Любен Дилов
Жестокият експеримент (6)

6

Свила, се в зенита до размерите на футболна топка, концентрирала своята сила, луната обливаше яхтата с тежък платинен блясък. Съживените му за морето сетива веднага усетиха вятъра, макар това да бе по-скоро предчувствие за вятър, а той самият да лежеше на гумения дюшек, завит до над ушите. Изглеждаше да е около полунощ и той едва ли бе спал повече от два часа, но в него се изопна оная напрегнатост, в която понякога ни държи пълнолунието. Отметна платнището и одеялата, подрипна от веселия хлад, който се заплете в бримките на пуловера му, размаха ръце, разкърши рамене и чак тогава си спомни, че не е сам на борда. А трябваше да мине през каютата, ако искаше да вдигне платната, за които целият бе закопнял.

Поразходи се бос по палубата, докато ходилата му се вледениха, самообяви се накрая за идиот, че вместо да се измъчва с разни съображения, не вземе да събуди тази хубава жена, толкова хубава досега май не бе имал, та заедно да се порадват на любовното пълнолуние, но ето че се наложи да застане край релинга, за да изхвърли втечнилия се в корема му студ, а заедно със светналата в нощта, по младежки силна струя, в морето изтече и решителността му. Остана само удоволствието от пикаенето над релинга — кога друг път и къде другаде можеше да си позволи мъдрият и възпитан професор това вълнуващо мъжа удовлетворение?

Осъзнал го още веднъж като начало на волния живот на яхтата, но свикнал да си задава въпроси там, където обикновеният човек не ги съзира, теоретикът у него се запита дали странната наслада, която влече мъжа да изпразва мехура си отвисоко или да плюе от мостове и от балкони, не му е останала от времената, когато е обитавал короните на дърветата. Може би е тържествувал по този начин над обсаждащите го врагове. Нали някои животни и птици и днес си служеха с такова отмъщение! А по-късно то се е трансформирало в подсъзнанието ни в акт на самоутвърждаване: да пикаеш на бездната под себе си, на своя извечен враг, а с това и на своя страх от нея!… Запита се уж в шеговито самооправдание, но му прозвуча едва ли не като антропологическо откритие, а от това на душата му стана още по-хубаво и той набра смелост да се отдаде на моряшките си радости.

Едрият рубин на мачтовата сигнална лампа напразно се бореше за самостоятелност под луната. Анемичният ветрец също сякаш бе притиснат от нейните лъчи ниско над водата, но със слизането на луната към залеза положително щеше да се засили. Платната, насочвани от електронния автопилот, който отчиташе силата и посоката на вятъра, все пак щяха да го уловят.

Пасажерката му не бе закрила илюминаторите и в каютата се оказа доста светло. Лицето й беше кокалено сиво в мъртвешката си застиналост. Все така бос той изтича на пръсти от другата страна на масата, за да не срещне повторно страшноватия й образ, да не се пита отново коя е тази жена и кой дявол го накара да я вземе на борда. Безшумно затвори вратата на рубката зад себе си и най-после си отдъхна в пилотското кресло.

Стопил в себе си ветровото стъкло на кабината, лунният блясък фосфоресцираше в скалите и циферблатите. Налагаше се да включи мотора, макар и за кратко, заради котвата и много се притесни, забравил, че каютата, за разлика от рубката, притежаваше специална изолация. Стърженето на веригата и ударът на котвата в бордовата стена, когато се намести в леговището си, го накараха да се ослуша назад, но вратата зад гърба му не се отвори. Ветрилата се издигнаха пред очите му в призрачно безмълвие; толкова светло бе, че той виждаше дори как се изпъваха гънките им. Те затрепкаха, казаха си нещо с ветреца, заотхвърляха, почти като огледала синкавобелите лъчи на луната. На палубата стана още по-светло.

Той изключи мотора, заложи курса в автопилота и нетърпението да се изправи на левия или на десния борд, отстрани да се порадва на нощното великолепие на своя платноход го подгони обратно. То вероятно бе го направило и непредпазлив, защото още на стъпалата той се сблъска с погледа на пасажерката си. Топлите аметисти бяха се превърнали в студени, черни оникси. Спря се, но тя, макар да гледаше пронизващо в него, не помръдна. Въпреки неестествената си разширеност, очите й изглеждаха мъртви. Каза им с виновен шепот:

— Спете, спете, всичко е наред!

Погледът й си остана отправен към вратата на кабината и не го последва дори когато той мина край леглото й с мисълта, че може би ще е по-добре да я досъбуди. Но се отказа. Този поглед обаче си остана забит в съзнанието му, колкото и да се увещаваше, че състоянието й не е болестно. Така безпаметно бе го гледала понякога в неговия краткотраен брак изтощената от любов младоженка, когато той станеше посред нощ да пие вода. Пак си помисли, че по-естествено сега би било и двамата да са изтощени от любов, но си го помисли без укор, защото любовното блаженство не би заместило удовлетворението, което изпитваше при вида на своята, намерила най-после себе си, вдъхновено разперила криле яхта. И чак след като двайсет пъти я обиколи, спирайки се да послуша гальовното й бъбрене с вятъра и вълните, той се върна под одеялата, разтреперан от студ. За да се обезпокои дали наистина вече не остарява, щом предпочита тези удоволствия пред любовта.

Защото тя скоро не бе го навестявала. Пристигаше неусетно при него заедно с поредната жена, която съумееше да се вмъкне в леглото му, а той се влюбваше в нея по простата причина, че нямаше в коя друга да се влюби. И страдаше истински, когато тя го напускаше, но никога продължително, защото следващата хитруша не го оставяше дълго да човърка в нараненото си честолюбие. Беше мъж, който сигурно би останал цял живот при една жена, ако тя не настояваше за властвуване и в кабинета му, обаче „лудо влюбените“ кой знае защо само след година-две се насищаха на ума му и на добротата, а той не можеше да им предложи нещо повече.

Движението на яхтата с вятъра беше съвсем различно от моторните й напъни и някак естествено се сливаше с кръвния ток в тялото му, пълнеше го с неизпитван другаде унес, но луната нямаше да му позволи да заспи отново, преди самата да се обезсилеше. Той познаваше магическата й сила и не бързаше да заспива. Познаваше теченията в тия краища на морето, познаваше и по мириса този или онзи вятър, звездите над себе си познаваше и сега се затопляше под одеялата като щастливо завърнал се в своя дом пътешественик.

В лекционния си курс винаги посвещаваше цял час на етиката и психологията на експеримента. Там употребяваше едно сравнение с радостната надежда при вдигането на платната — когато си пуснал в ход добре подготвения експеримент и без да го форсираш или насилваш, се отдръпваш от него, за да посъзерцаваш устрема, с който ще те отведе към желания непознат бряг. Самият той беше нескопосен експериментатор — силата му лежеше в експериментите по въображаем модел, но знаеше добре колко страда теорията от неволното или нарочно хитруване при опитите. Затова тази си лекция изнасяше с особено вдъхновение — младежта трябваше да тачи експеримента като свещенодействие, защото все пак той бе създал цивилизацията. Тя може да ни изглежда резултат на лош или погрешно заложен експеримент, научните фантасти отдавна са банализирали тази идея, но, млади колеги, казваше им той, не се изискват никакви усилия, а само склонност към лекомислие да наречеш този свят лош. Далеч по-благородно е, макар и по-трудно, да кажем, че това е най-хубавият свят, който познаваме, да му се радваме и да се опитваме да го разберем. А иначе основанията и за двете твърдения са едни и същи — ние просто още не познаваме други светове. Ето защо аз много моля онези от вас, които не са съгласни с мен, да ми конструират за следващото упражнение писмено един свят, чиито физически и химически закони да са по-благосклонни към човека…

На тази му шега студентите обикновено ръкопляскаха, въпреки че той произнасяше и цялото си нравоучение с неприкрита ирония, но и сега, както винаги на своята яхта, чувствуваше правотата си. Тук, пряко скептицизма на възрастта, той още умееше да му се радва. Тук повече, отколкото сред хората, усещаше принадлежността си към света като реалност и като идея и можеше да предприеме каквото си ще — този свят щеше да го одобри. Разбира се, то се дължеше до голяма степен на натъпканата му с микропроцесори и автоматика яхта, и на кроткия нрав на това море се дължеше то. Ако се намираше на дървен сал, заобиколен от акули, или на викингска лодка сред бурния Атлантик, сигурно взаимоотношенията му с този „най-прекрасен от всички светове“ биха били по-различни. И все пак оня псуващ викинг или финикиец е обичал своя свят, иначе не би се стигнало дотам такъв дилетант в техниката и мореплаването като него, съвсем сам насред морето, преспокойно да се наслаждава на качествата на Вселената.

Не беше сам. Той долови присъствието на пасажерката си, както се улавят някои неща под прага на сетивните възприятия. Вдигна се на лакът и я видя на отвъдния борд, опасно близо до релинга. Стоеше над морето като привидение от моряшките легенди, като ония водни духове, които с появата си вещаят гибелта на кораба. Вятърът, позасилил се, люлееше къдравия край на късата й нощничка. Беше устремена към луната и в следващия миг щеше да прекрачи през релинга, за да може яхтата да потъне безпрепятствено след нея.

— Алфа! — предпазливо я повика той.

Тя не се стресна. Босите й крака уверено я донесоха при него, значи не бе изведена от луната за сомнамбулна разходка.

— Какво ви е?

— Нещо ме събуди.

— Аз бях, извинявайте!

— Вие?

Изотдолу носът й стърчеше възголемичък, но то бе от жабешката перспектива, от която я гледаше, отбягвайки опасно близките й голи бедра.

— Наложи се да мина през каютата.

— Не, не, друго беше! Аз бях глътнала приспивателно.

— Тогава е луната. А освен това отново се движим.

— Страх ме е! — извика тихо тя, а треперенето бе обзело вече и гласа й.

— Няма нищо страшно. Приберете се, тука е студено. Аз ще затворя капаците на илюминаторите.

— Страх ме е! — повтори тя по-високо.

Никак не му се щеше да се измъчва с нейното присъствие в душната каюта.

— Трябва да остана на палубата, понеже сме на платна. — Той изведнъж се засрами от лъжата си, защото тази жена действително имаше нужда от помощ, и изпревари третия й вик с отмятане на одеялата, — Елате при мен!

Тя без колебание се хвърли, до него на дюшека, цялата се опита да влезе в пуловера му. Студът на ужаса затресе всичко, с което го докосваше. Коленете й го ритаха, юмруците й го блъскаха в ребрата, сух и горещ, дъхът й обливаше шията му. Той подви одеялата зад гърба й, насилствено пъхна ръка, за да легне главата й по-удобно на рамото му, с другата още веднъж провери одеялата, подхвана с длан задницата й, която се напипваше под нощницата като ледена буца, и властно придърпа скута й. Преизпълнен от бащинска грижа, сгушваше в себе си уплашено и може би болно дете.

— Успокой се! Хайде, успокой се, нищо страшно не е станало, сигурно си сънувала нещо.

Не стоенето на палубата бе я изстудило така, приличаше на нервна треска. В подобно състояние изпадна преди години една от приятелките му, когато му съобщи, че го напуска, защото някакво много добро момче й предложило да се оженят, пък той явно не държал на нея, щом още не й е предложил. Тази поне не плачеше. Какво ли я бе изплашило толкова?

Утешенията му обаче засилиха треската й, сякаш познатият глас — както при децата — освобождаваше страха от всичките задръжки на разума.

— Ей, юнга! Какво става с теб, я се дръж! Ще ме попикаеш.

Тя вече не го и чуваше — тресеше се, зъзнеше, скимтеше в опиянението на ужаса. Той грубо събра краката й, които все така се мятаха в сляп рефлекс, и ги заклещи между крачолите на панталоните си. Замачка рамото й, лопатките, слабините. За миг си спомни симпатичното събенчие на едната лопатка — на коя ли беше? — но това само ожесточи масажа му, докато заприлича на щипене, блъскане, побой. Мускулатурата й обаче си оставаше вкочанена, а ръката му започна да отмалява.

Трябваше да я пренесе в каютата, да налее в устата й коняк, чай да свари, но щом измъкна лявата си ръка изпод главата й, тя внезапно се изпъна на гръб и като удавник се вкопчи в плещите му. Ноктите й успяха да го одраскат дори през дебелата плетка на пуловера.

Загубил опора, той падна върху нея. Затисна я с цялото си тяло, а тя ненадейно, по твърде познат начин, се занагажда под него. Той още по-свирепо я замачка сега вече със скута си, с корема, с гърдите — опитваше се да разбуди в себе си желанието, но мисълта, че това може би й е нужно, за да излезе от истеричния си припадък, че ще бъде само лекарство, допълнително го скова. Имитацията на любов обаче видимо я успокояваше и той я продължи, докато не съзря устата й широко раззината, захласната сякаш в последните мигове на любовното сливане.

Рече си, че и такова нещо не бе му се случвало. Без горчивина си го рече, защото тази тъмна уста повтаряше с благодарно откровение и много чар спазмите на скута под него. А в следващите дни и нощи той многократно щеше да се опитва да постигне — рядко с успех — този й израз, който означаваше и щедро възнаграждение за усилията му. Сега обаче го спря странното светене на зъбите й.

Дали от луната, слязла вече над сушата, дали от смесените отражения на морето и ветрилата, когато тя оголи зъбите си в признателна усмивка, те силно зафосфоресцираха като осветени от ултравиолетова лампа. Той опря длани от двете й страни, надигна се. Мозъкът му трескаво затърси състава на зъбната глеч и оная част на лунния спектър, която би могла така да се съчетае с нея. Премести цялата си тежест върху едната ръка, а с другата подхвана брадичката й, внимателно я занакланя наляво и надясно да установи дали ъгълът на осветяването също не играеше някаква роля.

— Стой така, не си затваряй устата!

Тя чак сега отвори очи.

— Как ви светят зъбите!

Щастлива почуда извираше и от синкавочерните й ириси, от цялото й призрачно лице.

Той засрамено се търкулна до нея, побърза да я сгуши както преди.

— Спи сега! Спи!

Тя послушно се огъна по него, цялата му се залепи и прекъсна безгласната му закана да пита химици и зъболекари с едно тихо, скорострелно: „Обичам те, обичам те“. След което тялото й се отпусна в затрогваща мекота.

Той съжали, че не можеше да стане за огледалото, и отново се засрами. Проклетият му рефлекс се напъваше да разбулва едно чудо на природата, вместо да му се любува. Но какво беше тяхното участие в него? Защото… не, не беше просто отражение, нали той самият беше с гръб към луната! Имаше нещо, което сякаш бе индуктирало телата им за някакво собствено излъчване…

Сега ги обединяваше само нейната топлина — откъде толкова топлина след оня чудовищен студ! — и го упойваше с надеждата, че утре също ще има пълнолуние.