Хедър Греъм
Нощен шепот (10)

Девета глава

Стаята тънеше в сянката на нощната мъгла, въпреки това той виждаше цветове, подсилени от нежните лъчи на луната. Виждаше дългите и буйни бакърени вълни на косата й, тъмната линия около лимоненозеления ирис на широко отворените й очи.

Плътта й като слонова кост. Също шията й в разкопчаната яка на ризата, гъвкавите й крака, голи под краищата на ризата.

Цвят и предизвикателна сребърна мъглявина.

Очертанието беше отчасти субстанция, отчасти мъглявина, поразяващ силует на вратата. Лунните лъчи пробиха през сенките и осветиха крехката й фигура през материята на ризата му, която беше станала прозрачна. Виждаше закръглеността на формите й, копнееше да докосне по-дълбоката сянка, там, където нощта заговорнически я закриляше с плащ от мамеща невинност.

Тя пристъпваше несигурно, колебаеше се и той си я представи като изпълнено с копнеж видение. Наподобяваше красива нимфа, уловена в среброто на луната. Сладко обещание на нощта, деликатно и смайващо красиво. Също като бляскавия лъч на лунното сребро и тя беше неосезаема. Той не можеше да се подчини на диктата на разгорещените си страсти и да се втурне към вратата, за да я улови в прегръдките си; също като мъгла в мрака, тя можеше да изчезне и той щеше да улови само въздух…

Тя беше реална. Жена от мека, топла плът и жива течаща кръв. Сърцето му не по-малко от ръцете му копнееше да се присегне към нея. Но инстинктът му да се въздържи също беше реален. Трябваше да я остави тя отиде при него. Не разбираше защо тя се страхува, знаеше само, че се страхува. Както и че тя самата трябва да направи първите стъпки, ако той иска изобщо някога истински да я държи.

И така след първата си покана той седеше притихнал и в очакване. Едва дишаше. Позата му беше отпусната, но вътрешно трепереше, желание и нежност се съюзяваха и взривоопасно течаха в тялото му.

Тя пристъпи напред. Бавно. С всяка стъпка ставаше по-реална. Той чу нежния полъх на дъха й. Финият аромат на парфюма й го погали като възбуждаща милувка. Брин спря в края на леглото, очите й го молеха. Ресниците й се спуснаха и тя леко сведе глава. Меки кичури копринена коса паднаха по лицето й и го забулиха в бакърена загадка.

— Лий? — промълви тя. Шепотът й съдържаше молба.

Той се наведе напред, сигурен, че като се присегне, няма да бъде към някакво видение.

— Нека да видя очите ти, Брин — прошепна той. Тя пак вдигна глава и предизвикателно с решителен жест отметна косата си назад. Очите й срещнаха неговите. — Трябва да знам — каза й той, гласът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Тук си, защото си изплашена?

— Не — едва чуто отговори тя. — Има ли значение?

— Не. Не тази нощ — усмихна се той.

И беше вярно. Веднъж я остави да му се изплъзне; тази нощ, независимо защо беше дошла, той трябваше да я има. Но трябваше и да я попита. Сега почувства, че я беше насилил достатъчно много. Усещаше, че е застанала там трепереща и че не може да се приближи повече, освен ако той те не се пресегне към нея. Отметна чаршафа настрани и се изправи. Тя видя, че е гол. Очите й небрежно пробягаха по дължината на тялото му и отново срещнаха неговите. Той пристъпи към нея, толкова бавно, колкото тя се беше приближила към него.

Спря се, на един дъх от нея, без да я докосва. Гласът му все още беше груб.

— Нищо не ми дължиш, нали знаеш?

— Знам — отговори тя просто.

Той протегна ръце и обхвана шията й, палците му разсеяно започнаха да масажират бузите й. След това се раздвижиха, плъзнаха се под яката на ризата, за да изследват раменете и ключицата й. По-нататъшният им напредък беше ограничен от копчетата и той за миг се отдръпна, загледан в нея, докато откопчаваше първото копче, след това с поглед проследи движението на пръстите си, докато стигна до последното. Ръцете му се плъзнаха отново под яката на ризата. Този път се движеха по издатината на раменете й, бавно разтваряйки ризата, която се изхлузи от тялото й и се озова на пода. Отново се отдръпна, без да се извинява за продължителния и мълчалив начин, по който я преценяваше. Брин стоеше мълчалива, с вдигната брадичка, опитвайки се да не трепери под златистия му поглед.

След това усети ръцете му около себе си. Силни и нежни. Все още мълчеше, когато той я вдигна, вперил поглед в очите й, докато я пренасяше до леглото и я сложи да легне на него. Тялото му се плъзна с цялата си дължина до нея и когато усети галещото докосване на грубата му длан да милва и държи бедрото й, тя най-после въздъхна и прокара ръце около врата му. Устните му докоснаха нейните леко и след това светът изчезна за тях. Той се облегна на лакът и груб мускулест крак под ъгъл се опря в нейния нежен крак. Тя видя очите му и прочете милиони неща в тях. Нежност. Обич. Разбиране.

И първично желание. Лумнал златист огън и див нагон, който само приливът на нежност успокояваше. Брин продължаваше да трепери. Но не искаше да отмести погледа си от него. Страстта му сякаш я стопляше. Сякаш проникваше в нея. Събуждаше пулсираща нужда дълбоко вътре в нея, която преминаваше през сърцето и крайниците й. Горещ, сладък огън, съсредоточен ниско в слабините й, който се разрастваше и се разгаряше с дива силна страст…

Ръката му се раздвижи, премина леко, галещо по бедрото й. Дланта и пръстите му бяха груби от силата, с която биеха барабаните, въпреки това галеха като четка от разперени крила, възбуждащо и вълнуващо. Брин затаи дъх, когато усети ръката му да се движи по нея, да я изучава, да я опознава с това ново чувство, както беше сторил с очите си — цялостно. С петата на дланта си нежно чертаеше кръгове по корема й, кръгове, които непрекъснато се качваха все по-нагоре. Ръката му се спря под гърдите й и той се наведе, за да погъделичка с върха на езика зърната. Тя потисна слаб стон. Толкова го желаеше.

В отговор на нейната нужда ръката му се затвори над набъбналата плът, устата му стана по-настоятелна, смучеше, хапеше, изпращаше потоци от екстаз през нея. Пръстите й здраво се вкопчиха във врата му. Тялото му се раздвижи до нейното като ритмичен втечнен огън и тя изпусна лек писък от пълната й капитулация пред неговото и собственото й желание.

Тя леко го ухапа по рамото, след това с върха на езика си проми малката раничка, окъпа я в дъжд от страстни целувки. Стенеше и се огъваше към него, докато устните му се движеха по долчинката между гърдите й и за втори път възбудиха същото сладко чувство. А сега, докато устните му жадно смучеха и атакува втвърденото зърно и болезнено набъбналата гръд, ръката му отново тръгна свободно да изследва ъгъла на хълбока й, плоскостта на корема, мекия бакърен венец на женската й окосменост, леката извивка на бедрото й…

И изведнъж се изправи над нея. Наблюдаваше я, докато промъкваше коляното си между бедрата й, с ръце си помагаше, за да не се отпусне с цялата си тежест върху нея, докато уверено се приплъзваше между краката й. Лицето му беше опънато и напрегнато от страст; очите му блестяха с чисто златист огън. И все пак в тях се виждаше, че продължава да се контролира; задържаше се над нея, изчакваше…

Той простена — хрипкав, гърлен звук, отпусна тежестта си върху нея и обгърна главата й с грубите си грапави пръсти, които се вплетоха в косата й, а устните му се впиха в нейните в страстна, унищожителна целувка. Страстта му беше прелестна буря. За кратък миг тя се изплаши, така, както човек се плаши, когато се озове сред вихрени буреносни ветрове, или когато отвисоко изведнъж полети надолу с влакчето на ужасите. Той вече беше отнел разсъдъка и мисълта й, беше я увлякъл в царство от силни страсти, откъдето връщане нямаше. Още една стъпка, и ще бъде изцяло негова; с такъв мъж това би означавало пълно отдаване. Тя ще достигне върха на екстаза; неговата страст ще бъде дива и толкова изискваща, колкото и отдаваща.

Рискуваше болката след това да бъде толкова силна, колкото и взривът на насладата. Устата му се раздвижи по нейната; целувките му се прехвърлиха по бузата и се спуснаха към гърлото й. И тогава тя пак откри, че той я наблюдава и че златистите му очи изгаряха нейните с дивия си загадъчен блясък.

— Имаш ли ми доверие? — измърмори той дрезгаво.

— Не знам — Дъхът й се смесваше с неговия, устните им почти се докосваха.

— Искам те… Толкова много — каза той. Тръпка премина по цялото му тяло. Тя знаеше, че той я иска; болезнено усещаше силата на мъжката страст в бедрото си, предизвикваше я, плашеше я, възбуждаше я. Дължината на здравото му жилесто тяло я вълнуваше и възбуждаше. Тя го докосваше, същевременно искаше да докосва все повече и повече места по него, да прокара пръстите си, устните си по бронзовите мускули.

— Мога ли да те имам? — попита той тихо, почти в унес. И тя знаеше, че той, както и тя, искаше всичко, което можеше да се даде. С най-нежни думи поиска това, което лесно би могъл да си вземе: да се подчини на волята му като в най-първичните роли на мъжа и жената.

Брин не можа да му отговори. Тя сключи ръце около шията му и се опита да скрие глава в рамото му. Той тихо се засмя и отърка устата си в нейната в чувствена въздишка, от която в нея отново пламнаха огньове.

— Вземи ме, Брин. Докосвай ме, опознавай ме, обичай ме…

Думите му се провличаха, докато тялото му се притисна в нейното и постепенно започна да се хлъзга все по-надолу и по-надолу. Ръцете му се движеха по нея, милувката му сега беше уверена, силата на страстта му беше освободена. Устата му покри нейната, целувките му я обливаха цялата, любеха я с дива, еротична страст, каквато тя не познаваше. Ветровете се развихриха, както беше очаквала; той беше разбушуваната буря на барабаните си, а тя беше отнесена от силата на първичния ритъм.

Тя извика, когато целувките му се прехвърлиха по бедрата й и ноктите й задраскаха по раменете му; след това пръстите й силно се забиха в косата му. Чувственото удоволствие беше толкова силно, че чак я заболя. Но не свърши с това. Ръцете му се плъзнаха под нея, уверено уловиха сочната пълнота на таза й, огъвайки го според желанието си. Интимната милувка беше повече, отколкото тя можеше да понесе; тя започна да се гърчи и да стене в пълно и прелестно отдаване.

Той не й даде възможност да си отдъхне. Тя усети триумфа му, удоволствието, което изпита в нея и извика името му в сподавена молба. Той пак се приближи към нея, улови я в прегръдките си, милваше я, вплиташе ръце в косата й и непрекъснато шепнеше името й. Тя изпъшка, когато прокара пръсти по гърба му, с връхчетата им погали стегнатите бедра, отблъсна го от себе си, за да може страстно да залее шията и гърдите му с влажните милувки на езика си.

Той се раздвижи, раздалечавайки бедрата й, и тя го докосна, задръжките й паднаха като отнесени от вихър. Въздъхна, изненадана от топлината и силата му, потрепери, когато той започна да се движи с бързи, мощни тласъци и изцяло я погълна, вливайки собствената си сила, напрежение, жизненост и освободена мощ в нея, за да стане част от нея.

Никога не си беше представяла, че ще бъде така. Дължеше се на вълнението, страстта, трепета — и дивото биене на бумтящите барабани. Беше нежно, беше грубо, диво и сладко. Проточи се цяла вечност, а същевременно свърши толкова бързо. Кулминацията беше най-чистият физически екстаз, който някога познаваше. Тя се беше огъвала и отдала напълно; чувстваше се като отнесена от вихър и напълно опустошена…

А беше толкова прекрасно!

Когато той се отдръпна от нея, тя продължи да се усеща като част от него. Сякаш щеше да бъде негова през всичките дни на живота си. Той се отдръпна, освободи я от тежестта си. Тя се сви до него, влажните бакърени кичури се разпиляха по гърдите му, когато се сгуши в него. Лий дълго мълча, но тя знаеше, че лежи буден, с глава подпряна на лакът, вгледан в нощта.

След известно време усети пръстите му мързеливо да галят косата й.

— Какво ти стана? — попита я той тихо.

Брин усети първото жегване на разкаяние от това, че така се беше отдала.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя глухо.

— Не се сърди — тихо се засмя той. — Не мога да си спомня някога да съм изживявал такова удоволствие с жена, както с теб.

— И е имало много, така ли да разбирам? — заядливо попита Брин, ноктите й неволно се забиваха в плътта му.

Той се изсмя и улови ръката й.

— Имаше няколко, но не десетки, с които се опитваш да ме удостоиш. А всъщност аз задавах въпросите, не забравяй.

— Не знам какво искаш да кажеш — промълви Брин неспокойно, доволна, че той не виждаше лицето й, скрито в разпиляната коса.

— Да, знаеш. Ти се страхуваше от мен. Преди дори още да се бях ръкувал с теб.

Брин потрепери.

— Сигурно знаеш, че вълнуваш жените. Имаш аура от впрегната енергия и… сексуалност.

— Сексуалността не би трябвало да плаши.

Брин прехапа устни, след това се притисна в него. Той ще настоява, докато тя му отговори.

— Някога бях сгодена.

— Аха… И така всички мъже се превърнаха във врагове.

— Не, не всички, и не във врагове. Просто реших известно време да бъда предпазлива и да избягвам определен тип.

Тя усети, че той се намръщи.

— Що за тип е това? Само не ми казвай, че си била сгодена за друг музикант?

Брин се поколеба. Какво значение имаше дали ще му каже или не? Тя се отдръпна, прегърнала възглавницата, с буза опряна в нея.

— Не. Бях сгодена за мъж на име Джоу Лански. Беше… Е, футболист.

— Джоу Лански? — Лий тихо подсвирна. — Голяма клечка в Националната футболна лига.

Обзе я леко безпокойство, когато той произнесе името му.

— Да. Радва се на известна слава. Познаваш ли го?

— Веднъж се срещнахме за кратко. В Лос Анжелис, на благотворителна вечеря. Стори ми се свестен човек.

— Свестен е наистина. Той просто… Не обича много деца. Искам да кажа чуждите.

— Значи Адам някога и него е замервал с ориз, така ли?

— Не, с грах.

Лий се изсмя и отново я привлече в прегръдките си, въпреки съпротивата й. Целуна я по носа.

— Страшно се радвам, че ти и Джоу сте скъсали, Брин — каза й той дрезгаво. — Но съжалявам, че ме сравни с него. Защо?

Брин се вкамени.

— И двамата сте свикнали със славата и с лесното обожание.

— Изневеряваше ли?

— Според него аз съм била виновна. Не можех да бъда с него, а ухажорките му — можеха.

— Разбирам — каза Лий и тя усети надигащия се гняв в прегръдката му. — И ти предположи, че скачам в леглото при всяка покана?

— Не точно — промълви тя.

— Тогава какво?

— Ох, не знам! — възкликна Брин, опитвайки се да разкъса прегръдката, която я смазваше, притисната в него, лице в лице. — Аз съм стъпила на земята, суперзвездите живеят в илюзорен свят.

— Това е абсурд. Категоризираш хората. Само защото Лански е скъсал с теб.

— Не Джоу скъса, аз скъсах — каза Брин по-скоро примирено, отколкото отбранително. — Той искаше да се откажа от всичко и всецяло да съм на негово разположение. Не можех да го направя. Не исках да бъде така. Пък и мислех, че нормален мъж трудно би приел пакета с ангажименти, който върви с мен — още по-малко, казано в кавички, един „идол“.

Тя не можа да си обясни мрачното му изражение.

— Идолите в кавички са направени от плът и кръв. Обичайната материя. Те кървят и страдат и се влюбват. Но щом ти и Лански не сте могли да се справите с твоите ангажименти, трябва да се радваш, че си установила това, преди да се омъжиш за него.

— Радвам се — промълви Брин неспокойно. Все още не можеше да разбере какво означава помръкналото и намръщено му изражение.

Той сякаш долови любопитството й, разсеяно започна да разхожда пръстите си по гърба й и рязко смени темата.

— Ти имаш най-секси структура, която някога съм виждал. Трябва да си призная, че се изпълних с истинска сласт в момента, в който те зърнах.

Имаше нещо толкова честно в изявлението му, въпреки съдържанието, че тя се усмихна. Лий отвърна на усмивката, но след това се намръщи, като видя, че усмивката й отслабва и лицето й избледнява.

— Какво има?

— Аз само… Само се замислих за Адам. О, Господи, Лий! Бях тук… С теб, докато клетият Адам…

— Брин! — възкликна той, прегръщайки я. — Не се тревожи за Адам. Утре ще си го върнем, обещавам!

— Как можеш да си сигурен! Каза ми, че трябва да задържим снимките, защото може да стане опасно, ако не открием какво има в тях! Ами ако тези хора могат да бъдат опасни по-късно?

— Защо мислиш, че са отвлекли Адам, а не Кийт или Брайън? Адам е много малко момче и няма да може да посочи къде е бил или изобщо да причини някакви проблеми. Ти си хубава, умна зряла жена. Разликата е огромна. Брин, знам, че Адам е добре. Той е тяхната разменна монета.

— Но е толкова малък и самотен — измънка Брин.

— Утре, Брин. Просто заспи, ще започнем да го търсим, когато се събудиш.

— Господи! Толкова ми се спи, а не мога да спя.

— Не се ли измори достатъчно, не те ли изтощих? — целуна я Лий по челото.

— Напротив. Чувствам се напълно изцедена — изчерви се Брин.

— Така ли? Ще видим след минута-две. Но щом си толкова будна и вече се тревожиш, нека да помислим за кънтри клуба. Спомняш ли си нещо за фона?

Брин се замисли само за миг.

— Да. Спомням си мотела „Сладки сънища“.

— Какво? О, онова място с ярките неонови светлини?

— Да.

— Е, струва си добре да го огледаме. Друго какво?

— Нищо, всъщност. Играчите на голф. Цяла орда се спукаше надолу по хълма, докато снимах.

— Тогава и това ще трябва да изследваме. Ще увеличаваме снимките, докато най-после открием нещо.

— Просто не мога да разбера какво може да е то! — възкликна Брин със смутен и изморен тон. — Ако щеш ми вярвай, но прегледах пробните снимки много внимателно, преди да ги дам на Барбара. Нямаше нищо необичайно. Може би е някои луд фен, решен да се сдобие с букет от частни снимки на Лий Кондър и групата му.

— Брин, знаеш, че това е смешно.

— Но аз разгледах…

— Пробните снимки. Малки, миниатюрни кадри. Брин, някой очевидно е сигурен, че в тези снимки има нещо. При това положение бих казал, че очевидно има. И ние ще трябва да открием какво е то.

Тя тихо въздъхна и той се усмихна.

— Имаш нужда от сън.

— Не мога да престана да мисля за това.

— Е, вярвам, че мога да ти помогна… — Гласът му заглъхна и след това се провлече, а устните му се залепиха за раменете й. Лекото ухапване предизвика трепетни вълнички, които преминаха през нея; грапавото кадифено близване на езика му превърна трепета в потръпване. Брин затвори очи, докато той я обръщаше по гръб. Имаше право. Топлото докосване на ръцете му и обиграният му език много лесно изпразниха главата й от разсъдък и мисъл.

 

Долови далечната мелодия, преди напълно да се събуди. И докато с мъка се опитваше да се освободи от плътната паяжина на съня, установи, че чува тихото звучене на пианото долу.

И Лий.

За миг се намръщи, примигвайки срещу блясъка на зората, която къпеше стаята в розово-жълта светлина. Мелодията, която пееше, беше стара — „Гони онази мечта“. И както си лежеше там и никак не й се искаше да напусне леглото, почувства, че странна усмивка разтегля устните й и че се изпълва с нежност — нежност, която не искаше да чувства.

Никога преди това не го беше чувала да пее сам. По радиото, по телевизията. Повечето му песни бяха рок, макар че имаше и няколко по-спокойни балади. И все пак, никога не го беше чувала такъв. Гласът му й се стори нежен и изпълнен с кристална яснота като пианото. Тенор, дрезгав и дълбок. И точно както експертно свиреше на инструмента, така експертно пееше — пеенето си беше част от него. Брин си помисли, че някои хора безспорно поначало са си надарени и за момент му завидя за таланта, който по рождение притежава; но пак се усмихна и остави тембърът на гласа му да премине през нея и да я докосне. Не можеше да отрече, че му се възхищава, че той я привлича… и също, че най-малко наполовина беше влюбена в него.

Тази мисъл напълно я разсъни. Не бъди глупачка, предупреди се тя. Сега бъди с него, след като не можеш да го отблъснеш. Но никога не забравяй, че това е само странна интерлюдия в живота ти. Интерлюдия, която има много общо с Адам!

Брин се измъкна от леглото и огледа пода за ризата, която той й беше заел. Когато я намери, установи, че музиката беше престанала. Къщата очевидно беше притихнала. Трябваха й още няколко секунди тършуване около леглото, за да открие бельото си. Без да се смути, изтича в съседната стая за джинсите си, сигурна, че все още са сами в къщата. Излетя от спалнята и бързо се спусна надолу по стълбите.

Лий не се виждаше никъде във всекидневната, но чу трополене в кухнята и бързо премина през летящата врата. Закова се на място, като се загледа в кухненската маса. Облегнат на тезгяха, говореше по телефона. Не беше сгрешила, като реши, че не са сами в къщата. Мик седеше на масата, с крака вдигнати на отсрещния стол и отпиваше от чашка с кафе. Изглежда, не се изненада, като я видя, но тъмните му очи весело заблестяха, като видя червенината, предизвикана от смущението, която заля бузите й.

— Добро утро, Брин. Готова ли си за кафе?

Знаеше, че е глупаво да изтича обратно през летящата врата, затова провери дали ризата на Лий достатъчно я покрива, пристъпи и седна на масата.

— Кафе? С удоволствие, Мик. Благодаря.

Той се усмихна и й наля в една чаша от каната в средата на масата. Там имаше и пакет, който той побутна към нея. — Това са негативите и пробните снимки, които трябва да се върнат.

Брин погледна него, след това Лий. Той редеше едносрични думи по телефона, поздрави я с гримаса, след това се усмихна. Хубав, естествен успокояващ израз. Тя пак погледна към Мик, не се съмняваше, че той разбира ситуацията.

— Бързо се справи! Никога не съм мислила, че Кели става толкова рано, още по-малко, че е готов да работи.

— Този Кели е добро момче и те обича. Добре му платихме, но беше готов да свърши суперспешната работа още преди да му предложим премия.

— Добре — Брин чу Лий да казва. — Ще се видим довечера. Да се надяваме, че всичко ще върви по план.

Затвори телефона и се запъти към масата, наля си кафе и седна срещу Брин. Не й даде никакво обяснение за разговора, вместо това прокара гол крак по прасеца й.

— Изглеждаш отпочинала — каза той тихо.

— Така ли? — Ресниците й се спуснаха до бузите.

— Всъщност изглеждаш супер. Може би малко разрошена, но аз винаги съм харесвал малко дивия вид.

— Благодаря — рече тя сухо.

— Ей, вие двамата. И аз съм тук, забравяте ли? — попита Мик. — И всъщност не съм сигурен дали ще мога да понеса това! Моят сексуален живот съвсем не вървеше през изтеклата седмица!

Брин и Лий се загледаха в Мик сепнато. После се разсмяха, а когато очите им отново се срещнаха, това стана с мълчаливо удоволствие и радост, от което Брин се изплаши. Много, много лесно е да харесваш толкова неща в Лий Кондър. Тя бързо изтрезня:

— А сега какво, Лий?

— Облечи се и ще отидем у вас. Мик ще отиде на работа и ще обясни, че никой от нас няма да се яви. Той, Ендрю и Пери ще размахват камшика днес. И ако подозренията ми излязат верни, телефонът ти ще звънне около десет часа.

— Наистина ли мислиш така? — попита Брин хрипкаво.

— Да.

Мик стана и се протегна, след това бързо целуна Брин по бузата.

— Късмет, прекрасна. Ще успееш, обзалагам се.

— Благодаря — измърмори Брин.

Лий стана, за да изпрати приятеля си до разбитата входна врата. Брин ги последва с чашата кафе в ръка. Обсъждаха репетицията и Лий съветваше Мик да поиска всички да играят костюмирани. Мик каза нещо за вратата и предложи да осигури нова с двойна ключалка.

— Чудесно, това ще ми спести едно разкарване — каза Лий; след това погледът му падна на Брин. — Тичай и се обличай.

Тя остана с чувството, че той ще каже нещо на Мик, което не иска тя да чуе, но беше твърде нетърпелива да се върне в къщата си, затова се подчини. Изтича нагоре по стълбите.

В стаята за гости намери сутиена си, джинсите и обувките и бързо ги навлече. Душът трябваше да почака, но копнееше да се изкъпе, затова влезе в голямата баня до стаята. Установи, че няма сапун и пешкири. Нито паста за зъби. А ако не можеше да измие зъбите си с четка, поне можеше да ги изтърка с паста и да се почувства малко по-добре.

Върна се в стаята на Лий. Банята му, както беше установила предишната нощ, беше огромна. Облицованата с плочки вана имаше джакузи и беше почти толкова голяма, колкото спалнята в собствената й къща. Имаше отделен душ в стъклена кабина, двойни мивки, долап за бельото и стена от стъклени медицински шкафчета. Отвори долапа за бельото и се зарадва, като видя цяла кутия с нови четки за зъби, камари сапун и чисти хавлии и пешкири.

Изми лицето си и зъбите си, видя, че е оставила долапа с бельото отворен. Разсеяно тръгна да го затвори, но се спря. Заедно с обичайните неща — пешкири, сапуни и подобни — се изненада, като видя купчина нотни тетрадки. Любопитно взе една. Мастилото, с което бяха изписани нотите, беше поизбледняло; хартията — леко пожълтяла. Листата не бяха крехки, не като стара хартия, но беше сигурна, че музиката е написана най-малко преди една или две години. Не можеше да чете ноти, затова очите й автоматично се спряха на надрасканите отдолу думи.

Времето отмина, любов моя, листата отлетяха и бели снежинки падат.

Все се питам защо, любов моя?

Нима любовта може да причини всичко това?

О, Виктория! Смъртта отне дивото сърце.

Какво бе онова в теменужените очи, което ме заслепи?

Да беше ми дала знак, щях да бъда мъжът,

който ще ти помогне да докоснеш небесата;

О, Виктория! Прах и пепел. Разбито сърце.

— Какво по дяволите мислиш, че правиш?

Брин подскочи. Вдигна поглед от хартията в ръката си и го насочи към вратата на банята, където откри Лий, застанал там с ръце на хълбоците, чертите на бронзовото му лице опънати и потъмнели, изкривени в застрашителна гримаса. Толкова се стъписа, като го видя там, след като така беше потънала в поезията му, че в първия миг не премери дълбочината на гнева му.

— Лий, никога не съм чувала тази песен. Хубава е и тъжна… — Прекъсна, изплашено въздъхна, когато той ожесточено изтръгна хартията от ръката й и я смачка в юмрука си.

— Стой настрани от нещата, които не са твои и не те засягат! — изрева той със стиснати челюсти и очи, които я изгаряха с гнева му. Не й даде възможност да отговори; завъртя се и я остави. Този път отчетливо чу стъпките му. Чу шумното шляпане на краката му в спалнята и рязкото тръшване на вратата.

Сълзи опариха очите й. Той я накара да се почувства като дете, крадец и нахален натрапник — всичко заедно. Какво беше направила? Нищо друго, освен че беше отворила вратата на долапа за пешкири…

Болката събуди гнева и унижението й. Беше прекарала нощта много интимно в леглото с него, но опиташе ли се да надникне в живота му, оказваше се абсолютен чужденец или една от многобройните жени, които са го забавлявали, но никога не са успели да проникнат в душата му…

— Проклетник! — изсъска тя, стисна юмруци и страшно й се прииска да се беше подчинила на инстинкта си за самосъхранение и да го беше използвала, вместо да го остави той да я използва. Чу го да вика отдолу, макар че тя още беше в банята, а той беше тръшнал вратата на спалнята.

— Брин! Да вървим!

В този миг по-скоро би скочила през прозореца, отколкото да се подчини. Но мисълта за Адам изплува в съзнанието й и изпълни сърцето й. Стисна зъби, яростно, като него, прекоси спалнята, тръшна вратата след себе си и успя да се спусне надолу по стълбите, все пак донякъде контролирайки се. Не го погледна, като прелетя покрай него и излезе през входната врата, която той държеше отворена за нея. Когато я попита за ключовете от комбито, тя не възрази, а бръкна в предния си джоб и ги извади. Вътре в колата се загледа през прозореца.

Усещаше напрежението му и знаеше, че много пъти поглежда към нея, докато излизаше от уединения път и се вливаше в потока на движението. Тя продължи да се взира в далечната Сиера Невада.

Наближаваха къщата й, когато най-после той проговори.

— Съжалявам, Брин.

— Няма нищо — каза тя кратко.

— Наистина съжалявам. Много съжалявам. Не трябваше така да крещя.

Тя го погледна, неспособна да се отърси от тревогата, която той събуди в сърцето й.

— Казах няма нищо.

Вкара комбито в алеята зад колата на Барбара. Брин понечи да изскочи навън, преди той да е спрял напълно. Чу го като изруга и я нарече малко идиотче, докато изваждаше ключа от стартера, но тя беше прекосила половината път до вече отворената врата и Барбара, която ги очакваше, подаде глава навън.

Брин забрави за дребното спречкване, надигнало емоционална буря в нея. Защото едва беше стигнала вратата, когато телефонът започна да звъни.

Срещна изплашения поглед на Барбара, за миг замръзна на място, след това се втурна към кухнята. На петото иззвъняване, задъхано грабна слушалката.

— Ало?

Чу дрезгав, злокобен смях.

— Госпожица Келър?

— Да.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Всички добри деца отиват на небето!

— Не! Не! — изкрещя тя истерично, сълзи опариха очите й и се застичаха по страните й. Едва успяваше да държи слушалката. Щеше да я изпусне; да падне, да загуби съзнание от страх. Не, нямаше да падне. Внезапно я подкрепиха силни ръце; които й отнеха телефона.

— Слушай, шегобиецо, който и да си, няма защо да си правиш труд с повече заплахи. Аз съм Лий Кондър. Да, аз съм на телефона. Очевидно. И какво очакваш, след като цялата ми къща е надупчена? Но край на проблемите ти. Просто върни момченцето и снимките са твои. Никакви номера. Искаме само момчето! — Лий не сваляше поглед от нея, докато слушаше шепота. След това дрезгаво се изсмя. — Не се безпокой. Брин ще ти ги донесе. Аз изобщо няма да се меся. Давам ти я и можете да уговорите подробностите.

Пъхна слушалката в ръката й. Тя го погледна и се почувства сякаш той й предаде силата си. Поднесе слушалката до устата си, гласът й беше уверен и силен.

— Ще получите снимките. Ще ви ги доставя, където искате. Но първо искам да говоря с Адам. Сега!

Прехапа устната си и започна да се моли.

— Лельо Буин?

Отново сълзи бликнаха от очите й, като чу патетичното тънко гласче.

— Адам! О, Адам! Добре ли си, миличък? Ранен ли си? Кажи ми нещо.

Хълцане и подсмърчане се чу по жицата.

— Не съм уанен. Искам да се прибера вкъщи. Искам да си дойда.

— О, миличък, ще се прибереш! Много скоро. Обещавам! Адам? Адам?

— Виждате ли, госпожице Келър? — Отново беше шепнещият. — Добре е. И ще бъде добре, докато ни сътрудничите. Трябва да се погрижите и приятелят ви да ни сътрудничи.

— Ще ви сътрудничим! — провикна се Брин болезнено. — Вече ви казах.

— Чух. Но не вярвам на Кондър, скъпа, затова го дръжте настрани.

Брин нервно погледна към Лий. Знаеше, че той нарочно стои достатъчно близо, за да чува разговора и от двете страни.

— Лий няма да се намеси. Той ми обеща.

Шепнещият се изсмя.

— Казах ви, че трябва да използвате чара си, за да измъкнете от човека това, което искате. Просто продължете да бъдете очарователна. — Помнете, не се шегувам. Само една стъпка да не ми хареса, и пак мога да си взема това малко дете. Или някое по-голямо малко дете. Не можете да ги наблюдавате всяка секунда. Не забравяйте.

— Искам си Адам — каза Брин. — Къде и как?

— Не сте повредили негативите, нали?

Брин рязко погледна към Лий, но отговори с отчаяна въздишка:

— Разбира се, че не съм! Та и кога по дяволите можех да го сторя?

— Добре, скъпа, тогава внимавайте да не го сторите. Ще ви наблюдавам и ще разбера. А сега, в подходящия момент искам с вас — с вас сама — да се срещна в „Касайския пасаж“.

Изплашеният писък на Брин прекъсна думите на шепнещия, а Лий изтръгна слушалката от нея.

— Няма що — заяви той ядосано на гласа. — Тогава ще имате снимките, детето и Брин. Помислете за нещо друго. Не искаме проклетите снимки, но и съвсем сигурно аз не ви вярвам.

— Лий! — изпъшка Брин, ужасена и разгневена. Тя с удоволствие би отишла навсякъде, за да си получи Адам обратно. Лий поклати глава към нея с мрачно и намръщено изражение. Тя се вкопчи в ръката му, а той я притегли към себе си, за да могат и двамата да чуват.

— Може би имате предложение, на което мога да вярвам, Кондър? — изкикоти се гласът.

— Да, имам. Брин може да седне на онова голямо червено канапе във фоайето на „Планински изглед“. Срещу него има монетен телефон. Ще науча номера му. Веднага, щом като тя разбере, че момчето се е запътило към вратата, ще пусне снимките на канапето и ще си тръгне.

— Мястото е съвсем явно.

— Тя няма да отиде никъде, където не е явно.

— Какви гаранции ще имам, че никой друг няма да бъде наоколо? Например вие, Кондър. — Шепнещият се изсмя грубо. — Не ми се иска да бъда скалпиран от някакъв си калпав рокаджия.

Лий отмина подигравката.

— Аз ще бъда тук. На вратата.

— Изглежда, си мислите, че в това е замесен повече от един човек, Кондър.

— Убеден съм, че е замесен повече от един човек.

— Добре — каза шепнещият. — Никакви номера. Не забравяйте, мога да застрелям момчето, както е застанало на вратата. И вземете мерки никакви коли да не обикалят твърде близо до къщата. Видя ли нещо най-малко подозрително, няма да има никакво дете. Ясно?

— Да. Ясно.

— Внимавайте, Кондър. Ако нещо се провали, наистина ще бъде лесно да тероризирам жена с три деца още дълго, дълго време. Размяната ще стане в десет. След един час. И както казах…

— Не се тревожи. Грешки няма да има. Но искаш ли да знаеш нещо?

— Какво?

— Внимавай! Ако нещо се случи на детето, дори и една драскотина да има по него, няма да те скалпирам. Ще пратя стрела да те прониже право в сърцето. Сега мисля, че се разбрахме.

— Да, вие и аз наистина се разбираме добре. Сигурно бихте опитали нещо, ако можехте. Но благодарение на приятелката ви, не мисля, че ще рискувате. Все пак, за да бъде тя нащрек, а вие да останете настрани, мисля, че ще задържа момчето за известно време.

— Какво? — попита Лий дрезгаво.

Брин започна да го дърпа за ръката.

— Чухте ме. Размяната ще стане в неделя. Ще ви се обадя сутринта и ще определя времето. И помнете, ще наблюдавам и двама ви. Ще наблюдавам тъмната й стая. И знаете ли какво искам да видя, Кондър? Нищо, освен двама души, които отиват и си тръгват от работа. Разбрахте ли?

Брин чу. Тя измъкна слушалката. В очите й напираха сълзи. Истерично закрещя.

— Не! Искам си Адам днес. И Господ да ми е на помощ, не ме интересуват вашите снимки. Искам си племенника! Моля, моля.

Тя прекъсна, сълзите я задавиха.

— Ще го получите в неделя. Стига само вие и рок звездата да се държите прилично. Бъдете си вкъщи; ще ви се обадя към девет.

Линията прекъсна. Брин чу глухото бръмчене.

— Не! — извика тя и така захвърли слушалката, че падна на земята. — Не, не, не!

— Брин… — започна Лий, но тя беше изцяло извън контрол, неспособна да повярва, че ще може да понесе мъките и терзанията още четири дълги — непоносимо дълги — дни, без Адам да се е върнал. Мъката, ужасът и страхът я разкъсваха; плачеше и се смееше — трябваше й изкупителна жертва, за да може да приеме ужаса, който трябваше да изживее, затова отмъстително се нахвърли върху Лий и с все сила заудря с юмруци по гърдите му.

— Ти си виновен! Той знае, че искаш да научиш нещо, затова задържа Адам. Ти… Само ти си виновен, Лий. О, проклет да си, проклет да си, проклет да си!

— Брин, престани! Брин! — Той се опита да я спре, но тя имаше сила, породена от ужаса и гнева й. Беше като дива котка, изпаднала в истерия, която изливаше яда си върху него. За момент я остави да вика и да крещи, и да го ругае, да размахва юмруци, молейки се това да помогне. Но тя сякаш с всеки миг ставаше по-истерична. — Брин! — Тя дори не го чу. За минутка той затвори очи, почувствал цялата й мъка и закопнял да я облекчи. След това я прегърна, повали я на пода и я закова там.

За минутка тя се съпротивлява, все още дива, размахваща ръце и крещяща. Той здраво я държеше, хвана я за китките и стисна таза й между коленете си.

— Брин… — каза той по-тихо, най-после тя се успокои, погледна го с безизразни и насълзени очи.

— Не мога да го направя — промълви тя патетично. — Не мога да чакам. Не мога да се движа нормално, след като Адам…

— Брин… — намеси се тих женски глас. Гласът на Барбара, която беше коленичила до тях. — Брин, ще събудиш Брайън и Кийт, мила, ако вече не си ги събудила. Просто трябва да бъдеш силна заради тях. Нали не искаш да ги изплашиш до смърт?

Брин погледна Барбара. Беше забравила, че приятелката й е там. А зад рамото на Барбара видя Ендрю. Гледаха я с толкова съчувствие и тревога.

А над нея… беше Лий. Държеше я, не й причиняваше болка. Търпеше я… каквото и да му причиняваше.

Започна тихичко да плаче. Той премести тежестта си и я привлече в прегръдките си, успокояваше я като че ли беше дете. Пръстите му гальовно приглаждаха косата й назад, нежно милваха бузата й.

— Адам е добре, Брин. Знаеш го; ти говори с него. Чакането е мъчително. Знам колко е мъчително. Но трябва да се справим. Трябва.

— Не мога, Лий. Чувствам се сякаш в мене има нож…

— Шшшт. Можеш. Ти си силна. Ще се справиш.

Каза го, защото вярваше в нея ли? Или просто защото момчетата точно тогава решиха да слязат по стълбите? Брайън и Кийт. Двете по-големи. Мъдри по детски, готови да споделят проблема.

Не можеше да ги остави да познаят този вид страх и болка.

— Защо крещиш, лельо Брин? — попита Брайън.

— Е, нали познавате леля си? Колко е буйна! — Без да се запъва им отговори Лий. — Много ми се ядоса, но реши да ми прости. Ей, вие двамата не трябва ли да сте на училище? По-добре да тръгваме.

— Ще ни заведеш ли на училище, Лий? — попита Кийт широко ококорен.

— Уау! — каза Брайън. Погледна към Кийт — Децата ще се пукнат от завист! Ей, много лошо, че Адам ще пропусне това!

Брин успя да напусне опората в прегръдката на Лий.

— Обличайте се и слизайте за закуска, вие двамата. Бързо. Ужасно закъсняваме.

 

Някак си успя да прекара деня. Като машинка. Лий и Ендрю заведоха момчетата на училище. Тя и Барбара взеха душ и отидоха на работа.

Лий се прибра вкъщи с нея и прекараха вечерта заедно с децата.

И, какво чудо, заспа на канапето, напълно изтощена и изнурена, с глава на рамото му.

Беше преживяла първия ден на чакане.