Луис Паджет
Ex Machina (6)

* * *

По-нататъшният развой на събитията донесе призовка за свидетел, адресирана до прозрачния робот. Машинарията на правосъдието започваше да се движи — изключително сложно устройство, което работеше въз основа на логика, не по-малко изкривена от тази на Джо. Поради някакво странно тълкуване на правосъдието изглеждаше, че самият Голегър временно бе оставен незасегнат. Но принципът на закона бе, че сумата на частите е равна на цялото. Джо бе класифициран като една от частите, докато Голегър бе цялото. По този начин Джо се озова в съда, за да слуша полемиките с безучастно презрение.

Голегър, ограден от Мърдок Маккензи и екип от адвокати, също бе дошъл. Това бе просто разпит, така че Голегър не му обръщаше особено внимание. Концентрираше мислите си как да измами непокорния робот, който знаеше всички отговори, но не искаше да ги каже. Бе започнал да изучава философите с надеждата да победи Джо на собствения му терен, но засега не бе постигнал друго, освен че го заболя главата и започна да изпитва почти непоносима жажда. Дори извън лабораторията той си оставаше Тантал. Невидимото дребно кафяво животно го преследваше навсякъде и крадеше пиенето му.

Един от адвокатите на Маккензи скочи.

— Възразявам — рече той. Последва кратък спор относно това дали Джо трябва да бъде класифициран като свидетел или като веществено доказателство Номер 1. Ако се приемеше последното, то призовката бе изпратена погрешно.

Съдията се замисли.

— Според мен — обяви той накрая, — въпросът се свежда до следното: детерминизъм срещу волунтаризъм. Ако този… ъ… робот има свободна воля…

— Ха! — възкликна Голегър, но един адвокат го смъмри и той с нежелание се принуди да замълчи.

— … тогава той е свидетел. Но от друга страна, съществува възможността, привидно своеволните действия на робота да са механичен израз на наследствеността и опита от миналото. Под наследственост да се има предвид… ъ… основни механични закони.

— Дали роботът е или не е разумно същество, господин съдия, няма нищо общо със случая — намеси се прокурорът.

— Не съм съгласен. Законът се основава на…

— Господин съдия — обади се Джо, — мога ли да обясня?

— Способността ти да го направиш, почти автоматично ти дава позволение — каза съдията, като изгледа поразен робота. — Говори.

Джо изглежда бе открил връзката между закона, логиката и философията.

— Успях да разбера всичко — започна щастливо той. — Мислещият робот е разумно същество. Аз съм мислещ робот, следователно съм разумно същество.

— Какъв глупак — изпъшка Голегър, като с тъга си спомни за здравата логика на електрониката и химията. — Старият силогизъм на Сократ. Дори аз бих могъл да посоча грешката в него!

— Тихо — прошепна Маккензи. — Това, което е необходимо на адвокатите, е да заплетат по такъв начин случая, че никой да не може да го разреши. Вашият робот може би не е толкова глупав, колкото си мислите.

Започна спор дали мислещите роботи в действителност са разумни същества. Голегър изпадна в мрачно настроение. Наистина не можеше да разбере необходимостта от това. Не му стана ясно, дори когато от лабиринта на противоречията изплува временното решение, че Джо е разумно същество. Това изглежда се понрави особено на прокурора.

— Господин съдия — обяви той, — научихме, че преди две нощи мистър Голъуей Голегър е изключил робота, който е пред нас сега. Така ли е, мистър Голегър?

Ръката на Маккензи задържа Голегър на мястото му. Един от адвокатите на защитата стана, за да отговори на въпроса.

— Не признаваме нищо — рече той. — Ако искате обаче да поставите теоретичен въпрос, ще ви дадем отговор.

Запитването бе зададено теоретично.

— Тогава теоретичният отговор е „да“, господин прокурор. Робот от този тип може да бъде включван и изключван произволно.

— Може ли роботът да се изключи сам?

— Да.

— Но това не се е случило? Мистър Голегър е изключил робота по времето, когато мистър Джонас Хардинг е бил с него в лабораторията му преди две нощи?

— Теоретично това е вярно. Имало е временно изключване.

— Тогава — заяви прокурорът — искаме да зададем въпрос на робота, който бе класифициран като разумно същество.

— Решението бе временно — протестира адвокатът на защитата.

— Приема се. Господин съдия…

— Добре — каза съдията, който все още гледаше към Джо, — можете да зададете въпросите си.

— А… ъ… — поколеба се прокурорът, като се обърна с лице към робота.

— Наричайте ме Джо — рече Джо.

— Благодаря. А… вярно ли е? Изключи ли ви мистър Голегър на упоменатите място и време?

— Да.

— Тогава — каза прокурорът тържествуващо — искам да повдигна обвинение срещу мистър Голегър в нападение и телесна повреда. Тъй като роботът бе временно класифициран като разумно същество, всяко действие, което води до загубата му на съзнание или на способността му да се движи, е „contra bonos mores“^[1] и може да се счита за нанасяне на тежка телесна повреда. Адвокатите на Маккензи бяха объркани.

— Какво означава това? — запита Голегър.

— Могат да ви задържат — прошепна един адвокат — и да призоват робота за свидетел.

Той се изправи.

— Господин съдия, твърденията ни бяха отговори на чисто теоретични въпроси.

— Но с изказването си роботът отговори на нетеоретичен въпрос — отвърна прокурорът.

— Роботът не бе под клетва.

— Лесно ще го поправим — рече прокурорът, докато Голегър видя как последните му надежди бързо се изпаряват. Напрегна мисълта си, докато се извършваше процедурата.

— Заклевате ли се тържествено да казвате истината, цялата истина и само истината, така че да ви съди Бог?

Голегър се изправи на крака.

— Господин съдия, протестирам.

— Така ли? За какво?

— За валидността на тази клетва.

— А-ха! — рече Маккензи.

Съдията се замисли.

— Бихте ли разяснили защо, мистър Голегър? Защо да не може да се подложи робот на тази клетва?

— Тази клетва е приложима само за хора.

— И?

— Тя предполага съществуването на душата. Най-малкото тя изисква наличието на теизъм, на лична религия. Може ли робот да полага клетва?

Съдията погледна към Джо.

— Този въпрос има смисъл, наистина. А… Джо, вярваш ли в някакво лично божество?

— Вярвам.

— Тогава можем да продължим — зарадва се прокурорът.

— Почакайте за момент — каза Мърдок Маккензи, като стана. — Може ли да задам един въпрос, господин съдия?

— Задайте го.

Маккензи впери поглед в робота.

— Е, добре. Ще ми кажете ли, ако обичате, на какво прилича това ваше лично божество?

— Разбира се — отвърна Джо. — Прилича на мен.

След известно време спорът се превърна в теологически. Голегър остави адвокатите да спорят по явно жизненоважния въпрос колко ангели могат да танцуват върху главичката на карфица и се върна у дома временно без наказание, съпроводен от Джо. Преди да бъдат изяснени проблемите относно основните религиозни схващания на робота, нищо не можеше да се направи. Докато пътуваха във въздухолета, Маккензи настояваше да обясни на Джо предимствата на Калвинизма. На вратата Маккензи отправи лека заплаха.

— Не възнамерявам да ви давам толкова голяма свобода, както ме разбирате. Но ще работите много по-усърдно под надвисналата над главата ви угроза да влезете в затвора. Не знам колко дълго ще мога да ви оставя свободен. Ако намерите бързо отговор…

— Какъв отговор?

— Аз лесно се задоволявам. Тялото на Джонас засега…

— Уф! — рече Голегър, влезе в лабораторията си и седна натъжен. Наля си една чаша, преди да си спомни за дребното кафяво животно. След това се отпусна назад, като прехвърляше погледа си ту върху динамото със сините очи, ту върху Джо.

— Има една стара китайска поговорка — рече той най-накрая, — която гласи, че който пръв престане да спори и започне да размахва юмруци, признава интелектуалното си поражение.

— Естествено — отвърна Джо. — Достатъчно е разсъждението. Ако имаш нужда от практически опити, за да докажеш теорията си, значи си слаб философ и логик.

Голегър подхвана играта на думи.

— Първа стъпка — животно. Размахване на юмруци. Втора стъпка — човек. Чиста логика. Но какво има на третата стъпка?

— Каква трета стъпка?

— Хората могат да опознаят същността на нещата. Но ти не си човек. Личното ти божество не е антропоморфно. Стъпките са три: животно, човек и това, което сме приели условно да наричаме супермен, но не е задължително да бъде човек. Винаги сме придавали божествени черти на теоретичните суперсъщества. Да предположим, просто за да му дадем някакво име, че наречем това същество от третата степен Джо.

— Защо не? — рече Джо.

— Тогава двата основни принципа на логиката стават неприложими. Хората могат да опознаят същността на нещата, както само чрез разсъждения, така и чрез опити и разсъждения. Но такива идеи от втората степен са елементарни за Джо, както за Аристотел са елементарни идеите на Платон. — Голегър кръстоса пръсти зад гърба си. — Въпросът тогава е каква е операцията от трета степен, достойна за Джо?

— Богоподобна? — предположи Джо.

— Известно е, че имаш специални сетива. Можеш да варорираш разни неща, каквото и да означава това. Необходими ли са ти обикновени логически методи? Да приемем…

— Така е — каза Джо. — Мога да варорирам, това е едно. Мога също и да скренирам. Хм-м.

Голегър внезапно скочи от дивана.

— Какъв глупак съм. „ИЗПИЙ МЕ“. Това е отговорът. Джо, млъкни! Върви в ъгъла и варорирай!

— Сега скренирам — протестира Джо.

— Тогава скренирай. Най-накрая имам идея. Когато се събудих вчера, си мислех за бутилка с етикет „ИЗПИЙ МЕ“. Когато Алиса отпила от такава бутилка, ръстът й се променил, нали така? Къде е този справочник? Само ако разбирах малко повече от техника. Вазоконстриктор… хемостатичен… ето го — демонстрира метаболичния механизъм за регулация на вегетативната нервна система. Метаболизъм. Сега се питам…

Голегър се втурна към работната си маса и огледа бутилките.

— Витализъм. Животът е основната действителност, като всичко останало е форма или проява. Така. Имах да решавам някакъв проблем за фирмата „Адренал“. Джонас Хардинг и дядо бяха тук. Хардинг ми даде един час, за да свърша работата. Проблемът е… опасно и безобидно животно. Парадокс. Не е това. Клиентите на Хардинг искат едновременно опасност и сигурност. В момента не разполагах с никакви опитни животни… Джо!

— Да?

— Гледай — рече Голегър. Наля пиене в една чаша и видя как течността изчезна, преди да я е опитал. — Добре. Какво стана?

— Дребното кафяво животно я изпи.

— Това дребно кафяво животно не е ли случайно… дядо?

— Точно така — отговори Джо.

Голегър си представи как по прозрачната обвивка на робота се появяват мехури от серните му клетви.

— Защо не ми каза? Ти…

— Аз отговорих на въпроса ти — каза хитро Джо. — Дядо е кафяв, нали? И е животно.

— Но… дребен! Мислех си, че е същество, не по-голямо от заек.

— Единственият стандарт за сравнение е средният представител на вида. Това е мерилото. В сравнение със средната височина на хората дядо е дребен. Дребно кафяво животно.

— Значи е дядо, така ли? — повтори Голегър, като се върна към работната си маса. — И той просто е ускорен. Ускорен метаболизъм. Адреналин. Хм-м. Сега може би знам какво да търся…

И той се зае да го търси. Но вече бе дошло утрото, когато Голегър изля съдържанието на малка епруветка в една чаша, доля уиски в нея и видя как течността изчезна.

В стаята започнаха да се появяват светли петна. Нещо се мяташе лудо от единия й ъгъл в другия. Постепенно то стана видимо, придоби кафяв цвят и накрая се превърна в дядото. Той застана пред Голегър, треперейки като епилептик, докато не се стопиха и последните следи от сместа на ускорението.

— Здравей, дядо — каза кротко Голегър. Върху изпитото лице бе изразена ужасна ярост. За пръв път през целия си живот старецът бе пиян. Голегър го изгледа с безкрайно учудване.

— Отивам си в Мейн — извика дядото и падна назад.