Луис Паджет
Ex Machina (3)

* * *

— Всеки път надхитрям сам себе си много успешно — забеляза Голегър като стана, за да изключи прожекционния апарат. — Усложнявам си живота да направя тази апаратура, след което я обезвреждам, тъкмо когато започва да става интересно. Сега знам по-малко, отколкото преди, защото имам повече неизвестни.

— Хората могат да опознаят същността на нещата — промълви Джо.

— Това схващане е важно — съгласи се Голегър. — Гърците са го открили обаче преди доста време. Съвсем скоро, ако продължаваш да мислиш усилено, ще стигнеш до великото откритие, че две и две нрави четири.

— Бъди спокоен, грозни човече — рече Джо. — Сега се занимавам с абстракциите. Отвори вратата и ме остави на мира.

— Вратата ли? Защо? Звънецът не звъни.

— Ще звънне — обясни Джо. — Ето!

— Посетители толкова рано сутрин — въздъхна Голегър. — Все пак може би е дядо. — Той натисна един бутон и се вгледа в екрана, вграден във вратата, но не успя да разпознае лицето с хлътнали бузи и дебели вежди. — Добре — рече, — влезте и следвайте стрелките. — После жадно се извърна към машината за напитки, преди да си спомни за Танталовите си мъки.

Човекът с изпитото лице влезе в стаята.

— Побързайте — посъветва го Голегър. — Преследва ме някакво дребно кафяво животно, което ми изпива всичкото пиене. Имам и ред други проблеми, но дребното кафяво животно е най-страшният от тях. Ако не си пийна, ще умра. Така че кажете ми какво желаете и ме оставете да решавам сам проблемите си. Не ви дължа пари, нали?

— Зависи — отвърна новодошлият със силен шотландски акцент. — Казвам се Мърдок Маккензи и предполагам, че вие сте мистър Голегър. Не изглеждате много благонадежден. Къде е съдружникът ми и къде са петдесетте хиляди кредита, които той носеше?

Голегър се замисли.

— Съдружникът ви, а? Чудя се дали нямате предвид Джонас Хардинг?

— Именно него. Той е съдружникът ми във фирмата „Адренал“.

— Не съм го виждал…

Верен на привичката си да прави уместни забележки, Джо се обади:

— Грозният човек с големите уши. Толкова бе противен.

— Мно-о-го точно — кимна Маккензи. — Виждам, че използвате минало време или по-скоро тази огромна дрънкаща машина го използва. Да не би случайно да сте убили съдружника ми и да сте се отървали от тялото му посредством някое от научните ви приспособления?

— Чакайте, чакайте — каза Голегър. — Откъде ви хрумна такова нещо? Нима съм белязан като Каин върху челото или какво? Защо ще стигате до подобно заключение? Вие сте луд.

Маккензи потри дългата си брадичка и изгледа Голегър изпод рунтавите си сиви вежди.

— Знам, че загубата не би била голяма — призна си той. — Джонас не ми е от особена полза в работата. Прекалено методичен е. Но в него имаше петдесет хиляди кредита, когато дойде тук снощи. Остава и въпросът за тялото. Застраховката му е наистина огромна. Между нас казано, мистър Голегър, ако сте убили злочестия ми съдружник и сте прибрали петдесетте хиляди, няма да ви дам под съд. Дори бих се съгласил да ви оставя да се измъкнете с… да кажем… десет хиляди, в случай, че ми дадете останалите. Но не и преди да ми представите явно доказателство за смъртта на Джонас, което да задоволи застрахователните агенти.

— Каква логика — възхити се Джо. — Каква красива логика. Странно е, че такава логика може да се крие в такова непрозрачно чудовище.

— Бих изглеждал още по-чудовищен, приятелю, ако имах прозрачна кожа като твоята — рече Маккензи — и ако анатомическите атласи са точни. Но сега обсъждаме въпроса за тялото на съдружника ми.

— Това е невероятно — извика Голегър. — Вие, изглежда, сте готов да укриете престъпление или нещо такова.

— Значи потвърждавате обвинението.

— Ни най-малко! Вие сте прекалено уверен в себе си, мистър Маккензи. Бих се обзаложил, че вие сам сте убили Хардинг и сега се опитвате да прехвърлите вината върху мене. Откъде знаете, че е мъртъв?

— Съгласен съм, че това изисква известно обяснение — каза Маккензи. — Джонас бе последователен човек. Наистина не помня да е пропускал среща по една или друга причина. Той имаше една среща снощи, както и друга тази сутрин с мене. Освен това носеше петдесет хиляди кредита със себе си, когато дойде да ви види вчера вечерта.

— Откъде знаете, че е дошъл тук?

— Аз го докарах с моя въздухолет. Оставих го пред вратата ви и го видях да влиза.

— Добре, не сте го видели да излиза, но той излезе — рече Голегър.

Маккензи невъзмутимо продължи да изброява.

— Тази сутрин проверих досието ви, мистър Голегър, и то не е от добрите. Неуравновесен е най-малкото, което може да се каже за вас. Били сте забъркан в разни тъмни сделки и обвиняван за престъпления в миналото. Нищо не е било доказано, но вие сте ловък, предполагам. Полицията ще се съгласи с това.

— Те не могат да докажат нищо. Вероятно Хардинг си е у дома в леглото.

— Не е. Петдесет хиляди кредита са доста пари. А застраховката на съдружника ми възлиза на много повече от това. Работата ни ще закъса страшно, ако Джонас остане да се води като изчезнал. И тогава ще има следствие срещу вас. А то ще струва пари.

— Не съм убивал съдружника ви!

— Аха — усмихна се Маккензи. — Все пак, ако успея да докажа, че сте го убили, това ще доведе до същия резултат, което ще е от значителна изгода за мен. Виждате положението си, мистър Голегър. Защо не си признаете и не ми кажете какво сте направил с тялото, като така ще се измъкнете с пет хиляди кредита.

— Преди малко казахте десет хиляди.

— Вие сте луд — рече твърдо Маккензи. — Не съм казвал нищо подобно. Най-малкото не може да докажете, че е така.

— Добре — отвърна Голегър, — нека пийнем и да го обсъдим. — Беше му хрумнала нова идея.

— Великолепно предложение.

Голегър намери две чаши и включи машината за напитки. Напълни ги и предложи едната на Маккензи, но мъжът поклати глава и се пресегна за другата чаша.

— Може би е отрова — каза той загадъчно. — Лицето ви не предразполага към доверие.

Голегър не му обърна внимание. Надяваше се, че при наличието на две чаши тайнственото дребно кафяво животно ще достигне границата на възможностите си. Опита се да гаврътне уискито бързо, но само една мъчителна капка изгори езика му. Чашата бе празна. Той я свали и погледна към Маккензи.

— Евтин номер — отбеляза Маккензи, като остави собствената си чаша върху работната маса. — Не ми е притрябвало вашето уиски, разбирате. Но как успяхте да го накарате да изчезне ей така?

Побеснял от отчаяние, Голегър изръмжа през зъби:

— Аз съм магьосник. Продал съм душата си на дявола. За два цента ще ви накарам и вас да изчезнете.

Маккензи повдигна рамене.

— Не съм обезпокоен. Ако можехте, щяхте да сте го направили вече. Колкото до магьосничеството, съвсем не се отнасям скептично, особено след като видях онова чудовище да клечи там. — Той посочи третото динамо, което не бе никакво динамо.

— Какво? Искате да кажете, че и вие го виждате?

— Виждам повече, отколкото си мислите, мистър Голегър — отговори мрачно Маккензи. — А сега ще извикам полицията.

— Почакайте за момент. Няма да спечелите нищо по този начин…

— Няма да спечеля нищо и от приказките си с вас. След като сте упорит, ще ви предам на полицията. Ако те успеят да докажат, че Джонас е мъртъв, аз поне ще получа застраховката му.

— Изчакайте само за миг — рече Голегър. — Съдружникът ви наистина дойде тук. Искаше да му реша някакъв проблем.

— А. И решихте ли го?

— Н-не. Най-малкото…

— Тогава не мога да извлека никаква полза от вас — каза твърдо Маккензи и се обърна към вратата. — Мно-о-го скоро ще се видим пак.

Посетителят си тръгна. Голегър се отпусна изнемощял на дивана и се замисли. После вдигна очи и се вгледа в третото динамо.

Значи не бе халюцинация, както бе решил най-напред. Нито бе истинско динамо. Предметът бе тумбест и безформен, подобен на срязана пирамида, започнала да се стопява. Две големи сини очи — ахати или боядисан метал — го наблюдаваха. Не можеше да бъде сигурен. На височина бе около метър, а почти толкова бе и диаметърът на основата му.

— Джо — рече Голегър, — защо не ми каза за това нещо?

— Мислех, че си го видял — отвърна Джо.

— Видях го, но… какво е това?

— Нямам ни най-малка представа.

— Откъде се появи тук?

— Само твоят подсъзнателен двойник знае какво си правил снощи — обясни Джо. — Може би дядо ти и Джонас Хардинг знаят, но явно те не са наоколо.

Голегър отиде до видеотелефона и позвъни в Мейн.

— Дядо може да си е отишъл у дома. Малко вероятно е да е взел Хардинг със себе си, но не бива да пропуснем и тази възможност. Аз ще проверя за всеки случай. Поне едно нещо да е наред — очите ми спряха да сълзят. Какво бе онова устройство, което направих снощи? — Той се отправи към работната маса и разгледа загадъчното приспособление. — Питам се защо съм сложил обувалка в този механизъм?

— Ако поддържаше необходимия запас от материали тук, Голегър Плюс нямаше да прибягва към подръчни средства — каза Джо строго.

— Ъ. Бих могъл да се напия и да оставя подсъзнателния ми двойник да поеме нещата… Не, не мога. Джо, не мога да пия вече! Осъден съм само на вода отсега нататък!

— Чудя се дали Далтон не е бил прав в крайна сметка?

— Трябва ли да ококорваш така очи? — изръмжа Голегър. — Имам нужда от помощ!

— Няма да я получиш от мен — рече Джо. — Проблемът е изключително прост, ако се замислиш над него.

— Прост, така ли? Тогава да предположим, че ми кажеш отговора!

— Искам да съм сигурен в една определена философска идея най-напред.

— Ще имаш време колкото си искаш. Докато гния в затвора, ще можеш да прекарваш свободните си часове в обмисляне на абстракциите. Дай ми една бира! Не, няма нужда. Така и така не мога да я изпия. На какво прилича това дребно кафяво животно?

— О, използвай главата си — отвърна Джо.

— Така, както я чувствам, бих могъл да я използвам за котва — измърмори Голегър. — Ти знаеш всички отговори. Защо не ми ги кажеш, вместо да бърбориш?

— Хората могат да опознаят същността на нещата — отговори Джо. — Днес е логическото следствие от вчера. Очевидно си решил проблема, който ти е поставила фирмата „Адренал“.

— Какво? О, разбирам. Хардинг искаше някакво ново животно или нещо такова.

— Добре.

— Имам две животни — рече Голегър. — Дребният кафяв невидим алкохолик и синеокото същество, което седи на пода. О-хо! Откъде съм ги взел? От друго измерение?

— Откъде да знам? Ти си ги взел.

— Бих казал, че съм аз — съгласи се Голегър. — Може би съм направил машина, която ги е измъкнала от някой друг свят. И може би дядо и Хардинг са именно на този свят сега! Нещо като обмен на пленници. Не знам. Хардинг искаше безопасни зверове, които да се измъкват дотолкова, че да представляват интерес за ловците. Но къде тук е елементът на опасност? — Той преглътна. — Да приемем, че самият извънземен произход на съществата създава тази илюзия. Както и да е, аз треперя.

— Въвеждането на адреналин в кръвоносната система дава тонус на цялото тяло — каза Джо самодоволно.

— Значи аз хванах или се сдобих по някакъв начин с тези зверове, явно за да реша проблема на Хардинг… М-м — Голегър отиде и застана пред безформеното синеоко същество. — Ей, ти — рече той.

Отговор не последва. Безизразните сини очи продължаваха да гледат в нищото. Голегър се опита да бръкне с пръст в едното от тях. Нищо не се случи. Окото бе неподвижно и твърдо като стъкло. Голегър докосна синкавата гладка кожа на тялото. Приличаше на метал. Като потисна леката си паника, той се опита да повдигне животното от пода, но това изобщо не му се отдаде. То или бе неимоверно тежко, или имаше нещо като вендузи на долната си страна.

— Очи — каза Голегър. — Никакви други видими сетивни органи. Не е това, което искаше Хардинг.

— Мисля, че е по-умно от костенурка — предположи Джо.

— Костенурка ли? О, като броненосец е. Точно така. Това е проблемът, нали? Как можеш да убиеш или да хванеш… звяр като този? Външната му обвивка е доста твърда, не можеш да го поместиш — това е, Джо. Не е необходимо жертвата да се спасява с бягство или борба. Костенурката не го прави. А баракудата може да си счупи зъбите, опитвайки се да я изяде. Това ще е идеалната плячка за мързеливия интелектуалец, който иска преживяване. Но какво става с адреналина?

Джо не отговори. Голегър се замисли, а после се зае да изпробва различни реактиви и инструменти. Опита с диамантено свредло. Опита с киселини. Опита по всички начини, които можеше да измисли, за да предизвика реакция у синеокото същество. След около час свирепите му ругатни бяха прекъснати от една забележка на робота.

— Добре, какво ще кажеш за адреналина? — иронично запита Джо.

— Млъкни! — изрева Голегър. — Това нещо просто си седи и ме гледа! Адрен… Какво?

— Ядът, както и страхът, стимулира надбъбречните жлези, както знаеш. Предполагам, че всеки човек би се разярил от продължителната пасивна съпротива.

— Точно така — каза потният Голегър, като ритна за последно съществото и се запъти към дивана. — Ако се увеличи достатъчно коефициентът на досада, страхът може да се замени с гняв. Но в случая с дребното кафяво животно? То не ме дразни.

— Пийни си нещо — предложи Джо.

— Добре. Каквото и да е това същество-алкохолик, то ме дразни! Ти каза, че то се движи толкова бързо, че не мога да го видя. Тогава как мога да го хвана?

— Несъмнено има методи.

— То е толкова неуловимо, колкото другото същество е неуязвимо. Мога ли да го обезвредя като го напия?

— Метаболизъм.

— Изгаря толкова бързо горивото, че не може да се напие? Вероятно. Но му е необходима и доста храна.

— Поглеждал ли си скоро в кухнята? — попита Джо. Като му се привиждаше опустошен килер, Голегър се изправи. Спря се за момент до синеокия обект.

— Този пък няма метаболизъм, за който да говорим. Но трябва да се храни, предполагам. Обаче какво яде? Въздух? Възможно е.

Звънецът на вратата иззвъня.

— Сега пък какво? — изсумтя той и пусна госта.

В стаята влезе човек с червендалесто лице и войнствено изражение. Той каза на Голегър, че е под временен арест и извика екипа си, за да започне незабавно претърсване на къщата.

— Маккензи ви е изпратил предполагам? — рече Голегър.

— Точно така. Името ми е Джонсън. От Отдела за недоказано насилие. Искате ли да се свържете с адвоката си?

— Да — отвърна Голегър, като се хвана за тази възможност. Обади се по видеотелефона на един адвокат, когото познаваше, и започна да описва проблемите си. Но адвокатът го прекъсна.

— Съжалявам. Но не работя гратис. Знаеш цените ми.

— Кой е казвал нещо за гратис?

— Последният ти чек бе върнат вчера. Този път плащането или ще е в брой, или не ме търси.

— Аз… почакай! Току-що завърших работата по един договор, който се плаща добре. Ще имам парите, които искаш…

— Ще ти бъда адвокат, когато видя цвета на банкнотите — отговори недружелюбният глас и екранът угасна. Детективът Джонсън потупа Голегър по рамото.

— Значи си на червено в банката, а? Имал си нужда от пари?

— Това не е тайна. Но тъкмо в момента не съм банкрутирал. Свърших една…

— Работа. Да, това също го чух. Така че изведнъж си забогатял. И колко ще получиш за работата си? Няма да са случайно петдесет хиляди кредита, нали?

Голегър пое дълбоко въздух.

— Няма да кажа нито дума — рече той и се върна на дивана, като се опита да не обръща внимание на хората от Отдела, които претърсваха лабораторията. Имаше нужда от адвокат. Имаше страшна нужда. Но не можеше да си го наеме без пари. Ако обаче се видеше с Маккензи… по видеотелефона. Свърза се. Маккензи изглеждаше весел.

— Здравейте — каза той. — Виждам, че полицията е пристигнала.

— Слушайте — започна Голегър, — работата, която ми даде съдружникът ви… Реших проблема ви. Имам това, което искате.

— Тялото на Джонас ли искате да кажете? — Маккензи сякаш се зарадва.

— Не! Животните, които искахте! Идеалната плячка!

— О-о. Добре. Защо не се обадихте по-рано?

— Елате тук и кажете на полицията да се прибере! — настояваше Голегър. — Намерил съм ви идеалните животни за вашия Лов!

— Не знам дали ще мога да върна обратно ченгетата — рече Маккензи, — но ще дойда веднага. Няма да ви платя особено много, нали разбирате?

— Бр-р! — изръмжа Голегър и прекъсна връзката. Видеотелефонът изписука. Приемателят се включи и на екрана се появи лицето на жена.

— Мистър Голегър — каза тя, — във връзка с молбата за издирването на вашия дядо ви съобщаваме следното: проучването показа, че той не се е завърнал в сектора Мейн. Това е всичко — жената изчезна от екрана.

— Какво става? — попита Джонсън. — Дядо ви ли? Къде е той?

— Изядох го — ядоса се Голегър, — Защо не ме оставите на мира?

Джонсън си записа нещо.

— Вашият дядо. Само ще направя нужната проверка. Между другото, какво е онова нещо там? — той посочи съществото със сините очи.

— Изучавах интересен случай на дегенеративен остеомиелит, засегнал бароков главоног!

— О, разбирам. Благодаря. Фред, потърси нещо за дядото на обвиняемия. Какво зяпаш толкова?

— Този екран — отвърна Фред. — Нагласен е за прожекция.

Джонсън се приближи до аудио-визуалната система.

— По-добре го свий. Вероятно не е важен, но…

Той докосна един бутон. Екранът остана празен, но гласът на Голегър каза: „В тази къща знаем как да се справяме с шпионите, мръсни предатели.“

Джонсън изключи апарата. Погледна към Голегър като червендалестото му лице остана безизразно. После мълчаливо започна да пренавива лентата.

— Джо, донеси ми един тъп нож — извика Голегър. — Искам да си прережа гърлото и не искам да ми е съвсем лесно. Вече свикнах да правя нещата по възможно най-трудния начин.

Но Джо разсъждаваше върху философията и отказа да отговори.

Джонсън започна да прослушва записа. Извади някаква снимка и я сравни с изображението на екрана.

— Това е Хардинг, точно така — рече той. — Благодаря ви, че сте запазили записа, мистър Голегър.

— Няма за какво — отвърна Голегър. — Дори ще покажа на палача как да завърже примката около врата ми. — Ха-ха. Водиш си бележки, Фред? Добре.

Филмът се въртеше неумолимо. Но Голегър се опита да повярва, че в него няма нищо, което наистина да го уличава в престъпление.

Илюзиите му се изпариха, след като екранът побеля в момента, в който снощи бе покрил камерата с чаршафа. Джонсън му направи знак да мълчи. Екранът продължаваше да не показва нищо, но след известно време ясно се чуха два гласа:

— Остават ви тридесет и седем минути, мистър Голегър.

— Просто си стойте на мястото. Ей сега ще свърша. Освен това искам да прибера вашите петдесет хиляди кредита.

— Но…

— Успокойте се. Всичко е наред. Съвсем скоро ще се освободите от грижите си.

„Нима съм казал това? — помисли си Голегър вбесен. — Какъв глупак съм! Защо не съм изключил аудиото, когато съм покрил камерата?“

Гласът на дядото каза:

— Опитваш се да ме убиеш сантиметър по сантиметър, а, млади негоднико!

„Единственото, което искаше старият, бе друга бутилка — промълви сам на себе си Голегър. — Но я се опитай да го втълпиш на тези дюстабанлии! Все пак… — осени го идея. — Може би ще разбера какво се е случило в действителност с дядо и с Хардинг. Ако съм ги препратил в друг свят, възможно е да има някаква следа…“

— Сега гледайте внимателно — каза гласът на Голегър от снощи. — Ще обяснявам, докато ви показвам. О-хо. Чакайте за момент. Това ще го патентовам по-късно, така че не искам никакви шпиони. Мога да ви вярвам, че вие двамата няма да проговорите, но аудиосистемата все още записва. Утре, ако прослушам записа, ще си кажа: „Голегър, говориш твърде много. Има само един начин за пазене на пълна тайна.“ Да се изключи!

Някой извика. Крясъкът бе прекъснат по средата. Прожекционният апарат престана да жужи. Настъпи гробно мълчание.

Вратата се отвори и Мърдок Маккензи влезе, потривайки ръце.

— Веднага дойдох — рече той направо. — Значи сте решили проблема ни, а, мистър Голегър? Тогава може би ще успеем да се споразумеем. В крайна сметка няма никакво доказателство, че вие сте убили Джонас и аз ще се съглася да оттегля обвинението си, ако наистина имате това, което иска фирмата „Адренал“.

— Подай ми белезниците, Фред — каза Джонсън.

— Не може да направите това! — възпротиви се Голегър.

— Грешна теорема — обади се Джо, — която, трябва да отбележа, сега се оборва по емпиричен път. Колко нелогични сте всички вие, грозни хора.