Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (17)

Седемнадесета глава

Молси и Големия Саймън бяха вече тук. Но Джерико!… Обзета от противоречиви чувства, Сара се хвърли към Молси, която, шумолейки с копринената си рокля, изучаваше новия си дом. Надничаше в скриновете и гардеробите, отваряше всяко чекмедже, душеше всяко шише с лекарство и изразяваше неодобрението си със сумтене. Младата жена хълцаше и подсмърчаше, надявайки се, че сълзите й ще бъдат приети като проява на радост.

— Не обръщай внимание на бъркотията. Все още не съм привършила с разопаковането на багажа си — каза тя, за да отвлече вниманието на старицата, която я познаваше прекалено добре.

— Тоз мъж те прави нещастна, нали?

Сара кимна, изтри сълзите си и се опита да промени темата. Молси обаче настояваше да узнае как се бе случило така, че след като бе напуснала Норфолк, нейното момиче се бе озовало в Паскуотанк, омъжено не за този, за когото трябва.

— Просто направих глупост. А сега ми разкажи как успяхте да се измъкнете. Норийн не направи ли скандал? Беше ли съкрушена от смъртта на Тайтъс?

— Онуй момче е умряло? Божке, божке! Значи затуй мисис изчезна тъй набързо. Накара ме да й стегна нещата и си замина с няква черна карета. После туй чудесно момче дойде за нас, тъй че Саймън залости вратата, изведе мулето и тръгнахме. В Елизабет Сити срещнахме едно много мило семейство и докат оня адвокатин гледаше книжата ни, аз си купих ей таз рокля, пък Саймън — едни топли чехли. И ей ни сега тук.

И те наистина бяха вече тук. Саймън бе спечелил одобрението на Естер, тъй като веднага щом се бе огледал наоколо, се бе заел е поправката на оградата. Молси обаче нямаше намерение да остави на мира Сара, докато не разбере всички подробности за внезапната промяна в плана й. Така че, притиснато до гърдите на старицата, момичето й разказа цялата история. След като със задоволство установи, че Джерико няма нищо общо със сегашното състояние на любимката й, негърката веднага се засуети около жената, която бе отгледала от бебе.

За кратко време Сара се остави на грижите й. Дори даде воля на въображението си, фантазирайки, че майка й и баща й са някъде наблизо и всичко е спокойно и приятно, точно както бе било някога.

За беда тя не притежаваше примирението на инвалид. Щом раните зараснаха и силите й се възвърнаха, разумът й надделя и тя се зае с всичките си задължения, които до този момент беше пренебрегвала. Всичко, което й се бе струвало така просто, сега й изглеждаше толкова трудно и объркано, че не знаеше нито откъде да започне, нито какво се очаква от нея.

В главата на Джерико бе влязла някаква муха, а тя нямаше представа за какво става въпрос. Знаеше, че той иска да се люби с нея. Веднъж й бе споменал, че е последният от рода Уайлд.

Добре, тя също го искаше, но не толкова, за да го дари с наследник, колкото заради факта, че постоянно мислеше за него. Всеки път, когато я докоснеше, сърцето й започваше да тупти лудо.

О, тя го желаеше, това беше истина, но първо трябваше да изясни нещата между тях. Ако не успееше да го направи, трябваше да си отиде. Сега, когато беше материално независима, не искаше да живее в дом, в който не я уважаваха. Нито една жена е малко здрав разум не би пожертвала свободата си заради нещастието.

О, Джерико, защо не можеш да се научиш да ме обичаш поне малко?

Под строгия надзор на Молси Сара почти не видя съпруга си през следващите няколко дни. Всеки път, когато го чуваше да се движи в съседната стая, тя затаяваше дъх и сърцето й започваше лудо да бие. Но вратата си оставаше затворена. Убеждаваше се, че така е по-добре, поне докато раните по лицето й заздравеят. Да бъдеш съвсем обикновена е едно, но да си грозна бе нещо съвсем различно. В крайна сметка и ти имаше гордост.

Но ако имаше намерение да остане в Уайлд Оукс, рано или късно трябваше да уредят нещата помежду си.

Междувременно Сара се опитваше да се успокои с мисълта, че притежава всичко, за което една жена би могла да мечтае. Със сигурност то бе много повече, отколкото се бе надявала, когато бе избягала от дома си, за да се омъжи за мистър Рикетс. Беше се сдобила с прекрасен дом. Молси и Големия Саймън най-после бяха в безопасност. А и тоалетните принадлежности, някога притежавани от майка й, се бяха появили отново. Бяха изчезнали за известно време, но тогава това беше най-малката й грижа.

Сега лицето й заздравяваше бързо, драскотините избледняваха, а отокът на челото бе почти спаднал. Естер и Рейф й правеха компания, а често я навестяваше и Бриг — кучето на Луиза. За голямо отвращение на старата си прислужница, Сара го пусна няколко пъти в стаята си. Голямото животно само душеше наоколо, след това се свиваше на кълбо до леглото й.

Истината беше, че имаше всичко. Но защо тогава то се бе оказало изведнъж недостатъчно?

Едната страна на проблема й беше, че й бе омръзнало да я третират като инвалид. Това й осигуряваше прекалено много време за размисъл. Често си мислеше за къщата — за това как би могла да сложи своя отпечатък върху нещо, което вече бе съвършено. Няколко изсушени цветя в рамки не бяха достатъчни. Нужно й беше по-широко поле за действие и тя подозираше, че това имаше нещо общо с липсата й на сигурност.

Което винаги я отвеждаше към друга мисъл — онази жена.

Айвидейл Мойер. Тя бе тук, когато Сара беше пристигнала, и продължаваше да живее в къщата. Никой не знаеше защо, освен ако Джерико имаше нещо наум, без да го бе споделил с някого. Естер се кълнеше, че тази нахалница си бе наумила да си хване съпруг, но на Сара това й изглеждаше малко вероятно, защото единственият мъж наоколо беше Джерико, а той вече бе женен. Въпреки че Айвидейл не би могла да знае това, когато бе пристигнала.

Дали пък не преследваше Рейф? При редките им срещи Рейф бе наблюдавал жената със своя весел, всеразбиращ поглед, на който Айвидейл бе отвръщала сърдито, но все пак той имаше предимството да е ерген. Джерико бе все зает.

Сара прекарваше цели часове, размишлявайки върху това. Дали Джерико вече не съжалява за женитбата им? Всичко беше станало толкова набързо. Може би сега, в присъствието на Айвидейл, с нейните руси коси и сини очи, той вече кроеше нещо? Какво гласеше онази стара поговорка? Който се ожени бързо, бързо започва да съжалява за свободата си!

Добре, Джерико наистина се беше оженил набързо. Толкова набързо, че бе поел функциите на свещеника, бе дал съгласието от нейно име и ги бе обявил за съпруг и съпруга, след което едва ли не я бе избутал на борда на пътническия кораб.

Е, онова, което не можеше да се промени, трябваше да се понесе. Още една стара поговорка.

Тъй като никога през живота си не беше боледувала, Сара бързо се възстанови и изгуби търпение да наблюдава как други се грижат за нея. Можеше да си позволи не повече от един ден в леглото, а ето че вече бяха изминали пет. Молси категорично бе й забранила да стъпва на стълбището без разрешение.

Но тъй като старата негърка бе твърде заета в кухнята, Сара си даде разрешение сама. Стана от стола, където бе разглеждала скицата на градината, отметна шала и започна да заплита косата си.

Десетина минути по-късно припряно обличаше жълтата рокля, която ярко контрастираше с порозовялото й от белезите лице, но пък беше много по-хубава от кафявата. Не за първи път си пожела да не бе бързала толкова много и да бе посетила някой шивач.

Но по онова време си бе мислила, че съвсем наскоро ще й бъдат необходими жалейни дрехи, а тази перспектива съвсем не я бе вдъхновявала.

Пожела си също да си бе купила чифт удобни пантофки. Жълтите бяха прекалено тесни, а кракът й още не бе напълно заздравял. Лекарят я бе предупредил, че отсега нататък винаги ще трябва да се съобразява с него. Опита се да обуе черните обувки с високи токове, направи няколко несигурни крачки и ги събу отново.

— Господи, ама че ужас! — Ако Молси забележеше, че накуцва, насила щеше да я принуди да се върне в леглото.

Сара огледа лицето си в огледалото, свали черните чорапи и кимна със задоволство. Онова, което не бе известно на Молси, нямаше и да я нарани. Пък и кой ли ще погледне към краката й?

Преди да стигне до стълбите, чу познатите гласове и почти се отказа от намерението си. Айвидейл отново се беше развилняла. Това се случваше доста често, когато Джерико не беше наоколо. В присъствието му ставаше толкова лепкаво сладникава, сякаш дъвчеше захарна тръстика.

— Някой ден ще стъпча тази жена и ще я изхвърля от дома си като отвратителен голям паяк — закани се Сара.

Тримата стояха в пространството между входната врата и стълбището. Джерико беше облечен в обичайните си черни дрехи. Рейф изглеждаше великолепно в новото си синьо палто. А що се отнасяше до Айвидейл, най-цветното у нея беше лицето й. То беше яркочервено.

Боже мили, нещата наистина трябва да са доста напечени, щом тази лицемерка показваше истинското си лице пред двамата мъже. Сара изпита някакво странно задоволство.

Усмихна се весело и се спусна грациозно по стълбите. Дебелите килими поглъщаха шума от босите й крака. Спря по средата, за да се наслади на възможността поне веднъж да гледа на света отгоре. След това си пое дълбоко дъх и каза бодро:

— Добро утро на всички.

Разговорът секна. Трите чифта очи се вдигнаха към нея. Погледът на Айвидейл помръкна, сякаш беше видяла нещо много неприятно. На Сара не й бе необходимо да пита какво точно бе то.

Рейф беше в едно от своите дяволски настроения. Този човек обичаше да дразни хората, но то беше част от неговия неотразим чар.

Но усмивката й бързо угасна, когато очите й се спряха на Джерико. Той изглеждаше мрачен. Напоследък винаги изглеждаше така.

Освен при някои незабравими мигове.

Сара почти изгуби куража си под погледа на тези тъмни, непроницаеми очи. Изобщо не можеше да го разбере. Докато бе размишлявала, лежейки, бе стигнала до извода, че той е далеч по-неразгадаем, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не обичаше да споделя. Под мрачната красива външност тя многократно бе забелязвала болка, тъга, дори несигурност и самота.

Но знаеше, както знаеше собственото си име, че до края на живота си той би отричал всичко това.

За него то беше слабост.

От погледа му разбра, че още й се сърди. Усмивката й отново се промени, но не слезе от лицето й. Спомни си последния път, когато бяхме заедно, искаше й се да извика. Ти дойде в стаята ми, докато се къпех, за един миг забрави, че ми се сърдиш и аз бях започнала да се надявам…

Добре.

Без да обръща внимание на погледа на Айвидейл, който не се откъсваше от Джерико, Сара си придаде най-господарския вид, на който бе способна, и вдигна приветствено ръка.

— Рейф! Прекрасно е, че те виждам отново! Знаеш ли, твоите рози изтраяха почти седмица. Естер всеки ден подрязваше дръжките им, а сега Молси събира всяко паднало листенце!

Съвсем очевидно бе какво се е случило. Рейф бе дразнил Айвидейл, което не беше нищо ново. Той обичаше да я вбесява, при това винаги с голям успех.

Но какво ставаше с Джерико? Той не беше човек, който обичаше да се заяжда, нито пък да се наслаждава на неудобството на някой друг. Бе почти уверена, че той ревнува.

Айвидейл? От Рейф? Със сигурност не нея.

Това се случи, когато Рейф се обърна към нея и я запита дали не иска да му помогне да организира прием. Джерико изглеждаше готов за битка. В първия момент тя си помисли, че той просто не иска да се претоварва още при първото си излизане от стаята.

— Господи, никога не съм организирала приеми — засмя се Сара. — Майка ми го правеше понякога, но беше доста отдавна, а пък мащехата ми не е човек, който обича да се забавлява.

Въпреки че в думите й нямаше зъл умисъл, тя си пожела да не ги бе изричала. Все пак горката жена съвсем наскоро бе изгубила единствения си син.

— Сара вече изчерпа запаса си от учтивост, Търнбайфил. Нали не си забравил, че днес за първи път става от леглото?

Уплашена, че Рейф може да се засегне от думите на Джерико, Сара се опита да заглади нещата, но с това само още повече ги влоши:

— О, но аз нямам нищо против. Наистина съм много отегчена.

— В такъв случай, мадам, смятам, че трябва да се заемете със задълженията си в собствената ви къща. Онези двете в кухнята непрекъснато се карат.

— Молси и Естер? О, но…

— Няма нищо, мила, аз ще се погрижа за това. — Айвидейл сложи успокоително ръка върху ръкава на Джерико. — Рико, това бедно дете изглежда наистина ужасно. На твое място бих го отпратила веднага обратно в леглото, докато се почувства достатъчно добре, за да се покаже пред хората. Честно казано, ако не се броят белезите от раните по лицето й, то е безкръвно.

Разгневена от това, че бе лежала цяла седмица, Сара бе готова веднага да избухне. Отвори уста, за да хвърли в лицето й някои истини, но точно в този момент ръката на Айвидейл се плъзна към едно увиснало копче на ризата на Джерико.

— Боже мой, ти имаш нужда от някого, който ще се грижи за теб, не мислиш ли? Цяло щастие е, че умея да си служа с конеца и иглата. Съмнявам се дали малката ни Сара някога е правила дори един бод, нали, миличка?

Сара отново отвори уста, за да й каже, че често й се е налагало да шие и владее това умение до съвършенство, което щеше да си бъде чиста лъжа, но забеляза как погледът на Джерико се плъзна по увисналото копче и веднага си спомни как съвсем неотдавна го беше разкопчавал. Стисна зъби, защото се уплаши, че може да се изпусне и да каже на другата жена какво може да направи с конеца и иглата. Вместо това, обърна се усмихната към Рейф:

— Направи ми списък с подробностите: колко гости смяташ да поканиш, тяхната възраст и интереси, дали искаш да се забавляват или не и колко прислуга ще наемеш. Смятам, че можем да обсъдим всичко заедно и да вземем решение.

След това вирна глава и си тръгна, преди да се почувства неудобно или да нарани някого. Очевидно все още не се бе възстановила толкова, колкото си мислеше.

Двамата мъже я наблюдаваха как се отдалечава към задната част на къщата. Както винаги, лицето на Джерико беше непроницаемо. Лицето на Рейф имаше изражение, което при друг човек би могло да мине за мъдро. Айвидейл стоеше неподвижно, докато Джерико не я отпрати, и тя си тръгна неохотно.

— Не ми ли беше споменал нещо за намерението си да построиш още една стая към къщата на управителя? На твое място, приятелю, не бих отлагал тази работа повече.

Джерико забеляза, че Сара е боса. Простичката й рокля бе закопчана чак до брадата, косата й бе пристегната на опашка, но не носеше обувки.

Няколко минути по-късно Джерико изпрати Рейф и се отправи към кабинета си, което беше единственото място в къщата, където не се допускаха жени. Сара можеше да почака. Наистина възнамеряваше да уреди нещата с нея, но в момента имаше много по-важни неща за решаване.

По негово нареждане тази сутрин се бе отбил дърводелецът, когото бяха наели за поправката на покривите, и двамата бяха обсъдили пристрояването на още една стая зад дома на управителя. Когато бе съобщил новината на Айвидейл с надеждата да я зарадва, жената се бе разфучала като дива котка. Но на какво се бе надявала тя? На собствен замък? А и Рейф бе пристигнал и бе долял още масло в огъня, с което само бе усложнил нещата.

И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами тази сутрин бе получил писмо от свой познат, собственик на пет търговски кораба, който му предлагаше да поеме капитанската длъжност на единия от тях. Господи, беше толкова примамливо!

Като се разхождаше от единия до другия прозорец, той се взираше в многобройните акри плодородна земя, които поколения наред бяха спасявали от тресавищата. Какво знаеше за фермерството? Единственото нещо, от което разбираше, бе морето.

И все пак не можеше да отрече, че бе започнал да чувства повика на родната земя. Към земята, която, ако не се стопанисваше добре, щеше да се върне към първоначалния си вид. В крайна сметка тези поля носеха неговото име.

За беда обаче не само те носеха името му.

Съществуваше още Сара. Съпругата, за която се бе оженил набързо поради причина, която сега бе изгубила смисъла си. И най-лошото бе, че не успяваше да открие в женитбата си логиката, която му бе помагала да се справя с всички останали неща в живота.

Трябваше да се изправи лице в лице с нея и с лъжата, благодарение на която се бе омъжила за него. Ала онова същество, Молси, се навърташе около Сара като квачка около единственото си пиле.

Преди пет дни той бе взел твърдото решение да се изправи срещу нея само за да се отдалечи от онова, до което се бе озовал толкова близо. Бе имал късмета да успее да избяга с дрехите си, от което бе пострадало достойнството му.

Оттогава бе стигнал до няколко заключения. Ако Сара се бе омъжила за него само от страх за бъдещето си, но всичко останало, което му бе разказала, се окажеше истина, дълбоко в сърцето си той би й простил.

Но ако му бе поставила капан само за да си намери съпруг, щеше да й стегне багажа и да я изхвърли толкова бързо, че подметките й щяха да запушат. Онази Мойер му бе подхвърлила идеята за анулиране на брака. Ала тази мисъл не му бе харесала. Нещо повече — беше го вбесила. Бе заплатил твърде висока цена, за да спаси името на Сара, за да си позволи сега да го опетни, независимо от това какво бе направила тя.

Истината, която правеше нещата още по-нелогични и сложни, бе, че той я харесваше. Без значение какво беше или не беше извършила, тя притежаваше воля, по-силна от тази на всички мъже, които бе познавал през живота си. Една обикновена жена, която имаше осигурен покрив над главата си, щеше да си мълчи и да понася последствията. Но не и неговата Сара. Тя беше прекалено горда.

Беше също много мила и — той беше уверен в това — много вярна. И към всичко това се прибавяше и желанието, което го изгаряше всеки път, когато си помислеше за онова, което се криеше под простичките й, обикновени дрехи.

Анулиране.

Дали това имаше същите последици като развода? Не беше сигурен, тъй като не познаваше никой, който бе прибягвал към един от двата начина, за да възвърне свободата си. Във всеки случай, преди да вземе решение, трябваше да я накара да го изслуша. Така щеше да бъде честно. А никой не би могъл да обвини Джерико Джеферсън Уайлд, че е нечестен човек.

Взел това разумно решение, Джерико си наля от френското бренди, за да го отпразнува. Дори се замисли как би постъпил, ако все още беше капитан на собствения си кораб. Тогава щеше да реши, да обмисли всичко и едва тогава да пристъпи към действие. Винаги бе бил човек на реда.

— Но тогава как, по дяволите, се забърках в тази каша? — измърмори той. За беда с всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че светът, в който живееше, съвсем не е подреден.

Погълна съдържанието на чашата, без да оцени качеството на питието, изруга и си наля още едно, едва потискайки желанието си да си стегне багажа и да се отправи към най-близкото пристанище.

След като категорично заяви, че вече е напълно здрава, Сара без повече отлагане се залови с домакинските си задължения. По време на едно кратко събиране при затишие на войната в кухнята бе решено, че Естер ще продължава да изпълнява задълженията си на икономка. Щяха да й бъдат осигурени две помощнички и един мъж, който да поеме по-тежката работа.

Молси щеше да се разпорежда в кухнята с помощта на едно или две момичета. Сара мислено си отбеляза да поговори съвсем скоро с Джерико за необходимата помощ.

Големия Саймън не представляваше проблем. Мистър Мойер, с когото тепърва й предстоеше да се запознае, бе упълномощен да надзирава полските работници, но тъй като старецът притежаваше някои особени умения и можеше да върши доста неща, тя реши да поговори с управителя в най-скоро време.

Но първо трябваше да се разбере с Джерико.

Искаше й се да отлага колкото може повече.

След като се бе срещнала с Айвидейл, тя се бе признала за победена. Беше ли тази жена гостенка? Или бе прислужница? Или може би нещо друго? Беше ли се установила тук за постоянно?

Сара не бе сигурна дали иска да разбере истината, но този проблем трябваше да бъде разрешен. Бе възпитавана да уважава по-възрастните и цял живот го бе правила. С Норийн се бе провалила, а ето че сега и Айвидейл го правеше невъзможно. Сара не можеше да седи в присъствието на тази жена повече от две минути, без да се почувства непохватна, глупава или непривлекателна.

Човек можеше да си помисли, че прави това умишлено.

Докато тихо прекосяваше коридора, тя си шепнеше:

— Не оставяй за утре това, което можеш да свършиш днес. — Заклинанието не й помагаше. Точно когато стигна до вратата, се сети, че е боса. Но ако изтичаше до стаята, за да се обуе, навярно изобщо нямаше да събере кураж да слезе отново.

Така че почука на вратата и я отвори, преди Джерико да успее да я отпрати, както правеше винаги с Естер, щом икономката предложеше да почисти кабинета му.

— Джерико, трябва да поговоря с теб. Би ли ми отделил няколко минути?

Обезпокоен точно докато наблюдаваше нивите, Джерико изгълта питието си. Още когато бе прекалено млад, за да си пусне брада, а вече бе поел командването на кораба си, бе открил, че този жест е много ефектен.

— Човек не може да се усамоти в собствената си къща! — изръмжа той. — Добре, не стой там. Влез и седни. Щом трябва, нека да поговорим.

Исусе Христе, тя беше забележителна! Дори облечена в тази мръсножълта рокля и с незаздравяло още лице, притежаваше някакво излъчване, което не подлежеше на описание. Екзотично, нарече го той, защото не можа да намери по-подходяща дума. То имаше нещо общо с формата на очите й, с цвета на кожата и с начина, по който светлината сякаш се процеждаше през нея.

— Тук, вътре? Но Естер ми каза…

— Естер ли се разпорежда тук?

— Не, но…

— В такъв случай влизай по-живо! — Посочи й един стол и със задоволство забеляза как тя забързано се подчини.

Все още беше боса. Малката вещица! Беше по-безочлива и от британски адмирал!

— Давай, говори! Не разполагам с цял ден — сопна се той.

— Да, добре… Става дума за Естер — започна тя и замълча. — Имам предвид мисис Ренегар.

— Знам името на икономката си. — Не успя да потисне веселите пламъчета в очите си и тя ги долови. Той разбра, че бе усетила настроението му. Малкото хитро същество не пропускаше нищо! — Какво е направила пак? Кръстосала е шпага е онази твоя бойна кобила? Казвам ти веднъж завинаги, че Естер ще остане. Тя е тук още отпреди да се родя и доколкото зависи от мен, ще остане тук, докато заеме мястото си на хълма.

Хълмът, съобрази веднага Сара, беше семейното гробище. Веднага след пристигането си и тя бе отишла там, за да отдаде почит на семейството. Джерико също ги бе посетил. Бе го забелязала от прозореца си да крачи натам, следван от ленивия Бриг.

— Е, още не се е стигнало чак до хълма — отвърна тя, чудейки се как да насочи разговора в желаната от нея насока. За момент й се стори, че той малко поомекна.

— Права си. — Този път не бе сгрешила. Атмосферата се беше позатоплила.

Продължи бързо, преди да е успял да я прекъсне отново:

— И така — първо за Естер. Тя има нужда от помощ. Тази къща е прекалено голяма за една жена, без да се брои прането и готвенето. Бих желала да наема две жени, за да й помагат, и едно момиче за Молси в кухнята. Молси е великолепна готвачка, а Естер не обича да готви.

Очакваше да й възрази, но тъй като не го направи, премина към следващия въпрос:

— А сега за Големия Саймън…

— Можеш да го прескочиш. Той знае задълженията си и е напълно доволен от условията. Освен това трябва да си наясно, че аз наемам хора, а не ги купувам. Освободените негри и робите не се спогаждат много.

— О! Добре, съгласна съм. И така, както казах…

— Имаш нужда от помощ в кухнята. Това не е неразумно. Тя е доста голяма и през последната година за нея не са се грижили така, както трябва. Сестра ми не можеше да си го позволи. Наеми колкото работници искаш. Сигурно ще трябва да изпратим някого до Елизабет Сити за тази цел. Ще уредя нещата. Това ли е всичко?

— Не съвсем. — Сара събра всичкия си кураж. — А Айвидейл, Джерико… Колко време?…

Той се отдалечи от прозореца и Сара успя да огледа добре лицето му. То изглеждаше по-уморено и по-състарено от всякога.

— Остави Айвидейл на мен, ако обичаш.

Е, нямаше смисъл да спори. Това беше съвсем ясно.

— Свърши ли?

Сара кимна, след това премисли.

— Не, не съм свършила. Бих искала да ти благодаря за това, че ме измъкна от тресавището, когато паднах от файтона. — Прехапа долната си устна и след малко продължи: — Не си спомням дали вече не съм ти благодарила. А също и за това, че толкова се грижеше за мен. Благодаря ти.

— Естер е възрастна жена. Не би могла да дежури край леглото ти непрекъснато.

— Не. Да. Искам да кажа, разбира се. — Махай се оттук, преди да си станала за смях, Сара!

— Това ли е всичко?

Не, не беше всичко. Искаше да го попита какво мисли за последния път, когато бе влязъл в стаята й и едва не я бе любил. Какво бе онова? Нима беше само грешка?

— Предполагам — отвърна тя и стана. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си. — Не посмя да добави „сър“. Мисълта да се държат така един към друг я плашеше. Беше се омъжила за него доброволно, а сега той се отнасяше към нея като към улична котка.

— Седни, Сара. Ти ми каза каквото искаше. Сега е мой ред.

Сара замръзна на половината път до вратата. Вдигна глава, сякаш искаше да задържи върху нея някаква невидима корона.

— Мога да изчакам, ако не е спешно. Сигурно имаш да вършиш още много неща…

— Седни! — заповяда той и тя веднага се подчини.