Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (20)

20.

Когато Джейк излезе от банята, беше в чисти дънки, вълнена риза и обувки за риболов.

— Какво се случи в твоята хижа? — попита Онор веднага щом той влезе в кухнята.

— Само това, което казах на Елън. Имаш хубаво колие. По твой дизайн ли е?

— Да. Какво каза на Елън?

Джейк се отказа от намерението си да смени темата.

— Мъжете бяха от клона на Организацията в Сиатъл. Това е…

— … отвъдокеанска мутация на мафията — довърши Онор нетърпеливо.

Джейк повдигна вежди.

— Елън ги спомена — поясни му Онор. — Откъде знаеш за кого работят онези мъже? Да не би да са носили членски карти или някакви специални пистолети, или нещо подобно?

— Просто ги попитах.

— И те ти казаха?

— Да.

— Просто така?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — попита той меко.

Онор го погледна право в очите. Тъмните петънца в тях бяха много повече от сребристите.

— Добре — въздъхна тя. — Следващ въпрос. Това означава ли, че твоят добър приятел Петя е от мафията?

— Не непременно — Джейк прокара пръсти през влажната си коса. — Освен това няма никакво значение. Мошениците са политици и политиците са мошеници и всички те крадат и блудстват, когато си мислят, че никой не ги наблюдава.

— Имаш очарователна представа за живота.

— Благодаря. Тя е резултат от жизнения ми опит. Ще ядеш ли този сандвич, или е отреден за мен?

Тя му подаде сандвича с книжна кърпичка вместо салфетка.

— Събра ли си багажа? — попита я.

— Бях прекалено заета да се правя на домакиня в кухнята.

Джейк отхапа, преглътна и се вгледа в Онор много внимателно. Тя беше с гръб към него и миеше в мивката лъжица, омазана с майонеза.

— Хубав сандвич — каза той. — Аз ще почистя, докато ти си събереш багажа.

— Няма нужда.

— Защо?

— Няма да ходя никъде, където ще трябва да си сменям дрехите.

— Във всички случаи е добре да имаш комплект дрехи на борда на лодката.

— Аз не съм на борда на лодката — Онор погледна през прозореца и се вслуша в пронизителния вой на вятъра. — Господи! — Тя отново погледна Джейк. — Този вятър няма ли да затихне?

— Днес — не.

Тя прехапа устни. У нея се преплетоха облекчение, че няма да излиза в развълнуваното море, и тревожната мисъл, която не бе спряла да я тормози дори и за миг: Кайл имаше нужда от помощ и тя бе единственият човек в изгодна позиция, за да му помогне.

Джейк безпроблемно следваше посоката на нейните мисли. Лицето й беше почти толкова изразително, колкото и тялото й, докато я беше любил. Той остави сандвича на плота, навлажни крайчето на книжната кърпичка под течащата вода и придърпа Онор в ръцете си.

— Какво… — подхвана озадачена тя.

— Имаш кал по бузата си. Тъй като вината за това е моя, аз съм длъжен да те почистя.

Онор сдържа дъха си при студения допир на мократа кърпичка, докато Джейк бършеше петната, оставени от калните му пръсти, когато я бе целунал преди малко. Той се поколеба, после я целуна отново. Когато вдигна ръцете си от лицето й, то беше чисто и поруменяло.

— Нямах кал по устата — избъбри тя.

— Разбира се, че имаше.

— Няма да си събирам багажа.

— Добре.

Тя премигна, сякаш отново бе извадена от равновесие.

— Просто така? Добре?

— Просто така. И така.

Той я целуна отново и отпусна задръжките си, докато и двамата започнаха да дишат тежко. Когато най-сетне се откъсна от нея, тя го погледна с озадачени, златистозелени очи.

— Джейк?

— Да?

— Какво ще правя с теб?

— Имам няколко скромни предложения.

— Скромни? — повтори тя скептично.

— Е, може би скромни не е най-подходящата дума. Нека да се съблечем и да видим дали ще открия по-подходяща.

Тя се усмихна, но ъгълчетата на устните й се плъзнаха надолу и оформиха най-тъжната усмивка на света.

Джейк видя промяната и разбра какво я предизвика. Тя не искаше да се чувства привлечена от човек, на когото нямаше доверие. Той нямаше право да я обвинява, задето не му вярваше, че я желае повече, отколкото да открие брат й. На нейно място и той щеше да се чувства така. Но тази липса на доверие щеше да направи нещата още по-сериозни. И за двамата.

— Трябваше просто да те натоваря на борда на Тумороу и да отплаваме отвъд хоризонта, преди да се обади Арчър и Елън да пусне отровата си — промълви Джейк тихичко. — Така щеше все още да ми вярваш. Но аз не го направих, и ти не го направи, и трябва да приемем фактите. По дяволите!

Онор понечи да каже нещо, но просто поклати глава. Той прокара връхчетата на пръстите си по бузата й в нежна милувка.

— Марджи каза ли нещо полезно? — сети се той.

— Какво разбираш под полезно?

— Което би ни помогнало да открием Кайл, кехлибара или и двете неща.

— Не. Искаше да се премести при мен.

Джейк се извърна светкавично към нея.

— И?

— Дадох й всичките си пари и й казах, че тук няма място за трети човек. Това ме прави безчувствена кучка, но в момента съм натоварена с всичкия товар, който мога да понеса. Не мога да нося и нея.

Той изпусна скрита въздишка на облекчение. Питаше се как щеше да се отърве от Марджи, без да изглежда като безчувствен американски мъжкар.

— Марджи е голямо момиче — каза Джейк. — Минала е през такива войни, каквито не можеш дори да си представиш. Ще се справи и сама.

— Изглеждаше ужасно потисната.

— Такова е културното й наследство. Литовците са италианците на Прибалтика, известни със своята емоционалност. Повярвай ми, ти си по-потисната от нея.

— Надявам се.

— Сигурен съм, че е така. Колко направи от онази салата от сьомга? — попита той и отново се извърна.

— Около една кварта^[1]. Остана достатъчно сьомга, за да направя омлет утре и паста утре вечер.

Джейк прехвърли наум запасите, които имаше на неговия пикап, в нейната кухня и на борда на Тумороу. Храната може би щеше да стигне за повече време, отколкото горивото, дори във време като това.

Той погледна към водата отвъд бреговата ивица на Кехлибарения бряг. Повечето вълни бяха покрити с бяла пяна. Вятърът повдигаше мъртво вълнение в тъмносините води. Скоро щеше да има предупреждение за малките плавателни съдове, а може и вече да беше пуснато.

Беше планирал да смени тактиката и да отиде със собствената си лодка на последното място, което Кайл бе въвел в морската карта, но Бетър дейс^[2] не беше толкова голяма, колкото Тумороу.

Въпреки че неговата лодка можеше да устои на бурни ветрове, след като се излъчеше предупреждението за малките плавателни съдове, бреговата охрана имаше право да реши кои от тях могат да излязат във водата и кои трябва да останат в пристанището. Тумороу беше дълга двадесет и седем фута и технически надвишаваше ограничението за малки плавателни съдове. Никоя от лодките, които ги преследваха, не беше толкова голяма, освен може би загадъчният Олимпик, който бе видял Конрой. Ако някой от онези приятелчета решеше да продължи да ги преследва с жалката си флота, щеше да участва в страховито надбягване.

С прикрито нетърпение Джейк прехвърли наум всичко, което трябваше да направи, преди да излезе отново във водата. Щяха да минат часове, преди да се стъмни достатъчно, за да може да се промъкне, да облече водолазния костюм и да огледа корпуса на Тумороу за някакви незначителни белези от флотските десантни войски на остров Уитби. Предпочиташе да прекара времето до стъмване гол с Онор в легло с размерите на Тексас, вместо да стои на един крак и после на другия. Но в момента не бе подходящо да плъзне ръцете си по привлекателното тяло на госпожица Донован. Нито пък в скоро време.

— По дяволите тайното промъкване — промърмори той. — И без това едва ли някой ще се изненада много. Вероятно се питат защо не съм го направил досега.

— Ало? — обади се Онор. — На мен ли говориш?

— Ще се гмуркам.

Тя погледна през прозореца. По гърба й се плъзна студена и неприятна тръпка при мисълта да излезе навън, в морето. Дори тясната брегова ивица чувстваше лудото препускане на вятъра. Вместо да обгръщат скалистия бряг, вълните се блъскаха в камъните и се разбиваха в бяла пяна. Пръски вода полепваха по високите скали. Стройни, силни ели се полюшваха като танцьорки под напора на вятъра.

— Ще се гмуркаш в това? — попита Онор.

— Не. Под това.

— Ти си луд.

— Обвинявай себе си. Ти наложи вето на далеч по-добра идея.

— Какво говориш? Не съм наложила вето…

— Разбира се, че си — прекъсна я той. — Спомняш ли си? Ние, голи, в леглото? — Той се усмихна при вида й.

— Не се притеснявай, скъпа. В момента съзнанието ми е обзето от друг вид кожа. Но все пак е хубава идея.

— Щях да се чувствам по-добре, ако се усмихваше и с очите си.

— Аз също, но животът е свирепо куче и…

— … и те убива — довърши тя със стегнато гърло.

— Джейк, не отивай да се гмуркаш. Прекалено е опасно.

Онор знаеше, че е глупаво да му показва, че се тревожи за него, но не можеше да спре. Въпреки че съзнанието и инстинктите й водеха война по отношение на Джейк Малори, мисълта, че той можеше да бъде наранен, я подтикваше да се хвърли в ръцете му и да го задържи близо до себе си.

В този момент тя осъзна, че той вече я държи в ръцете си и я притиска към гърдите си.

— Всичко е наред — прошепна й Джейк. — Няма да отивам по-далече от кея. Няма да те оставя сама, лице в лице с вълците.

Тя едва се възпря да му каже, че не се притеснява за самата себе си. Щеше да бъде наистина глупаво да издаде това. Имаше повече проблеми от него.

Не той, а тя бе принудена да се бори с всички други.

 

Онор слезе заедно с Джейк по пътеката към лодката, загърната в своето яке. Температурата беше над шестдесет градуса по Фаренхайт, но от вятъра изглеждаше около тридесет. Джейк не показваше да е забелязал по някакъв начин. Той носеше водолазен костюм, който му прилягаше като втора кожа, и резервоар с кислород. Тесни черни ръкавици покриваха ръцете му. В дясната си ръка държеше плавници и маска. На рамото му висяха маркучи и метален уред за измерване.

Изглеждаше доста натоварен, но тя продължаваше да го вижда така, както изглеждаше под костюма — почти гол и толкова привлекателен, че беше на път да забрави всичките разумни причини да не мисли за него неща, които всъщност не спираше да мисли.

— Сигурно замръзваш — обади се тя.

— Още не. И това ще стане, след като постоя известно време във водата.

— Тогава не го прави!

Той не каза нищо.

— Защо ти е да оглеждаш корпуса на Тумороу! Да не би да има пукнатина?

— Просто искам да проверя.

Тя изчака, но той явно не възнамеряваше да каже нищо повече по въпроса защо е нужно да се гмурка в буря. Така беше всеки път през последния час, когато тя го поставеше на въпрос. Тишина или смяна на темата.

— Защо не искаш да ми кажеш? — попита тя.

— Защото имаш достатъчно проблеми, за които да се притесняваш.

— И това по какъв начин ми помага?

Джейк въздъхна.

— Открих, че тюлените са използвали Тумороу за тренировъчно упражнение. Искам просто да се уверя, че по никакъв начин не са го повредили.

Това не беше цялата истина, но той не възнамеряваше да споделя останалото с Онор. Тя беше достатъчно напрегната. Ако знаеше, че смята да излиза с лодката на Кайл по тъмно, това нямаше да подобри душевното й равновесие.

— Мислиш, че са направили нещо на Тумороу! — попита тя с внезапно обзел я гняв.

— Не. Просто искам да бъда внимателен.

— Параноик.

— Също и такъв.

Онор залитна от порива на вятъра. Джейк я задържа със свободната си ръка.

— Връщай се в къщата — пак й предложи той. — Аз ще се справя.

— Аз ще се справя — подигра се тя гневно. — Как ли пък не! Не бива да се гмуркаш сам.

Джейк го знаеше, но така или иначе щеше да го направи. Понякога бе по-безопасно да нарушиш правилата, вместо да си единственият, който ги следва.

Той се качи на дока.

— Връщай се в къщата — каза й за кой ли път. — Няма да се бавя.

— Добре. Ще те чакам тук.

— Нямаме друг водолазен костюм. Дори и да попадна в опасност, какво би могла да направиш?

— Ще потанцувам на кея.

— Искаш да присъстваш на смъртта ми, а?

Тя потръпна. Мисълта да бъде наранен бе достатъчно неприятна. Но мисълта, че може да умре, вледени тялото и душата й.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, лютиче — отрони тихо той, — но няма да играеш танца на победителя над мъртвото ми тяло.

— Въобще не е смешно — избъбри тя през зъби.

— За мен не е. Но аз не съм и наполовина толкова сърдит на себе си, колкото ти.

В напрегнатата тишина Онор наблюдаваше Джейк да се приготвя на кея. Скоро той включи кислорода и провери струята. Доволен от резултата, Джейк нахлузи маската. След миг пристъпи към края на пристана и се гмурна в развълнуваните води.

Вятърът пречеше на Онор да следи мехурчетата. Всеки път, когато загубваше следите на Джейк, тя се питаше какво щеше да прави, ако той изобщо не изплува на повърхността.

— Връщай се, Джейк Малори — говореше тя на тъмните води. — Не съм ти чак толкова сърдита.

До момента, когато той най-после се появи на повърхността, през главата й бяха минали много мисли и никоя от тях не беше успокоителна. Лекотата, с която Джейк се изкачи от ледените води на кея, й подсказваше, че се справя далеч по-добре от нея. Тя почти не чувстваше пръстите си, а краката й бяха вдървени.

— Откри ли го? — попита го веднага, щом той отмахна маската от лицето си.

— Кое?

— Устройството за проследяване.

— Не си спомням да съм споменавал никакво устройство за проследяване — той седна на кейовата настилка и започна да сваля плавниците.

Вятърът вееше косата на Онор, докато покри устата и очите й. Тя нетърпеливо я отстрани от лицето си.

— Обратно на това, което показах през изминалия ден, аз не съм чак толкова глупава. Тюлените няма да ни хвърлят във въздуха, но биха могли да улеснят Елън и момчетата, които ни преследват. Така че откри ли го?

— Да.

— Къде е сега?

— Закачих го отдолу на кея.

— Е, така ще си мислят, че няма да излизаме никъде.

— Това е идеята — смръкна той и се изправи. — Хайде, да се скрием от този вятър.

Онор се намръщи и последва Джейк по пътеката с ясното съзнание, че пропуска нещо. Тя все още се опитваше да проумее какво е то, когато той влезе в спалнята да съблече водолазния костюм. Въпреки че вратата към спалнята остана отворена, тя не влезе. Не беше сигурна в себе си, че щеше да се въздържи да разкопчае собственоръчно висококачествената кожа. Силното притеснение, което бе изпитала, докато той беше под водата, не й позволяваше да му се сърди в момента. Джейк влезе под душа и изплакна водолазния костюм. Подсуши го, сякаш беше втората му кожа, свали водолазната качулка за студени води и се зае с останалата част от костюма.

— Не са ли поставили някой, който да наблюдава къщата? — извика Онор от дневната. — Например онзи, който се обади да уведоми Мадер, че първостепенните обекти са се върнали заедно?

— Да.

— Мислиш ли, че той може да види дока?

— Вероятно.

— Значи знае, че си разбрал за устройството за проследяване?

Джейк реши, че е трябвало да остави Онор по-дълго време на вятъра. Умът й все още беше твърде остър.

— Възможно е — промърмори той накрая. Гласът му бе приглушен, защото в момента сваляше горната част на мокрия костюм.

— Тогава какво ще ги спре да поставят ново?

— Нищо.

— Тогава защо трябваше изобщо да се гмуркаш?

Джейк въздъхна и каза на Онор онова, което тя наистина не искаше да чува.

— Защото няма да го направят, преди да се стъмни, а тогава Тумороу няма да бъде тук.

Последва тишина и краткото:

— Къде ще бъде?

— Там — посочи й той към островите.

Онор можеше да види островите през прозореца. Издигаха се над бурните води като далечни синьо-черни китове.

— Майтапиш се, нали? — попита тя, макар да се опасяваше, че не е така.

— Грешиш.

Той свали и последната част от костюма, застана отново под душа и изплакна плавниците и ръкавиците. Все още чуваше Онор през звука от течащата вода, но се престори, че не е така. Вече знаеше, че тя не изгаря от желание да излиза в бурно време. При нормални обстоятелства и той не би го направил. Но напоследък нищо не беше нормално.

Онор нахлу в банята с ръце на хълбоците и червени петна от гняв по бузите. Гледката на голия Джейк, прикрит само с някакъв водолазен бандаж, не подобри настроението й ни най-малко.

— Джейкъб Малори, погледни този океан!

— Излизал съм и в по-лошо време.

— А аз — не!

— Добре. Ти няма да идваш с мен. Ще се обадиш на Елън и ще й кажеш, че сме преживели най-големия от всички скандали и си решила да се присъединиш към нейния отбор.

— Не — отсече Онор с равен глас.

— Това означава, че ще дойдеш с мен.

— Но…

— Нямаш друг избор — изрече Джейк безмилостно и се докосна до нея на път от банята към спалнята. — Няма да те оставя сама, докато наоколо скитат типове като Змийския поглед.

Онор последва Джейк в спалнята и й се прииска да не беше. Оттам се разкриваше прекрасна гледка към водата. До този момент това й харесваше. Сега й се прииска да се скрие. Морето беше гневно и жестоко, като в нейните кошмари, в които тя лежеше изплашена и мокра по очи в пробита лодка, която смърдеше на риба.

— Обади се на Елън — опита пак Джейк и докосна внезапно побледнялата й буза. — Тя ще се погрижи за теб.

— Не.

— Погледни ме.

Онор отмести погледа си от водата. Въпреки нежния му глас, очите на Джейк не бяха по-спокойни от морето.

— Ако открия Кайл — започна той отчетливо, — ще направя всичко възможно, за да го доведа невредим при теб. Обещавам ти.

— Не — прошепна тя.

Гняв, нетърпение и нещо друго, нещо болезнено, изкривиха чертите на Джейк.

— Ти наистина нямаш доверие в мен.

— Не е това.

— Да вървя по дяволите, ако не е това — той се обърна и грабна дънки и бельо от плика, който беше донесъл. — Е, нямаш никакъв късмет, лютиче. Аз или Елън. — Той съблече мокрия бандаж и обу сухо бельо. — Нямаш друг избор. — Джейк се зае с дънките. — В момента нямам време да ти наемам носачи за багажа, за да те изпратя в Таити. Шефът на Елън започва да губи търпение. Ще дръпнат килимчето изпод краката ми и аз ще се окажа лош късметлия като теб.

— Джейк, това не е…

Той продължи да говори.

— Когато атовете се ритат, магаретата патят. Кайл има зад гърба си семейство Донован, за да го измъкнат и да ближат раните му. Аз нямам никого, освен себе си. И трябва да открия истината за кехлибара, защото на никой друг не му пука. Това означава, че ти отиваш при Елън, а аз отивам в морето. Ако това обърква плановете ти, значи…

Внезапно тирадата спря. Две студени, нежни ръце се плъзнаха по голия му гръб.

Джейк се извърна толкова рязко, че почти отхвърли Онор назад.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита я той.

— Карам те да разсъждаваш — тя погали гърдите му, плъзгайки нежно пръсти по копринения конец на медальона му.

— Да разсъждавам? — попита изумен.

— Мм, да. Виждаш ли, че върши работа. Тонът ти е много по-разумен в момента — пръстите й проследиха съединените дракони и топлата мъжка кожа под тях. — Защо не го носеше първия път, когато правихме любов?

— Ти не знаеше кой съм в действителност. Медальонът щеше да повдигне много въпроси. А аз не исках да им отговарям.

— Кехлибарения мъж — промълви тя тъжно.

Той вдигна рамене, но дъхът му се накъса, когато пръстите й се плъзнаха от медальона към зърната на гърдите му. Те се превърнаха в миниатюрни камъчета под натиска на любопитните й пръсти.

— Добър опит, но все още имаш само две възможности — процеди Джейк през стиснати зъби. — Аз или Елън.

— Мисля по въпроса.

Едната й ръка се насочи от гърдите надолу към пъпа му и после по окосмената пътечка към средата на слиповете му. Той се повдигна да я посрещне с готовност и сила, които предизвикаха ответна тръпка в самата нея.

— Какво мислиш? — попита я.

— Тъкмо се питах какъв ли ще е вкусът ти.

Дъхът му заседна на гърлото.

— Предполага се, че трябва да мислиш за своя избор — Елън или лодката. Без значение колко те желая и колко удоволствие ще ми доставиш, все още имаш само две възможности.

— Да не би да ме обвиняваш, че се опитвам да те прелъстя, с цел да ти замъгля разсъдъка? — попита невинно Онор.

Тънки, ласкави пръсти се плъзнаха навътре в слиповете му. Ръцете й вече не бяха така студени. А и да бяха, той не го усещаше.

— Не е ли така? — попита той.

— Ще свърши ли работа?

— Не. Да — дъхът му изсвистя, когато тя докосна пулсиращата, разпалена плът. — По дяволите, изобщо не мога да разсъждавам, когато правиш това.

— А когато правя това?

С едно бързо движение на ръцете й слиповете му се плъзнаха на пода. Топлината на влажните и устни бе мечтата на безсънните му нощи. С последните частици здрав разум той си каза, че е по-силен, по-жилав и по-подъл и че трябва просто да я хване за ръцете, да я изправи на крака и да сложи край на глупавото й усилие да промени решението му, като предлага секс.

И точно това щеше да направи — в момента, когато се убедеше, че не би могъл да издържи повече. Дотогава щеше да приеме всичко това като мъж — безмълвно, със стиснати мускули, потен от главата до петите, задъхан като кон, който след уморителен бяг изминава последната отсечка към къщи.

— Достатъчно — изхриптя той.

— Но аз току-що започнах да хващам чалъма — възрази тя и прокара езика си по една бясно пулсираща веничка.

Джейк изрита настрани слиповете си, вдигна Онор и сключи краката й около талията си.

— Схвани чалъма на това.

Зениците й се разшириха от удоволствие, когато той свали пликчетата й и проникна в нея. Тя му отвърна с ритмични контракции и гореща вълна, която отвя последните остатъци здрав разум у него. По-дълбока от устата й, по-топла, по-примамлива, тя го обгръщаше и той едновременно се извисяваше и потъваше в бездна, съвсем замаян.

— Изгубвам се — рече дрезгаво Джейк.

Онор не му отговори. Тя вече беше загубена.