Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (10)

Девета глава

Безименният свят се изтърколи в пространството. Пътят му около далечните двойни слънца не бе прекъсван цяла вечност.

До този момент. Високо над ръждивия му лик, сред космическата пустош, се отвори дупка на червей и сред непознатия звезден простор се изсипа кораб. Името на кораба беше „Юпитер Две“.

Безименният свят повече нямаше да бъде същият.

* * *

Морийн Робинсън коленичи на пода до Пени. Искаше да се увери, че дъщеря й наистина е добре и е просто твърде зашеметена, за да може да й каже какво й е. Усукалото мозъците им Нещо, което ги бе накарало да замръзнат във вечността, не беше предизвикало някакви видими ефекти, поне тук, долу. Смит изглеждаше онемял от изненада, но според нея това едва ли представляваше особен проблем. Тя се озърна към него и се увери, че стои все така занемял, със скръстени ръце, на същото място от другата страна на помещението.

Изправи се на крака и се сети за Джон и Уил… и вдигна облекчено поглед към прага, щом Джон пристъпи в стаята.

* * *

Джон се спря на прага, след като видя жена си, Пени, Смит и празната носилка.

— А Джуди? — попита той. — Къде е Джуди?

Сякаш по ноти най-голямото му дете влезе през отворената врата в другия край на помещението. Закопчавайки циповете на работния си комбинезон, тя измърмори:

— По дяволите, или ще ме стяга, или ще ми виси някъде. Писна ми да влизам и излизам от това нещо — очите й засякоха невярващия поглед на баща й и тя се усмихна.

— Ама ти… — продума Джон.

— Жизнени функции нормални — продължи тя с влудяващо равнодушие. — Пулсът и дишането изглежда са…

— Скъпа, добре ли си…? — настоя той и прекоси стаята. Можеше да е зряла жена и лекар, можеше дори да е по-добро същество от него самия, но въпреки това тя си оставаше първородното му дете.

Джуди млъкна и лицето й се промени, едва сега разбрала, че баща й е разтревожен.

— Всичко ми е наред, татко — промълви тихо тя. — Наистина.

„Господи, помисли си той, чак такова човешко нищожество ли съм?“ И Джон пристъпи към дъщеря си, съкрушен от чувствата, които бликнаха едва сега, след като страхът, че я е загубил, бе преминал.

Някой зад него изсумтя с отвращение.

— Нима при вас всеки малък проблем е повод за фамилиарни чувства? — попита дрезгаво Смит.

Джон се извърна от дъщеря си, погледна към Смит и обзелите го чувства прераснаха в нескрит гняв.

— Колко, Смит…? — изкрещя той в лицето на другия мъж. — Какво пишеше на етикетчето с цената на нашето бъдеще? — И сам не знаеше дали имаше пред вид бъдещето на света или само това на семейството си.

Смит се сви в нишата зад него и вдигна юмруци, сякаш думите на Джон го удряха през лицето. Джон усети, че собствените му длани се свиват в юмруци, нетърпеливи да замахнат. Той пристъпи напред…

И в стаята влезе Уил.

Стиснатите му юмруци се разтвориха и той отпусна ръце. Извърна поглед към Уил и поклати глава.

Смит го зяпна неразбиращо. И също отпусна ръцете си.

— Не можеш да го направиш, нали? — промърмори той. — Не можеш да ме убиеш. — Очите му се оживиха: „Познавам те…“, сякаш проговориха те. Устата му се изкриви от насмешка, смесена с презрение. — Аха, достойнството на високите ни идеали. Не можеш да убиеш човек, без сам да се превърнеш в чудовище…

Последва мъчително дълъг миг тишина, в която Джон издържа погледа на Смит. И си даде сметка, че каквото и да отговореше на този човек, нямаше да има повече ефект, отколкото ако изобщо не му отговори нищо. Обърна му гръб, стиснал в безсилие устни като ръб на нож.

— Страхливец — процеди Смит и Джон долови насмешка в гласа му.

Джон рязко се извъртя и дланта му зашлеви командния бутон на стената, сякаш беше физиономията на Смит. Вратата на багажния трюм, зад която Смит се беше отдръпнал, падна като острие на гилотина само на милиметър пред лицето на Смит и го затвори.

Джон се отдръпна от вратата, дишайки тежко и мускулите му потръпнаха, сякаш наистина се беше сбил. Уил го изгледа изненадано и малко уплашено. Джон се насили да си придаде отново нормален израз.

— Какво стана, Джон? — Морийн се приближи до него и той разбра, че въпросът нямаше нищо общо със случая Смит. Тя положи ръка на рамото му и той усети, че пръстите й се свиват като стоманени клещи. — Къде сме?

Той си пое дълбоко въздух.

* * *

Дон тъкмо бе привършил с изключването на хипердвигателя и със стартирането на основните системи на кораба, когато цялото семейство Робинсън нахлу в мостика. Той изгледа половината монитори, съживили се отново, и едва тогава спусна креслото си обратно на пода.

— Стабилизирах повечето повредени системи — каза той и ги погледна. — Останалите ще трябва да поправим ръчно.

Забеляза застаналата сред близките си Джуди и това, че я вижда жива и здрава го изненада, но още повече го изненада чувството на облекчение, което го изпълни.

— Разтревожи ме, докторе. Радвам се, че те виждам размразена.

В отговор Джуди се усмихна и вдигна рамене, сякаш смяташе докосването си със смъртта за „Какво пък, голяма работа.“

— Твоето определение за „гладко пътуване“ е твърде странно…

Той се ухили мрачно в знак на признателност. „Колко лошо, че е станала доктор, помисли си Дон. Я само какъв добър пилот щеше да се получи от нея.“

Той прекоси помещението и отиде до навигационния отсек, след което рестартира системата. Над повърхността му се очерта холограмата на „Юпитер Две“.

— Компютър: карта на текущо местоположение.

Холодисплеят просветна и когато отново се изчисти, зоната около „Юпитер“ се изпълни с холографско изображение на слънчева система, която той определено не беше виждал до този момент.

— Търся разпознаваеми съзвездия — обяви безстрастно компютърът.

Всички се втренчиха, омагьосани от гледката, докато звездното поле продължаваше да се издува, а изображението на „Юпитер“ — да се свива. Най-сетне холограмата на кораба се превърна в точица, неразличима сред масата от светлини.

— Тази база данни разполага със звездни карти на цялата позната ни галактика — промълви Робинсън след дълга пауза.

— Не разпознавам нито една звездна система — сви рамене Дон и поклати глава.

— Изгубили сме се, нали? — попита Пени Робинсън. Гласът й прозвуча плах и далечен, достигнал до него сякаш някъде извън този изкуствен модел на познатите им звезди… някъде сред безкрайните простори на некартирания космос.

Не й отвърна. Не беше необходимо.