Серия
Невромантик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neuromancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9


ПЪРВА ЧАСТ
БЛУС ЗА ГРАД ЧИБА

1

Небето над пристанището имаше цвета на телевизионен екран след края на програмата.

— Не че ги употребявам — чу Кейс нечий глас, докато си проправяше с лакти път сред тълпата, насъбрала се около вратата на Чат. — Като че ли тялото ми само си е развило остър дефицит на дрога.

И гласът, и шегата бяха типични за Спрол. Чатсубо беше бар за професионални емигранти; човек можеше да пие тук цяла седмица без да чуе и две думи на японски.

Бара беше обслужван от Рац. Изкуствената му ръка пълнеше с резки и равномерни движения един поднос с наливна бира „Кирин“. Той видя Кейс и се усмихна; зъбите му бяха мозайка от източноевропейска стомана и кафява развала. Кейс си намери място на бара между една от проститутките на Лони Зоун с неестествен цвят на косата и висок африканец с колосана морска униформа и скули, прецизно набраздени с белезите на племето му.

— Уейдж беше тук по-рано с две горили — каза Рац и бутна през бара към него една бира със здравата си ръка. — Случайно да има нещо да урежда с теб, Кейс?

Кейс сви рамене. Момичето от дясната му страна се изкикоти и го побутна с лакът.

Усмивката на бармана се разшири. Грозотата му беше направо легендарна. Във време, когато красотата струваше сравнително евтино, отсъствието й съдържаше известно предзнаменование. Механичната му ръка изскърца, когато се протегна за друга чаша. Руска военна протеза, манипулатор със седем функции, силова обратна връзка, покрит с мръсна розова пластмаса.

— Прекален артист сте, хер Кейс — Рац изсумтя; този звук у него символизираше смях. Той почеса надвисналия си корем в бяла риза с розовия нокът. — Артистът за леко веселите работи.

— Естествено — отвърна Кейс и отпи от бирата. — Все някой трябва да е забавен тук. И, да ти го начукам, ти не вършиш работа.

Кикотът на проститутката се повиши с една октава.

— Нито пък ти, сестро. Така че изфирясвай, ясно ли е? Зоун ми е много, ама много близък приятел.

Тя се втренчи в него и издаде възможно най-тихия звук, наподобяващ плюене, едва помръдвайки устни. Все пак си тръгна.

— За бога, — каза Кейс, — що за бардак въртиш тук? Човек не може да му удари едно.

— Ха! — Рац търкаше издраскания дървен плот с парцал. — Зоун ми бута процент. Тебе те държа за осигуряване на забавата.

Докато Кейс вземаше бирата в ръка, настъпи един от онези моменти на мълчание, в които сякаш стотина разговора едновременно са достигнали до една и съща пауза. После отново се чу смехът на проститутката, примесен с истерични нотки.

— Мина един ангел — изсумтя Рац.

— Китайците, — измуча един пиян австралиец, — гадните китайци изобретиха съчленяването на нервите. Само ми дай място да побачкам и седи та глей какво става, готин…

— Сега пък и това — каза Кейс на чашата си, усещайки цялата насъбрала се горчивина да се надига жлъчно в него. — Всичко е такава лайнарщина.

 

Японците бяха вече забравили повече от неврохирургията, отколкото китайците някога са знаели. Нелегалните клиники в Чиба бяха върхът; всеки месец в тях се трансплантираха всякакви изкуствени органи, и все пак не можеха да отстранят уврежданията, които му бяха причинени в оня хотел в Мемфис.

Вече беше цяла година тук, и все още мечтаеше за киберпространството, макар надеждата му да избледняваше с всеки изминал ден. След всичката скорост, завои и преследвания в Нощния град, той все още виждаше мрежата в съня си, как ярката коприна на логиката се раздипля из безцветното нищо… Сега Спрол му се струваше чуждо, далечно място отвъд Тихия океан, а той вече не беше пултман, нито киберпространствен жокей. Просто още един търговец на черно, който се опитва да оцелее. Но сънищата го нападаха в японските нощи като включени в контакта богове на вуду, и той плачеше в съня си, а после се събуждаше сам в тъмнината, свит на кълбо в капсулата си в някой хотел със стаи-ковчези, с ръце, вкопчени в леглоплочата, с пръсти, забити в темперопора, опитващи се да достигнат въображаемия пулт.

 

— Снощи видях момичето ти — вметна Рац, подавайки на Кейс втора „Кирин“.

— Нямам момиче — отвърна Кейс и отпи.

— Госпожица Линда Лий.

Кейс поклати глава.

— Никакво момиче? Нищо? Само бач, приятелю артисте? Посветен на бизнеса? — Малките кафяви очи на бармана бяха разположени дълбоко навътре в набръчканата плът. — Мисля, че с нея ми харесваше повече. Смееше се по-често. Сега ставаш понякога прекалено артистичен, ще цъфнеш право в някой клиничен контейнер за резервни органи.

— Късаш ми сърцето, Рац.

Той довърши бирата си, плати и си тръгна; високите му, тесни рамене сгушени под зацапания от дъжда найлон в цвят каки. Докато си пробиваше път сред тълпата на Нинсей, усещаше собствената си миризма на застояла пот.

 

Беше на двадесет и четири. На двадесет и две беше жокей, крадец на информация, един от най-кадърните в Спрол. Беше обучен от най-добрите, Маккой Поли и Боби Куайн, легендите в бизнеса. Постоянно кипеше от адреналин, страничен продукт на младостта и способностите му, включен в обикновен киберпространствен дек, който проектираше откъснатото му от материята съзнание във волева халюцинация, представляваща Мрежата. Самият той крадец, беше работил за други, по-богати крадци; за работодатели, които осигуряваха екзотичния софтуер, необходим, за да проникне през бляскавите стени на компютърните системи на големите корпорации, да отваря прозорци към богати бази данни.

Беше допуснал класическата грешка, която се бе клел, че няма да направи. Беше откраднал от работодателите си. Беше запазил за себе си определена информация и се беше опитал да я прекара сам през канал в Амстердам. И досега не беше сигурен как точно го бяха разкрили, не че вече имаше някакво значение, де. Тогава си беше мислил, че ще го убият, но те само се бяха усмихнали. Казаха му, че е добре дошъл при парите. Щели и без това да му потрябват. Защото — продължаваха да се усмихват — те ще се погрижат той никога вече да не може да работи.

Увредиха нервната му система с руски боен микотоксин.

Беше лежал привързан с каиши към едно хотелско легло в Мемфис, докато талантът му изгаряше микрон по микрон. Беше халюцинирал в продължение на тридесет часа.

Увреждането беше бавно, постепенно и извънредно резултатно.

Кейс, за когото безплътната екзалтация на киберпространството бе съставлявала смисъла на съществуването, възприемаше това като Края. В баровете, които беше посещавал като начинаещ жокей, елитарните възгледи предполагаха известно небрежно презрение към плътта. Тялото беше месо. И той беше попаднал в затвора на собствената си плът.

 

Всичките му авоари бяха бързо превърнати в Нови йени, дебела пачка от някогашните хартиени пари, които циркулираха безкрайно в затворения кръг на световните черни пазари, подобно на морските раковини на тробриандските островитяни. Беше трудно да се върши законен бизнес с пари в брой в Спрол; в Япония това вече беше забранено.

Той беше абсолютно убеден, че именно в Япония ще намери лек. В Чиба. Било в регистрирана клиника или в сенчестия свят на незаконната медицинска практика. Синоним на трансплантации, свързване на нерви и микробионика, Чиба привличаше подобно на магнит техно-криминалните общности на Спрол.

В Чиба той бе видял своите Нови йени да се стопяват в двумесечна поредица от прегледи и консултации. Лекарите в незаконните клиники, неговата последна надежда, се бяха възхищавали на изключителното умение, с което е бил осакатен, а след това бавно бяха поклащали глави.

Сега той спеше в най-евтините ковчези, разположени най-близо до пристанището, заляни от кварцово-халогенните потоци, които осветяваха доковете през нощта като огромни сцени. Заради яркия блясък на телевизионното небе там не можеха да се видят светлините на Токио, нито дори извисяващата се холограмна сигла на Електрическа компания „Фуджи“, а Токийският залив приличаше на черна бездна, в която чайките кръжаха над плискания из плитчините бял стиропор. Отвъд пристанището лежеше градът; огромните кубета на корпорациите се възвисяваха над куполите на фабриките. Пристанището и градът бяха разделени от тясна гранична ивица с по-стари улици, област без официално име: Нощният Град, чието сърце бе Нинсей. През деня баровете на Нинсей бяха затворени и безразлични, неонът беше мъртъв, холограмите — инертни, застинали в очакване под отровеното сребристо небе.

 

Две пресечки западно от Чат, в една чайна, наречена Жар дьо Те, Кейс прокара с двойно еспресо първата си за тази нощ таблетка. Тя представляваше плосък розов октагон със силна доза бразилски тонизиращ наркотик, който беше купил от едно от момичетата на Зоун.

Чайната беше облицована с огледала, като всеки панел бе обрамчен с червен неон.

Отначало, озовал се сам в Чиба, с малко пари и още по-малко надежда да намери лек, се беше отдал на унищожително пренапрягане, преследвайки свеж капитал с леден хъс, който сякаш принадлежеше на някой друг. През първия месец беше убил двама мъже и една жена за суми, които година преди това биха му се сторили смешни. Нинсей го изтощи до такава степен, че самата улица започна да му се струва въплъщение на магия за смърт, някаква тайнствена отрова, която той не е подозирал, че носи в себе си.

Нощният Град наподобяваше налудничав експеримент по социален дарвинизъм, заложен от отегчен изследовател, който непрекъснато държи натиснат бутона за превъртане напред. Ако не даваш през цялото време газ, потъваш без следа; но само се опитай да действаш прекалено бързо и пробиваш крехкото повърхностно напрежение на черния пазар. И в двата случая от теб не остава нищо, освен може би смътен спомен в съзнанието на някоя постоянна фигура като Рац, макар че сърцето, дробовете иили бъбреците ти може да оцелеят в услуга на някой чужденец, който попълва с Нови йени авоарите на клиниките.

Бизнесът тук беше постоянно, инстинктивно занятие, а смъртта — общоприето наказание за мързел, небрежност, липса на умения, незачитане изискванията на сложния протокол.

Сам на масата в чайната, усещайки началното действие на октагона — дланите му се изпотиха и внезапно почувства настръхването на всяко косъмче по гърдите и ръцете си — Кейс си даваше сметка, че в един момент бе започнал игра със самия себе си, много древна игра без име, един пасианс на смъртта. Вече не носеше оръжие, не взимаше дори елементарни предпазни мерки. Занимаваше се с най-бързите и опасни улични сделки и имаше репутацията на човек, който е в състояние да се добере до всичко, което му поръчаш. Част от него съзнаваше, че себеразрушението му е съвършено очевидно за неговите клиенти, чийто брой упорито намаляваше, но същата тази част се успокояваше с убеждението, че всичко на този свят е само въпрос на време. Именно тя злорадо очакваше Края и най-силно ненавиждаше мисълта за Линда Лий.

Беше я открил в една дъждовна вечер в някаква зала за компютърни игри.

Сред ярките призраци, пламтящи в синкавия здрач от цигарен дим, холограмите на Замъка на магьосниците, Европа от времето на Танковата война, силуетът на Ню Йорк на фона на небето… Спомни си я именно така — с лице, залято от неспирната лазерна светлина и черти, сведени до кодово излъчване: скулите й, алени на фона на горящия Замък, челото й в лазурно синьото на предаващия се на танковете Мюнхен, устните й, докосвани от топлата, златиста светлина на бягащ из каньона от небостъргачи курсор. В онази нощ той беше с приповдигнат дух — пратка кетамин на Уейдж пътуваше към Йокохама и парите бяха вече в джоба му. Влезе, за да се скрие от горещия дъжд, който цвърчеше по нинсейския паваж и някак си тя му се наби в очите, едно лице сред дузината други, които стояха при пултовете — унесена в играта. Изражението на лицето й в онзи момент беше същото и след няколко часа, когато бе заспала до него в ковчега в един пристанищен хотел; горната й устна беше леко повдигната, напомняща линията, която децата рисуват, за да изобразят птица в полет.

Докато пресичаше залата, за да стигне до нея, все още превъзбуден от сделката, тя вдигна поглед към него. Сиви очи, очертани с размазана черна очна линия. Очи на животно, сковано от ужас в светлината на фаровете на приближаващ автомобил.

Нощта се проточи в сутрин, последваха билети за разходка на въздушна възглавница и първото му пътуване през Залива. Продължаваше да вали, дъждът се сипеше над Хараджуко и и отскачаше на зрънца от дъждобрана й; деца от Токио в бели мокасини и плътно прилепнали найлонови пелерини се тълпяха около прочутите бутици. По-късно, застанала до него в полунощната глъч на един будоар пачинко, тя държеше ръката му като малко дете.

Нужен беше месец на съчетанието от наркотици и стрес, което непрекъснато витаеше около него, за да се превърнат тези постоянно учудени очи в кладенци, изпълнени с крещяща нужда. Той беше наблюдаваал как личността й се разпада, фрагментира подобно на айсберг, чийто отломки се раздалечават, докато накрая съзря животинската нужда, скелетът на пристрастяването. Той виждаше как тя преследва следващата доза със съсредоточение, което му напомняше за богомолките по сергиите край Шига, продавани до контейнери със син мутирал шаран и щурци в бамбукови клетки.

Кейс се загледа в черния кръг кафеена утайка в празната си чаша. Кръгът вибрираше от движенията на ръката му. Кафявият ламаринен плот на масата беше помътнял от патина от миниатюрни драскотини. Докато наркотикът се катереше по хода на гръбнака му, той се замисли за безбройните случайни въздействия, необходими, за да се получи подобна повърхност. Чайната беше декорирана в отживял, безименен стил от миналия век, неясна смесица от традиционна японска и бледа миланска пластмаса, но всичко изглеждаше покрито с тънък слой, сякаш лошото настроение на милион клиенти бе засегнало по някакъв начин огледалата и някога лъскавата пластмаса, оставяйки всяка повърхност замъглена с нещо, което не можеше да се избърше.

— Ей, Кейс, готин…

Той вдигна поглед и срещна сивите очи с плътна очна линия. Носеше избелял френски орбитален работен гащеризон и бели маратонки.

— Търсих те — тя седна на мястото срещу него с лакти на масата. Ръкавите на прилепналия син гащеризон бяха изрязани на раменете и той автоматично потърси следи от дермове или спринцовки. — Искаш ли цигара?

Тя изпъкна смачкан пакет „Йехеюан“ с филтър от джоба на глезена си и му подаде една. Той пое цигарата и я остави да му я запали с червена пластмасова запалка.

— Спиш ли достатъчно, Кейс? Изглеждаш уморен.

Според акцента тя идваше някъде южно от Спрол, към Атланта. Кожата под очите й беше бледа и с нездрав вид, на плътта все още беше гладка и твърда. Беше на двадесет. Нови, сякаш причинени от гримаса на болка бръчици бяха започнали да се образуват около ъглите на устата й. Тъмната й коса беше прибрана назад с панделка от щампована коприна. Десенът би могъл да бъде компютърна схема или карта на град.

— Да, когато не забравя да си взема хапчетата — каза той и почувства как го облива почти осезаема вълна на копнеж; страстта и самотата навлизаха в него на честотата на амфетамина. Той си спомни уханието на кожата й в горещата тъмнина на ковчега близо до пристанището, допира на пръстите й, сключени около кръста му.

„Плътта — помисли си той — и нейните желания“.

— Уейдж — каза тя, присвивайки очи. — Иска да те види с дупка в главата. — Тя запали цигара.

— Кой ти каза? Рац? Говорила си с Рац?

— Не. Мона. Новият й тъпкач е едно от момчетата на Уейдж.

— Не му дължа чак толкова много. Пък и ако ме ликвидира, със сигурност губи — сви рамене той.

— Твърде много хора са му длъжници, Кейс. Може да послужиш като пример за назидание. Внимавай много.

— Разбира се. А ти как си, Линда? Имаш ли къде да спиш?

— Да спя? — Тя поклати глава. — Разбира се, Кейс. — Потрепери и се приведе напред към масата. Лицето й беше изпотено.

— Ето — каза той, бръкна в джоба на дъждобрана си и извади смачкана петдесетачка. Изглади я по навик под масата, сгъна я на четири и й я плъзна.

— Ти си този, който има нужда от пари, сладък. По-добре ги дай на Уейдж.

Имаше нещо в изражението на тези сиви очи, което той не можеше да разчете, нещо, което не беше виждал преди.

— Дължа на Уейдж много повече. Скоро ще получа други — излъга той, докато наблюдаваше как неговите Нови йени изчезват зад ципа на джоба й.

— Веднага, щом си вземеш парите, намери Уейдж.

— До скоро, Линда — каза той и се изправи.

— До скоро — милиметър бяла ивица се показа около зениците й. Санпаку. — Пази си гърба.

Той кимна, нетърпелив да тръгне.

Хвърли поглед назад, докато пластмасовата врата се затваряше зад него и видя отражението на очите й в рамка червен неон.

 

Петък вечер на Нинсей.

Кейс вървеше покрай щандове за якитори и салони за масаж, подмина покрай едно кафене от веригата „Красиво момиче“ и електронния грохот на една зала за игри. Отстъпи встрани, за да направи път на един сарари в тъмен костюм, когато забеляза знака на Мицубиши-Генотех, татуиран на гърба на дясната му ръка.

Дали беше автентичен? Ако да, мислеше си Кейс, тоя си търси белята. На служителите на М-Г над определено ниво в йерархията са присаждаха усъвършенствани микропроцесори, които наблюдаваха нивото на мутациите в кръвта. С подобен трансплант в Нощния Град закъсваш лесно, и се оказваш директно в някоя нелегална клиника.

Този сарари беше японец, но тълпата в Нинсей беше предимно гайджин. Моряци на групи от пристанището; напрегнати самотни туристи на лов за удоволствия, неописани в туристическите справочници; тежкари от Спрол, демонстриращи наперено присадки и транспланти, и дузина различни видове търговци на черно — всички те изпълваха улицата със сложен танц, съчетание на страст и търговия.

Съществуваха безброй теории, обясняващи защо Чиба толерира Нинсейския анклав. Кейс споделяше мнението, че Якудза пази мястото като един вид исторически парк, някакво напомняне за скромния й произход. Смяташе, че известни основания има и твърдението, че цъфтежът на технологиите изисква зони далеч от ръката на закона, и че Нощният Град съществува не заради своите обитатели, а като нарочно оставена без надзор опитна база за технологично развитие.

„Дали Линда имаше право? — се чудеше той, загледан в светлините. — Дали Уейдж би ме убил като предупреждение за останалите?“ Това не звучеше много убедително, но от друга страна, Уейдж печелеше предимно от незаконна търговия с биологични елементи, а се говореше, че трябва да си луд, за да вършиш това.

Но Линда беше казала, че Уейдж го иска мъртъв. Първото откритие на Кейс в областта на уличната търговия беше, че нито продавачът, нито купувачът имат особена нужда от него. Работата на посредника е да утвърди себе си като необходимо зло. Несигурната ниша, която Кейс си беше издълбал в криминалната екология на Нощния Град беше издълбана с лъжи, и изгребвана всяка нощ чрез предателства. Сега, усещайки как стените й започват да поддават, той беше близо до странна еуфория.

Предната седмица беше забавил трансфера на синтетичен екстракт от жлези, за да го разпродаде на дребно срещу по-висока печалба. Даваше си сметка, че това не се е харесало на Уейдж. Уейдж беше главният му доставчик, прекарал цели девет години в Чиба и един от малцината гайджин, които бяха успели да създадат връзки със строго йерархичната и кастова криминална организация отвъд пределите на Нощния Град. Генетични материали и хормони струяха към Нинсей по сложна стълба от фасади и пердета. По някакъв начин Уейдж беше успял да проследи обратно един от тези канали преди години и сега се радваше на стабилни връзки в дузина градове.

Кейс се беше зазяпал във витрината на един магазин, който предлагаше малки ярки предмети на моряците. Часовници, сгъваеми ножове, запалки, джобни видеотранслатори, симстимови декове, тежки вериги манрики и шурикени. Шурикените винаги го бяха очаровали, стоманени звезди с остри като ножове върхове. Някои бяха хромирани, други черни, други с разноцветно покритие, напомнящо машинно масло върху вода. Хромираните задържаха погледа му. Бяха прикачени върху ален ултрадерматин с почти невидими примчици от найлонова корда за въдица и в центровете им бяха изобразени дракони или символи на ин и ян. Те улавяха неоновото осветление на улицата и го пречупваха, и на Кейс му се стори, че това са звездите, които предричат звездния му път, че съдбата му се определя от съзвездие евтин хром.

— Джули — каза той на звездите. — Време е да видя стария Джули. Той сигурно знае.

 

Джулиъс Дийн беше на сто тридесет и пет години и поддържаше старателно метаболизма си със серуми и хормони, чиято цена само за седмица възлизаше на цяло състояние. Основното му средство срещу стареенето беше ежегоден престой в Токио, където генни хирурзи възстановяваха кода на неговата ДНК — процедура, все още недостъпна в Чиба. След нея обикновено вземаше самолета за Хонгконг и поръчваше костюмите и ризите си за годината. Безполов и нечовешки търпелив, най-голямо удовлетворение изглежда му носеше посветяването на езотерично облекло по поръчка. Кейс никога не го беше виждал да носи един и същи костюм два пъти, въпреки че гардеробът му изглежда се състоеше от педантично точни реплики на дрехи от миналия век. Носеше стъкла за очила, обрамчени с паешки тънка златна нишка, изработени от фин розов синтетичен кварц и скосени като огледала във викторианска къщичка за кукли.

Офисите му се намираха зад Нинсей, в един склад, частично обзаведен преди години с безразборна колекция европейски мебели, сякаш Дийн бе възнамерявал да използва мястото за живеене. Едната стена на стаята, в която Кейс чакаше, беше заета от прашни библиотеки в неоацтекски стил. Две издути лампи за маса в стил Дисни стърчаха странно върху ниска масичка за кафе в стил Кандински от лакирана в алено стомана. На стената между библиотеките висеше часовник в стил Дали, и причудливо изкривеният му циферблат се беше проточил почти до голия бетонен под. Стрелките му представляваха холограми, които въртейки се, променяха формата си в съответствие с конвулсиите на циферблата, но никога не показваха вярното време. Стаята беше препълнена с транспортни модули от бяло фибростъкло, които издаваха мирис на изсушен джинджифил.

— Изглежда си чист, големи синко — се чу безплътният глас на Дийн. — Хайде, влизай.

Магнитните болтове около масивната врата в ляво от библиотеките изскочиха. Върху пластмасата, имитираща палисандрово дърво, беше изписано със самозалепящи се, обелени на места букви: „Джулиъс Дийн, импорт-експорт“. Ако мебелите, разхвърляни в импровизираното фоайе напомняха края на миналия век, то самият офис изглежда принадлежеше на началото му.

Розовото лице на Дийн, по което не личеше нито една бръчка, бе обляно със светлина от антична месингова лампа с правоъгълен абажур от тъмно зелено стъкло. Търговецът беше надеждно защитен зад огромното бюро от боядисана стомана; от двете му страни стърчаха високи шкафове с чекмеджета от някакво светло дърво. Кейс предположи, че този тип чекмеджета някога са се използвали за складиране на документи на хартия. По бюрото бяха разхвърляни касети, пожълтели рула принтерен текст и части от някаква механична пишеща машина, която Дийн изглежда така и нямаше да сглоби.

— Какво те води насам, младежо? — попита Дийн, предлагайки на Кейс тънък бонбон, увит в хартия на бели и сини квадратчета. — Пробвай един. Тинг Тинг Джахе, най-добрите.

Кейс отказа джинджифиловия бонбон, седна на скърцащ въртящ се стол от дърво и прокара палец по избелелия шев на крачола на джинсите си.

— Джули, чух че Уейдж иска да ме убие.

— А, така ли? И от къде разбра, ако смея да запитам?

— От едни хора.

— Хора — каза Дийн, премятайки в устата си джинджифилов бонбон. — Какви хора? Приятели?

Кейс кимна утвърдително.

— Не винаги е лесно да кажеш кои точно са ти приятели, нали?

— Дължа му малко пари, Дийн. Да ти е споменавал нещо?

— Не съм го виждал напоследък — въздъхна Джули. — Дори и да зная, разбира се, може да не мога да ти кажа. Както сега стоят нещата, ако разбираш.

— Нещата?

— Той е важна връзка, Кейс.

— А-ха. А иска ли да ме убие, Джули?

— Доколкото ми е известно — не. — Дийн сви рамене със същото безразличие, с което би обсъждал цената на джинджифила. — Ако това се окаже неоснователен слух, синко, се върни след около седмица и ще те открехна на една сингапурска далавера.

— От хотел „Нан Хай“ на улица „Бенкоолен“?

— Множко говориш, големи синко! — намръщи се Джули. Стоманеното бюро беше претъпкано с детектори на стойност цяло състояние.

— Довиждане, Джули. Ще предам поздрави на Уейдж.

Пръстите на Дийн потупаха перфектния възел на бледата копринена вратовръзка.

 

Едва беше отминал една пресечка от офиса на Дийн, когато усети изведнъж, почти физически, че някой е подир него, и то съвсем близо.

Развиването на известна контролирана параноя беше според Кейс в реда на нещата. Важното беше тя да не излезе извън контрола. Този трик обаче можеше да бъде полезен, ако си на купчинка октагони. Постара се да успокои притока на адреналин и придаде на лицето си израз на отегчение, като се остави тълпата да го носи напред. Видя затъмнена витрина и успя да спре пред нея. Това беше хирургически бутик, затворен поради ремонт. Пъхнал ръце в джобовете на якето той разглеждаше един ромбовиден отрязък изкуствена плът, разстлана върху гравиран с фалшиви нефрити пиедестал. Цветът на кожата му напомняше курвите на Зоун; беше татуирана с блестящ цифров дисплей, свързан с подкожен чип. Чудно защо трябва да се подлагаш на операция, когато можеш да си го носиш в джоба, помисли той, усещайки струйки пот да се стичат по гърба му.

Без да движи главата си вдигна очи и започна да изучава отражението на тълпата.

Ето го.

Зад моряците в каки униформи с къси ръкави. Тъмна коса, огледални очила, тъмни дрехи, слаб…

Отмина.

Кейс побягна, приведен ниско, промушвайки се между телата.

 

— Искам да наема пистолет, Шин.

Момчето се усмихна.

— Два час — стояха в задната част на ресторантче за суши и наоколо се разнасяше мирис на прясна сурова риба. — Ти дойде пак след два час.

— Трябва ми спешно. Имаш ли нещо сега?

Шин размести няколко празни двулитрови консервени кутии, които някога са били пълни с хрян на прах. Извади иззад тях тънък пакет в сива пластична опаковка.

— Тейзър. Един час, двайсет Нови. Трийсет депозит.

— Боклук. Не ми върши работа. Трябва ми пистолет. Все едно, че искам да застрелям някого, разбираш ли?

Сервитьорът сви рамене и върна пакета зад кутиите за хрян.

— Два час.

 

Влезе в магазина, без дори да погледне витрината с шурикен.

Купи два пакета цигари „Йехеюан“ с чип „Банка Мицубиши“ на името на Чарлз Дерек Мей. Името беше по-добро от Труман Стар, най-подходящото за паспорт, което някога беше измислял.

Японката зад компютърната каса изглеждаше няколко години по-възрастна от стария Дийн, но хирургията нямаше заслуга за това. Той извади тънко тесте Нови йени от джоба си и й ги показа.

— Искам да купя оръжие.

Тя посочи с поглед едно сандъче с ножове.

— Не — каза той. — Не обичам ножове.

Тя извади изпод тезгяха някаква правоъгълна кутия. Капакът й беше от жълта мукава с печат, показващ грубо изрисувана навита кобра с издута качулка. Вътре имаше осем еднакви цилиндъра, увити в хартия. Той наблюдаваше внимателно как петнистите й кафяви пръсти развиват един цилиндър от хартията. Тя го вдигна високо, за да може той да го разгледа. Тръба от мътна стомана с тънка кожена лента в единия край и малка бронзова пирамида в другия. Тя хвана тръбата с едната си ръка и дръпна силна пирамидата с палеца и показалеца на другата. Три намаслени телескопични сегмента силно нагнетена спираловидна пружина се плъзнаха навън и се сключиха.

— Кобра — каза тя.

 

Отвъд неоновите конвулсии на Нинсей небето беше неприятно сиво. Въздухът се беше замърсил още повече, буквално хапеше, и половината минувачи носеха филтрационни маски. Кейс беше прекарал десет минути в една тоалетна, опитвайки се да намери подходящ начин да скрие кобрата; накрая реши да пъхне дръжката в колана на джинсите си като остави тръбата напреко на корема си. Усещаше пирамидалния накрайник между ребрата и хастара на връхната си дреха. Струваше му се, че оръжието ще издрънчи върху паважа при следващата му стъпка, но мисълта за него го успокояваше.

Чат не беше точно бар за незаконни сделки, макар през делничните вечери да привличаше тъкмо такава клиентела. В петък и събота обаче беше различно. Повечето от редовните посетители отново бяха тук, но се губеха в придошлата тълпа от моряци и специалистите, които преживяват покрай тях. Кейс бутна вратата, влезе и потърси с очи Рац, но собственикът не се виждаше. Лони Зоун, постоянният сводник на бара, наблюдаваше с бащински интерес как едно от момичетата му заговаря млад моряк. Зоун беше пристрастен към някакво успокоително, което японците наричаха „Облачен танц“. Когато улови погледа на сводника, Кейс му направи знак с глава да дойде на бар-плота. Зоун се приближи, носейки се бавно сред тълпата; издълженото му лице имаше вяло и спокойно изражение.

— Виждал ли си Уейдж тази вечер, Лони?

Зоун впери поглед в него с обичайното си спокойствие. Поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си?

— Май че беше в Намбан. Май преди два часа.

— Водеше ли горили? Един от тях слаб, с тъмна коса и черно яке?

— Не — отвърна Зоун най-после. Сбърченото му чело показваше колко усилия му струва да си припомни толкова безсмислени подробности. — Яки момци. Присадка връз присадка. — В очите му имаше малко бяло и още по-малко ирис; зениците изпод натежалите клепачи бяха разширени, огромни. Той остана загледан в лицето на Кейс дълго време, после свали поглед и забеляза подутината от стоманения камшик.

— Кобра — отбеляза той и повдигна учудено вежди. — Ще пречукваш някого?

— До скоро, Лони.

Кейс излезе от бара.

 

Онзи отново беше по петите му. Сигурен беше. Обхвана го внезапна възбуда, в която октагоновите таблетки и адреналинът се смесваха с още нещо. Това ми доставя удоволствие, му мина през ума, изглежда съм откачил.

И все пак, странно и в същото време съвсем точно всичко му напомняше на пробег в мрежата. Достатъчно беше да се изтощи, да попадне в отчаяна ситуация с известен избор на изход, за да започне да вижда Нинсей като поле от данни, така както навремето мрежата му беше напомняла протеини, свързващи се помежду си в различни видове клетки. Някога в такъв момент той се беше отдавал на високоскоростния ритъм, беше се носил, плъзгал в танца на бизнеса, изцяло завладян, и все пак встрани от него, а наоколо течеше обменът на информация, данните добиваха материален вид в лабиринта на черния пазар.

Давай, си каза Кейс. Вкарай ги в капана. Последното нещо, което очакват. Беше на половин пресечка от залата за компютърни игри, където за първи път беше видял Линда Лий.

Втурна се през Нинсей, разблъсквайки група разхождащи се моряци. Един от тях извика нещо на испански подире му. Хвърли се във входа и в този момент се чу гръм, звукът се разби като сърф над него и отекна на пулсации в стомаха му. Явно хората в залата се забавляваха и някой беше прицелил точно десетмегатонна бомба в играта на Танкова Война в Европа. Симулиран взрив потопи залата в бял грохот и над нея се издигна многоцветна холограма на огнена гъба. Той сви вдясно и с няколко скока изкачи небоядисаните талашитени стълби. Беше идвал тук веднъж с Уейдж, за да обсъдят една сделка със забранени хормонални стимуланти с някакъв човек на име Мацуга. Помнеше коридора със зацапания килим и редицата идентични врати, отвеждащи до минниатюрни, разделени с прегради един от друг офиси. Млада японка с черна тениска без ръкави вдигна поглед от белия компютърен терминал; над главата й се виждаше рекламен туристически плакат от Гърция, на синия фон на Егейско море изпъкваха изчистени йероглифи.

— Повикай охраната! — й каза Кейс.

После се втурна надолу по коридора, далеч от погледа й. Последните две врати бяха затворени и както предположи, заключени. Завъртя се и ритна силна с подметката на найлоновите си маратонки лакираната в синьо композитна врата в края на коридора. Тя изскочи от пантите и евтиният обков се посипа от разцепената рамка. В тъмното се забелязваше само бялата извивка на компютърен терминал. Стигна до вратата в дясно от него, сграбчи с две ръце прозрачната пластмасова топка и я натисна навътре с все сила. Нещо изпука, и той се озова вътре. Тъкмо тук той и Уейдж се бяха срещнали с Мацуга, но каквато и фирма-прикритие да беше организирал той, тя отдавна беше фалирала. В стаята нямаше нищо, дори терминал. Светлината от алеята зад залата едва се процеждаше през зацапаната със сажди пластмаса на прозореца. Той успя да различи змиеподобната фиброоптична извивка, подаваща се от един стенен контакт, купчина празни контейнери за храна и останала без лопатки гондола на вентилатор на сушоар.

Прозорецът представляваше единична плоскост от евтина пластмаса. Той изхлузи якето си, уви с него дясната си ръка и удари силно. Плоскостта се разцепи и след още два удара се измъкна от рамката. Заедно с хаотичния шум от игрите в залата се разнесе и силния звук на алармената система, задействана от счупения прозорец или от момичето в началото на коридора.

Кейс се обърна, нахлузи якето си и изтегли кобрата в пълната й дължина.

Тъй като вратата беше затворена, той разчиташе, че преследвачът му ще реши, че е минал през онази врата, която беше наполовина изритал от пантите. Бронзовата пирамида на кобрата започна да подскача леко, дългата стоманена пружина усилваше пулса му.

Не се случи нищо, чуваше се само воят на алармената система, тътенът на игрите в залата и ударите на сърцето му. Страхът пристигна като стар, полузабравен приятел. Не ледения, бърз механизъм на параноята от наркотика, а обикновен, животински страх. Той беше живял толкова дълго на ръба на тревогата, че беше забравил какво е истинският страх.

Тази преградена стаичка беше типът място, където умират хора. Той можеше да умре тук. Може би имат оръжие…

Трясък от далечния край на коридора. Мъжки глас, който крещи нещо на японски. Писък, изпълнен с леден ужас. Втори трясък.

И приближаващи се стъпки на човек, който не бърза.

Отминават затворената врата. Спират, последвани от три бързи удара на сърцето му. Връщат се. Едно, две, три. Шум от търкане тока на ботуш в мокета.

И последния грам дързост, изкуствено поддържана от октагоновите таблетки се изпари. Той блъсна кобрата обратно в дръжката й и се хвърли към прозореца, обезумял от страх, с опънати нерви. Нагоре, навън, надолу още преди да осъзнае какво прави. Ударът в паважа заби тъпи остриета от болка в петите му.

Тънка ивица светлина от полуотворен сервизен люк позволяваше да се види купчината изхвърлена фиброоптика и шасито на непотребен пулт. Беше паднал с лицето напред върху плоча прогизнал талашит; претърколи се върху него и се скри в сянката на пулта. Прозорецът на стаичката изглеждаше като блед светлинен квадрат. Сигналът за тревога все още звучеше, тук дори се чуваше по-силно, тъй като задната стена приглушаваше тътена на игрите от компютърната зала.

В рамката на прозореца се появи глава, осветена отзад от флуоресцентната светлина на коридора, после изчезна. Появи се отново, но той пак не можа да различи чертите на лицето. Сребърен проблясък на нивото на очите.

— По дяволите! — се чу женски глас с акцент от северен Спрол.

Главата вече не се виждаше. Кейс остана да лежи под пулта, докато преброи до двадесет, после се изправи. Стоманената кобра все още беше в ръката му и му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни какво представляваше тя. Отдалечи се надолу по алеята, накуцвайки, като се стараеше да не натоварва левия си глезен.

 

Пистолетът на Шин беше петдесетгодишна виетнамска имитация на южноамериканско копие на Валтер PPK, двойно зареждане при първия изстрел, много силен откат. Беше пригоден за дълги патрони калибър 0.22, и Кейс би предпочел експлодиращи куршуми с оловен азид пред обикновените китайски със срязани върхове, които му продаде Шин. Въпреки всичко това беше огнестрелно оръжие, и той го натъпка в джоба си, докато се провираше през Шига по-надалеч от ресторантчето за суши. Дръжката беше от яркочервена пластмаса, оформена като надигнал се дракон, нещо, по което да можеш да прекарваш палеца си в мрака. Той хвърли кобрата в нинсейско кошче за боклук и глътна на сухо още един октагон.

Хапчето пусна тока по жиците му, и той запраши надолу през Шига към Нинсей, и след това към Байджицу. Опашката му беше изчезнала, реши той, и това беше екстра. Трябваше да звъни по телефони, да бута бизнеса, нямаше закога да чака. Една пресечка оттатък Байджицу, в посока към пристанището, се издигаше неугледна десететажна сграда с офиси, облицована с грозни жълти тухли. Прозорците й бяха тъмни, но ако човек си изкриви врата, можеше да види слаб проблясък откъм покрива. Угаснал неонов надпис близо до входа обявяваше: ЕВТИН ХОТЕЛ под група йероглифи. Ако мястото имаше друго име, то Кейс не го знаеше: за него винаги се говореше като за Евтиния хотел. Можеше да стигнеш до него по алея, водеща навън от Байджицу, и на приземния етаж те чака асансьор в прозрачна шахта. Асансьорът, както и надписът, бяха прибавяни допълнително, прикрепени към сградата с бамбук и епоксид. Кейс се пъхна в пластмасовата клетка и измъкна ключа си, парче твърда магнитна лента без знаци по него.

Беше наел един ковчег тук, седмица за седмица, откакто беше пристигнал в Чиба, но никога не спеше в Евтиния хотел. Спеше на по-евтини места.

Асансьорът миришеше на парфюм и цигари, стените на клетката бяха надраскани и намацани с отпечатъци от пръсти. Когато преминаваше покрай петия етаж, Кейс видя светлините на Нинсей. Потропа с пръсти по дръжката на пистолета, докато клетката забавяше ход със затихващо съскане. Както винаги, пълното спиране беше съпроводено с внезапно раздрусване, но той беше готов за него. Влезе във вътрешното помещение, което служеше на хотела като комбинация между фоайе и градина.

В центъра на квадратния килим от зелена пластмасова растителност, зад пулт с формата на С, седеше японец-тинейджър и четеше книга. Белите ковчези от фибростъкло бяха подредени върху структура от промишлени скелета. Шест реда, по десет ковчега в ред. Кейс кимна по посока на момчето и закуца през пластмасовата трева към най-близката стълбичка. Скелето беше покрито с евтина ламинирана пластмаса, която дрънчеше при силен вятър и течеше при дъжд, но ковчезите бяха доста трудни за отваряне без ключ.

Валцованата мрежа на скелето вибрираше под тежестта му, докато той се придвижваше по третия ред към номер 92. Ковчезите бяха дълги по три метра, овалните им врати широки метър и високи мъничко под метър и половина. Той пъхна ключа си в слота и изчака потвърждение от хотелския компютър. Магнитните болтове изщракаха успокоително и капакът се вдигна нагоре, пружините му скърцаха. Флуоресцентните светлинки проблясваха, докато той се вмъкна вътре, дръпна капака зад себе си и удари по пулта, който включваше ръчното затваряне.

В номер 92 нямаше нищо освен стандартен джобен компютър Хитачи и малка бяла хладилна кутия от стиропор. Тя съдържаше остатъците от три десеткилограмови блока сух лед, увити внимателно във вестник, за да се забави изпаряването, и лята алуминиева лабораторна колба. Свивайки се върху плоскостта от кафяв темперопор, която служеше както за под, така и за легло, Кейс измъкна пистолета на Шин от джоба си и го остави върху хладилната кутия. След това махна якето си. Терминалът на ковчега беше вграден в едната вдлъбната стена, срещу табелата със списъка на правилата на хотела на седем езика. Кейс вдигна розовата слушалка от стойката и натрака по памет хонгконгски номер. Остави го да звънне пет пъти, след това затвори. Купувачът за трите мегабайта нов RAM в Хитачито не отговаряше на позвъняване.

Набра японски номер в Шинджуку.

Обади се жена, на японски.

— Човекът-Змия?

— Радвам се да те чуя — каза Човекът-Змия, вдигайки друга слушалка. — Очаквах да ми звъннеш.

— Записах музиката, която беше поръчал. — Поглед към охладителя.

— Много се радвам да го чуя. Имаме проблеми със сумите в наличност. Даваш ли на кредит?

— О, не мога, имам зверска нужда от тези пари…

Човекът-Змия затвори.

— Да ти… — каза Кейс в заглъхналата слушалка. Погледна към евтиния малък пистолет.

— Смърди — каза той. — Нещо всичко смърди тая нощ.

 

Кейс влезе в Чат час преди изгрев с ръце в джобовете на якето. Едната държеше наетия пистолет, другата алуминиевата колба.

Рац беше на задната маса. Пиеше минерална вода „Аполонарис“ от бирена халба. Сто и двадесетте му килограма подобна на тесто плът накланяха скърцащия стол към стената. Млад бразилец на име Курц обслужваше на бара рядка групичка тихи пияници. Пластмасовата ръка на Рац избръмча, когато той вдигна халбата и отпи. Бръснатата му глава беше покрита с пот.

— Зле изглеждаш, приятелю артисте — каза той, показвайки мокрите руини, служещи му вместо зъби.

— Екстра съм — отвърна Кейс и се ухили като череп. — Супер екстра. — Седна на стола срещу Рац, все още с ръце в джобовете.

— И се мотаеш напред-назад в портативното си бомбоубежище, изградено от питиета и стимулатори, нали? Скрит от гроссе емоции, да?

— Що не престанеш да се занимаваш с мен, Рац? Виждал ли си Уейдж?

— Скрит от страха и самотата — продължи барманът. — Вслушай се в страха. Може да ти е приятел.

— Нещо да си чул за боя в залата за игри тая нощ, Рац? Някой пострадал?

— Един от охраната заклан като свиня. — Рац потрепери. — Момиче било, казват.

— Имам да говоря с Уейдж, Рац. Аз…

— А — устата на Рац се присви и сля в тънка линия. Той гледаше покрай Кейс, точно към входа. — Мисля, че ще е скоро.

Внезапно в ума на Кейс проблясна споменът за шурикен във витрината. Мозъкът му превключи на бясна скорост. Пистолетът в ръката му беше хлъзгав от пот.

— Хер Уейдж — каза Рац, бавно протягайки розовия си манипулатор, като че ли очакваше да му го стиснат. — Какво удоволствие. Толкова рядко ни оказвате честта.

Кейс обърна глава и погледна към лицето на Уейдж. Беше загоряло и трудно за забравяне. Очите бяха изкуствени биологични морскозелени транспланти „Никон“. Носеше костюм от сивочервеникава коприна и по една платинова гривна на всяка ръка. Отстрани до него стояха горилите му, почти еднакви младежи, с ръце и рамене напращяли от присадените мускули.

— К’во правиш, Кейс?

— Джентълмени — намеси се Рац, вдигайки натрупаните на масата пепелници с розовата си пластмасова протеза, — не искам патардия тук. — Пепелниците бяха направени от дебела, нечуплива пластмаса, с реклами за бира от Тзинтао. Рац ги смачка без усилие, и парчетата зелена пластмаса се посипаха по масата. — Разбирате ли ме?

— Ей, сладур — обади се едната горила, — стиска ли ти да се пробваш с мен?

— Не си давай зор да целиш краката, Курц — каза Рац с разговорен тон. Кейс хвърли поглед през стаята и видя бразилеца изправен на бара и насочил към тримата пушка за потушаване на безредици „Смит и Уесън“. Дулото й, направено от тънко като хартия фолио, обвито с един километър стъклена нишка, беше достатъчно широко, за да поеме юмрук. В прозрачния пълнител се виждаха пет дебели оранжеви касети, инфразвукови пясъчни „медузи“.

— Технически не е смъртоносно — отбеляза Рац.

— Ей, Рац — обади се Кейс. — Длъжник съм ти.

Барманът сви рамене.

— Длъжник, глупости. Тези — изгледа той Уейдж и горилите — трябва да са по-добре осведомени. В Чатсубо не можеш просто така да пречукаш някого.

Уейдж се изкашля.

— Че кой говори за пречукване? Просто имаме малко бизнес-разговор. Кейс и аз бачкаме заедно.

Кейс измъкна пистолета от джоба си и го насочи към чатала на Уейдж.

— Чух, че искаш да ми видиш сметката.

Розовият манипулатор на Рац щракна около пистолета и Кейс трябваше да отпусне ръката си.

— Виж какво, Кейс, вземи ми кажи какво, по дяволите, става с теб, бръмнал ли си или…? Какви са тия дрънканици, че съм тръгнал да те трепя? — Уейдж се обърна към момъка отляво. — Вие двамата се връщате в Намбан. Чакайте ме.

Кейс изчака, докато двамата излязат от бара, който сега беше напълно опустял с изключение на Курц и на пиян моряк в каки, проснат до крачето на столче край бара. Дулото на Смит и Уесъна проследи двамата до вратата, след което се метна обратно към Уейдж. Пълнителят на пистолета на Кейс изтрака на масата. Рац, държейки оръжието в протезата си, изкара патрона в цевта.

— Кой ти каза, че ще те убивам, Кейс?

Линда.

— Кой ти каза, човече? Някой се опитва да те наплаши ли?

Морякът измуча и повърна като фонтан.

— Изкарай тоя — нареди Рац на Курт, който беше седнал на ръба на бара със запалена цигара и Смит и Уесъна в скута.

Кейс усети тежестта на безсънната нощ да се стоварва върху него като торба мокър пясък между очите. Измъкна колбата от джоба си и я подаде на Уейдж.

— Всичко, което имам. Хипофизи. Взимаш им пет стотака, ако действаш бързо. Вложих останалото в един RAM, но вече го нямам.

— Окей ли си, Кейс? — Колбата вече беше изчезнала в сивочервеникавото сако. — Всичко точно, имам предвид, това ни урежда сметките, но изглеждаш зле. Като настъпено лайно. Вземи иди някъде да дремнеш малко.

— Да. — Той се изправи и усети, че Чат се върти около него. — Ами имах една петдесетачка, но я дадох на някого. — Изхили се. След това взе пълнителя и отделния патрон и ги пусна в единия си джоб, след това пистолета в другия. — Трябва да видя Шин и да си взема депозита.

— Бягай в къщи — каза Рац, размърдвайки се на скърцащия стол с нещо като тревога. — Артисте. Бягай в къщи.

Усещаше, че го гледат, докато пресече стаята и се провря през пластмасовата врата.

 

— Кучка — каза той на розовия оттенък над Шига. Надолу по Нинсей холограмите вече изчезваха като призраци, и повечето неонови надписи бяха вече угаснали и студени. Отпи гъсто черно кафе от чашката на уличен продавач и загледа изгрева на слънцето. — Отлетяла си, сладурче. Градове като този са за хора, влюбени в пътя към дъното. — Но всъщност не беше точно така, и той усещаше, че му е все по-трудно да поддържа чувството, че е предаден. Тя просто искаше билет до вкъщи, и RAM-ът в неговия Хитачи щеше да й го купи, ако можеше да намери подходящ купувач. И тая работа с петдесетачката; почти му я беше върнала, знаейки, че ще ограби останалото, което той има.

Когато се измъкна от асансьора, на рецепцията беше същото момче. Друга книга.

— Добри ми приятелю — повика го Кейс, без да стъпва на пластмасовите туфи, — Няма нужда да ми казваш. Вече знам. Хубава дама дошла на посещение, казала има мой ключ. Дребно готино нещо за теб, примерно петдесет Нови?

Момчето остави настрана книгата.

— Жена — каза Кейс и драсна линия с палец по челото си. — Коприна. — Ухили се широко. Момчето се ухили в отговор и кимна.

— Мерси, задник — каза Кейс.

Имаше проблеми с ключалката на ковчега. Омешала е нещо, докато се е мъчила да отвори, мислеше си. Той знаеше откъде да наеме „черна кутия“, която би отворила всичко в Евтиния хотел. Флуоресцентите пробляснаха, докато влизаше.

— Затвори капака много бавно, приятел. Още ли носиш оная подробност от събота през нощта, дето я беше наел от сервитьора?

Тя седеше с гръб към стената в другия край на ковчега. Краката й бяха кръстосани, китките почиваха на тях; измежду пръстите се показваше подобното на солница дуло на флетчерен пистолет.

— Ти ли беше в залата за игри? — Той дръпна капака надолу. — Къде е Линда?

— Удари ключа на капака.

Той го направи.

— Твойто момиче? Линда?

Той кимна.

— Махна се. Взе ти Хитачито. Голяма невроза. Та да се върнем на пистолета ти. — Тя носеше огледални очила. Дрехите й бяха черни, токовете на черните ботуши бяха забити дълбоко в темперопора.

— Върнах го на Шин, да си взема депозита. Продадох му обратно патроните му на половин цена. Искаш ли парите?

— Не.

— Да ти трябва сух лед? Всичко, което имам, веднага.

— К’во си изкукал тая нощ? Що трябваше да правиш оная сцена в залата? Трябваше да съсипя онова наемно ченге с мунчакото.

— Линда каза, че ще ме трепеш.

— Линда ли? Никога не съм я виждала преди да дойда тук вътре.

— Не бачкаш ли за Уейдж?

Тя поклати глава. Той забеляза, че очилата са хирургически имплантирани, запечатвайки очниците й. Сребърните стъкла сякаш израстваха от бледата гладка кожа над скулите, обрамчени от черна коса, подстригана като груба грива. Пръстите, обвити около флетчера, бяха тънки, бели и завършваха с полирани червени нокти, които изглеждаха изкуствени.

— Мисля, че си отвъртял бушона, Кейс. Едва си показах носа, и ти ме нагласи в представата си за нещата.

— И какво искате, мадам? — Той се облегна на капака.

— Тебе. Едно живо тяло, мозъкът по възможност цял. Моли, Кейс. Викат ми Моли. Събирам те за човека, за който бачкам. Просто иска да поговорите, и толкова. Няма да пострадаш.

— Това е добре.

— Ако не пострадаш от мен, Кейс. Нищо лично — предполагам, че просто така са ми вързани жиците. — Тя носеше черни кожени джинси и обемисто черно яке, ушито от някаква матова тъкан, която като че ли абсорбираше светлината. — Ако махна стреломета, ще се държиш ли както трябва, Кейс? Имаш вид като че ли обичаш да правиш глупости.

— Хей, аз съм много послушен. Лесен съм за действане, няма проблем.

— Екстра, момко. — Флетчерът изчезна в черното яке. — Защото ако опиташ някой шибан номер, ще е един от най-тъпите опити в живота ти.

Тя вдигна ръце с дланите нагоре, белите пръсти леко разтворени, и с почти нечуто изщракване десет двуостри четирисантиметрови остриета като скалпели изскочиха от местата си под червените нокти.

Усмихна се. Остриетата бавно се прибраха.