Франсоа Вийон
Голямото завещание (21)

Балада за Робер д’Естутвил^[1]

Ален от изгрева, като перце

мощният ястреб високо се вдига;

близо до своя възлюбен с крилце

радостно пърха една чучулига;

обич такава на всеки му стига,

ангелска песен се носи във храма —

знайте, че пише в любовната книга:

„Тъй ни е писано — все да сме двама.“

 

Дама сте вие на мойто сърце —

ето: готов съм да мъкна верига…

Лавър лазурен е вашто лице,

образ-спасител, щом буря се вдига;

разумът може и да не достига,

екне във мене най-сладката драма —

ревностно служа на тази интрига:

тъй ни е писано — все да сме двама.

 

Скръб ли разкъса и мойто сърце

в най-съдбоносните няколко мига,

щом като видя аз вашто лице,

всичко изчезва, мъглата се вдига…

С божата помощ до жътва се стига,

хвърля ли семе сред нива голяма —

пее от жажда в полето авлига:

„Тъй ни е писано — все да сме двама.“

 

Вашата милост напълно ми стига,

бие сърцето ми — няма измама! —

с радост приемам такава верига:

тъй ни е писано — все да сме двама.