Серия
Звънтящите кедри на Русия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пространство любви, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 3. ПРОСТРАНСТВО НА ЛЮБОВТА. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Зоя Петрова-Тимова [Пространство любви, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 243. ISBN: 954-90765-9-8.


Поредният поклонник

Ето я! Пред мен отново е голямата сибирска река Об. Стигнах до това северно селце, където свършва редовната транспортна връзка, и стоя на брега. Оттук за придвижване към мястото, от което мога да стигна пеш през тайгата до полянката на Анастасия, трябва да наема лодка или катер. Около една от множеството закотвени до брега лодки трима мъже подреждаха риболовни принадлежности. Поздравих ги и казах, че съм готов да заплатя добре на този, който ме закара до посоченото от мен място.

— Егорич се занимава с тази работа. Взема по половин милион за услугата[1] — отговори един от мъжете.

Веднага наострих уши — някой целенасочено се занимава с превозването на хора до някакво забравено сред тайгата сибирско селце. От него до полянката на Анастасия са само двадесет и пет километра. На всичко отгоре искат и такава голяма сума. Значи сега има желаещи. Търсенето определя предлагането и цената. Пазарлъците на север са неуместни и аз запитах:

— Как да намеря този Егорич?

— Някъде из селото е. Най-вероятно около магазина. Ей там, до катера лудуват дечурлигата. И внукът на Егорич, Васятка, е с тях. Той ще изтича за дядо си. Него помоли.

Васятка, беше съобразително дете на около дванадесет години. Още не бях го поздравил, когато изстреля като скоропоговорка:

— Трябва да пътувате? При Анастасия? Ей сега! Веднага ще извикам дядо.

И без да чака отговор Васятка, подскачайки, побягна към селото. Ясно, отговор не му трябваше. Изглежда всички непознати, според мнението на Васятка, имат една и съща цел.

Разположих се на брега и зачаках. От нямане какво да правя гледах реката и размишлявах. От единия до другия бряг тук е сигурно около километър. Сред тайгата, чийто край не се вижда дори от самолет, през вековете се носят тежко и спокойно водите на река Об. Какво ли помнят до ден днешен те? Може би как Ермак, покорителят на Сибир, притиснат от враговете си към брега на Об, сам, с меч в ръцете, е отблъсквал атаката, а кръвта му изтичала от смъртоносната рана в реката, която по-късно отнесла някъде и неговото обезсилено тяло… Дали действията му не напомнят на сегашните рекетьори? Само реката би могла да направи сравнение.

По-значими за реката може би са нападенията на войските на Чингиз хан? В древността ордата му се смятала за велика. В Новосибирска област има районен център, наречен Ординское, а в него и село, наречено Чингис. Сирурно помни Об, как са отстъпвали ордите на Чингиз хан с награбеното, как са завързали младата сибирячка, а могъщият везир я молел със страстни думи и влюбени очи да тръгне с него без съпротива, по свое желание. Свела поглед, сибирската девойка мълчала. Всички воини, подчинени на везира, вече били избягали, а той все говорел и говорел, молел за любовта й. После я метнал върху коня заедно с кесията със злато, скочил на седлото и се устремил към брега на Об, спасявайки се от потерята. Преследвачите го настигали. Везирът им хвърлял злато, а когато кесията се изпразнила, започнал да къса от дрехите си и скъпите украшения, награди за покоряването на държави, и ги хвърлял на тревата, под краката на врага, но девойката не пускал. Целият в пяна, конят го донесъл до брега на Об. Везирът нежно свалил от коня здраво вързаната сибирячка и я пренесъл в лодката. После и той скочил в нея. Но докато избутвал с прът лодката от брега, го пронизала стрела от пристигналата потеря.

Течението отнасяло лодката. Везирът лежал на кърмата, пронизан от стрелата, и дори не гледал как три гребни лодки с воините се приближавали бързо. Той гледал нежно девойката, седяща спокойно и мълчаливо, и мълчал. Нямал сили да говори. Сибирячката също го гледала. Погледнала и преследвачите, леко се усмихнала — на тях или на нещо друго, разкъсала връвта от ръцете си и я хвърлила във водата. Взела веслата младата сибирячка… Така и не успели преследвачите да настигнат лодката с девойката и ранения везир.

Накъде, към какви времена ги отнесло течението на реката? Какво в този миг отнася от нас в своята памет помътнялата вода? Може би ти, река, смяташ за най-важни големите градове? Сега на бреговете на Об, по-близо до изворите, се издига Новосибирск — огромен град. Усещаш ли ти, река, неговите размери и величие? Разбира се, ясно ми е какво можеш да кажеш — да, много отточни канали идват от града и речната вода, която е била живителна, днес не можеш да пиеш. А какво да правим, къде да изливаме мръсотията от нашите заводи? Нали се развиваме, не сме като нашите предци. Имаме си много учени и научни градчета около Новосибирск. И ако всяко не излива водата в теб, река, самите ние ще се задушим. И сега в града вече е трудно да дишаме, а в някои райони въобще не е ясно на какво мирише. Ти, рекичке, се опитай да ни разбереш. Нали знаеш каква техника си имаме сега и по твоята вода не лодчици безшумни, а дизелови кораби пътуват. И моят параход по твоите води се е движил.

Интересно, помни ли ме реката? Как пътувах на кораба, най-големия от всички пътнически в нашето параходство. Е, не беше нов, разбира се, всички дизелови двигатели и витла при пълен ход така бумтяха, че ни пречеха да слушаме музиката в бара.

А какво ли смята реката за най-значимо и го пази в паметта си? Преди гледах нейните брегове от високата палуба на своя кораб, през прозорците на бара на кърмата, под звуците на песните и романсите на Малинин:

Исках в града аз на бял кон да вляза,

Но стопанката на кръчмата усмихна се на мен,

На моста мелничарят явно поглед крив е хвърлил,

Останах аз с оназ стопанка през нощта.

Тогава ми се струваха дребни и незначителни суетящите се по бреговете хора. А сега самият аз се оказах един от тях.

Мислех си и затова как да убедя Анастасия да не пречи на контактите ми със сина ни. Изобщо се създаде странна ситуация. Цял живот съм мечтал за син. Представях си как ще играя с него, малчугана. След това ще го възпитавам. Когато синът израсне, ще стане мой добър помощник. Заедно ще се занимаваме с бизнес. Сега вече имам син. И въпреки че не е до мен, все пак е приятно да съзнаваш, че има на света едно близко, родно и така желано от тебе същество. Преди отпътуването си купувах с огромно удоволствие всякакви необходими детски вещи за своя дребосък. За купуване — купувах, а дали ще успея да ги връча — е под въпрос. Ако беше ми се родил син от нормална жена, селска или градска, всичко щеше да бъде просто и ясно. На всяка жена ще й приятно, че бащата се безпокои за детето, старае се да му осигури всичко необходимо, участва във възпитанието му. Ако това не става доброволно, много жени подават иск за издръжка. Но Анастасия, отшелницата в тайгата, има свои възгледи за живота, свое разбиране за ценностите. Още преди раждането на сина ни заяви: Никакви материални блага според твоите разбирания, не са му нужни. Той ще има всичко, по рождение. В тебе ще възникне желание да донесеш на бебето някаква безсмислена дрънкулка, но тя изобщо не му е необходима. Тя е нужна за твое собствено успокоение: „Колко съм добър и грижовен“.

Представи си майката на детето да ти каже: „Никакви материални блага не са му нужни“. Тогава какво може да даде родителят на новороденото? Особено бащата? Да се възпитава пеленачето по мъжки е още рано. Как тогава да изразиш отношението си към него? Майката го кърми, на нея й е по-леко, тя изпълнява задълженията си, а бащата какво да прави? В града или на село може да помага в домакинството, да се заеме с материалното осигуряване на семейството. Но на Анастасия това не й е необходимо. Тя няма нищо освен полянката в тайгата. При нея като че ли домакинството само се поддържа и я обслужва, а това означава, че ще започне да се грижи и за дребосъка. Ама че интересно, срещу какви ли пари, може да се осигури такова нещо? Да купиш пет хектара земя или да я наемеш на дългосрочна аренда сега не е чак толкова сложно, но как и за какви пари ще купиш любовта и предаността на вълчицата, мечката, буболечката и орела? Дори на самата Анастасия да не й е необходимо нищо от постиженията на нашата цивилизация, защо трябва да страда детенцето заради мирогледа на майка си? Даже и от обикновените играчки да е лишено. Тя дори и в това отношение вижда всичко по своему. „Не са необходими на детето безсмислени дрънкулки, те му вредят, отклоняват го от Истината…“ казва тя.

Като че ли в изказванията й има доста крайности или някакво суеверие. Да не би напразно човечеството да е изобретило толкова много и различни играчки за децата? Но, за да не споря с Анастасия, не купих дрънкулки, а детски конструктор с надпис върху кутията „Игра за развитие на интелекта при децата“. И памперси купих, които се използват в целия свят. И детски храни купих. Бях възхитен от удобството за приготвянето им. Отварящ кутията, в нея има херметически запечатан пакет от водонепроницаемо фолио. Рязваш с ножицата, отваряш, изсипваш съдържанието в топла вода, разбъркваш всичко и е готово. Прахообразната храна е разнообразна: от ориз, елда, житни култури.

Освен това на кутията е написано, че в храната се съдържат разни добавки от витамини. По-рано, когато дъщеря ми Полинка беше малка, трябваше да ходя за храна до детската кухня всеки ден, а сега купуваш различни опаковки и си храниш детето без проблеми. Даже не е необходимо да се вари. Разтваряш във вода и готово. Зная, че Анастасия не преварява водата за себе си, и затова преди да купя повече опаковки, взех само една кутия. Изсипах съдържанието й във вода със стайна температура — разтвори се. Опитах — нормален вкус, само че безсолно. Но за дечицата сигурно трябва да бъде така.

И аз реших, че Анастасия няма да може да намери никакви аргументи срещу тази храна. Абсурдно е да се отказваш от такова удобство. Все пак трябва да уважи и нашия технократичен свят. Той не произвежда само оръжие, мисли и за децата. Но от всичко казано от Анастасия най-много ме безпокоеше със своята неяснота предимно следното: казваше, че за да мога да общувам със сина си, трябва да достигна определена чистота на помислите, вътрешно да се очистя. Не разбирам само какво конкретно трябва да пречистя в себе си?

По-ясно щеше да бъде, ако ми беше казала, че трябва да се избръсна, да не пуша, когато отивам при детето, дрехите да си почистя. А тя за осъзнаване и вътрешно очистване ми говори. А къде се продава такава четка, с която там някъде вътре можеш да се изчистиш? Пък и какво толкова мръсно има в мен. Може и да не съм по-добър от другите, но не съм и по-лош. Пък и то, ако всяка жена започне да предявява към мъжете подобни изисквания, ще трябва да се организира цяло чистилище за човечеството. Незаконно е това. Ето, нося на Анастасия извадка от Гражданския кодекс, където е казано, че единият родител няма право без основание да лишава другия от възможността да се вижда с детето си, даже ако родителите са разведени. Разбира се, нашите закони едва ли означават нещо за Анастасия, но това също не е маловажен аргумент. Все пак те се спазват от повечето хора. Може би трябва да поговоря с Анастасия по-твърдо. Правата над детето трябва да са равни и за двамата. По-рано си мислех да поговоря с нея по-сериозно, но сега почнах да се съмнявам в първоначалното си намерение. Освен всичко и подаръци, в моята раница бяха и писмата на читателите. Не взех всичките, защото пристигат много, и не биха се събрали в нея. В много от писмата читателите се отнасят с разбиране към Анастасия. Наричат я „месия“, „фея на тайгата“, „Богиня“, посвещават й стихотворения и песни. Някои си говорят с нея като с най-близък човек. Този поток от писма ме караше да полагам усилия да осмислям своите действия и изказвания.

Трябваше да седя на брега до катера на Егорич около три часа. Наближаваше вечерта, когато видях приближаващи се мъже и с тях внука на Егорич. Първият, възрастен, изглеждаше на около шестдесет години, с брезентова пелерина и гумени ботуши, със зачервено лице, явно пийнал, защото вървеше леко поклащайки се. Вторият беше по-млад, около тридесетте, със здраво телосложение. Когато дойдоха по-близо, видях в тъмно русите коси на младия сибиряк да се преплитат и бели кичури. По-възрастният мъж веднага се обърна към мен:

— Здравей, пътнико! За Анастасия ли си тръгнал? Ще те закараме. Подготви си за превоз петстотин хиляди и две бутилки.

Вече ми беше ясно — аз не съм единственият, който се опитва да стигне до Анастасия, затова и таксата е толкова висока. За тях съм поредният поклонник, тръгнал към мястото, където живее Анастасия. Все пак попитах:

— Защо решихте, че ми е притрябвало да отивам при някаква си Анастасия, а не просто в селото?

— Като ще е в селото, да е в селото. Все едно, приготви петстотин хиляди. Ако ги нямаш, хич няма и да те караме дотам.

Егорич не говореше особено любезно.

„Такава голяма сума вземат за превоза, а са недружелюбни — си помислих. — Каква ли е причината?“

И тъй като нямах избор, се съгласих. Но Егорич вместо да се зарадва на парите и най-вече на двете бутилки водка, за които изпрати своя млад помощник, се отнесе с още по-голяма неприязън към мене. Седна до мен на един камък и започна да мърмори под носа си:

— В селото… Какво село? Шест къщи, едва живи — ето ти и цялото село. Не е нужно това село никому.

— Често ли се налага да превозвате гости за Анастасия? Падат ли пари от превоза? — попитах Егорич, за да завържа разговор и да смекча неговата нелюбезност. Но Егорич отговори раздразнено:

— А кой ги е канил? Натискат се, глупаците му с глупаци, неканени. Нищо не ги спира. Тя да ги е канила? Канила ли ги е? Не ги е канила! На един е разказала за живота си. Той написал книжка. Добре де, пиши. Ама защо трябва да издаваш мястото? Ние не сме го издали. А той веднъж се срещнал с нея и написал за живота й. И мястото издал. Даже женорята разбраха: няма да има тя покой, ако се издаде.

— Значи сте чели книжката за Анастасия?

— Книжки аз не чета. Сашка, моят помощник, се увлича по книжките. А тебе няма да те закараме веднага в селото. Далече е. Бавничък стана вече катерът.

Ще стигнем до една рибарска колиба, там ще пренощуваме. На сутринта Сашка ще те закара по-нататък, докато аз ловя риба.

— Така да е, — съгласих се аз и си помислих: „Добре, че Егорич не знае, че аз съм авторът на книгата за Анастасия.“

Сашка, помощникът на Егорич, донесе водката. След това поставиха в лодката риболовните принадлежности и тогава внукът на Егорич, Васятка, едва не провали пътуването. Той започна да иска от Егорич пари за радиоприемник.

— Дори прът за антената донесох, измислих как да го закрепя, — говореше Васятка, — и жица за антената имам. Като включим антената в радиото, ще можем да ловим много станции.

Бележки

[1] стари пари преди деноминация от 1998 г. — Бел.ред.