Юрий Медведев
На младоженката (5) (Съвременна приказка)

V

И бликна светлина, а след светлината видях през сребристата паяжина русокъдро момче и зад него в ослепителната синева трептеше и искаше да се изтръгне от ръцете му шарено хвърчило.

— Дядо, ти Черномор^[1] ли си? — ме попита то. — Ти ли мъкна Руслан над гори и над морета?

Бях легнал в някаква полусфера, с глава, потънала сред сребристи нишки. Това бяха побелелите ми коси, дълги до рамената, и бялата ми, разпиляна по гърдите брада.

— Хвърчилото ти е чудесно! Сам ли го направи? — За пръв път чух старческия си хрипкав глас.

— Че как иначе, сам, разбира се. С хартия, лепило и ножици. Но запомни: ножици не се дават в ръцете на малки деца. Възпитателката ни не разрешава — подробно обясни детето.

— Ножиците у теб ли са?

Той закима и ми ги подаде със страх. Седнах в сферата и как да е подрязах побелелите кичури. Поривът на вятъра грабна сребристото кълбенце и го затъркаля като пухче от глухарче.

— Брадата на Черномор! Брадата на Черномор! — запя повелителят на хвърчилото щастлив.

— Виж, малкият, има ли тук наблизо езеро или ручей? Или поне локва? — попитах, ставайки от това, с което бях се завърнал в къщи. Пред очите ми полусферата се сви до размерите на слънчоглед или диня. Докато тя се смаляваше, отначало куполът над нея стана ясносин, но веднага след това го обви мъгла.

— Голям магьосник си ти, Черноморе! — възхити се къдрокосото момче. — А езерото е ей там, зад храстите. Само че е езерце, езерно дете.

— Да вървим, ще го видим — казах аз и вдигнах от тревата безтегловната полусфера. — Нека аз да дърпам хвърчилото.

— Много си страшен. Хвърчилото ще се уплаши и ще избяга.

От езерната синева в мен се втренчи старец на преклонна възраст. Та ето какво са имали предвид индряните, когато намекнаха за енергията в мене. За връщането си аз платих с време. Вече сребрее снегът на небесната планина, защото твърде бавно завъртаха огледалото братята от бледосинята звезда…

— Черноморе, виж, моят костюм е същият като твоя — дръпна ме за колана малчуганът. — Сега много чичовци и лели носят такива.

— Какви такива?

— Ами в какъвто отлетя на Индра най-великият астронавт Иван Пересветов. Ти случайно да не си го познавал? Когато чичо Ваньо се върне от Индра, аз ще бъда старец като тебе. И брадата ми ще бъде същата. А той ще долети млад. Какво, не вярваш ли?

— Кога отлетя Пересветов? — попитах бързо, с мъка преглъщайки буцата в гърлото си.

— Три години преди да ме донесат щъркелите. В щъркелова кърпа вързан.

Хвърчилото трептеше, трепереше и се мяташе в небето, което се силеше да се откъсне и да отлети от Земята.

— У вас май са се претрепали да те търсят — подметнах аз.

— Нямам свой дом — въздъхна хлапето. — Живея в детския дворец. Ей там, в горичката на възвишението. Ние сме тридесет и осем момчета и момичета. Всичките ни роднини загинаха на Плутон. Ураган унищожи целия град. Но децата успяха да спасят.

Погледнах в отчаяно сините му очи и изведнъж разбрах, дори не че разбрах, а сякаш си спомних, че знам всичко за него.

— Алексей, аз съм твоят прадядо. Искаш ли да живееш при мен? При прадядо си Иван?

— Искам — усмихна се той. — Но жалко е, че възпитателката няма да разреши.

— Таисия Сергеевна ли? Ще разреши, не се бой.

— Ако ти наистина си моят прадядо, а не си Черномор, то защо не си умрял? — усъмни се Алексей.

— Защото прадядовците рядко умират. Искаш ли да пуснем хвърчилото? И ще си измайсторим друго. Три пъти по-голямо. И ще хвърчи без конец. Да го пуснем, а?

И хвърчилото отлетя.

* * *

След като се разплатих с цената на снеговете по небесната планина, получих все пак и нещо в замяна. Детето, което уча да чете картата на звездното небе, да събира билки в планината и да пуска срещу вятъра хвърчила без конец. Придобих и способността да предсказвам хода на събитията — ден или два предварително, но ако се съсредоточа, и много по-рано. Само едно нещо ми досаждаше отначало: мигновено, независимо от волята си, преброявам всичко, което виждам. А понякога дори и това, което не виждам, а само чувствувам или предчувствувам, например окапващите листа в гората вечер. И още нещо придобих, но на това ще науча само Алексей, който сега спи и сънува Сивка-Бурка, че закача с копитото си златните струни в чудната градина…

А какво да прави Колумб, който се е върнал с празни ръце?

Отида ли в Академията на науките, ще ми се смеят. Единственото доказателство в ръцете ми е полусферата, в която с усилието на паметта показвам на Алексей живи картини от различни епохи. Дори и да ми повярват академиците, съвсем сигурно е, че ще се лиша от полусферата завинаги, а какъв вълшебник ще съм без вълшебна пръчица? И изобщо никъде не ми се ходи и нямам намерение да давам обяснения комуто и да било. Може би някога по-късно, когато стихне болката от спомена…

За едно нещо съжалявам — с никакво усилие лята не успявам да предизвикам под кристалната чаша видението на Индра.

Как ще се живее по-нататък, пришелецо? Ами ето как. Ще гледам как капят листата, ще спасявам птици, зверове и хора. Ще се обаждам в полунощ на Електронния дежурен на Луната: „Веднага евакуирайте лагера от Морето на спокойствието! В 6,43 метеорит ще разруши изцяло купола.“ Ще предупреждавам за тайфуни, за сблъсъци с айсберги, за земетресения.

Какво от това, че Индра не се разкри пред пришелеца, както се отваря цветето при изгрев, че земяните още не са готови за среща с братята в цъфтящата градина. „Има други светове, които не можем да разберем, но с тайното докосване до които човекът живее: ако в теб се прекъсне това докосване, ще възненавидиш и ще прокълнеш живота“ — е написал, сякаш със собствената си кръв един гениален мой прародител. Като че ли само за себе си го е писал, а излиза, че и за тебе, съвременнико, и за тебе, мой далечен потомък, за всички нас, за цялото земно семейство и за неговата съдба.

Какво от това, че си се превърнал в старец? Цената на живота ти стана ясна на Индра и както никой друг разбираш, че какъвто и да си — старец, кит, елен, дъждовен червей, стърчиопашка, енот, косатка, — трябва да знаеш: съществува само едно блаженство във Вселената — да дишаш, да чувствуваш, да живееш.

Какъвто и да си бил, какъвто и да си станал, пришелецо…

… Но мъглата в полусферата се разсейва, разсейва се и тече между хълмовете, между есенните лесове пречистата река Нара, и Марина, Марина, Марина се люшка в лодката с бъдещия велик астронавт, обуздал пред очите на цялата Земя мълниеносния „Перун“. И безкрайно продължава моята мъка, Марина, и се плиска в плитчините твоята река, Марина…

Где сте вие, митични мелници, в които старите и уродливите са се смилали и превръщали: в смели юнаци? Где си ти, страннико легендарен, що си надникнал в ковачницата и при вида на немощния старец си се заел с меховете, пламък до звездите си раздухал, сложил си стареца в огнището, нажежил си го до червено, потопил си го, както му е редът, във вода — и от димния купел се вдигнал за бой младият юнак Иван?

… Ти, Марина, се страхуваше да посрещнеш героя като беззъба старица, но героят се завърна белобрад, а ти си млада! И в моята закъсняла власт е да изравня хода на твоя и на моя часовник — дори без помощта на братята от бледосинята звезда. Искаш ли приказка за през дългата непрогледна нощ, с небе, изцяло затулено от облаци, без ни една звездица? „Живели едно време баба и дядо край брега на най-синьото море…“

Не, така не може. Ни наяве, ни насън ти не бива да се разплащаш с младостта си, както аз. Никога и в никого не прехвърляй собственото си страдание, дори да не е твое, а насила да са го загнездили в тебе. Не прекъсвай тайното докосване, недей проклина, недей възненавижда. Изцелявай с добро и с любов. Уважавай мъдрия завет:

Със лъч да литна в свят различен.

Да стигна бряг, с цветя обкичен…

И едва тогава, пришелецо, предсказаното ще се сбъдне, невъзможното ще стане възможно.