежно само да го нямаше това чувство за…

Напрегнатост.

Беше винаги напрегнат. Винаги излъчваше енергия, винаги беше готов да се завърти, да се обърне и да изтича след теб безшумно и пъргаво.

— Готова ли сте за втори опит?

— Готова съм.

Успя и втория път. И третия. И всеки път, когато падаше, беше толкова изплашена, че забравяше за уплахата от шепнещия, който я беше стреснал тази сутрин…

Прекъснаха за обяд. Брин беше твърде нервна и едва се докосна до киселото си мляко. Настръхнала, като преследвано животно, с едно око често поглеждаше към Лий. И всеки път, когато го погледнеше, виждаше, че той я наблюдава.

Приближи се към нея, когато тя отблъсна наполовин изяденото мляко.

— Винаги ли ядете толкова? Нищо чудно, че днес изглеждате като подплашен заек.

— Съжалявам, ако изглеждам като заек — каза тя кратко.

— Какво ви има?

— Нищо ми няма!

— Знаете ли, Брин, понякога е по-добре честно да си признаеш, вместо да ставаш за смях с лъжите си.

— Нищо ми няма. Просто съм малко изморена.

— Трябва повече да спите.

— Да, трябва. Но не се тревожете, няма да допусна това да попречи на работата ми.

— Не се тревожех.

Тя рязко го погледна и установи, че той наистина не се тревожеше. Дори не я гледаше. Оглеждаше стаята с наострен дебнещ поглед. Изведнъж й се стори, че ако тя е имала чувството на преследвана, то той определено имаше вид на дебнеща котка. Беше част от новото напрежение. Наблюдаваше, изчакваше… търсеше…

Какво?

Беше смешна.

Той беше напрегнат, защото винаги си беше напрегнат. Строг и взискателен надзирател. И имаше вид на котка, която тайно дебне плячката си, защото беше…

Лий Кондър.

Тя беше нервна и откриваше злокобни знаци във всичко, което виждаше. Така стана сутринта с Ендрю, така, изглежда, щеше да стане сега и с Лий.

Започна да се моли денят най-после да свърши.

 

Всички се бяха разотишли — танцьорите, фотографите, работниците — всички. Само Лий и групата бяха останали.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — решително заяви Мик.

Лий вдигна разсеяно ръце, след това отново ги скръсти на гърдите си.

— И какво ще им кажа, Мик?! Мисля, че в къщата ми влиза някой няколко нощи под ред? Няма никакви отпечатъци. Човекът си го бива. Нищо не съм чул. От моя страна всичко е само интуиция. Разбира се, може да е станало, когато ме е нямало.

— Но ако го съобщиш — предложи Ендрю.

— Не — Лий го прекъсна, поклащайки глава. — Ако го направя, никога няма да разбера как е замесена Брин. Ако е замесена. В колата можеше да бъде просто човек, който се е надявал на среща с красива жена.

— Но не вярваш.

— Не, не вярвам, Пери, тази нощ е твой ред да наблюдаваш дома й.

— Няма проблеми — съгласи се Пери.

— Да, но утре сутринта не искай да те вземе в колата си.

— Мисля, че беше подозрителна — предупреди Ендрю.

— Това е, защото, не се сети да пораздърпаш дрехите си! — подкачи го Пери.

— Спрете! — Лий се изсмя. — Пери, просто изчезни между дърветата, когато е готова да тръгне. Аз ще те взема. Това ще реши проблема.

— А какво ще кажеш за твоята къща, Лий? — попита Ендрю.

— Наистина мисля, че някой трябва да остане с теб.

— Благодаря, но няма нужда. Ще заловя крадеца, ще го надхитря. Това означава, че трябва да бъда сам.

— Внимавай — посъветва го Ендрю дрезгаво. — Искам да кажа, харесва ми да съм музикант. Без тебе сигурно ще трябва да започна отначало, а вече, нали разбираш, харесва ми да си имам приличен доход.

Лий се изсмя.

— Не се тревожи, Ендрю. Сигурен съм, че знам какво правя — поне засега.

— Знам, че не си глупав, Лий. И умееш да се грижиш за себе си. Просто внимавай.

— Непременно.

— Добре — тихо се обади Ендрю. — Тъй като, изглежда, тази нощ съм свободен, тръгвам си и ще се опитам да се позабавлявам. — Запъти се към вратата, другите го последваха, след това се обърна. — Ще бъда на телефона, Лий, Пери, ако имате нужда от мене.

— Също и аз — отсече Мик.

— Благодаря — отговори Лий. Сетне сви рамене. — Може и да губя разсъдъка си.

Всички свиха рамене. Никой не мислеше така.

 

Телефонът звънеше, когато завъртя ключа във входната врата. Брин усети студените тръпки и пръстите й започнаха да треперят. Не искаше да се обажда.

— Побързай, лельо Буин! — каза Ендрю, произнасяйки малко завалено р-то в името й, както правеше понякога. — Телефонът!

— Знам — промълви тя. Вратата излетя навътре. Децата се юрнаха преди нея, по-възрастните напираха към телефона едновременно.

— Не се обаждайте! — нареди тя кратко, но много късно. Брайън вече казваше „ало?“

Студена вълна я заля, докато наблюдаваше племенника си, чувстваше, че ще падне… че ще припадне…

— Барбара е, лельо Брин. Нещо за снимка за рекламна агенция.

Облекчението беше едва ли не по-лошо от уплахата. Гласът й хриптеше, когато пое телефона от Брайън.

— Здравей, Барб, какво има?

— Нищо сериозно, скъпа. Просто се нуждая от друга снимка на игуаната край кактуса. Можеш ли да ми направиш една осем на десет тази нощ?

— Разбира се.

— Чудесно. Можеш да ми я донесеш утре.

— Разбира се.

— Добре ли си, Брин?

— Да, добре съм. Просто изморена.

— Трябва да призная, че Кондър беше истински дявол днес. Е, оставям те да си гледаш работата.

— Барбара, почакай! Знам, че звучи малко смешно, но можеш ли да ми върнеш онези снимки?

— На Лий? — попита Барбара озадачена.

— Да.

— Невъзможно. Казах ти, че вече му ги предадох. Нямам нито една пробна снимка, нито негатив. Защо?

— О, нищо. Няма значение. Просто… ами… исках да им хвърля още един поглед.

— Е, съжалявам.

— Не мисли за това.

— Добре, до утре.

Брин затвори, като никога доволна, че работата и децата й запълваха времето. Каза на момчетата да се залавят с домашните си, докато тя затопляше яденето със сос от чили и на ум благодари на Кларънс Бърдсей, че й беше опаковал някакъв спаначен специалитет, който и тримата биха яли. Опитваше се да не мисли за нищо друго, освен за тенджери и тигани и за удобството на огнеупорните торбички.

След вечеря включи Дисни канала, раздаде на децата боички и блокчета за оцветяване и ги предупреди да наглеждат Адам.

— Ще бъда в тъмната стая и не нахлувайте вътре, без да чукате, освен ако е нещо извънредно, окей? Трябва да проявя една снимка.

Всички кимнаха тържествено, след това започнаха да се боричкат за боичките, преди да отключи задната врата към тъмната стая. Държеше я заключена заради децата. За да влезе отзад, трябваше да се промъкне покрай шкаф, който почти изцяло блокираше вратата.

Отне й минута, за да се провре; може би щеше да бъде по-лесно, ако беше заобиколила и отключила предната врата, но беше свикнала да работи в полумрак и не изпита никаква тревога, докато опипваше, за да намери ключа за горната лампа.

Не, не се тревожеше. Нямаше ни най-малко предчувствие или предусещане.

От което стана много по-лошо, когато напипа ключа и помещението се изпълни с бледа, изкуствена светлина. За миг се стъписа. Така се стъписа, че не можа да асимилира това, което видя. Просто се вцепени. Заля я вълна леден студ, който сякаш започваше от кухината на стомаха й, разливаше се и парализираше крайниците й.

В гърлото й се надигна вик, но както в съня, установи, че не може да извика. Вцепенението беше ужасно — не можеше да вика, не можеше да диша… Можеше само да се взира в тоталния безпорядък в малкото помещение.

Снимки… стари снимки, нищо незначещи снимки, нови снимки… всички бяха нахвърляни в див, смълчан ужас. Бяха смъкнати от въжето за сушене и пръснати по пода. Разхвърляни на бюрото. Всичките нарязани на зловещи ленти.

А бюрото! Всички чекмеджета бяха отворени и съдържанието им пръснато по ъглите. Бидони с проявител и химикали бяха изпразнени и затръшнати; разрухата беше пълна.

Като в мъгла Брин тръгна към бюрото си, привлечена от разкъсана снимка.

Установи, че другите парчета бяха също там, нарочно отделени в накъсана мозайка. Спомняше си снимката, макар че не я беше правила тя. Беше размазана и не на фокус, но я обичаше. Барбара я беше правила — снимала бе Брин и момчетата, на пикник, който прекараха заедно в неделята веднага след Коледа…

Но сега снимката определено заплашваше. Адам беше изрязан и оставен настрани, също като Брайън и Кийт.

Нея бяха оставили в средата, лъчезарно усмихната. Беше хубав, изпълнен със смях ден. Но сега собствената й усмивка й се надсмиваше. Изглеждаше гротескна. С евтиното й малко ножче за отваряне на писма беше прободена под ъгъл от устата към гърлото.

— О, Господи!

Най-после от нея се изтръгна някакъв звук, но не вик. Беше шепот. Сграбчи бюрото, защото щеше да падне. Притъмняваше й; мракът я поглъщаше…

Не беше шега, не беше, това не беше шега.

Нещо в нея се надигна, за да спаси съзнанието й точно преди мракът да я обгърне. Беше гняв. Беше изплашена почти до смърт; нещата й бяха претършувани. Бяха посегнали на личността й…

— Кучи син… — започна тя тихо, скърцайки със зъби. Нямаше да вика. Нямаше да плаши момчетата. Ще мисли — спокойно. И след това ще реши какво да прави.

Точно когато стигна до това твърдо решение, телефонът започна да звъни.

Да звъни.