Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (22)

22.

Измина цял час, докато Онор и Джейк се добраха до последния маршрут, който Кайл бе скрил: остров Джейд. Съвсем малък, ненаселен и твърде отдалечен от често посещаваните маршрути, той не се нуждаеше от навигационни маркери. През повечето от времето островът беше непристъпен, освен за зодиак или каяк. По време на прилива имаше няколко канала, които водеха през скали, рифове и стени от водорасли до парчето земя, но хората, които биха рискували лодките си при неотбелязаните скали, бяха твърде малко.

— Сега разбирам защо Кайл е взел зодиака — промърмори Джейк, когато завърши обиколката на острова. — Късметлии сме, че в момента има прилив. В противен случай щеше да разбереш какво е да се возиш на открита лодка.

Онор потръпна.

Първоначално Джейк се опита да се добере до острова откъм южната му страна. След като се промъкна между препятствията, той откри проход от по дълбока вода. Нямаше извор на прясна вода, нямаше брегова ивица, освен по време на отлив, нямаше и възможности за риболов. В острова нямаше нищо привлекателно, освен пустота и дива природа. Но пейзажът можеше да се открие и на други острови, по-лесно достъпни от този.

Джейк стоеше на кърмата на Тумороу, облечен все още във водолазния костюм, и управляваше лодката без усилие, с умението на човек, който се чувства у дома си.

На няколко фута от него Онор се взираше през бинокъла в неравната, назъбена скална маса, която се издигаше от морето. Почувства се остаряла със стотици години и замръзнала до мозъка на костите си. Не можа да изпита дори сладкото облекчение на сълзите. Чувстваше толкова дълбоко разочарование, че не можеше дори да заплаче. А когато откри скрития маршрут, бе изпитала такъв триумф, такова облекчение, че можеше да полети.

— Дай да погледна — взе бинокъла от нея Джейк. — Ще се поболееш, ако продължаваш да се взираш в това.

Макар че вятърът бе утихнал и морската пяна почти бе изчезнала, под корпуса на моторницата все още се надигаше силно вълнение. Но не морската болест правеше кожата на Онор лепкава и влажна, а парализиращият страх, че бе направила всичко възможно и за пореден път се беше провалила.

На миниатюрния остров нямаше нищо друго, освен скали, ели и още скали.

Вниманието на Джейк се поделяше между усилието да управлява бавно движещата се лодка и да се взира през окулярите. Вцепенена, Онор очакваше той да й каже онова, което тя самата вече бе видяла: Кайл не беше тук.

Но когато Джейк свали бинокъла, той само каза:

— Да опитаме от северната страна.

Жестът, с който Онор сви рамене, казваше повече от всякакви думи. Тя не вярваше, че северната страна на този мрачен остров щеше да им предложи нещо друго, освен поредното разочарование, Тумороу бавно прекоси протежението на северната страна, като се придържаше към дълбоките води до брега. Освен заслон от югоизточния вятър и повече хилави елички, откъм тази част на острова нямаше нищо по-различно, отколкото от другата. Нямаше как да се качи зодиак на брега просто защото нямаше бряг.

Онор се извърна от безлюдния остров и се пребори с обземащата я ледена вълна на отчаяние. Беше изпитвала такава увереност, че Кайл ще бъде там, невредим и способен да обясни всичко, което се бе случило…

Беше сгрешила в увереността си.

— Как изглежда дъното? — попита Джейк.

Онор не му отговори.

Той стисна зъби. Беше в отвратително настроение, откакто бе открил колко малко му вярва Онор. Явно е знаела кода за достъп на Кайл, но не му бе казала нищо допреди час.

Разумно мислещата част от Джейк му подсказваше, че няма право да я обвинява. Но в момента той не се чувстваше особено разумен.

— Влез вътре и хвърли едно око на ехолота — нареди Джейк, без да свали бинокъла. — Трябва да знам как изглежда дъното. Ако открия нещо, ще ти кажа.

Онор влезе в кабината и превключи долния екран от морската карта на ехолота. Тя се взираше в яркия синьо-червен екран, докато лодката припълзя по-близо до острова. Джейк избра много плитък ъгъл за достъп. Всеки път, когато дълбочината се променяше с повече от няколко фута, тя произнасяше цифрата на висок глас, за да стигне през отворената врата до кърмата.

— Четиридесет и четири, четиридесет и един, тридесет и два — много бързо спада. Двадесет и пет, двадесет, четиринадесет. Девет!

Джейк постави лоста на заден ход и угаси част от инерцията.

Онор вдигна поглед и се задъха. Назъбената скала беше достатъчно близо, за да я докосне с ръка.

— Джейк, скалите!

— Виждам ги. Можем да се приближим още, ако се наложи. Под корпуса все още има достатъчно вода. Какво показва радарът?

— Остров точно пред нас, какво друго?

— Зад нас — изскърца й той.

Тя си наложи да гледа в екрана на радара, вместо в застрашителната скала. Там също имаше някакъв остров. Опита се да си спомни името му. Но в главата й напираше само чувството за поражение, болезненото усещане, че е била много близо до нещо, но не го е докоснала.

— Виждам също малкия остров, покрай който минахме, за да се доберем дотук — докладва Онор. — Онзи, ненаселения, отляво, на около една миля разстояние. Знаеш ли за какво говоря?

— Да.

Джейк знаеше също, че в радарната сянка на острова можеше доста сполучливо да се скрие малка лодка, но не виждаше смисъл да го изтъква. Онор изглеждаше достатъчно нещастна, за да прибавя още към нейните притеснения.

Освен това не можеше да бъде сигурен, че ги преследват. Може би беше параноик и се притесняваше от някаква обикновена точка в ъгъла на радарния екран. Скорошният му допир със света на Елън явно беше довел до това. Не му харесваше да се движи в среда на фалшиви усмивки, скрити мотиви и тайни цели.

Той нагласи курса така, че да заобиколи носа на малка скала, после се вмъкна в кабината и седна на пилотското място. Онор гледаше през прозореца. Празнотата в изражението й подсказваше реда на нейните мисли.

Джейк й подаде бинокъла. Тя го пое безмълвно и започна да оглежда брега на максималното увеличение, което можеше да понесе стомахът й.

Тумороу бавно си пробиваше път към малкия нос на острова. От другата страна се намираше плитък залив, където по време на отлив вероятно изпъкваше миниатюрен бряг, но в момента имаше прилив. По стръмния склон повяваше лек бриз. Елите се спускаха чак до бреговата линия и протягаха бодливите си зелени ръце над водната повърхност.

— Спри! — каза внезапно Онор.

Джейк нямаше спирачки, но направи каквото можа. Той премести лоста на неутрална позиция, после на задна скорост за няколко секунди и след това отново на неутрална. Лодката се понесе по течението. Той я управляваше по-скоро с лоста, отколкото с щурвала, и я държеше толкова неподвижна, колкото му позволяваха вятърът и течението.

Бреговата ивица се простираше на около тридесет фута разстояние отляво на лодката. Дълбочината беше шестнадесет фута. Джейк наблюдаваше Онор, визьора на ехолота и брега. Без да сваля бинокъла от очите си, тя дръпна крилото на страничния финестрин и се наведе през него.

— Какво има? — извика той.

— Не знам. Върни се на мястото, където елите се спускат до водата, колкото можеш по-близо.

Джейк погледна вляво и видя гъста горичка от млади ели. Внимателно върна лодката назад, докато се изравни с дръвчетата. Изведнъж дъното на моторницата подскочи на бодната повърхност.

— Това е — каза Джейк и върна назад. — Тук има риф. Ако се приближа още малко, ще се кача на скалите.

Онор издаде звук на безсилие и се наведе още повече през прозореца. Тя ожули лактите си в усилието си да вижда по-добре. Брегът беше на десет фута разстояние, елите се поклащаха от вятъра, а лодката се полюшваше неуморно по развълнуваните води.

— Не мога да видя дали е… — подхвана тя. После издаде звук на изненада. — Това е кислородна бутилка!

Джейк не виждаше нищо, освен тила й и скалистия бряг, към който се приближаваха с всяка изминала секунда. Той погледна дъното и взе решение. Можеше за кратко време да хвърли котва. Поне се намираха откъм заслонената страна на острова, докато вятърът не променеше посоката си.

Включи на заден ход, после превключи на неутрална позиция.

— Ще пусна котва тук.

Онор почти не го забелязваше, докато той отиде на носа и хвърли котвата. Звукът от двигателя секна. Тя продължи да се взира през бинокъла с надеждата да види брат си, докато очите я заболяха.

Виждаше единствено редките проблясъци на метал, там, където кислородната бутилка лежеше под прикритието на дръвчетата.

— Кайл! — извика Онор. — Тук ли си? Добре ли си? Кайл! Чуваш ли ме?

Отговориха й само въздишките на вечнозелените дървета и неуморният плисък на вълните в скалите.

— Знаеш ли как да си служиш с пистолет? — попита Джейк.

Онор се отдръпна от прозореца толкова рязко, че си удари главата.

— Знам основните неща, защо?

— Колко основни?

— Крайчето с дупката в края трябва да сочи към целта. Не бива да затваряш очи, когато натискаш спусъка.

— Това са най-основните неща — той се наведе и отвори някакво отделение под масата. — Умееш ли да се прицелваш?

— Ще се справя по-добре, ако завържа пистолета за края на въдицата и го хвърля като примамка.

Ъгълчето на устните му се изби в неохотна усмивка.

— Обзалагам се, че би го направила — той се изправих пистолет в ръка и се насочи към кърмата. — Ще взема това с мен.

— Кое? — тя видя черното оръжие и се забърза след него към кърмата. — Защо ти е това нещо? — изрече, изведнъж пискливо, тя, докато той напъхваше пистолета във водонепропусклива чанта и я закачи с каишка на кръста си. — Кайл няма да те застреля! Защо ти е пистолет?

Джейк вдигна очи. На лицето му нямаше и помен от усмивка.

— Нямам намерение да стрелям срещу скъпоценния ти брат. Обещах ти да не го наранявам. Моята дума може да не означава нищо за теб, но за мен не е така.

— И аз имах предвид същото нещо — кимна Онор и докосна ръката му, покрита с неопрен. — Ти не си застрашен от Кайл. Тогава защо ти е пистолет?

— Защото съм нервен тип.

— По дяволите, Джейк, какво криеш от мен?

Той просъска нещо под носа си и надникна в гневните, тревожни очи на Онор. Щеше да бъде толкова по-лесно и за двамата, ако тя му имаше доверие. Но тя не му вярваше.

— Според Елън Лазарус — рече й Джейк — двама руснаци са били изпратени да се погрижат за Кайл. Единият от тях е изхвърлен мъртъв на брега. Другият не е. По-добре ли се чувстваш, след като ти го казах?

— Не — ръцете на Онор се сключиха около раменете на Джейк. Беше поразена от напрежението и силата в него. — Ако има… убиец, който те чака, не слизай на брега!

Когато Джейк осъзна, че тя се притеснява за него толкова, колкото и за брат си, част от напрежението се изпари от тялото му.

— Ти не разсъждаваш особено трезво, скъпа. Някой трябва да провери онази кислородна бутилка — той се наведе и я целуна бързо и грубо. — Не се разстройвай само защото аз съм притеснен. Аз съм параноик, помниш ли? Това означава повече да не висиш по леерите и да не викаш Кайл.

Тя прехапа горчиво устни, но не се възпротиви.

— Стой тук, докато се върна за теб — нареди Джейк. — Ако чуеш изстрели, включи радиото на честотата на бреговата охрана и остани там, докато видиш някой от тях или от тюлените да се качва по въжената стълбичка. Не се опитвай да слезеш на брега. Разбра ли?

— Не мога ли да ти помогна?

— Разбира се. Ако видиш някой друг, освен мен или Кайл, пусни сирената на лодката.

— Имах предвид да сляза с теб на брега. Мога да понеса студената вода за няколко ярда.

— Ще се изненадаш колко бързо те превзема. Но даже да можеш да я понесеш, искам да останеш на лодката.

— Но…

— Спомняш ли си нощта, в която претърсиха къщата на Кайл? — прекъсна я Джейк.

— Да.

— Не се промъквай към мен — каза той простичко. — В противен случай и двамата ще съжаляваме. Разбра ли?

— Не, но все пак ще остана на лодката — възкликна Онор. — Поне ако някой от вас с Кайл няма нужда от мен. Тогава ще направя каквото смятам за най-добре, включително да сляза на брега.

Това не беше точно отговорът, който Джейк искаше да получи, но беше за предпочитане пред пълния отказ. Той стъпи на планшира и се спусна по въжената стълбичка. Двадесетте фута до сушата не си заслужаваха да слага плавници. Гмурна се толкова дълбоко във водата, колкото му позволяваха възможностите. Когато се добра до скалистия бряг, установи, че грубите обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но в момента не разполагаше с ботуши за катерене.

Ругаейки и залитайки по хлъзгавите камъни, Джейк си пробиваше път между бодливите, гъвкави ели. Не му отне много време да открие кислородната бутилка, прикрита сред зелената растителност. На цилиндъра бе гравирано име: Кайл Донован.

Без да помръдне, Джейк огледа гъстата растителност наоколо. Нямаше и следа от отъпкана пътека между дърветата, нито от примитивен лагер, прикрит сред зелената гора.

Нямаше също и труп.

Джейк прехвърли наум бреговата ивица за места, на които можеше да се скрие зодиак. Що се отнасяше за самия остров, не бе забелязал много места, където можеше да се скрие човек, а още по-малко да си направи лагер.

Джейк излезе от укритието на елите и се насочи към върха, като следваше плитката гънка на пролома. Тя продължаваше до самия връх на острова, който беше около двеста фута в най-високата си част. Джейк не отиде чак дотам. След кратко и мъчително изкачване се насочи към друга редица ели.

И се озова точно пред дулото на двадесет и два калибровия пистолет на Кайл.

— Ако ме застреляш — изръмжа грубо Джейк, — не стреляй по следващия, който ще изкачи хълма. Това ще бъде сестра ти Онор.

Кайл присви очи, сякаш се опитваше да различи очертанията на човека срещу себе си на ярката слънчева светлина.

— Джей? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Търся те.

Див, хищнически поглед допълваше изпитото лице, хлътналите очи и треперещата ръка на Кайл. Тъмнорусата му коса бе зацапана от прах, златистозелените му очи блестяха трескаво. На рамото на водолазния му костюм имаше дупка, която можеше да е резултат от падане, нож или куршум.

— Какво означава онова за Онор? — попита прегракнало Кайл.

— Онор е с мен.

— Отведи я оттук.

— Защо?

— Защото е опасно!

— Според мен ти си единственият в околността, който държи пистолет. Да не би да възнамеряваш да я застреляш?

— По дяволите, не!

— А мен? Смяташ ли да ме застреляш?

Кайл отправи към Джейк празен, невярващ поглед.

— Защо ще го правя? Целта ми е единствено онзи руснак, който взриви лодката ми, след като счупих врата на приятеля му с лакът.

— Това преди седмица ли беше?

— Предполагам. Тук дните толкова си приличат… — клепачите на Кайл се отпуснаха от изтощение. Лицето му бе побеляло от умора, глад, жажда и безсъние. — Имаш ли някаква вода?

Джейк се приближи в очакване изтощението да притъпи вниманието на Кайл.

— Мога да ти донеса малко вода, но не и ако държиш този пистолет насочен срещу мен.

Кайл погледна пистолета, сякаш бе изненадан да види, че все още е в ръката му.

В следващия момент вече не беше. Беше в ръката на Джейк, който притисна гърлото на Кайл и го просна на голите скали. Кайл се дръпна веднъж, после престана да се съпротивлява.

— Хубаво, че обещах на Онор да не те наранявам — процеди Джейк през зъби. — Не обичам да държат пистолет срещу мен.

Изведнъж той се изправи и освободи Кайл, който се озова седнал.

— Нямах представа, че си ти — промълви глухо Кайл, клатейки глава.

Джейк изръмжа.

С въздишка Кайл се пъхна в скалната пукнатина, където се бе укривал.

Джейк бързо приключи с огледа на Кайл Донован. Освен че имаше кървяща рана на лявото си рамо, целият му водолазен костюм бе мръсен и разкъсан на едното коляно. Краката му бяха разранени от скалите. Силното му, мъжествено тяло очевидно не беше на върха на възможностите си. Очевидно обикновеното седене отнемаше всичките му сили. Ръцете му бяха одрани и охлузени, цветът на лицето му беше лош, изглеждаше измъчен и изтощен, но явно нямаше опасност да умре всеки момент.

Джейк изпусна прикрита въздишка на облекчение. Наистина не му се искаше да доведе Онор при мъртвото тяло на брат й.

— За водата… — напомни Кайл дрезгаво.

Вместо да отговори, Джейк приклекна и хвана китката на по-младия човек. Пулсът му беше слаб и учестен.

— Изплези си езика.

— Какво?

— Господи, ти и Онор! В състояние сте да спорите за цвета на небето, но не и да изпълните едно обикновено нареждане. Изплези проклетия си език!

Кайл се усмихна. Пресъхналите му устни бяха напукани и кървяха. Той се облиза жадно и показа езика си на Джейк.

— Как изглежда?

— Кърви доста, но не е ужасно дехидриран. Кога за последно си пил вода?

— Валя ли последната нощ?

— Да.

— Значи е било последната нощ. Но не беше достатъчно.

— Нямаше ли някаква вода със себе си?

— Малко, но не смятах да оставам цяла седмица.

— А храна?

— Разбит кораб — отвърна дрезгаво Кайл.

Клепачите му се затвориха.

— Раци и водорасли.

Симпатията, която изпита Джейк, го вбеси почти толкова, колкото и насоченият срещу него пистолет.

— Къде е кехлибарът?

— Твоята пратка се намира в риболовен лагер в Камчатка.

— А останалата част от нея?

Очите на Кайл се отвориха широко.

— Какво?

— Кехлибарената стая — настоя безмилостно Джейк. — Какво стана с нея?

Внезапно Кайл придоби двойно по-измъчен вид отпреди.

— Значи и ти си част от всичко това. По дяволите! Не мога да повярвам, че си искал да умра!

— Не съм искал, но ти хвърли върху мен вината за кражбата на кехлибара.

— Как ли пък не — изграчи Кайл с глас, който вече не му се подчиняваше. — Дори не знаех, че има нещо нередно, докато шофьорът, когото бях наел, не се опита да ме убие.

— Тогава ти се отърва от тялото му и…

— Той дишаше, когато го оставих — прекъсна го Кайл.

— Но вече не дишаше, когато го откриха.

Кайл затвори очи, лицето му изразяваше болка. Приличаше на човек, който е на края на силите си.

Джейк въздъхна и изруга под носа си. Всичко онова, което до момента бе считал за очевидна, макар и болезнена истина по отношение кражбата на кехлибара, току-що се бе усложнило до крайност. Въпреки всичко Джейк почувства неимоверно облекчение от факта, че Кайл бе измаменият, а не измамникът.

— Недей да съжаляваш за копелето, което си изхвърлил от камиона — избъбри Джейк. — Той пръв се е нахвърлил върху теб, а не обратното.

Кайл не отговори.

— Кога откри, че караш панел от Кехлибарената стая? — попита Джейк.

Кайл бавно отбори очи. Бяха пусти и пресметливи, сякаш съжаляваше, че е загубил пистолета. Цялото му тяло се напрегна. Въпреки изтощението той сякаш събираше сили за атака.

— Откъде знаеш за това?

— Каза ми го бивш сътрудник.

— Руснак?

— Американец. Един от хората, с които работех, преди да основа собствена компания.

— О, ясно. Станала е голяма бъркотия, нали?

— Да. У теб ли е кехлибарът?

Кайл кимна.

— Тук ли? — попита Джейк.

— Ето там — той махна уморено към водата. Джейк стисна успокоително дясното рамо на Кайл и се изправи.

— Ще донеса вода. И Онор, разбира се. Би трябвало да ти счупя врата, задето не си уведомил семейството си, че си добре, но обещах да не те докосвам.

— Донеси ми вода и я отведи оттук.

— Ти явно не разсъждаваш особено трезво. Дамата приема заповеди не повече от всеки друг Донован.

— И ти си съгласен?

— Разбира се. Аз съм добро малко момче.

Кайл се усмихна уморено, потръпна и отново изпадна в междинно състояние между съзнанието и съня, като подскачаше стреснато при всеки по-необичаен звук.

Следващото нещо, което Кайл видя, беше Онор, коленичила до него, опитваща се да го изправи в седнало положение.

— Не го пипай по тази ръка — предупреди я Джейк. — Ранен е.

— Ти ми каза, че е добре!

Кайл понечи да се усмихне при гнева, страха и обичта в гласа й, но беше наясно, че устните му са наранени. Също и очите му — сухи и жадуващи тъмнина.

— На брат ти му няма нищо, което да не може да се оправи с антибиотици, глюкоза и двадесет и четири часа сън — каза Джейк. — Буден ли си, Кайл?

— Горе-долу — отвърна той дрезгаво. — Вода?

— Ето я. Ще те вдигна да седнеш, за да не се задавиш — Джейк пъхна ръката си под раменете на Кайл и го изправи.

Въздухът изсвистя между зъбите на младия мъж.

— Какво има? — попита Онор.

— Ребрата ми — отвърна Кайл. — Копелето ме ритна.

— Шофьорът? — попита Онор, припомняйки си какво й бе казал Джейк на зодиака.

— Единият от руснаците, когото изпратиха след мен — отвърна Кайл.

— Онзи, който бе изхвърлен на брега преди седмица ли? — попита спокойно Джейк.

— Остави го да пие вода, преди да го подложиш на кръстосан разпит — сопна се остро Онор.

Тя отвъртя капачката на двулитровата бутилка с вода и с усилие я поднесе към устните на Кайл. Отначало по-голямото количество попадаше върху брадясалото му лице вместо в устата му. Но след няколко глътки той схвана чалъма и започна да пие ненаситно.

— По-спокойно — възпря го Джейк и дръпна бутилката от устните му. — Ако продължаваш да пиеш по този начин, ще повърнеш върху любящата си малка сестричка.

Кайл въздъхна, затвори очи и се облегна на ръката на Джейк. Той трепна, когато нещо докосна наранените му устни.

— Спокойно — обади се Джейк. — Онор маже устните ти с мехлем, за да не кървят всеки път, когато се усмихваш.

— Какъв е мехлемът? — попита Кайл.

— Пилешки тор — отвърна тя. — Така няма да го оближеш на момента.

Той се засмя, но веднага простена от болката в ребрата.

— Какво се е случило с ръката ти? — попита Онор.

Кайл я погледна, сякаш се питаше каква част от истината да й спести.

— Не се опитвай да я предпазиш — вметна Джейк. — Тя е много по-жилава, отколкото си мислиш.

— Минах доста близко до един куршум — призна Кайл, — но в момента ребрата ме болят повече.

Онор издаде приглушен звук и прехапа устните си.

— Стой неподвижен — каза Джейк на Кайл. — Ще погледна по-отблизо.

Той извади нож от калъфа и внимателно разряза плата на лявото рамо на Кайл. Онор си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо. Точно под рамото плътта и водолазният костюм бяха покрити с пясък и засъхнала кръв. От външната страна на ръката му зееше огромна рана.

Подпухналата плът сълзеше на местата, където не бе хванала коричка.

Много внимателно Онор докосна здравата кожа около раната. Беше гореща.

— Раната е инфектирана — изхлипа тя отчаяно.

— Не е опасно — каза Джейк.

— Откъде знаеш?

— Няма червени петна по ръката си — отвърна той и погледна Кайл. — Как е стомахът ти?

— Добре — отзова се автоматично Онор.

— Не твоят, а на Кайл.

— Жаден.

Джейк погледна към морето и видя само онова, което бе видял и преди — вода, скали и острови. Но все още не можеше да изтрие спомена за загадъчната точка на радара и олимпика, за който му бе говорил Конрой и който Джейк така и не бе видял.

— Ще пиеш колкото искаш, след като се качим на лодката — реши Джейк. — Трябва да се махаме оттук.

— Кехлибарът — напомни Кайл. — Аз трябва да…

— Кажи ми къде се намира — прекъсна го Джейк нетърпеливо. — Ще се върна за него веднага щом се уверя, че двамата с Онор сте в безопасност.

Кайл понечи да каже нещо, после поклати глава.

— Какво има? — попита Онор.

— Не мога да рискувам — отвърна брат й.

— Какво имаш предвид?

Кайл само поклати глава. Под побелялата му брада, небръсната поне от месец, лицето му имаше същите непоколебими черти, които Джейк бе видял у Онор. Донован бяха упорити до мозъка на костите си.

— Кайл? — натърти Онор. — Какво не можеш да рискуваш!

— Да остави кехлибара при мен — вклини се грубо Джейк. — Но това не бива да те изненадва, лютиче. Ти също не ми вярваш.

— Не е това… По дяволите — изохка Кайл. Беше му трудно да обясни с пресъхнали устни и замъглен разсъдък. — Случайно да ти се намира кислородна бутилка? Моята е на привършване.

— Имам — каза Джейк.

— А GPS-устройство?

— Да.

Кайл Въздъхна и почти се усмихна.

— Нищо чудно, че имаш собствен бизнес. Нищо не ти се изплъзва.

— Къде е твоето GPS-устройство? — попита Джейк.

— Потъна със зодиака.

Дъхът на Онор се чуваше от разстояние.

— Какво се случи?

— Куршуми — изрече Кайл измъчено. — Джей, искам да ми дадеш дума, че ще ми донесеш кехлибара, преди да ме отведеш от острова.

— Не! — намеси се Онор. — Нуждаеш се от лекар повече, отколкото от някакъв кехлибар, дори и за него да се носят легенди.

Макар и зачервени, очите на Кайл не бяха загубили блясъка си. Той погледна Джейк в очакване на отговор.

— Сестра ти е права — кимна Джейк. — Нуждаеш се от лекар.

— Мога да почакам.

— Кехлибарът — също.

— Точно там е работата. Потопих го доста набързо. Може да се откъсне и да отплава всеки момент.

— Остави го да отплава — каза рязко Онор.

— Едва ли искаш да кажеш точно това — възпротиви се Кайл.

— Как ли пък не!

— Би ли й обяснил? — обърна се уморено Кайл към Джейк. — Това не е по моята част.

Докато Кайл вдигаше бутилката е вода към устните си, Онор се обърна към Джейк. В златистозелените й очи се четеше решителност, не по-малка от тази, на брат й.

— По никакъв начин не можеш да ме убедиш, че кехлибарът е по-ценен от живота на брат ми — изсъска тя.

— Точно там е работата — рече Джейк неохотно, защото наистина искаше да отведе Онор на безопасно място. За съжаление нейната безопасност бе пряко свързана с панела от Кехлибарената стая. — Брат ти е последният, който е видял този панел. Ако ти беше някой като Змийския поглед, щеше ли да повярваш, че Кайл го е загубил?

— Но…

Джейк продължи да говори.

— Или щеше да вярваш, че го е скрил някъде, докато утихне шумът около него. И с тази увереност Змийския поглед ще се захване за нещо, което според него ще направи Кайл по-приказлив. Например обичната му млада сестра.

— Това е нелепо — опита се да го произнесе рязко Онор.

Джейк знаеше по-добре. Той отново се обърна към Кайл.

— Имаш думата ми. Къде потопи кехлибара?