Варлам Шаламов
Шери бренди

Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.

Животът влизаше и излизаше от него, той умираше. Но животът се появяваше отново, очите му се отваряха, идваха мисли. Само желания не възникваха. Отдавна живееше в свят, в който често се налагаше да се връща животът на хората — с помощта на изкуствено дишане, гликоза, камфор, кофеин. Мъртвият отново ставаше жив. Защо пък не? Той вярваше в безсмъртието, в истинското човешко безсмъртие. Често си мислеше, че просто няма никакви биологични причини човек да не живее вечно… Старостта е само една излечима болест и ако не беше това неразгадано до този момент трагично недоразумение — можеше да живее вечно. Или докато не се умори. А той изобщо не се беше уморил да живее. Дори сега, в тази етапна барака, „транзитка“, както обичливо я наричаха тукашните жители. Тя беше преддверие на ужаса, но самата тя не беше ужас. Напротив, тук цареше свободен дух и това се усещаше от всички. Бяха минали през затвора, чакаше ги лагер. Това беше „светът на път“ и поетът го разбираше.

Имаше още един път към безсмъртието — на Тютчев:

Блажен е всеки, посетил

света в мига му съдбоносен.

След като май не му е писано да остане безсмъртен в човешки образ, като някаква физическа единица — поне беше заслужил творческото си безсмъртие. Наричаха го руски поет номер едно на двадесети век и той често си мислеше, че наистина е така. Вярваше в безсмъртието на стиховете си. Нямаше ученици, но нима поетите търпят такива? Беше писал и проза — слаба, също и статии. Но само в стиховете беше намерил нещо ново за поезията, нещо важно, както винаги му се бе струвало. Целият негов минал живот беше литература, книга, приказка, сън и само сегашните дни бяха истинският живот.

Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.

Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.

В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.

Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.

Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.

И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.

Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.

Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?

Спомни си колко слаби, колко поетично безпомощни бяха последните стихове на Блок и как Блок, изглежда, не го е разбирал…

Поетът си наложи да спре. Тук това ставаше по-лесно, отколкото някъде в Ленинград или Москва.

В този миг усети, че отдавна вече не мисли за нищо. Животът отново го напускаше.

Часове лежа неподвижно и изведнъж видя наблизо нещо като мишена за стрелба или геоложка карта. Картата беше без никакви наименования и той напразно се мъчеше да разбере нанесеното на нея. Мина доста време преди да проумее, че са собствените му пръсти. По върховете им още личаха кафявите следи от допушваните, досмуквани цигари — върху възглавничките ясно се виждаше дактилоскопичната шарка, досущ като чертеж на планински релеф. На всичките десет пръста рисунката беше еднаква — концентрични кръгове, които приличаха на годишните пръстени на дърво. Спомни си как веднъж, беше малък, на булеварда го спря китаецът, който работеше в пералнята в мазето на тяхната къща. Китаецът случайно го хвана за едната ръка, после за другата, обърна дланите нагоре и възбудено се развика нещо на своя си език. Оказа се, че го е нарекъл щастливец, белязан човек. Поетът често си спомняше за тази своя белязаност и най-често — когато издаде първата си книга. Сега си мислеше за китаеца без злоба и без ирония — беше му все едно.

Най-важното беше, че още не е умрял. Между другото какво значи умрял като поет? В тази смърт сигурно има нещо по детски наивно. Или нещо изкуствено, театрално — както при Есенин, при Маяковски.

Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?

Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.

Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.

Отново почувства прииждащия прилив на сили, именно прилив, както в морето. Многочасов прилив. А след това — отлив. Но нали морето не се отдръпва от нас завинаги? Щеше да оздравее.

Внезапно усети глад, но нямаше сили да помръдне. Бавно и мъчително си спомни, че беше преотстъпил днешната си чорба на своя съсед, чуе през последния ден единствената му храна бе канче гореща вода. Освен хляба, естествено. Ала хляб им бяха раздавали много, много отдавна. А вчерашния му го бяха откраднали. Все още някои имаха сили — да крадат.

Лежа така в унес и без да мисли, докато не дойде утрото. Електрическата светлина стана малко по-жълта и на големи шперплатови подноси донесоха хляб, както правеха всеки ден.

Но той вече не се вълнуваше, не гледаше да грабне някой крайщник, не плачеше, ако крайщникът се паднеше на някой друг; не тъпчеше с треперещи ръце „дажбата“ в устата си — тя на часа се стопяваше, ноздрите му се раздуваха и той с цялото си същество чувстваше вкуса и миризмата на пресния ръжен хляб. А дажбата вече я нямаше в устата му, макар да не беше преглъщал и дъвкал. Къшеят хляб се беше стопил, беше изчезнал и това чудо е едно от многото чудеса тук. Не, сега не се вълнуваше. Но когато му тикнаха в ръката дажбата за едно денонощие, той я сграбчи с безкръвните си пръсти и притисна хляба към устата си. Ръфаше го с разклатените си от скорбута зъби, венците му кървяха, ала той не чувстваше болка. С всички сили притискаше хляба към устата си, тъпчеше го вътре, смучеше го, късаше го и го гризеше…

Съседите му го възпираха:

— Не изяждай всичко, по-добре си остави за после, за по-късно…

И поетът разбра. Отвори широко очи, без да пуска хляба от мръсните си, посинели пръсти.

— Кога после? — ясно, отчетливо произнесе той. И затвори очи.

Надвечер умря.

Но го „отчислиха“ два дни по-късно — изобретателните му съседи успяха още две денонощия да получават хляб за мъртвеца; трупът вдигаше ръка като кукла-марионетка. Значи беше умрял преди датата на смъртта си — важна подробност за бъдещите му биографи.