Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (1)

Първа глава

Провинция Норфолк, Вирджиния, 1833 г.

Сара Йънг сгъна шала си и го сложи върху полицата над умивалника. След това внимателно свали празничната си шапка, която се различаваше от ежедневната единствено по перото.

Снегът бе завалял по средата на обратния път от църквата и още преди да е изминала и една миля, чорапите й бяха подгизнали през дупките в излъсканите кожени ботуши. Някога те бяха принадлежали на майка й и въпреки че ги обуваше само в неделя, вече бяха за изхвърляне.

Снегът през март беше нещо необичайно, особено за югоизточната част на Вирджиния. Той навяваше мрачни чувства в душата на момичето. В годината на смъртта на майка й също бе валяло. Тогава Сара беше единадесетгодишна.

Валеше и през март следващата година, когато баща й бе довел новата си съпруга и невръстния й син. Още от мига, в който прекрачиха прага на къщата, Норийн и Тайтъс обединиха усилията си, за да направят живота й непоносим. Баща й не знаеше нищо, а тя не искаше да го тревожи.

Сняг бе завалял и през онази мартенска утрин две години по-късно, когато Джеймс Йънг бе отишъл да гледа бой с петли в „Лейк Драмънд Хотел“ и така се беше напил, че на връщане се бе заблудил сред тресавищата и бе замръзнал.

Оттогава насам през март не беше валяло, но Господ беше свидетел, че и без това нещата вървяха възможно най-зле. Междувременно Норийн и Тайтъс бяха успели да разорят напълно фермата. И двамата бяха прахосници, а Тайтъс — и комарджия. Нито единият от тях нямаше и най-малка представа от фермерство. Бяха разпродали по-голямата част от земята, по-запазените мебели и всички прекрасни картини. Работниците от стопанството вървяха заедно със земята и сега единствените прислужници бяха двама стари освободени негри — Молси и Големия Саймън. Те бяха пристигнали в Юга заедно с майка й и бяха останали след смъртта й да се грижат за детето.

Преди да отиде да помогне на Молси да сервира вечерята, Сара грижливо свали по-новата си рокля, окачи я на един пирон и облече единствената друга, която имаше. След като смени мокрите си чорапи, с неохота пъхна крака в грозните ботуши, които още преди години носеше Тайтъс. Би предпочела да ходи боса по студения под, но Норийн щеше да изпадне в истерия, а Сара се бе наситила на всекидневните гневни изблици на мащехата си за цял живот.

Сара подреждаше чиниите и купите върху масата, като се опитваше да не забелязва празните места по стените, където някога бе висял портретът на майка й и един красив пейзаж. Като свърши, позвъни със звънеца, свали престилката си и изчака, докато Норийн заеме централното място до масата, преди да се отпусне върху своя стол.

Тайтъс отново не ги беше почел с присъствието си. Преди две седмици бе поел към поредното си ухажване, след като бе заложил още едно от бижутата на майка си. Колкото и да презираше този мъж — тъй като той вече беше мъж, а не жестокото момче, което толкова дълго я бе тормозило, — неговото присъствие би привлякло част от злобата на Норийн.

— Не мога да разбера защо така упорито продължаваш да ходиш на църква — заяде се по-възрастната жена, докато си сипваше голяма порция от сладките картофи. Менюто им може и да беше скромно, но Молси отглеждаше най-хубавите сладки картофи в цял Норфолк и ги готвеше на бавен огън, за да извлече цялата им сладост.

— Винаги съм ходила на църква — тихо отвърна Сара. — Това е единственият начин да се срещна с приятелите си. — Или поне с малцината, които й бяха останали.

— Беше ужасно унизително да те гледам как се катериш по хълма — окаляна и със зачервено лице, като малка улична търговка.

След като Тайтъс предприемеше пътуванията си с единственото им превозно средство, Норийн с удоволствие се съгласяваше да бъде откарвана до църквата от един вдовец, който живееше на няколко мили от тях. Дори да й предложеха да пътува с тях, Сара би отказала. Най-голямата й надежда бе, че Норийн ще се омъжи отново и ще се премести, отвеждайки със себе си и отвратителния си син.

Тъй като не желаеше да спори, Сара започна да обира с вилицата малкото месо, което бе останало по пилешкия гръбнак. Какво би могла да отговори? Че ако те двамата не бяха продали удобната двуколка на баща й, за да купят модната открита кола, с която Тайтъс препускаше след богатите госпожици, нямаше да бъде принудена да ходи пеш?

Норийн обаче не понасяше критика. Най-малко пък от Сара. Още повече, когато ставаше дума за сина й.

Много пъти Сара се беше чудила къде баща й бе намерил тази жена и какво го бе подтикнало да се ожени за нея. Въпреки че все още беше красива, излъчваше недодяланост, която всеки път нервираше Сара, а що се отнасяше до Тайтъс…

Следобед снегът престана. Надвечер няколко слънчеви лъча си пробиха път през облаците. Денят беше минал, без да се случи нещо особено. Норийн похъркваше в салона, след като бе изпила повечко чашки от къпиновото вино на Големия Саймън.

И тогава се появи Тайтъс.

— Няма ли да дадеш на големия си брат целувчица? — насмешливо извика той и сграбчи Сара отзад.

Тя се измъкна от ръцете му и го изгледа.

— Големият доведен брат има нужда от баня. Вони на кокоши курешки.

Тайтъс се изсмя, но очите му останаха студени.

— Да, но този път спечелих. А сега не искаш ли да ми дадеш целувка?

Сара нямаше такова желание. По-скоро би целунала масата, върху която той залагаше парите си. Отправи се към кухнята, за да се заеме с приготвянето на вечерята. Смъкна престилката и се отпусна върху стола точно когато Тайтъс разказваше на майка си за последните си опити да си намери богата съпруга.

— Момичето на Джеймсови има език като бръснач. Няма значение колко пари има старият. За нищо на света не бих се оженил за нея.

От казаното Сара се досети, че момичето бе проявило достатъчно здрав разум, за да откаже на предложението му, и с усилие сдържа усмивката си.

Безспорно с русите си къдри, бледосини очи и съвършени черти доведеният й брат беше най-красивият мъж в околността. Съвсем случайно бе научила, че за да поддържа къдриците си, той всяка вечер ги навива на книжки. Веднъж бе допуснала грешката да спомене за тези му усилия и веднага бе накарана да съжалява. Оттогава се бе научила да хитрува. Тайтъс беше по-силен, но тя бе по-съобразителна. Ако не друго, Сара беше поне разумна млада жена.

Ала никакъв здрав разум не беше в състояние да спре апетита на доведеното й семейство към модните дрехи и капризи, нито пагубния навик на Тайтъс да залага на една карта кучета, коне и пари. За пет години бяха успели да пропилеят и последния цент от парите на баща й. Къщата и малко земя бяха останали, но и те се намираха в окаяно състояние. Притежаваха само малка зеленчукова градинка, която Сара обработваше с помощта на Големия Саймън, но ако не се случеше някое чудо, и тя скоро трябваше да бъде продадена. От многото работни ръце, които се бяха трудили на полето и се бяха грижили за къщата, бяха останали само Молси и Саймън, но и тях нямаше да ги бива още дълго. Артритът все по-често сковаваше Саймън, а с всеки изминал ден слухът на Молси отслабваше. И двамата бяха прекалено стари, за да си намерят работа, в случай че бъдат изгонени. Единствената им сигурност почиваше върху факта, че Норийн не би могла да наеме други на тяхно място. Просто не бяха й останали никакви пари. Бе продала всичко по-ценно, с изключение на няколко бижута, които неохотно даваше на сина си. Горчивата истина беше, че ако Тайтъс не си намереше богата съпруга, всички щяха да свършат в приют за бедни.

Колкото до Молси и Големия Саймън, тъй като бяха освободени, най-вероятно щяха да гладуват. В Норфолк живееха доста свободни негри, но местните хора не обичаха освободените роби.

На Сара никога не й бе минавало през ума, че може да се омъжи, да се премести в свой собствен дом и да прибере двамата си стари приятели при себе си. Сара не беше красива. Беше слабичка, с кафяви очи и обикновена кестенява коса, а от постоянната работа на открито кожата й бе придобила матов загар, който съвсем не бе на мода. Нямаше красиви дрехи, защото отдавна беше израснала или окъсала всичките си рокли. За последен път се бе явявала сред обществото преди четири години, когато беше само на петнадесет.

Оттогава изпитваше неудобство да се явява пред хората, тъй като знаеше, че те са наясно с положението й и я съжаляват. След като приятелките й се бяха задомили и създали собствени семейства, бяха престанали да я канят. Единственият мъж пък, който продължаваше да се отнася приятелски към нея, беше Арчибалд Рикетс. Той минаваше всеки месец, предлагайки различни джунджурии в търговския си фургон. Въпреки че беше два пъти по-възрастен от нея, Арчибалд винаги се радваше на компанията й.

Това бе меко казано, ако можеше да се съди по погледите му. По-късно бе започнал да й пише кога ще пристигне, за да е сигурен, че ще я завари вкъщи.

Норийн, разбира се, четеше всички писма, адресирани до Сара, освен ако Молси не успееше да се добере до тях първа. Не че се получаваха кой знае колко много, защото пощенските услуги бяха скъпи. Сара ценеше особено писмата, които й пишеше най-добрата й приятелка Кери, която се бе омъжила и преместила в Илиной. И естествено — бележките от Арчибалд.

С нетърпение очакваше Норийн и Тайтъс да приключат с вечерята, за да разчисти съдовете. Норийн се наслаждаваше на третата си чаша вино, докато синът й поглъщаше остатъците от пилето, като остъргваше чинията с острието на ножа си. После лакомо облиза острието.

— Внимавай — подкачи го Сара. — Казват, че ако се разцепи езикът на гарван, той започва да говори. Но не съм чувала как ще се отрази това на мишелов.

Той вдигна поглед към нея и заплашително замахна с ножа. Може и да изглеждаше като кукла от китайски порцелан, но тя знаеше, че е много опасен. Нищо чудно, че всяко момиче в Норфолк му бе отказало. Те знаеха що за негодник е и затова му се налагаше да си търси съпруга толкова далече. Според Големия Саймън вече бе обиколил цяла Вирджиния.

Сякаш проследил мисълта й, Тайтъс каза:

— Мамо, ще се наложи да отскоча до Паскуотанк. Колата ще ми е нужна още няколко дни.

— Още няколко дни! Вече я задържа повече от две седмици! Няма да стоя завързана на това място нито ден повече! Няма да стане, господине. Този път ще се наложи да уредиш нещата си по друг начин.

Тайтъс се облегна на стола и изкриви мазните си устни в усмивка.

— Нали знаеш онази голяма бяла къща между дърветата на пътя между Ню Лебанон и Елизабет Сити? Докато се разхождах в гората, се запознах с жената, която я притежава. Тя е малко по-възрастна от мен и не е нищо особено, но за кратко време успях да я развълнувам.

Той наблегна върху последните си думи с такова гръмко оригване, че Сара се зачуди как е възможно човек с такова ангелско изражение да бъде толкова отвратителен.

— Колко акра е земята? Колко стаи има къщата? — Малките очи на Норийн се свиха пресметливо.

— Още не съм я виждал отвътре, но ми се струва, че е достатъчно голяма, за да превърне тази жена в изгодна партия.

Сара настръхна от думите му, но преглътна забележката, която едва не се изплъзна от езика й. Ако само можеше да се ожени и да замине на другия край на Каролина заедно с безценната си майка! Ако можеше да се отърве от тази двойка, всяка вечер до края на живота си щеше да пада на колене и да отправя към Бога благодарствена молитва.

— Всичките й близки са измрели, с изключение на брат й, но той отсъства през цялото време. Май ми спомена, че е моряк. Не блести с особен стил, но е благодарна и за най-малкото внимание. Ако я накарам да отиде на луната, ще се втурне презглава нататък.

— Ще се ожениш ли за нея? На колко според теб възлиза състоянието й?

— Е, мамо, не мога още да я питам такива неща, но мисля, че няма да изпусне шанса си да се омъжи за мен. Както вече ти казах, не е нищо особено — завърши Тайтъс с такава самодоволна усмивка, че на Сара й се дощя да навре главата му в купата със соса.

 

Март премина безинтересно. През първата седмица на април валя почти непрекъснато, което попречи на Сара да прекопае лехите и да ги подготви за засаждането на граха и сладките картофи. Норийн хленчеше, пиеше и непрестанно бърбореше как да бъде използвана колата, когато Тайтъс се върне.

Април измина, настъпи май. Норийн се оплакваше от газове в червата и отказваше да яде грах и картофи, което ги принуждаваше да заколят прасето или някоя кокошка.

По щастлива случайност Големия Саймън бе успял да се сдобие с разбитата двуколка на един от съседите им и след като я поправи, осигури друго средство да се придвижват, въпреки че нямаше какво да впрегнат, освен старото муле Блосъм, с което обикновено оряха.

Тайтъс продължаваше да преследва сватбените си кроежи предимно в Паскуотанк, доколкото й беше известно. Напоследък не изглеждаше толкова самонадеян. От това, което беше дочула, по-скоро мислеше, че той прекарва повече от времето си край игралните маси, натрупвайки все повече дългове.

Господи! Само това им липсваше!

Една сутрин в началото на юни пристигна Арчибалд и завари Сара да простира със зачервени от домашния сапун ръце. И двамата знаеха, че тя не разполага с пари, за да купи нещо от стоката му, но въпреки това той никога не я подминаваше. Задържаше се достатъчно дълго, за да се наслади на кана студена вода и няколко бисквити, като не откъсваше поглед от Сара. Животът из пътищата, обясняваше той не за първи път, е много досаден за мъж, който пътува сам.

— Жена ви не може ли да ви придружава? — запита тя и той така се изчерви, че Сара се уплаши да не се свлече в краката й в апоплектичен припадък.

С това се затвърди подозрението й, че горкият човек е ерген. При това достатъчно срамежлив, дори на тази възраст, за да направи нещо по въпроса.

Изпита съжаление към него, защото той беше най-внимателният и разумен човек, когото познаваше, независимо от факта, че бе простоват и често миришеше на ром още от обяд. Говореше за малката спретната къщичка близо до Портсмут и за цветята, които майка му отглеждала в градината. О, да, обичал да се занимава с градинарство, твърдеше той, а Сара се чудеше откъде намира време за подобно увлечение.

Но беше любезен и трудолюбив. И щедър. Понякога й оставяше дребни подаръчета — парче панделка или малко бурканче с крем за ръце — „просто за мостра“, както казваше, които, ако Сара не проявеше достатъчно съобразителност, Норийн обикновено си присвояваше.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава с търговския си фургон, тя въздъхна и си пожела да може да тръгне с него. Би било много просто да се качи до него и да замине, без да се обръща назад.

Но вместо това, вдигна празния панер и се върна в къщата, успокоявайки се с мисълта, че поне има покрив над главата си. Въпреки че — по начина, по който се развиваха нещата — никой не би могъл да предскаже още колко дълго това щеше да бъде истина.

Не беше останала нито една от роклите на майка й, която да не бе преправяна по няколко пъти. В крайна сметка й бяха останали само две прилични дрехи: едната за неделните дни, а другата — за през цялата седмица.

Първият и единствен път, когато Сара помоли мащехата си за нова рокля, бе малко след смъртта на баща й. Норийн изпадна в такава дива ярост, че се бе наложило Молси да се намеси.

— Не смей да вдигаш ръка срещу бедното дете!

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? — Норийн трябваше да крещи, за да бъде чута, защото Молси оставаше напълно глуха за думите на вдовицата. — Кълна се, че ще те продам на първия глупак, който се зададе по пътя!

Молси се бе наежила като котка.

— Никой няма да продаде Молси, щото си има документи, че е свободна. Дядото на благословеното ми агънце се погрижи за туй, преди да дойдем от Бостън, което май че беше единственото умно нещо, дет старецът направи. Никой не притежава Молси, освен Господ Бог, пък той няма да ме продаде.

Това накара Сара отново и отново да се чуди що за човек е бил дядо й. Бе се отрекъл от единствената си дъщеря, задето бе сключила неравностоен брак, и бе освободил двамата негри, преди да ги изпрати на юг, за да се грижат за нея.

Ако имаше дори най-малка представа къде живее и дали изобщо е жив, може би щеше да се изкуши да изхарчи няколкото с мъка спестени цента, за да му изпрати писмо.

С напредване на лятото Тайтъс бе започнал да отсъства от дома по-често, което правеше живота по-лесен, от една страна, но, от друга, много го усложняваше. Норийн отказваше да се унижава, като се вози в двуколка, теглена от муле. Поради невъзможността да обикаля наоколо, преди синът й да се върне, защото невинаги можеше да разчита на своя приятел — вдовеца, и поради липсата на някого, с когото да се заяжда, жената бе станала непоносима. Сара бе принудена да прекарва колкото може повече време в градината или край малката масичка, която Саймън й беше направил, за да продава зеленчуци.

В един дъждовен вторник, когато беше прекалено влажно, за да се работи на открито, пристигна онова писмо, което щеше да промени живота на Сара завинаги.

Тя помагаше на Големия Саймън да поправи вратата на хамбара, когато Молси й го донесе. Старата жена беше неграмотна, но беше успяла да разчете името й върху плика.

— Туй дойде за теб, миличка. По-добре го прочети, преди ония да са те усетили. — Това беше доста неуважителен начин да се изразяваш за работодателите си, независимо дали те го заслужават, но Молси си имаше принципи, от които никога не отстъпваше.

Сара свали работните ръкавици и посегна към писмото.

— Дали не е от Арчибалд? — разсъждаваше на глас тя.

Поставила юмруци на кръста си, старицата чакаше, докато момичето с любопитство разглеждаше плика от всички страни.

— Боже мили, изглежда съвсем редовно. Да не би да е от някоя банка?

Боже милостиви, ами ако беше нареждане да напуснат къщата, за да бъде платено на кредиторите? Дланите й се изпотиха.

— Божичко! — прошепна момичето.

— Да го отворя ли вместо теб?

Сара знаеше, че независимо от това колко зле стояха нещата, те можеха още повече да затънат. Знаеше също, че именно тя беше тази, която трябваше да понесе товара, независимо колко е тежък.

— Май трябва да го прочетеш, детето ми. Ако има лоши новини, те няма да те отминат само щото не искаш да ги знаеш.

Но новината не беше лоша. Беше… беше… Е, тя не беше съвсем сигурна в смисъла, защото не можеше да разбере сложните, неясни изрази.

— Давай към целта — мърмореше Сара, свикнала да се изразява винаги ясно. — Давай към целта!

Най-после, след като прочете писмото два пъти, тя се обърна към приятелите си:

— Мисля, че е от дядо ми. Молси, би ли почистила празничната ми рокля? Ще се наложи да отида до града и да разбера за какво става въпрос.