Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Portrait of the Artist as a Young Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Джеймс Джойс. Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Бележки към романа: Николай Б. Попов

Художник: Веселин Цеков

Издателство „Хемус“ ООД

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Печат ПК „Димитър Благоев-2“ ЕООД

ISBN 954-428-179-7

 

За корицата е използван фотос от книгата „Ирландия — минало и настояще“, запечатал характерен изглед от атлантическото крайбрежие на страната-остров, родина на Джеймс Джойс и на още много ярки творци, обогатили световната култура със своя оригинален принос в нея.

 

James Joyce. Dubliners. A Portrait of the Artist as a Young Man

Viking Press, New York, 1968

История

  1. — Добавяне
  2. — Бележка в стихотворение разстройваше конвертора към FB2

Ei ignotas animum dimittit in artes.[1]

Овидий, „Метаморфози“, VIII, 188

I[2]

 

Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела мууу и слизала надолу по пътя и веднъж, както си слизала надолу по пътя, не щеш ли, намерила едно хубавко мънинко момченце и то се казвало Аги-баги…

Татето му разказваше тая приказка. Татето го поглеждаше през малко очилце: лицето му беше космато.

Той беше Аги-баги. Муката слизаше надолу по пътя, където живееше Бети Бърн: тя продаваше бонки-лимонки.

Ах, цъфнала ми й дива роза

на остров малък и зелен.

Той пееше тая песен. Това беше неговата песен.

Аа съфнаа зеена оза.

Като се напишаш в леглото, първо е топло, после става студено. И мама ще сложи надолу мушамата. Тя миришеше смешно.

Мама миришеше по-хубаво от татето. Тя му свиреше на пианото моряшката тропанка и той танцуваше.

Тра-ла-ла ла-ла

тра-ла-ла тра-ла-ла-ди

тра-ла-ла ла-ла

тра-ла-ла ла-ла.

Чичо Чарлз и Данте пляскаха с ръце. Те бяха по-стари от мама и татето, но чичо Чарлз беше по-стар от Данте.

Данте имаше в скрина си две четки. Четката с кафявото кадифе на гърба се казваше Майкъл Давит, а четката със зеленото кадифе на гърба се казваше Парнел. Щом й занесеше салфетка, Данте му даваше ментолче.

Вансови живееха на номер седем. Те си имаха друго тате и друга мама. Те бяха тате и мама на Айлин. Като пораснеха, те с Айлин щяха да са мъж и жена. Той се скри под масата. Мама каза:

— О, Стивън, извини се пред всички!

Данте каза:

— О, ако ли не, орлите ще го накълват и ще остане без очички!

Ще остане без очички,

извини се пред всички,

извини се пред всички,

ще остане без очички.

 

Извини се пред всички,

ще остане без очички,

ще остане без очички,

извини се пред всички.

Из просторното игрище гъмжеше от момчета. Всички си деряха гърлата, а възпитателите ги насърчаваха с гръмки викове. Вечерният въздух бе блед и хладен и след всяко нападение и удар по топката мазното кожено кълбо прехвърчаше в сивкавия сумрак като тежка птица. Той се мъкнеше в опашката на своя отбор, по-далеч от погледа на възпитателя, по-далеч от грубите нозе, и от време на време се преструваше, че се затичва. Чувстваше се мъничък и слаб в тълпата футболисти: и очите му бяха слаби и сълзяха. Роди Кикъм[3] не е като него: той ще стане капитан на трети клас, казваха всички момчета.

Роди Кикъм е добро момче, но Рош Пора е мърльо. Роди Кикъм си има наколенки в шкафчето и пълна кошничка сладкиши в трапезарията. Рош Пора има огромни лапи. Той нарича петъчния пудинг „кучето в повивки“.[4] А един ден го попита:

— Теб как ти е името?

Стивън отговори:

— Стивън Дедалус.[5]

После Рош Пора каза:

— Какво пък е това име?

И понеже Стивън не намери отговор, Рош Пора попита:

— Какъв е баща ти?

Стивън отговори:

— Джентълмен.

После Рош Пора пак го попита:

— Мирови съдия ли е?

Той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и от време на време се позатичваше. Но пръстите му бяха посинели от студ. Държеше ръце в джобовете на сивата си куртка, която бе препасана с колан. С колана се опасваш, но могат и да те опашат лошо с него. Веднъж едно момче каза на Кантуел:

— Сега ще ти опаша един колан!

Кантуел отвърна:

— Не си познал. Опитай се да опашеш Сесил Тъндър, тогава ще те видя. Само ще си отнесеш един по дирника!

Дирник не е хубава дума. Мама му заръча да не говори с лошите момчета в колежа. Колко бе хубава! Първия ден, когато се сбогуваше с него във фоайето на замъка, тя повдигна воала над носа си, за да го целуне: и носът, и очите й бяха зачервени. Но той се престори, че не вижда как тя ще се разплаче. Тя е хубава, но като плаче, не е хубава. А татко му даде две петшилингови монети за харчлък. И му каза, ако има нужда от нещо, да пише у дома, но каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. После ректорът се ръкува с баща му и майка му пред входа, вятърът развя сутана[6] му и колата с майка му и баща му потегли. Те му махаха от нея и викаха:

— Сбогом, Стивън, сбогом!

— Сбогом, Стивън, сбогом!

Изведнъж той се озова сред яростна схватка и изплашен от настървените погледи и калните обуща, се наведе и надзърна под сплетените нозе. Момчетата пъхтяха и пръхтяха, бутаха се, ритаха и риеха с нозе земята. После жълтите обувки на Джак Лотън изкараха топката и всички други нозе и обуща се втурнаха подир нея. Той също се затича, но скоро спря. Няма смисъл да тича. Скоро ще си отиде вкъщи за ваканцията. След вечеря ще смени цифрата седемдесет и седем, залепена от вътрешната страна на чина в класната, със седемдесет и шест.[7]

Хубаво би било да си е сега в клас, а не тук на студа. Небето беше бледо и студено, но в замъка светеше. Той се зачуди от кой ли прозорец е хвърлил Хамилтън Рауън[8] шапката си върху стобора и дали тогава под прозорците е имало цветни лехи. Веднъж, когато бе в замъка, икономът му показа следите от куршумите по дървената врата и го почерпи от сладкиша, който ядяха братята от обителта. Хубаво и топло е да гледаш светлините на замъка. Също като в книга. Може би и Лестърското абатство е такова. И в читанката на доктор Корнуел има хубави изречения. Приличат на стихове, но са само примери за заучаване на правописа.

Уолси го погребаха в абатството

на абата лестърски отците.

Ракът е едно членестоного,

страдат и животните от рак.[9]

Хубаво би било да може сега да си легне на килимчето пред огъня, да подпре глава и да си мисли за тия изречения. Той потръпна, сякаш го обляха със студена слизгава вода. Колко подъл е Уелс, дето го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера за неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри.[10] Бърр, каква студена и слизгава вода! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната. Мама сега седи пред огъня с Данте и чака Бригид да донесе чая. Сложила е крака върху решетката, мънистените й пантофи са се нагрели и миришат приятно и топло. А колко много неща знае Данте! Тя го научи къде е Мозамбик-ският проток, коя е най-дългата река в Америка и как се казва най-високата планина на Луната.[11] Отец Арнал знае повече от Данте, защото е свещеник, но татко и чичо Чарлз казваха, че Данте е много умна и начетена жена. След обяд от устата на Данте излизаше смешен звук и тя поставяше ръка пред нея: това се нарича киселини.

Някой се провикна отдалеч:

— Всички в клас!

После се развикаха и от другите отбори:

— Всички в клас! Всички в клас!

Футболистите се скупчиха, зачервени и кални, и той тръгна с тях, доволен, че най-сетне се прибира. Роди Кикъм носеше топката за мазните й върви. Едно момче му я поиска да си пери шут за последно, но той продължи, без дори да му отговори. Саймън Мунан[12] му каза да мълчи, защото възпитателят гледал. Момчето се извърна към Саймън Мунан и каза:

— Тоя шльоко пак се лиже на Макглейд.

Шльоко: каква шлякана дума. Момчето рече така на Саймън Мунан, защото той често връзваше крилцата на расото зад гърба на Макглейд, а възпитателят само се правеше на ядосан. И гадно да го чуеш! Веднъж, когато той си изми ръцете в умивалнята на хотел „Уиклоу“, баща му дръпна синджира на запушалката и мръсната вода затече през отвора на мивката. Когато водата бавно се източи, от отвора на мивката излезе същият звук: шльок. Само че по-силно.

Като си спомни тоя звук и белите стени на умивалнята, първо му стана студено, после топло. Там имаше две пишури и щом ги завъртиш, потичаше вода: студена и топла. Пак му стана студено, сетне малко по-топло: и той видя двата надписа. Чудна работа!…

В коридора отново го побиха тръпки. Въздухът беше някак странен и влажноват. Нищо, скоро ще запалят, а когато гори, светилният газ тихичко съска, сякаш пее, все същата песен. Можеш да я чуеш, когато момчетата в занималнята престанат да бърборят.

Започна часът по аритметика. Отец Арнал написа на дъската трудна задача и каза:

— Да видим сега кой ще спечели! Хайде, йоркци! Хайде, ланкастърци![13]

Стивън напрягаше всички сили, но задачата излезе много трудна и той се обърка. Малката копринена емблема с бялата роза, забодена на гърдите му, започна да потрепва. Той не беше много силен по аритметика, но се стараеше с всички сили, за да не падне Йорк. Лицето на отец Арнал изглеждаше много мрачно, но той не беше сърдит: смееше се. После Джак Лотън щракна с пръсти, отец Арнал погледна в тетрадката му и каза:

— Вярно. Браво, Ланкастър! Червената роза спечели. Хайде, йоркци, напънете мозъци!

Джак Лотън хвърли победоносен поглед. Копринената емблема с червената роза ярко се открояваше върху синята му матроска блуза. Стивън почувства, че лицето му също се зачервява, защото си спомни как момчетата се обзалагаха кой ще бъде първенецът на класа: той или Джак Лотън. Някои седмици пръв ставаше Джак Лотън, а други — той. Бялата копринена емблема трепкаше и трепкаше, докато той решаваше новата задача и слушаше гласа на отец Арнал. После жарта му угасна и лицето му стана съвсем студено. Помисли си, че лицето му сигурно е съвсем бяло, щом го усеща тъй студено. Отговорът не му излизаше, но все едно. Бели рози, червени рози: какви красиви цветове! Картончетата за първо, второ и трето място също са красиво оцветени: в розово, кремаво и лилаво. Може би и цветовете на дивата роза са такива: той си спомни песента за дивата роза, цъфнала на остров малък и зелен. Но зелени рози никъде няма. А може пък да има нейде по света?

Звънецът би и класовете се занизаха един подир друг от стаите и коридорите в трапезарията. Той седеше, загледан в двете парчета масло в чинията си, но не можеше да яде влажния хляб. И покривката беше влажна и провиснала. Но той изпи наведнъж горещия слаб чай, с който непохватният прислужник в бяла престилка напълни чашата му. Зачуди се дали престилката на прислужника също е влажна и всички бели неща ли са студени и влажни. Рош Пора и Сорин пиеха какао, което им изпращаха от къщи в кутии. Те казваха, че не могат да пият чая, защото е помия. Бащите им са мирови съдии, казваха момчетата.

Всички момчета сега му се струваха много чужди. Всички си имаха майки и бащи, различни дрехи и различни гласове. Ах, как му се искаше да си бъде вкъщи и да сложи глава в скута на мама! Невъзможно: затова му се прииска по-скоро да минат часовете за игра, учене и молитва и да си легне.

Той изпи още една чаша горещ чай, а Флеминг каза:

— Какво ти е? Боли ли те нещо, какво ти е?

— Не знам — отвърна Стивън.

— Сигурно на тумбака ти е тежко — каза Флеминг, — затова си така пребледнял. Ще ти мине.

— Да — каза Стивън.

Не му беше тежко там. Той си помисли, че му е тежко на сърцето, ако изобщо на това място може да ти е тежко. Много мило от страна на Флеминг, че го попита. Доплака му се. Той се облакъти на масата, запуши уши, сетне ги отпуши. Щом отпушеше уши, чуваше шума в трапезарията. Тя бучеше като влак в нощта. А щом запушеше уши, бученето стихваше, все едно че влакът влиза в тунел. Оная нощ в Далки влакът бучеше точно така. Но влезеше ли в тунел, всичко заглъхваше. Той затвори очи и влакът потегли: забучи и заглъхне, забучи и заглъхне. Хубаво е да слушаш как бучи и глъхне, подава се с бучене от тунела, пак заглъхва.

После колежаните от горния курс започнаха да излизат по пътеката в средата на трапезарията. Пада Рат, Джими Маги, Испанеца, комуто разрешаваха да пуши пури, дребното португалче с вълнената барета. Подир тях станаха и момчетата от средния и от долния курс. И всяко момче вървеше по различен начин.

Той седна в ъгъла на занималнята. Преструваше се, че гледа как играят на домино, и веднъж-дваж успя да чуе за миг тихата песен на светилния газ. Възпитателят стоеше на вратата с няколко момчета и им разказваше за Тулабег[14], а Саймън Мунан връзваше изотзад крилцата на расото му.

После възпитателят се дръпна от вратата, Уелс се приближи към Стивън и каза:

— Я кажи, Дедалус, ти цункаш ли мама преди лягане?[15]

Стивън отговори:

— Да.

Уелс се извърна към останалите момчета и каза:

— Ей, слушайте, тук едно момче вика, че всяка вечер цунка мама преди лягане.

Другите момчета спряха да играят, обърнаха се и се разсмяха. Стивън се изчерви от погледите им и смънка:

— Н-не я целувам.

Уелс каза:

— Ей, слушайте, тук едно момче вика, че не цунка мама преди лягане.

Всички отново се изсмяха. Стивън също се опита да се засмее. Почувства, че в миг му стана топло и неловко. Кой отговор беше по-верен? Нали отговори по два различни начина, а Уелс все се смееше. Но сигурно Уелс знае верния отговор, защото вече е в трети клас. Помъчи се да си представи майката на Уелс, но не посмя да го погледне в лицето. Лицето на тоя Уелс никак не му харесваше. Нали вчера той го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера с неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри. Много подло беше! Всички момчета казаха, че е подло. И водата беше една студена и слизгава, бърр! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната.

Студената слиз на барата полази цялото му тяло, а когато звънецът би за занятия и класовете се изнизаха от занималните, той усети, че студеният въздух в коридора и по стълбата прониква под дрехите му. Още мислеше как трябваше да отговори. Трябва ли да се цунка мама или не? Какво значи това цункам? Вдигаш лице ей така, за да кажеш лека нощ, а пък мама накланя лице. Това значи да цункаш. Мама допираше с устни бузата му; устните й бяха меки и лекичко намокряха бузата му; и издаваха един такъв тихичък звук: цун. Но защо двама души вършат това с лицата си?

Щом седна в клас, той вдигна капака на чина си и смени цифрата седемдесет и седем, която беше залепена от вътрешната страна, със седемдесет и шест. Но коледната ваканция беше още много далеч: нищо, все някога ще дойде, понеже земята непрекъснато се върти.

На първата страница в географията му имаше картинка на земята: едно голямо кълбо сред много облаци. Флеминг имаше кутия с боички и една вечер в часа за учене той боядиса земята зелена, а облаците кафяви. Станаха като четките в скрина на Данте: четката със зеления кадифен гръб, която се казваше Парнел, и четката с кафявия кадифен гръб, която се казваше Майкъл Давит. Но той не бе казвал на Флеминг да ги боядисва точно с тия цветове. Флеминг сам го стори.

Той отвори географията, за да си научи урока, но не можеше да запомни имената на разните места в Америка. А те бяха все различни места, понеже имаха различни имена. И всичките бяха в различни държави, държавите — в континенти, континентите — в света, а светът — във вселената.

Отвори първата страница на географията и видя: себе си, името си и къде се намира.

Стивън Дедалус

подготвителен клас

Клонгоус-ууд Колидж

Салинс

Графство Килдеър

Ирландия

Европа

Светът

Вселената[16]

Сам го бе написал: това е неговият почерк. А една вечер Флеминг се пошегува и написа на отсрещната страница:

Стивън Дедалус съм по име,

ирландската земя роди ме.

Сега в Клонгоус пребивавам

и се на бога уповавам.

Прочете стиховете отзад напред, но сега не се получи стихотворение. После прочете написаното на първата страница от долу на горе и стигна до името си. Това е той: и отново прочете страницата от горе на долу. Какво ли има след вселената? Нищо. Но може би около вселената все пак има нещо, което показва от кое място започва нищото? Сигурно не е стена, трябва да е една тънинка, тънинка линия, която опасва всичко. Какво значи това всичко и навсякъде: толкова е голямо, че човек не може да го побере в ума си. Само Бог може. Той се помъчи да го проумее, но му дойде наум само Бог. Бог се именува Бог, както неговото име е Стивън. На френски Бог е dieu и това също е име на Бога: и когато някой се моли богу и казва dieu, тогава Бог веднага разбира, че се моли французин. Но въпреки че Бог има различни имена на различните езици и разбира какво казват хората, когато се молят на различните си езици, все пак Бог си остава винаги същият Бог и истинското му име е Бог.[17]

Колко уморителни бяха тия мисли. Струваше му си, че главата му е станала много, много голяма. Той обърна страницата и унило погледна зеленото земно кълбо сред кафявите облаци. Зачуди се кое е по-правилно, за зеленото ли да бъдеш или за кафявото, понеже един ден Данте взе ножиците, разпра зеленото кадифе на гърба на четката Парнел и му каза, че Парнел е лош човек. Чудеше се дали и сега вкъщи се карат за тия работи. Това се нарича политика. И имаше две страни, Данте беше на едната страна, татко и господин Кейси — на другата, но мама и чичо Чарлз не вземаха ничия страна. Всеки ден във вестника пишеше нещо за това.

Мъчно му беше, че не знае какво точно значи политика и къде свършва вселената. Чувстваше се мъничък и слаб. Кога ли ще стане като момчетата от класовете по поезия и реторика: гласовете им бяха като на големите, и обущата им бяха големи, и учеха тригонометрия. Още много време има дотогава. Първо ще дойде ваканцията, после следващият срок, после пак ваканция, и още един срок, и още една ваканция. Също като влак, който влиза и излиза от тунелите и бучи като трапезарията, когато момчетата се хранят, а ти си запушваш и отпушваш ушите. Срок, ваканция; тунел, навън; шум, тихо. Колко е далече! Ех, да можеше да си легне и да заспи! Остава само молитвата в капелата и после — в леглото. Той потръпна, измръзнал, и се прозина. Колко хубаво ще бъде в леглото, щом чаршафите се постоплят. Като се мушнеш в тях, отпърво са толкова студени. Потръпна, като си помисли колко са студени отпърво. Но после се стоплят и тогава можеш да заспиш. Хубаво е, като си уморен! Той се прозина отново. Вечерната молитва и после — в леглото: пак го втресе. Прозяваше му се. Колко хубаво ще бъде след няколко минути! Той почувства, че от студените измръзнали чаршафи плъзва огън, става все по-топло, все по-топло, огънят залива цялото му тяло, ух, колко е топло, ух, колко топло, ала въпреки това продължаваше леко да го тресе и още му се прозяваше.

Звънецът би за вечерна молитва и последен от всички той се изниза от класната стая надолу по стълбата, по коридорите до капелата. В коридорите беше полутъмно, полутъмно беше и в капелата. Скоро всичко ще се стъмни и заспи. В капелата полъхваше нощен хлад, а мраморните колони бяха на цвят като морето нощем. Морето беше студено и денем, но нощем беше по-студено. Студено и тъмно беше и под дигата край къщи. Но котлето за пунша сигурно е закачено над решетката.

Свещеникът четеше молитвата над главата му, а паметта му подземаше отговорите:

Господи, отвори устните ни

и устата ни ще възвестят Твоята хвала.[18]

Побързай, Боже, да ни избавиш,

побързай, Господи, да ни помогнеш.[19]

Нощен хлад и мирис изпълваха капелата: набожен мирис. Не беше като миризмата на старите селяни, които коленичеха най-отзад по време на неделната служба. Те миришеха на въздух и дъжд, на торф и шаяк. Но бяха много набожни селяни. Като се молеха, дишаха право в тила му и въздишаха. От Клейн били, разправяше едно момче: там имало малки къщурки и той видял една жена, застанала на вратата с дете в ръце, когато минавали оттам с файтон на връщане от Салинс. Хубаво би било човек да може да преспи една нощ в такава къщурка, пред огнището с димящия торф, в тъмнината, осветявана от огъня, в топлата тъмнина, и да диша миризмата на селяните, миризмата на въздух и дъжд, на торф и шаяк! Но колко тъмно е на пътя сред дърветата! Ами ако се загуби в тъмното? Страшно му стана, като си го помисли.

Той чу гласа на свещеника, който четеше последната молитва, и също я заповтаря, за да го закриля от външната тъмнина.

Чуй молитвата ни, Господи, осени тая обител и изгони от нея всички козни на лукавия. Да пребъдат в нея светите Твои ангели, за да ни пазят в мир, и благодатта Ти да пребъде върху нас чрез Исуса Христа, нашего Господа. Амин.

Пръстите му трепереха, докато се събличаше в дормитоара, и той им казваше да бързат. Трябваше да се съблече, после да коленичи и прочете молитвите си и да легне, преди да намалят светлината, за да не отиде в ада, като умре. Той изу чорапите си, бързо нахлузи нощницата, коленичи разтреперан до леглото си и на един дъх повтори молитвите, изплашен, че всеки миг ще угасят светлината. Почувства, че раменете му се тресат, докато четеше:

                Спаси, Господи, и помилуй татко и мама и

ги съхрани за мен!

                Спаси, Господи, и помилуй малките ми

братя и сестри и ги съхрани за мен!

                Спаси, Господи, и помилуй Данте и чичо

Чарлз и ги съхрани за мен!

Той се прекръсти, покатери се бързо в леглото, подви края на нощницата под краката си и се сви на кълбо под студените бели чаршафи, разтреперан и трескав. Нищо, няма да отиде в ада, като умре: а треперенето скоро ще мине. Нечий глас пожела на момчетата в спалното лека нощ. Той подаде за миг глава изпод завивките и видя жълтите завеси, които заграждаха леглото от всички страни. Светлината тихо угасна.

Стъпките на възпитателя се отдалечиха. Накъде? Може би надолу по стълбата и после по коридорите или пък към стаята му, в дъното на дългия ходник? Той виждаше тъмнината. Истина ли е, че нощем наоколо броди едно черно куче и очите му са големи като файтонджийски фенери? Говореше се, че това е духът на някакъв убиец. Тръпка на ужас бавно полази тялото му. Той видя тъмното преддверие на замъка. В гладачната над стълбището стояха стари слуги в старинни ливреи. Беше много отдавна. Старите слуги стояха безмълвни. В камината гореше огън, но преддверието беше тъмно. Някакъв силует се изкачи по стълбището откъм преддверието. Наметнат бе в бял маршалски плащ. Лицето му бе бледо и зловещо. Притискаше ръка към сърцето си и се взираше в старите слуги със странен поглед. Те го погледнаха, познаха лицето и плаща на господаря си и разбраха, че е смъртно ранен. Но там, накъдето гледаха, беше само тъмнина: само мрак и тишина. Господарят им бе смъртно ранен на бойното поле край Прага, далеч отвъд морето. Той стоеше на бойното поле, притиснал сърцето си с ръка: лицето му бе бледо и зловещо и бе наметнат с бял маршалски плащ[20].

О, колко студено и зловещо е да си мислиш подобно нещо! Цялата тая тъмнина бе студена и зловеща. В нея имаше зловещи бледи лица и очи огромни като файтонджийски фенери. Това бяха духовете на убийци, привидения на маршали, паднали смъртно ранени на бойното поле нейде отвъд морето. Какво искаха да кажат, та лицата им бяха тъй зловещи?

Господи, чуй молитвата ни, осени тая обител и изгони от нея всички…

Да си отидеш вкъщи за ваканцията! Момчетата му бяха разказвали колко е хубаво. Качват се на колите, спрели пред портала в ранното зимно утро. Колелата заскърцват по чакъла. Да живее ректорът!

Ура! Ура! Ура!

Файтоните минават край църквата и всички свалят шапки. После весело препускат по селския път. Кочияшите посочват с камшик Бодънстаун[21]. Момчетата викват ураа! Минават покрай чифлика „Веселият фермер“. Ура, ура и пак ура! Минават през Клейн, викат ура и ги срещат с ура. Селянките стоят на вратите, тук-там се виждат мъже. Как чудно мирише зимният въздух: мирисът на Клейн — дъжд и зимен въздух, тлеещ торф и шаяк.

Влакът е пълен с момчета: дълъг, дълъг шоколаден влак със сметанова глазура. Кондукторите сноват напред-назад, отварят, затварят, заключват, отключват вратите. Облечени са в тъмносиньо и сребро, имат сребърни свирки и ключовете им игриво прещракват: трак-трак, трак-трак.

А влакът лети ли, лети през равнината, покрай Аленския[22] хълм, телеграфните стълбове бягат, бягат, бягат назад… Влакът се носи напред и напред. Той си знае работата. У дома в антрето има книжни фенери и гирлянди от зелени клонки. Огледалото е окичено с коледна звезда и бръшлян[23], бръшлян и коледна звезда, зелени и червени, са сплетени около полилеите. С червена коледна звезда и зелен бръшлян са окичени и старите портрети по стените. Коледна звезда и бръшлян за него и за Рождество Христово.

Чудесно е!… Всички са там. Добре си ни дошъл, Стивън! Шумни поздрави. Цун — целува го мама. Така ли трябва? Татко сега е маршал. Това е много повече от мирови съдия. Добре дошъл, Стивън!

Шум, шум, шум.

Рррррррр — дрънчат халките на завеските, в мивките се разплисква вода. Шум, шум, шум: момчетата стават от сън, обличат се и се мият в спалното; възпитателят снове напред-назад, шумно пляска с ръце и подвиква на момчетата да побързат. Бледи слънчеви лъчи падат върху дръпнатите завески и разхвърляните легла. Леглото му е много горещо. Горещи са и лицето, и тялото му.

Той се надигна и седна на ръба на кревата. Чувстваше се слаб. Помъчи се да нахлузи единия чорап. Стори му се ужасно бодлив. Какво странно студено слънце!

Флеминг каза:

— Лошо ли ти е?

Сам не знаеше; но Флеминг продължи:

— Лягай пак. Ще кажа на Макглейд, че ти е лошо.

— Болен е.

— Кой?

— Кажете на Макглейд.

— Лягай пак.

— Болен ли е?

Някакво момче го държа под мишниците, докато той събу чорапа, който висеше на крака му, и се покатери обратно в топлото легло.

Сви се на кълбо между чаршафите, зарадван от приятната им топлина. Чуваше, че момчетата наоколо говорят за него, докато се обличаха за утринната. Колко подло, да го блъсне в барата на нужника, казваха.

Сетне гласовете изчезнаха: бяха излезли. Някой до леглото му каза:

— Нали няма да изпортиш, Дедалус, обещаваш ли?

Лицето на Уелс: той го погледна и видя, че Уелс е уплашен.

— Аз, без да искам. Обещаваш ли?

Татко му бе казал, каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. Той поклати глава, каза не и се почувства щастлив.

— Без да искам, честна дума. Аз, такова… Само на шега. Съжалявам.

Гласът и лицето се изгубиха. Съжалява, понеже го е страх. Страх го е, че е някаква болест. Ракът е едно членестоного, страдат и животните от рак: или пък от нещо друго. Ей че отдавна беше, над игрището падаше здрач, той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и една тежка птица прехвърчаше ниско в сивкавия сумрак. Лестърското абатство светеше. Уолси го погребаха в абатството на абата лестърски отците.

Не, не, това не е лицето на Уелс, ами на възпитателя. Не хитрува. Не, не: наистина е болен. Не хитрува. Той усети на челото си ръката на възпитателя: почувства, че челото му гори и е влажно под хладната влажна длан на възпитателя. И плъхът е такъв на пипане: слизгав, влажен и студен. И всеки плъх си има по две очички, да гледа с тях. Хлъзгава слизгава козинка, мънинки тънинки краченца, свили се за скок, и лъскави очички да гледа с тях. И добре разбира как се скача, но умът на плъховете нищо не разбира от тригонометрия. Мъртвите плъхове лежат на една страна. Козинката им изсъхва. Тогава са просто леш.

Възпитателят отново бе до него и гласът му казваше, че трябва да стане, че отец вицеректорът наредил да стане, да се облича и да върви в лечебницата. Докато той напрягаше всички сили, за да се облече колкото може по-бързо, възпитателят каза:

— Трябва да си дигнем партушините и да идем при брат Майкъл, защото ни боли тумбакът. Жаба квака на юнака във тумбака, що е то?

Колко добър е възпитателят, че иска да го разсмее! Но той не можеше да се засмее, защото бузите и устните му трепереха; тогава възпитателят сам се засмя на смешката, после извика:

— Ходом марш! Сено! Слама! Сено! Слама!

Слязоха заедно по стълбите и продължиха по коридора и покрай банята. Като мина пред вратата й, той със смътен страх си спомни топлата застояла вода с цвят на торф, топлия влажен въздух, шума от цамбуркането, пешкирите, които миришеха на лекарство.

Брат Майкъл стоеше пред вратата на лечебницата, а от тъмната стая вдясно от него лъхаше на лекарство. Миризмата идеше от шишенцата върху лавиците. Възпитателят каза нещо на брат Майкъл, брат Майкъл му отговори и го нарече сър. Той имаше рижа, вече прошарена коса и бе странен на вид. Странно бе, че винаги щеше да остане брат. Странно беше също, че не можеш да му кажеш сър, защото е брат и изглежда по-друг. Мигар не бе достатъчно набожен или бе с нещо по-лош от другите?

В стаята имаше две легла и в едното лежеше момче: щом влязоха, то извика:

— Здравей! Та това е малкият Дедалус! Нещо да няма?…

— Няма го майстора — каза брат Майкъл.

Момчето беше от третокласниците и докато Стивън се събличаше, то помоли брат Майкъл да му донесе препечена филийка с масълце.

— Моля ти се бе! — каза то.

— Ще ти дам аз на теб едно масълце! — отвърна брат Майкъл. — Утре заран, щом дойде докторът, веднага ще те изпишем.

— Защо ще ме изписвате? — попита момчето. — Още не съм оздравял.

Брат Майкъл повтори:

— Ще те изпишем като едното нищо, добре да го знаеш.

Той се приведе да разрови огъня. Гърбината му беше длъгнеста като на коня, дето тегли трамвая. Той разклати ръжена страшно и се закани с глава на третокласника.

После брат Майкъл излезе и след малко третокласникът се обърна към стената и заспа.

Ето каква била лечебницата. Значи болен. Дали бяха писали вкъщи на татко и мама? По-бързо щеше да стане, ако някой от братята отиде да им обади. Или сам да напише писмо и някой брат да го занесе.

Мила мамо,

Аз съм болен. Искам да си дойда вкъщи. Моля ти се, ела да ме вземеш. Аз съм в лечебницата.

Твой любещ син

Стивън

Колко далеч бяха те! Зад прозореца струеше студена слънчева светлина. Зачуди се дали ще умре. Защо не, можеше да умре и в слънчев ден. Можеше да умре, преди мама да дойде. Тогава за него щяха да отслужат опело в капелата, както при смъртта на Литъл, за което му бяха разказвали момчетата. Всички ще бъдат на службата, облечени в черно, и всички с тъжни лица. И Уелс ще дойде, но никой вече няма да го погледне. Ректорът ще бъде в златоткан черен филон, а на олтара и около ковчега ще има големи жълти свещи. После бавно ще изнесат ковчега от капелата и ще го заровят в малкото гробище на братството отвъд централната алея с липите. И Уелс ще съжалява за това, което стори. Камбаната бавно ще бие.

И той дочу камбанен звън. Повтори си наум песничката, която го бе научила Бригид:

Бим-бам! Камбана бие вън!

Сбогом, мамо, не тъжи!

В стария църковен двор

до батко ти ме положи.

Ангелчета шест ще бдят

над последния ми път.

Две се молят, две възгласят,

две душата ми отнасят.

Колко красиво и тъжно! Колко красиви са думите в стария църковен двор! Тръпка пролази по цялото му тяло. Колко тъжно и колко красиво! Прииска му се да си поплаче, не за себе си, а за думите, тъй красиви и тъжни като музика. Бим-бам! Бим-бам! Сбо-гом! Сбо-гом!

Студената слънчева светлина бе помътняла, а до леглото му с купичка говежди бульон в ръце стоеше брат Майкъл. Той се зарадва, защото устата му бе пресъхнала и гореше. Чуваше се глъчката от игрищата. Животът в колежа продължаваше, все едно че и той бе там.

После брат Майкъл тръгна да си ходи, а третокласникът му каза непременно да се върне и да му каже какво пише във вестника. Той каза на Стивън, че името му е Корк и баща му имал много състезателни коне, до един страшни скачачи, и че когато поиска, може да подшушне на брат Майкъл на кой да заложи, защото брат Майкъл е много добър и винаги му казва какво пише във вестника, дето всеки ден го получават в замъка. Във вестника пишеше за най-различни неща: за произшествия, корабокрушения, спорт и политика.

— Сега пише само за политика — каза той. — Ваште сигурно също говорят за това.

— Да — каза Стивън.

— И наште — каза той.

После се замисли за миг и добави:

— Ти имаш странно име — Дедалус, — но и моето е странно — Корк. Мойто име е име на един град. А твойто прилича на латински.

После го попита:

— Обичаш ли гатанки?

Стивън отвърна:

— Горе-долу.

После оня рече:

— Добре, отговори тогава защо графство Мънстър прилича на тапа?

Стивън се зачуди какъв ли е отговорът, после каза:

— Предавам се.

— Защото в него има корк — каза третокласникът. — Чактисваш ли? Корк е град в графство Мънстър, а от корка правят тапи.

— А, сега разбрах — каза Стивън.

— Това е много стара гатанка — рече момчето.

После добави:

— Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Стивън.

— Знаеш ли — каза момчето, — същата гатанка може да се зададе и по друг начин.

— Така ли? — учуди се Стивън.

— Да, съвсем същата гатанка — каза оня. — Сещаш ли се?

— Не — каза Стивън.

— Не можеш ли да се сетиш?

Докато говореше, той се понадигаше от леглото и поглеждаше Стивън. После се отпусна на възглавката и рече:

— Има още един начин, но няма да ти го кажа.

Защо не му го каза? Баща му, който имал толкова много коне, сигурно също е мирови съдия като бащите на Сорин и Рош Пора. Той си спомни своя собствен баща, спомни си го как пееше, а мама свиреше, спомни си, че винаги му даваше по цял шилинг, когато му поискваше само шест пенса, и му стана мъчно за него, че не е мирови съдия като бащите на другите момчета. Защо тогава го бяха изпратили тук заедно с тях? Но татко му бе казал да се чувства като у дома си, защото преди петдесет години братът на дядо му бил връчил тук едно послание на Освободителя. Хората от онова време се познаваха по старовремските дрехи. Всичко тогавашно му изглеждаше много тържествено и той се зачуди дали по онова време момчетата в Клонгоус са носели сини куртки със златни копчета, жълти жилетки и шапки от заешка кожа, дали са пиели бира като възрастните и имали собствени хрътки-зайчари?

Той погледна прозореца и видя, че навън се бе свечерило. Над игрищата сигурно вече се стелеше сивкава здрачевина. Оттам не се чуваше никакъв шум. Сега в клас навярно пишеха съчинение или пък отец Арнал им четеше из житията на светците.

Чудно, не му дадоха никакво лекарство. Може би брат Майкъл щеше да го донесе, като се върне. Момчетата казваха, че в лечебницата давали да се пият разни смрадливи горчила. Но сега му беше по-добре отпреди. Хубаво би било да можеше бавничко да оздравява. Тогава може да ти дадат някоя книжка. В библиотеката имаше една книга за Холандия с чудесни чуждоземни имена и картинки на непознати градове и кораби. Такава книга е истинска сладост.

Колко слаба стана светлината навън. Нищо и така е хубаво. Отблясъците на огъня се надигаха и снишаваха по стената. Също като вълни. Някой бе притурил въглища и той дочу гласове. Говореха си. Това бе шумът на вълните. Или самите вълни говореха помежду си, докато се дигаха и спадаха.

Той видя развълнувано море, дълги тъмни талази, които се дигаха и спадаха, тъмни в безлунната нощ. Мъничка светлина проблясваше в края на вълнолома, в залива влизаше кораб: и той видя тълпа хора, сбрани на самия бряг, за да посрещнат кораба, който влизаше в тяхното пристанище. На палубата стоеше висок мъж и се взираше в равната тъмна земя: светлинката на фара го озари и той видя лицето му, скръбното лице на брат Майкъл.

Видя го да вдига ръка към народа и чу гръмкия му скръбен глас, който се понесе над вълните:

— Той умря. Видяхме го в ковчега.

Скръбен стон се изтръгна от народа:

— Парнел! Умря Парнел!

Те паднаха на колене, стенейки от скръб.

И той видя Данте в кафява кадифена рокля и зелена кадифена мантия, която се спускаше от раменете й: горда и безмълвна, тя шестваше край народа, коленичил досам водата.[24]

 

Камината, с жар догоре, пламтеше с ален огън, а под увития в бръшлян полилей бе сложена коледната трапеза. Макар че се върнаха доста късно, обядът още не беше готов: ей сегинка ще бъде готов, бе казала мама. И те чакаха да се отвори вратата и прислужниците да внесат големите блюда под тежки метални похлупаци.

Чакаха всички: чичо Чарлз, седнал в дъното на стаята до прозореца. Данте и господин Кейси — в креслата от двете страни на камината, Стивън — на стол между тях, сложил крака върху малка табуретка. Господин Дедалус се поогледа в огледалото над камината, засука мустаци, сетне разтвори полите на фрака си и застана с гръб към жаркия огън: сегиз-тогиз обаче той повдигаше ръка и позасукваше ту единия, ту другия си мустак. Господин Кейси, оборил глава на една страна, се усмихна и потупа подутата си гуша. Стивън също се усмихна: той вече знаеше, че в гърлото на господин Кейси няма никаква кесия със сребро. Смешно му стана, като си спомни как господин Кейси го лъготеше, че в гърлото му дрънчи сребро. А когато веднъж се помъчи да разтвори ръката му, за да види в нея ли е скрил кесията със среброто, той забеляза, че пръстите му не можеха да се изправят: и господин Кейси му каза,[25] че трите му пръста се вдървили от бързане, докато плел кесията за рождения ден на кралица Виктория.

Господин Кейси потупа издутата си гуша и се усмихна на Стивън със сънен поглед, а господин Дедалус му каза:

— М-да… Такива работи, значи. Добре се поразходихме, а, Джон? М-да… Тия хора гладни ли са решили да ни държат? М-да… Такива ми ти работи. Ей богу, добре се нагълтахме днеска с озон край Хед.

Той се обърна към Данте и каза:

— Ама вие днес изобщо носа си не подадохте навън, госпожо Райордан?

Данте се намръщи и отсече:

— Не.

Господин Дедалус пусна полите си и отиде до бюфета. Извади отвътре голям глинен кърчаг с уиски и бавно започна да пълни гарафата, като от време на време се навеждаше да види колко е сипал. После прибра кърчага в бюфета, наля по малко в две чаши, добави вода и се върна с тях при камината.

— Ще сръбнем ли капчица за апетит, Джон? — попита той.

Господин Кейси взе чашата, отпи и я постави до себе си на камината. После каза:

— Брей, все си мисля как нашият приятел Кристофър майстори от онова, неговото шампанско…

Той прихна да се смее, закашля се и добави:

— … от гърмящото де, за тия приятелчета.[26]

Господин Дедалус гръмко се изсмя.

— Кой, Кристи ли? — каза той. — Във всяка от брадавиците по плешивото му теме има повече пипе, отколкото в цяла глутница лисугери.

Той наведе глава, затвори очи, облиза се доволно и взе да имитира гласа на хотелиера:

— Ас какъв сладък гласец ти говори — света вода ненапита. Мед му капе от устата, господ да ни го пази.

Господин Кейси още не можеше да се съвземе от кашлицата и смеха си. Стивън позна гласа и физиономията на хотелиера, когото баща му имитираше, и се засмя.

Господин Дедалус намести монокъла си, вторачи се в него и му рече тихо и ласкаво:

— Ами ти, кутренцето ми, на какво се смееш?

Влязоха прислужниците и сложиха блюдата на масата. След тях дойде госпожа Дедалус и покани всички.

— Моля, сядайте — каза тя.

Господин Дедалус се изправи до масата и каза:

— Заповядайте, госпожо Райордан. И ти, Джон, сядай, друже.

Той погледна към чичо Чарлз и му рече:

— Хайде, сър, птицата чака.

Щом всички се разположиха, той хвана капака на блюдото, но тутакси дръпна ръката си и каза:

— Хайде, Стивън.

Стивън стана, за да прочете молитвата:

Благослови ни, Господи, и благослови тия Твои дарове, които милостиво ни провождаш в името на Исуса Христа, нашия Господ. Амин.

Всички се прекръстиха и господин Дедалус с доволна въздишка вдигна тежкия капак от блюдото, осеян по края с бляскави капчици.

Стивън погледна тлъстата пуйка, която вече бе видял на кухненската маса овързана и набодена на шиш. Баща му бе платил за нея цяла гвинея в магазина на Дън на улица „Д’Олиер“[27], а продавачът няколко пъти я бе мушнал по гърдите, за да покаже колко е хубава; той си спомни и гласа на продавача, който каза:

— Вземете тая, сър. Няма ала-бала. Пръстите ще си оближете.

Защо господин Барет в Клонгоус наричаше пуйка пердашката, с която биеше през ръцете? Но Клонгоус бе далеч, а тежката миризма на топла пуйка, шунка и целина, която се вдигаше от блюдата и чиниите, буйният огън, който пламтеше в камината, и зеленият бръшлян и червената коледна звезда те караха да се чувстваш така щастлив, и щом обедът свърши, ще донесат огромния коледен пудинг, украсен с обелени бадеми и вейки коледна звезда, около който препускат синкави пламъчета, а на върха му се вее малко зелено знаменце.

Това бе първият му коледен обед и той си представи как малките му братя и сестри чакат сега в детската стая да дойде ред на пудинга, както сам често бе чакал. Чувстваше се странно и някак по-възрастен в ученическата си униформа с широка ниска яка. А сутринта, когато майка му го доведе в гостната, облечен за църква, баща му заплака. Понеже си спомнил за своя баща. И чичо Чарлз каза същото.

Господин Дедалус покри блюдото и лакомо залапа. След малко той каза:

— Бедният ни Кристи, и той я заплете една…

— Саймън — рече госпожа Дедалус, — не си предложил сос на госпожа Райордан.

Господин Дедалус грабна сосиерата.

— Не съм ли?! — възкликна той. — Зло да ви забрави, госпожо Райордан, простете на слепия!

Данте покри с ръце чинията си и каза:

— Не, благодаря.

Господин Дедалус се обърна към чичо Чарлз:

— Върви ли ви хапката, сър?

— Като кралската поща, Саймън.

— Ами ти, Джон?

— Аз съм наред. Гледай се ти — давай, давай!

— За теб, Мери? Я подай чинията, Стивън, ушите ще ти заплющят от тоя сос!

Той щедро напълни чинията на Стивън със сос и отново върна сосиерата на масата. После попита чичо Чарлз крехко ли е месото. Чичо Чарлз не можа да отговори, защото устата му беше пълна, но утвърдително закима с глава.

— Ама как нашият човек му затвори устата на каноника, а? — подхвърли господин Дедалус.

— Кой да очаква подобна смелост от него? — каза господин Кейси.

Ще ви плащам лептата си, отче, като спрете да обръщате храма божи в изборджийско сборище.

— Хубав отговор, няма що! И то на своя свещеник! — каза Данте. — И тоя човек се представя за добър католик.

— Сами са си виновни — снизходително каза господин Дедалус. — И първият срещнат глупак ще им каже да си гледат религията и да не се пъхат, дето не им е работа.

— Това е религия — каза Данте. — Дълг им е да предупреждават народа.

— Ние отиваме в божия храм смирено да се помолим на създателя си — каза господин Кейси, — а не да слушаме предизборни речи.

— Това е религия — повтори Данте. — Те имат право. Пастирът трябва да води стадото.

— И да проповядва политика от олтара, така ли? — запита господин Дедалус.

— Точно така — отвърна Данте. — Става дума за обществения морал. Свещеникът е свещеник, за да учи паството си кое е право и кое не.

Госпожа Дедалус остави ножа и вилицата си на масата и рече:

— Моля ви, умолявам ви, точно днес ли намерихте да водите политически спорове?!

— Права сте, госпожо — каза чичо Чарлз. — Достатъчно, Саймън, стига толкова. Да не говорим повече.

— Добре, добре — бързо се съгласи господин Дедалус.

Той решително вдигна капака на блюдото и рече:

— Я да видим, кой иска още пуйка?

Отговор не последва. Данте каза:

— Хубави думи в устата на един католик, няма що.

— Госпожо Райордан, умолявам ви, да оставим тоя разговор — рече госпожа Дедалус.

Данте се обърна към нея и каза:

— А да не би да искате да си седя и да слушам как хулят пастирите на моята църква?

— Никой няма да каже дума срещу тях, стига да не се месят в политиката — каза господин Дедалус.

— Ирландските епископи и свещеници си казаха думата и ние трябва да им се подчиним[28] — отвърна Данте.

— Те по-добре да оставят политиката, иначе народът ще остави тяхната църква — каза господин Кейси.

— Чувате ли? — запита Данте, обръщайки се към госпожа Дедалус.

— Господин Кейси! Саймън! Стига толкова — рече госпожа Дедалус.

— Лошо! Лошо! — промърмори чичо Чарлз.

— Какво?! — викна господин Дедалус. — Мигар трябваше да го изоставим по заповед на англичаните?

— Той вече не бе достоен да води народа — каза Данте. — Беше отявлен грешник.

— Всички сме грешници, и то окаяни грешници — студено забеляза господин Кейси.

— … Но горко томува, чрез когото дохожда съблазън — каза госпожа Райордан. — За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия малките[29].

Това е словото на светия Дух.

— Скверно слово, ако питате мен — хладно каза господин Дедалус.

— Саймън! Саймън! Малкият! — обади се чичо Чарлз.

— Да де… Искам да кажа… абе сетих се какви скверни слова говореше хамалинът на гарата — рече господин Дедалус. — Такава работа значи. Я да видя чинията ти, Стивън. На, и всичко да си изядеш.

Той напълни чинията на Стивън и сложи на чичо Чарлз и на господин Кейси големи късове от пуйката, като обилно ги поля със сос. Госпожа Дедалус почти не хапваше, а Данте стоеше, скръстила ръце в скута си. Лицето й бе почервеняло. Господин Дедалус разряза остатъка от пуйката и каза:

— А тая вкусна мръвка се вика по нашенски папски нос или, просто казано, трътка. Иска ли някой от уважаемите дами и господа…

Той вдигна с вилицата едно парче от пуйката. Никой не отговори. Господин Дедалус го сложи в чинията си и рече:

— Е, да не кажете, че не съм ви поканил. Я сам да си го изям, че напоследък нещо не съм добре.

Той смигна на Стивън, сложи обратно капака и отново започна да яде.

Настъпи тишина. След малко господин Дедалус подзе:

— Е, хубаво време се задържа днеска. Сума народ бе надошъл.

Никой не продумваше. Той отново подзе:

— Тая Коледа дойде повече народ от миналата.

Той огледа другите, които бяха свели лица над чиниите си, и като не получи отговор, почака още малко, сетне горчиво рече:

— Така или иначе развали ми се коледната трапеза.

— Нито щастие, ни благодат ще влязат в дом, където няма уважение към църковните пастири — каза Данте.

Господин Дедалус хвърли ножа и вилицата си в чинията.

— Уважение ли?! — викна той. — Към кого? Към Били Бърната[30] или към Негово Благоутробие от Арма? Уважение!

— Църковни князе! — презрително процеди господин Кейси.

— На лорд Литрим коняри![31] — добави господин Дедалус.

— Те са миропомазани и са гордостта на страната — заяви Данте.

— Негово благоутробие, божий чревоугодник — грубо повтори господин Дедалус. — Като заспи — ангел небесен. Ама да го видите само как лапа зиме свинско със зеле! Леле, мале!

Той наподоби с лице свинска зурла и взе да сумти.

— Наистина, Саймън, не бива да говориш така пред Стивън — намеси се госпожа Дедалус. — Не бива.

— О, ще си спомня той за всичко това, като порасне — разгорещено подзе Данте. — Ще си спомня как в собствения му дом са сквернословили срещу бога, религията и църковните отци.

— Нека запомни и сквернословията, с които поповете и техните слуги разбиха сърцето на Парнел и го пратиха в гроба! — викна й господин Кейси през масата. — Нека и това си спомня, като порасне!

— Кучи синове! — кресна господин Дедалус. — Щом бе съборен, те се нахвърлиха връз него и го предадоха! Като плъхове го разкъсаха! Мръсни кучета! Виж ги на какво мязат! Ей богу, на не знам какво!

— Правилно постъпиха! — извика Данте. — Те се подчиниха на своите епископи и свещеници. Хвала им!

— Но това на нищо не прилича. Един ден в годината не можем да си починем, от ужасните ви разпри — каза госпожа Дедалус.

Чичо Чарлз вдигна помирително ръце и каза:

— Хайде, стига вече. Престанете. Не можете ли да говорите, без да се горещите и да сквернословите?

Госпожа Дедалус зашепна нещо на Данте, но Данте гръмко отвърна:

— Не, няма да си мълча. Длъжна съм да браня своята църква и вяра, когато вероотстъпници ги хулят и храчат по тях.

Господин Кейси грубо бутна чинията си в средата на масата, облакъти се и се обърна към домакина с пресипнал глас:

— Я кажи, разказвал ли съм ти за една знаменита храчка?

— Не си, Джон — отвърна господин Дедалус.

— Слушай тогава, много поучителна история — каза господин Кейси. — Това стана немного отдавна в същото графство Уиклоу, където се намираме и ние сега.

Той замлъкна, обърна се към Данте и й рече със сдържан гняв:

— И позволете да ви припомня, госпожо, че ако мене имахте предвид, аз не съм никакъв отстъпник. Аз съм католик, какъвто бе баща ми, какъвто бе неговият баща и бащата на неговия баща, когато бяхме готови живота си да дадем, нежели да продадем вярата си.

— Толкова по-срамно е, че сега говорите така — отвърна Данте.

— Разказвай, Джон — усмихна се господин Дедалус. — Да чуем все пак тая история.

— Католик ли?! — иронично повтори Данте. — И най-яростният протестантин в страната не би си позволил тия богохулства, които чух днеска.

Господин Дедалус започна да клати глава напред-назад и да си напява като селски певец.

— Не съм никакъв протестант, добре да го знаете — каза господин Кейси, целият зачервен.

Както си напяваше и поклащаше глава, господин Дедалус запя с гъгнив глас:

Елате всички папищаши,

нестьпвали на литургия.[32]

Той взе отново ножа и вилицата и развеселен се залови да яде, като каза на господин Кейси:

— Хайде, Джон, разказвай. Ще помогнеш на храносмилането ни.

Стивън прехласнато погледна лицето на господин Кейси, който втренчено се взираше пред себе си, подпрял глава на сключените си ръце. Обичаше да сяда близо до него край огъня и да наблюдава суровото му тъмно лице. Но тъмните му очи никога не гледаха сурово и приятно бе да слушаш бавния му глас. Защо е против свещениците? Значи Данте е права. Той бе чул баща си да казва, че на младини тя била монахиня, ала напуснала манастира в Алеганските планини, щом брат й натрупал пари от дрънкулките и мънистата, дето ги продавал на диваците. Може би затуй бе толкова строга към Парнел. Освен това тя не обичаше той да си играе с Айлин, понеже Айлин е протестантка, а когато сама била млада, познавала деца, които си играели с протестанти и протестантите се гаврели с литанията на Пресветата Дева.[33] Кула от слонова кост, казвали те, златен чертог, де се е чуло и видяло жена да бъде кула от слонова кост или златен чертог? Кой беше прав тогава? Той си спомни вечерта в лечебницата на Клонгоус, тъмните талази, светлинката на фара и скръбните ридания на народа, научил вестта.

Айлин имаше дълги бели ръце. Една вечер, като играеха на жмичка, тя закри очите му с ръце: дълги, бели, тънки, студени, нежни ръце. Това е слоновата кост: нещо студено и бяло. Ето какво значи Кула от слонова кост.

— Историята е много кратка и забавна — каза господин Кейси. — Това се случи един ден в Арклоу, беше кучешки студ, малко преди да се помине нашият вожд, бог да го прости!

Той уморено затвори очи и замълча. Господин Дедалус взе един кокал от чинията си, откъсна със зъби мръвка и рече:

— Преди да го убият, искаш да кажеш.

Господин Кейси отвори очи, въздъхна и продължи:

— Та това стана един ден в Арклоу. Бяхме там на митинг и щом митингът свърши, трябваше да си пробием път през тълпата до гарата. Ей богу, такова дюдюкане никогаж не бях чувал. Какви ли не ни нарекоха. А една дърта брантия мене взема на прицел, пияната му вещица. Залепила се за мен, подскача в калта и ми крещи в лицето, гърлото ще си издере: Гонител на свещеници! А Парижката каса? А господин Фокс? А Кити О’Шей?[34]

— А ти какво стори, Джон? — попита господин Дедалус.

— Оставих я да си крещи — отвърна господин Кейси. — Мразовит ден беше и за да си посгрея душицата — с ваше позволение, милостива госпожо, — дъвчех тютюн и естествено, не можех да продумам, защото устата ми беше пълна с тютюн.

— И после, Джон?

— После — ето какво. Оставих я да се накрещи до насита — нейните Кити О’Шей и прочее, докато накрая тя нарече тая дама с едно име, което няма да споменавам, за да не мърся тая трапеза, вашия слух, милостива госпожо, и собствената си уста.

Той спря. Господин Дедалус вдигна глава от кокала и рече:

— А ти какво стори, Джон?

— Какво сторих ли? — повтори господин Кейси. — Казвайки това, тя си бе навряла мръсната муцуна право в мене, а в устата ми — тютюнева чорба. Навеждам се към нея и — хрък! — ей така — захрачих я!

Той се извърна и се престори, че плюе.

Хрьк! — думам, ей така, и право в окото.

Той се хвана за окото и изрева от болка.

О, Исусе Христе, света Богородице и Йосифе! — вика тя. — Ослепях! Ослепях! Загинвам!

Той спря, задавен от смях и кашлица, после повтори:

Ослепях, съвсем ослепях!

Господин Дедалус гръмко се разсмя и се облегна назад, а чичо Чарлз заклати глава.

Данте изглеждаше ужасно сърдита и докато се смееха, повтаряше:

— Много хубаво! Браво! Много хубаво!

Не е хубаво да плюеш стара жена в очите. Но какво ли бе онова име, с което жената бе нарекла Кити О’Шей, че господин Кейси не искаше да го повтори? Той си представи как господин Кейси си пробива път през тълпата и държи речи, покачен на някоя кола. Нали затова бе лежал в затвора. Припомни си оная нощ, когато у тях дойде сержант О’Нийл, застана в антрето и шепнешком заговори с баща му, като неспокойно гризеше каишката на каската си. Нея нощ господин Кейси не взе влака за Дъблин, а пред тях спря една кола и той дочу, че баща му казва нещо за Кабинтилското шосе.

Той беше за Ирландия и за Парнел, баща му — също; но нали и Данте бе за тях: една вечер, когато оркестърът свиреше на еспланадата, тя удари с чадъра си един господин по главата, защото си бе свалил шапката, когато накрая оркестърът засвири „Боже, пази кралицата“.

Господин Дедалус презрително изсумтя.

— Ех, Джон — рече той. — Хората вярват. Ние сме нещастен, яхнат от попове народ, винаги сме били такива и такива ще си останем до края на света.

Чичо Чарлз поклати глава и рече:

— Лошо! Лошо!

Господин Дедалус повтори:

— От попове яхан, от бога забравен народ!

Той посочи портрета на дядо си, който висеше на стената вдясно от него.

— Виждаш ли тоя старец, Джон? — рече той. — Честен ирландец беше и по онова време от тая игра не се правеха пари. Осъдиха го на смърт като белодрешко.[35] Той обичаше да казва, че няма да допусне чернокапец да седне на масата му.

Данте разярено го прекъсна:

— Ако сме под свещеническо иго, трябва да се гордеем с това! Те са зеницата божия. Не ги докосвайте, казва Христос, защото, който се допре до тях, допира се до зеницата на окото ми.[36]

— Значи не трябва да обичаме родината си, тъй ли? — запита господин Кейси. — И да не следваме човека, роден, за да ни води?

— Кого? Изменника на родината?! — отвърна Данте. — Изменника и блудника! Права беше църквата, че го изостави. Църквата винаги е била истинският приятел на Ирландия.

— Хайде де?! — каза господин Кейси.

Той удари с юмрук по масата, намръщи се гневно и взе да брои на пръсти.

— Предадоха ли ни ирландските епископи по време на обединението, когато епископ Ланиган връчи верноподаническата декларация на маркиз Корнуолис? Продадоха ли епископите и свещениците въжделенията на родината през 1829 в замяна на католическата еманципация? Продадоха ги. Заклеймиха ли фенианското движение от амвона и изповедните? Заклеймиха го. Оскверниха ли праха на Терънс Белю Макмейнъс? Оскверниха го.[37]

Лицето му гневно пламтеше и Стивън почувства, че и неговите бузи запламтяха от вълнение при тия думи. Господин Дедалус се изсмя презрително.

— Ей богу! — провикна се той. — Забравих онова дребно старче Пол Калън! Още една зеница на окото божие!

Данте се надвеси над масата и викна на господин Кейси:

— Прави са! Прави са! Винаги са били прави!

Бог, нравствеността и религията са над всичко!

Забелязала възбудата й, госпожа Дедалус й рече:

— Госпожо Райордан, не им отговаряйте, щадете си нервите.

— Бог и религията са над всичко! — изкрещя Данте. — Бог и религията са по-важни от всичко светско!

Господин Кейси вдигна стиснатия си пестник и с всичка сила го стовари връз масата.

— Прекрасно! — викна той с пресипнал глас. — Щом е така, Ирландия няма нужда от бога!

— Джон! Джон! — извика господин Дедалус и хвана госта си за ръкава.

На другия край на масата Данте се вцепени, бузите й затрепераха. Господин Кейси се надигна тежко от стола си, надвеси се към нея през масата и размаха ръка пред очите си, сякаш отпъждаше паяжина.

— Ирландия няма нужда от бога! — извика той. — Ирландия се задушава от бога! Долу бог!

— Богохулник! Антихрист! — изпищя Данте, скочи на крака и едва не го заплю в лицето.

Чичо Чарлз и господин Дедалус задърпаха господин Кейси обратно на стола му, като се мъчеха да го успокоят. Но втренчил напред тъмните си пламенни очи, той повтаряше:

— Долу бог! Долу!

Данте яростно блъсна стола си и напусна масата, като събори поставката за салфетки, която бавно се изтърколи по килима и спря до крака на едно от креслата. Госпожа Дедалус бързо стана и я последва. На вратата Данте яростно се обърна и закрещя, а бузите й пламтяха и трепереха от гняв:

— Изчадие адово! Победихме! Смазахме го! Сатана!

Вратата се затръшна след нея.

Господин Кейси се отскубна от ръцете на господин Дедалус и чичо Чарлз, внезапно зарови лице в ръцете си и изхълца:

— Бедни Парнел! — зарида той. — Мой мъртъв кралю!

Той ридаеше шумно и безутешно.

Стивън вдигна побелялото си от страх лице и видя, че очите на баща му са пълни със сълзи.

 

Момчетата си говореха на малки групички.

Едно от тях каза:

— Хванали са ги близо до Лъвова могила.

— Кой ги е хванал?

— Господин Глисън и вицеректорът. Пътували с кола.

Същото момче добави:

— Каза ми го един от големите.

Флеминг попита:

— А защо са избягали?

— Аз знам — отвърна Сесил Тъндър. — Задигнали са пари от стаята на ректора.

— Кой ги е задигнал?

— Братът на Кикъм. После си ги поделили.

— Значи кражба. Как са могли да го сторят?

— Знаеш, на баба ти фърчилото! — каза Уелс. — Аз знам защо офейкаха.

— Кажи защо.

— Казаха ми да не казвам — отвърна Уелс.

— Хайде, Уелс — замолиха всички. — Кажи ни. Няма да те издадем.

Стивън проточи врат, за да чуе. Уелс се озърна да види не иде ли някой. После прошепна потайно:

— Нали знаете виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията?

— Да.

— Ето какво: те го изпили, а после ги хванали по дъха. Затова офейкаха, щом много искате да знаете.

Момчето, което бе заговорило първо, се обади пак:

— И на мен един от големите ми каза същото.

Всички се умълчаха. Стивън стоеше сред тях, не смееше да продума, само слушаше. Чувстваше се прималнял, понеже леко му се гадеше от страх. Как са могли да го сторят? Той си представи тъмната тиха сакристия. В нея имаше тъмни дървени ракли, в които се пазеха грижливо сгънатите стихари. Това не беше капелата, но и там трябваше да се говори само шепнешком. Свещено място беше. Той си спомни оная лятна вечер в деня на шествието до малкия параклис в гората, когато го бяха завели там, за да го облекат като анагност. Странно и свято място. Момчето с кадилницата стоеше до вратата, люлееше я леко напред-назад, а средната верижка повдигаше сребърното капаче, за да не угаснат въглените. Вътре имаше жар от дървени въглища: момчето леко люлееше кадилницата, въглените тлееха и от нея полъхваше слаба възкисела миризма. После, щом се облякоха, той подаде кадивото на ректора, ректорът сипа в кадилницата лъжичка тамян и тамянът засъска върху разжарените въглени.

Момчетата си говореха, пръснати на малки групички из игрището. Струваше му се, че са се смалили: това бе, защото предния ден едно момче от втори клас го бутна с колелото си. Той падна на пистата, очилата му се строшиха на три парчета, а устата му се напълни със сгур.

Затова сега момчетата му изглеждаха смалени и толкова далеч от него, гредите на вратата — толкова тънки и далечни, а мекото сиво небе — тъй високо. Но на футболното игрище нямаше мач, защото беше време за крикет: едни казваха, че играта ще ръководи Барне, а други — Флауърс. По цялото игрище момчетата тренираха дълги и високи и фалцови топки и от всички страни в мекия сив въздух се дочуваха ударите на бухалките. Сякаш говореха: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.

Корк, който дотогава си бе мълчал, тихо каза:

— Лъжете се.

Тутакси всички се обърнаха към него.

— Защо?

— Да не би да знаеш?

— Кой ти каза?

— Казвай, Корк!

Корк посочи отвъд игрището, където Саймън Мунан вървеше сам и си подритваше едно камъче.

— Питайте него — отвърна той.

Момчетата погледнаха нататък, после казаха:

— Защо него?

— И той ли е вътре?

— Казвай, Корк! Хайде, ако знаеш, на нас можеш да кажеш.

Корк сниши глас:

— Да ви кажа ли защо офейкаха? Ще кажа, ама ще си траете — мъжка дума.

Той спря за миг, после тайнствено добави:

— Една нощ ги спипали в нужника заедно със Саймън Мунан и Бойл Гривната.

Момчетата го погледнаха и попитаха:

— Спипали ги?

— Какво са правели?

Корк каза:

— Лъскали бастуни.

Всички се умълчаха; Корк добави:

— Затова на.

Стивън погледна лицата на съучениците си, но всички бяха извърнали глави към игрището. Искаше да попита някого. Какво значи да лъскаш бастуни в нужника? Защо петима от горния курс ще бягат заради това? Сигурно е било някаква шега, помисли си той. Саймън Мунан имаше хубави дрехи, а една вечер му показа цяла топка, пълна с бонбони лакта, които момчетата от петнайсеторката по ръгби му бяха търкулнали по пътеката в средата на трапезарията, когато той стоеше на вратата. Това стана вечерта след мача с „Бектайв Рейнджърс“ и топката беше досущ като червена и зелена ябълка, само че се отваряше и вътре бе пълна с бонбони лакта. А един ден Бойл каза, че слоновете имали гривни наместо бивш, и оттогава му излезе прякор Бойл Гривната, но някои момчета му викаха и госпожа Бойл, защото той непрекъснато си пилеше ноктите.

Айлин също имаше дълги, тънки хладни бели ръце, понеже беше момиче. Бяха като слонова кост; само че по-меки. Това всъщност значи Кула от слонова кост, но протестантите не могат да го разберат и се надсмиват. Веднъж двамата с Айлин стояха заедно пред хотела и гледаха келнера, който окачваше низ знаменца на пилона, а един фокстериер припкаше насам-натам по слънчевата морава. Тя пъхна ръка в джоба му до неговата и той почувства колко хладна, тънка и нежна е дланта й. Тя каза, че е много смешно да имаш джобове, после изведнъж се отскубна и прихнала в смях, хукна надолу по наклонената алея. Русите й коси се стелеха зад нея като злато. Кула от слонова кост. Златен чертог. Щом се замислиш над нещата, започваш да ги разбираш.

Но защо в нужника? В нужника се ходи само по нужда. Там има дебели каменни плочи, водата по цял ден цъцре от едни малки дупчици и се носи странна миризма на мочевина. А зад вратата на един от клозетите с червен молив е нарисуван брадат римлянин в тога, който държи в ръцете си по една тухла, и отдолу има надпис:

Балбус стена градеше.[38]

Някои момчета го бяха нарисували на шега. Лицето му е много смешно, но все пак прилича на брадат човек. А на стената в един от другите клозети с красив, наклонен наляво почерк е написано:

Юлий Цезар написа „Гали по бело“[39].

Може би затова са ходили там, защото на това място някои момчета пишат разни работи на майтап. Все пак странно бе това, което Корк каза, и начинът, по който го каза. Не ще да е било шега, щом са избягали. Той мълком погледна заедно с другите през игрището и му стана страшно.

Най-после Флеминг каза:

— Какво, значи, сега всички ще оперем пешкира заради няколко галфони?

— Аз няма да се върна след ваканцията, ще видите — обади се Сесил Тъндър. — Три дни да мълчим в трапезарията и не се знае кой по колко пръчки ще изяде!

— Ами да — добави Уелс. — Старият Барит е започнал да свива бележката по нов начин, за да не можеш да я отвориш и затвориш и да видиш колко пердашки ти е написал.[40]

— Да — каза Сесил Тъндър, — тая заран префектът вече е бил във втори клас.

— Трябва да вдигнем въстание, какво ще кажете? — попита Флеминг.

Всички се умълчаха. Беше съвсем тихо и ударите на крикетните бухалки сега се чуваха по-нарядко отпреди: пляк-пльок.

Уелс попита:

— А какво ще стане с тях?

— Саймън Мунан и Гривната ще ги бият — отвърна Корк, — а момчетата от горния курс трябва да избират: бой или изключване.

— И какво са избрали? — попита момчето, което бе заговорило първо.

— Всички освен Кориган предпочетоха изключването — отговори Корк. — Него ще го бие господин Глисън.

— Кой Кориган? Оня, буцата ли? — попита Флеминг. — Та той ще свети маслото на двама като Глисън!

— Според мен Кориган е прав, а другите бъркат — каза Сесил Тъндър, — защото боят рано или късно се забравя, но когато някой го изгонят от колежа, това се помни цял живот. Пък и Глисън няма много да го бие.

— Не му изнася — рече Флеминг.

— Не им заблазявам на Саймън Мунан и Гривната — каза Сесил Тъндър. — Но не ми се вярва тях да ги бият. Може би ще се отърват с по две деветки по ръцете.

— Не, не — каза Корк. — И двамата ще си го получат по голо.

Уелс потри ръце и захленчи:

— Моля ви, сър, смилете се!

Корк се ухили, запретна ръкави и издекламира:

Няма пощада,

тъй ти се пада!

Щом те надупя,

пръта ще счупя!

Момчетата се разсмяха, но той усещаше, че всички ги е малко страх. В тишината на мекия сив въздух оттук-оттам се дочуваха ударите на бухалките: пльок. Същият звук се чува, когато бият, но тогава сигурно боли. Пердашката и тя издава звук, но по-различен. Момчетата казват, че била направена от балена и кожа и вътре има олово: и той се помъчи да си представи болката. При различните шумове има различен вид болка. Фи-у, свисти дългият тънък бастун, но как ли боли от него? Побиха го тръпки и му стана студено от тая мисъл. От думите на Корк — също: какво толкова смешно има? Побиха го тръпки: но така става винаги, като си смъкваш панталона, побиват те тръпки. Същото е и в банята, когато се събличаш. И той си помисли: кой ли ще смъкне панталона, учителят или момчето. О, как могат да се смеят над това?

Той погледна запретнатите ръкави и кльощавите, изпоцапани с мастило ръце на Корк. Запретна ръкави, за да покаже как господин Глисън ще запретне ръкави. Но господин Глисън има излъскани кръгли маншети и чисти, бели пухкави ръце с дълги остри нокти. Сигурно и той си ги пили като госпожа Бойл. И все пак ужасно дълги и остри нокти! Такива едни дълги и жестоки, а пък пухкавите му бели ръце са ласкави, не жестоки. И макар че настръхна от студ и ужас, като си представи тия жестоки дълги нокти, тъничкия свист на бастуна и мраза, който те полъхва под ризата, като си събуваш панталона, мисълта за тия бели и пухкави, чисти, силни и ласкави ръце го изпълни с някакво странно и тихо чувство на удоволствие. И той се замисли над думите на Сесил Тъндър: че господин Глисън няма да бие Кориган много силно. А пък Флеминг каза, че не му изнасяло. Няма да е за това.

Някой се провикна отдалеч:

— Всички в клас!

Обадиха се и други гласове:

— Всички в клас! Всички в клас!

В часа по краснопис той седеше със скръстени ръце и слушаше плавното скърцане на перата. Господин Харфърд се разхождаше напред-назад, нанасяше малки поправки с червен молив и от време на време присядаше до някое момче, за да му покаже как трябва да държи перодръжката. Той се бе опитал да прочете буква по буква изречението на дъската, макар и да знаеше какво пише там, защото с него завършваше учебникът: Труд без разсъдък — кораб без кормчия. Но очертанията на буквите бяха като тънки невидими нишки и само когато силно-силно зажумеше с дясното око и напрегнато се взираше с лявото, той успяваше да различи главната буква.

Но господин Харфърд е много добър и никога не се гневи. Всички други учители са ужасно гневливи. И от къде на къде те трябва да страдат заради няколко момчета от горния курс? Уелс каза, че те изпили виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията, и ги открили по дъха. А може би са откраднали и някоя дарохранителница и са искали да избягат с нея и да я продадат някъде? Но това трябва да е ужасен грях: промъкват се тихомълком в нощта, отварят тъмния шкаф и открадват бляскавата златна дарохранителница, в която Бог стои на престола сред цветята и свещите по време на благословението, когато анагностът размахва кадилницата и от двете страни се вдигат клъбца тамянен дим, а Доминик Кели сам подхваща първия глас на песнопението. Естествено, Бог не е бил в дарохранителницата, когато са я откраднали. Но все пак тайнствен и тежък грях е дори да се докоснеш до нея. При тая мисъл той се изпълни с благоговеен ужас: тайнствен и страхотен грях, само като си помислеше за това в тишината, под лекото скърцане на перата, и го побиваха тръпки. Но да вземеш от шкафа виното за комка, да го изпиеш и да те открият по дъха, също е грях; само че не е нито страхотен, нито тайнствен. От него само леко ти се подгадва заради миризмата на виното. Защото в деня на първото си причастие в църквата, когато затвори очи, отвори уста и леко изплези език, а ректорът се приведе, за да му даде светото причастие, той почувства в дъха му слаб мирис на вино. Вино: каква красива дума. Кара те да си представяш тъмночервения цвят на гроздето, което расте в Гърция, около къщи, подобни на бели храмове. Но от лекия винен мирис в дъха на ректора в деня на първото причастие на него му се повдигна. Денят на първото причастие е най-щастливият ден в човешкия живот. Веднъж неколцина генерали попитали Наполеон кой е най-щастливият ден в живота му. Очаквали, че ще назове деня, когато е спечелил някоя велика битка, или деня, когато е бил провъзгласен за император, но той казал:

— Господа, най-щастливият ден в моя живот бе денят на първото ми причастие.[41]

Влезе отец Арнал и започна часът по латински. Стивън продължаваше да седи неподвижен, облегнат на чина със скръстени ръце. Отец Арнал раздаде контролните, нарече ги срам и позор и каза веднага да ги препишат заедно с поправките. Но най-лоша от всички бе тетрадката на Флеминг, защото страниците й бяха залепнали от мастилено петно: отец Арнал я хвана с два пръста за крайчеца и каза, че да предадеш такава тетрадка, е оскърбление за всеки учител. Сетне той вдигна Джак Лотън да склони съществителното mare[42], но Джак Лотън се запъна на ablativus singularis и не можа да склони съществителното в множествено число.

— Как не те е срам — строго каза отец Арнал, — и това ми било първенец на класа!

Сетне той вдигна второ момче, трето, четвърто. Никой не знаеше. Отец Арнал притихна: и след всяко момче, което се опитваше и не успяваше да отговори, гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Но въпреки че гласът му бе толкова тих, той имаше мрачен вид и гледаше навъсено. Накрая той вдигна Флеминг и Флеминг каза, че тази дума няма множествено число. Тогава отец Арнал затвори шумно учебника и изкрещя:

— Застани на колене в средата на класа! Не съм виждал по-голям лентяй! Другите да преписват контролните.

Флеминг тежко се надигна от мястото си и застана на колене между последните два чина. Останалите момчета се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат. В класната стая настъпи тишина. Стивън плахо погледна мрачното лице на отец Арнал и видя, че леко се е зачервило от гняв.

Грях ли е, когато отец Арнал се гневи, или на него му е позволено да се гневи, когато момчетата са лениви, защото така ще ги накара по-добре да се учат? Или пък само се преструва, че се гневи? Сигурно му е позволено, защото е свещеник, знае какво е грях и не би съгрешил. Но ако някой път по погрешка съгреши, какво ли ще стори, за да се изповяда? Може би ще иде да се изповяда на вицеректора. А ако вицеректорът съгреши, ще отиде при ректора; а ректорът — при провинциала; а провинциалът — при генерала на йезуитите. Това се нарича ordo — йерархия[43]; чувал бе баща си да казва, че всички те са много умни. Всички можели да станат големци, ако не били станали йезуити. И той се помъчи да си представи какви биха станали отец Арнал и Пади Барит, господин Макглейд и господин Глисън, ако не бяха станали йезуити. Трудно му бе да отгатне, защото трябваше да си ги представи по-други, със сюртуци и панталони в друг цвят, с бради и мустаци и друг вид шапки.

Вратата безшумно се отвори и затвори. Тих шепот премина през класа: префектът. В миг настъпи гробна тишина, после пръчката изтрещя по последния чин. Сърцето на Стивън подскочи от страх.

— Има ли тук момчета за пердах, отец Арнал? — викна префектът. — Има ли в този клас мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой?

Той стигна до средата на стаята и съзря коленичилия Флеминг.

— Охохо! — викна той. — Кой е този ученик? Защо е на колене? Как ти е името, момче?

— Флеминг, сър.

— Охохо, Флеминг! Лентяй, разбира се, по очите ти познавам. Защо е наказан на колене, отец Арнал?

— Написа лошо контролно по латински и не можа да отговори на нито един въпрос по граматика — отвърна отец Арнал.

— И как ще отговори?! — извика префектът. — Как ще отговори! Нали го виждам — роден лентяй! По очите му познавам.

Той удари с пръчката по чина и викна:

— Стани, Флеминг! По-живо, момче!

Флеминг бавно се надигна.

— Ръката! — заповяда префектът.

Флеминг протегна ръката си. Пръчката изплющя оглушително: хряс! — два, три, четири, пет, шест.

— Другата!

Пръчката отново отброи шест оглушителни удара.

— На колене! — извика префектът.

Флеминг коленичи, пъхнал ръце под мишниците: лицето му бе разкривено от болка, при това Стивън знаеше колко корави са дланите му, защото Флеминг постоянно ги търкаше с колофон. Но сигурно страшно го болеше, защото трясъкът от ударите бе ужасен. Сърцето на Стивън туптеше и трепереше.

— На работа до един! — извика префектът. — Тук няма място за мързеливци, лентяи и безделници, за никакви безделни и лениви малки измамници. На работа, ви казвам! Отец Долан ще идва вече всеки ден. Отец Долан още утре пак ще дойде.

Той ръгна с пръчката едно от момчетата в ребрата и запита:

— Кажи, момче, кога ще дойде пак отец Долан?

— Утре, сър — разнесе се гласът на Том Фърлонг.

— Да, утре, утре, утре[44] — каза префектът. — Опичайте си ума. Все-ки ден! Продължавайте да пишете. А ти, момче, кой си?

Сърцето на Стивън подскочи:

— Дедалус, сър.

— Защо не пишеш като останалите?

— Аз… си…

Той бе загубил ума и дума от страх.

— Защо не пише той, отец Арнал?

— Счупи си очилата — отвърна отец Арнал — и аз го освободих от занятия.

— Счупил ли? Какво чувам? Как ти беше името? — запита префектът.

— Дедалус, сър.

— Ела тук, Дедалус. Мързелив малък измамник! По лицето ти познавам, че си измамник. Къде си счупи очилата?

Стивън се запрепъва, заслепен от страх и бързина, и застана в средата на класа.

— Къде си счупи очилата? — повтори префектът.

— На пистата, сър.

— Охохо! На пистата значи — извика префектът. — Знам го тоя номер.

Изумен, Стивън вдигна очи и за миг видя белезникавосивото, позастаряло лице на отец Долан, плешивата му белезникавосива глава с мъх от двете страни, телените рамки на очилата и безцветните му очи, които гледаха изпод стъклата. Защо каза, че знае тоя номер?

— Мързелив лентяй и безделник — извика префектът. — Очилата си счупил! Стар ученически номер. Дай веднага ръката!

Стивън зажумя и протегна разтрепераната си ръка с дланта нагоре. Усети, че префектът за миг докосва пръстите му, за да ги изправи, и чу как ръкавът на сутана му прошумоля, когато пръчката се вдигна за удар. Жижж! Жежък жиг жигоса разтрепераната му ръка и тя се сгърчи като лист, обзет от огнени езици, а пукотът на пръчката и болката изпълниха очите му с парещи сълзи. Страх разтресе цялото му тяло, разтресе и ръката му, и сгърчената, пламнала и посиняла длан, потрепваща като обрулен лист. На устните му се надигна вопъл, молитва за пощада. Но макар че сълзите изгаряха очите, а снагата му трепереше от страх и болка, той сподави парещите сълзи и воплите, които изгаряха гърлото му.

— Другата! — викна префектът.

Стивън отдръпна обезобразената си и трепереща дясна ръка и протегна лявата. Ръкавът на сутана отново прошумоля, когато пръчката се вдигна, и оглушителният трясък, и зверската, изгаряща, пареща, жареща болка превърнаха дланта и пръстите му в треперлива морава пихтия. Горещата струя рукна от очите му и разкъсван от срам, страдание и страх, той в ужас отдръпна треперещата си ръка и простена от болка. Снагата му трепереше, парализирана от страх, и в срама и яростта си той усети, че сподавеният вопъл се изтръгва от гърлото му, а парещите сълзи бликват от очите му и струят по пламналите му страни.

— На колене! — извика префектът.

Стивън бързо застана на колене и притисна към тялото пребитите си ръце. Изведнъж го обзе такава жалост към тия пребити и мигновено подпухнали ръце, сякаш те бяха не негови, а чужда. И както стоеше на колене, сподавяйки сетните стонове в гърлото си и притиснал до себе си тая пареща, жареща болка, той си представи ръцете, които бе протегнал с дланите нагоре, допира на префекта, когато той силом посегна да укроти разтрепераните му пръсти, и пребитата подпухнала морава пихтия от длан и пръсти, която безпомощно потрепваше във въздуха.

— Сега всички на работа! — извика префектът от вратата. — Отец Долан вече всеки ден ще проверява има ли тук мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой. Всеки ден. Все-ки ден.

Вратата се затвори след него.

Занемелият клас продължи да преписва контролните. Отец Арнал стана от стола си и тръгна сред чиновете, като с ласкави думи помагаше на момчетата и им обясняваше направените грешки. Гласът му бе много ласкав и мек. После той се върна на стола си и каза на Флеминг и Стивън:

— Вие двамата вече може да седнете.

Флеминг и Стивън станаха, отидоха до чиновете си и седнаха. Почервенял от срам, Стивън бързешком отвори с немощна ръка една книга и се наведе над нея, почти долепил лице до страницата.

Колко нечестно и жестоко: нали докторът му каза да не чете без очила и още същата сутрин той писа у дома на баща си да му пратят нови. И отец Арнал каза, че го освобождава от занятия, докато не дойдат новите очила. А после префектът го нарече измамник пред целия клас и го наби, въпреки че е винаги пръв или втори и стои начело на йоркистите! От къде на къде реши, че това е номер? Той почувства допира на неговите пръсти, когато префектът изправи ръката му; а отпърво му се стори, че той иска да се здрависа с него, понеже пръстите му бяха нежни и силни. Но в следващия миг ръкавът на сутана прошумоля и пръчката изтрещя. Жестоко и нечестно бе да го карат да стои на колене пред целия клас: и отец Арнал каза, че двамата може да седнат, без да прави разлика между тях. Той се заслуша в ниския и ласкав глас на отец Арнал, който поправяше контролните. Може би съжалява и сега му се иска да бъде добър? Все пак колко нечестно и жестоко! Префектът е свещеник, но постъпи жестоко и нечестно. А белезникавосивото му лице и безцветните очи зад телените рамки гледаха жестоко, понеже той най-напред успокои ръката му със силните си нежни пръсти, за да може по-добре и по-силно да го удари.

— Мръсен и подъл номер е това, казвам ви — рече Флеминг в коридора, когато класовете се занизаха към трапезарията, — да биеш някой, който няма никаква вина.

— Та нали, без да искаш, си счупи очилата? — попита Рош Пора.

Думите на Флеминг напълниха сърцето му, но Стивън не отговори.

— Разбира се, че без да иска — каза Флеминг. — Аз не бих търпял. Бих се качил при ректора да се оплача.

— Ами да — живо подзе Сесил Тъндър, — той дори вдигна пердашката над рамото си, а няма право.

— Много ли болеше? — попита Рош Пора.

— Страшно — отвърна Стивън.

— Аз не бих търпял — повтори Флеминг, — няма значение дали е Кубето или някое друго кубе.

Мръсен, гаден калташки номер и нищо друго. Аз бих се качил при ректора да се оплача веднага щом обядваме.

— Да, иди, иди — каза Сесил Тъндър.

— Да, иди. Иди горе и се оплачи на ректора, Дедалус — подзе Рош Пора, — защото той каза, че и утре ще дойде да те бие.

— Да, да. Кажи на ректора — завикаха всички.

Няколко момчета от втори клас ги дочуха и едно от тях каза:

— Сенатът и римският народ провъзгласяват Дедалус за несправедливо наказан.

Да, несправедливо: нечестно и жестоко. Той седеше в трапезарията и паметта му отново и отново го връщаше към преживяното унижение, докато накрая започна да се пита дали наистина не прилича на измамник и съжали, че няма огледало, за да погледне лицето си. Не, невъзможно: колко беззаконно, жестоко и нечестно!

Не можеше да яде прегорялата пържена риба, която им даваха в сряда по време на Великите пости, а на един от картофите в чинията му дори имаше следа от лопата. Да, ще постъпи точно така, както го посъветваха момчетата. Ще се качи при ректора и ще му каже, че е бил несправедливо наказан. Така е постъпил някога в историята един велик човек и портретът му сега стои в учебниците по история. А ректорът ще обяви, че е бил несправедливо наказан, понеже сенатът и римският народ винаги са обявявали хората, които постъпват така, за несправедливо наказани. Имената на тия велики хора ги има в Христоматията на Ричмал Магнол. Цялата история разказва за тия мъже и техните дела, за тях се разказва и във всичките повести за Гърция и Рим на Питър Парли.[45] А самият Питър Парли е нарисуван на първата страница. На картинката има път, който върви през равнина, обрасла с трева и малки храсти: Питър Парли е с широкопола шапка като протестантски пастор и с голям бастун и бързо крачи по пътя към Гърция и Рим.

Всъщност няма да е трудно: просто, щом свърши обедът и излезе от трапезарията ведно с другите, трябва да продължи, но не по коридора за навън, а нагоре по стълбата, която води към замъка. Това е всичко: свива вдясно, качва се бързо по стълбата и след няколко секунди е вече в ниския, тъмен и тесен ходник, който води през замъка право в стаята на ректора. Нечестно беше, всички го казаха, дори момчето от втори клас, което заговори за сената и римския народ.

И какво ще стане? Колежаните от горния курс се размърдаха в дъното на трапезарията и той чу стъпките им по постланата пътека: Пади Рат, Джими Маги, Испанеца, Португалчето, пети бе Кориган, буцата, дето щеше да го бие господин Глисън. Ето кой стана причина префектът да го нарече измамник и да го набие за нищо и никакво: и той напрегна слабите си, уморени от плач очи и се загледа в широките рамене на Кориган буцата, който мина, увесил голямата си черна глава. Но все пак той е сторил нещо, а и господин Глисън няма много да го бие. И той си спомни какъв як е Кориган в банята: кожата му е със същия торфен цвят като блатистата вода в плиткия край на басейна, а когато върви покрай него, краката му шумно шляпат по мокрите плочи и при всяка стъпка бедрата му леко се потръсват, защото е дебел.

Трапезарията вече бе наполовина опустяла и момчетата продължаваха да се изнизват навън. Пред вратата никога не стои свещеник или възпитател: значи ще може да се качи по стълбата. Не, невъзможно. Ректорът ще вземе страната на префекта, ще реши, че това е стар ученически номер, после префектът всеки ден ще идва, но ще бъде много по-лошо, понеже ще е страшно ядосан, че някой ученик е отишъл да се оплаче от него на ректора. Момчетата казват — иди! — но сами не биха го сторили. Вече всичко са забравили. Да, най-добре е да забрави всичко, а префектът може би само така каза, че ще идва всеки ден. Да, най-добре е да не му се мярка пред очите и какъвто е малък и незабележим, лесно ще се отървава.

Момчетата от неговата маса станаха. Стана и той и се включи в колоната. Решавай! Вратата е близо. Ако продължи да върви с момчетата, няма да успее да се качи при ректора, защото е невъзможно да напусне игрището. А ако иде и въпреки всичко пак го набият, всички ще му се смеят и ще разказват как малкият Дедалус се качил при ректора, за да се оплаче от префекта.

Както вървеше по пътеката, изведнъж вратата се изпречи отпреде му. Не, не бива! Невъзможно е. Представи си плешивата глава и жестоките безцветни очи на префекта и чу гласа му, запитал го на два пъти как му е името. Но защо не можа да запомни името му от пръв път? Дали защото не го слушаше, или защото искаше да се надсмее над името му? Великите хора в историята също имат подобни имена и никой не им се надсмива. Защо не се надсмее на собственото си име, щом толкова му е до смях? Долан: също като името на някоя перачка.

Стигнал бе до вратата. Тутакси свърна вдясно, изкачи се по стълбата и преди още да размисли дали да се върне, се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, който водеше в замъка. Когато прекрачваше прага на ходника, без да извърне глава, той видя, че всички момчета, които се изнизваха от трапезарията, гледат подире му.

Вървеше по ниския, тъмен и тесен ходник и минаваше покрай малките врати на килиите, в които живееха отците от братството. Взираше се в полумрака пред себе си, вляво и вдясно, и му се струваше, че по стените има портрети. Беше тъмно и тихо, а очите му бяха слаби и уморени от плач и той нищо не виждаше, но си представяше, че от стените мълчаливо го гледат портретите на светците и великите воини на ордена: св. Игнатий Лойола, разтворил една книга, показваше с пръст думите AD MAJOREM DEI GLORIAM; св. Франциск Ксавери сочеше към гърдите си; Лоренцо Ричи с баретата си, приличен на възпитателите от колежа; тримата покровители на благочестивото отрочество — св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блажения Йохан Берхманс — и тримата младолики, защото бяха умрели млади; и отец Питър Кени, седнал в кресло и загърнат в голям плащ.[46]

Излезе на площадката над преддверието на замъка и се огледа. Ето откъде е минал Хамилтън Рауън, а ей там са следите от куршумите на войниците. И точно тук старите слуги са видели призрака, загърнат в бял маршалски плащ.

Стар прислужник метеше в единия край на площадката. Стивън го попита къде е стаята на ректора, старият посочи вратата в дъното и погледна подир него, когато той се запъти натам и почука.

Никакъв отговор. Той почука отново, по-силно, и сърцето му подскочи, когато отвътре се чу приглушен глас:

— Влезте!

Натисна дръжката, отвори вратата и пипнешком затърси дръжката на вътрешната, обшита в зелено сукно врата. Намери я, отвори и влезе.

Ректорът седеше на бюрото си и пишеше. Върху бюрото имаше един череп и в стаята се носеше тайнствената тържествена миризма на стари кожени кресла.

Сърцето му биеше бързо, развълнувано от това тържествено място и тишината в стаята: той погледна черепа, сетне ласкавото лице на ректора.

— Е, юнак — каза ректорът, — какво има?

Стивън преглътна буцата в гърлото си и отвърна:

— Аз си счупих очилата, сър.

Ректорът отвори уста и каза:

— Оо!

После се усмихна и добави:

— Е, щом сме си счупили очилата, трябва да пишем у дома да ни пратят нови.

— Аз вече писах, сър — рече Стивън, — и отец Арнал каза, че съм свободен от занятия, докато не пристигнат.

— Правилно — каза ректорът.

Стивън отново преглътна, мъчейки се да успокои разтрепераните си нозе и глас.

— Но, сър…

— Да?

— Отец Долан дойде днес и ме наби, понеже не си преписвах контролното.

Ректорът мълчаливо го погледна и той усети как кръвта нахлува в бузите му, а очите му се напълват със сълзи.

Ректорът рече:

— Твоето име е Дедалус, нали?

— Да, сър.

— И къде си счупи очилата?

— На пистата, сър. Един ученик идеше откъм навеса за велосипеди, аз паднах и те се счупиха. Не му знам името.

Ректорът отново го погледна мълчаливо. После се усмихна и каза:

— Е, значи станала е грешка; отец Долан положително не е знаел за това.

— Но аз му казах, че съм си ги счупил, сър, а той ме наби.

— Каза ли му също, че си писал у дома да ти пратят нови? — попита ректорът.

— Не, сър.

— Ето, виждаш ли — рече ректорът, — отец Долан не е разбрал. Можеш да кажеш, че аз те освобождавам от занятия за няколко дни.

От страх, че разтрепераният му глас ще секне, Стивън бързо рече:

— Да, сър, но отец Долан каза, че утре пак ще дойде да ме бие.

— Добре тогава — рече ректорът, — станала е грешка и аз лично ще поговоря с отец Долан. Така добре ли е?

Стивън усети, че сълзите навлажниха очите му, и промълви:

— О да, благодаря ви, сър.

Ректорът протегна ръката си над черепа, Стивън я пое и за миг усети хладната му влажна длан.

— А сега довиждане — каза ректорът, отдръпна ръката си и кимна.

— Довиждане, сър — отвърна Стивън.

Той се поклони и тихо излезе от стаята, като бавно и предпазливо затвори и двете врати.

Но щом отмина стария прислужник на площадката и отново се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, той закрачи все по-бързо и по-бързо. Все по-бързо и по-бързо го носеха нозете му през полумрака, задъхан от вълнение. Удари лакътя си в крайната врата, припна надолу по стълбата, прекоси бързешком двата коридора и излезе на открито.

От игрището се дочуваха викове. Той се втурна, бързо, бързо, бързо, прелетя през пистата и запъхтян стигна до игрището на трети клас.

Момчетата го бяха видели, че тича. Те го обградиха от всички страни и блъскайки се един друг, се надвесиха над него.

— Казвай! Казвай!

— Какво ти каза?

— Влезе ли?

— Какво ти каза?

— Казвай! Казвай!

Стивън им заразправя: какво казал той, какво казал ректорът, а когато завърши, момчетата започнаха да хвърлят барети във въздуха и завикаха:

— Урра!

Улавяха баретите, хвърляха ги отново нависоко в небесата и крещяха:

— Ура! Ура!

После сплетоха ръце, вдигнаха го и го понесоха на столче, докато накрая той успя да се отскубне. А щом се освободи, те се пръснаха на всички страни и отново взеха да хвърлят баретите си, свиреха с уста, докато те се въртяха из въздуха, и крещяха:

— Ура!

После проехтя трикратно грух-грух-грух за Долан Кубето и трикратно ура-ура-ура за Конми и всички казаха, че в Клонгоус никога не е имало по-добър ректор от него.

Виковете заглъхнаха в меката сивкава здрачевина. Той остана сам. Беше му леко и радостно: все едно, няма да се възгордее пред отец Долан. Ще бъде много мирен и послушен: и му се прииска да стори някаква добрина на отец Долан, за да му покаже, че не се е възгордял.

Въздухът бе мек, сивкав и благ, настъпваше вечер. Във въздуха ухаеше на вечер, както ухаеха полята на село по време на излета до имението на майор Бартън, когато изравяха репи и тутакси ги белеха и изяждаха, както ухаеше и горичката отвъд павилиона, където растяха шикалки.

Момчетата тренираха дълги, високи и фалцови топки. Той дочуваше тупкането на топките в меката сивкава тишина, а оттук-оттам в смълчания сумрак отекваха ударите на бухалките: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.

Бележки

[1] Et ignotas aniimim dimittit in artes (лат.). С дух, устремен към изкуство незнайно (прев. Г. Батаклиев). Става дума за Дедал (гр. „художник“): епиграфът свързва заглавието на романа, фамилното име на героя, основната тема и един от най-важните митологични пластове. Епиграфът обаче крие и подводни камъни. Някои коментатори считат, че пропуснатият подлог подсказва намерението на Джойс иронично да визира своя читател, комуто предстои да навлезе в Дедаловия лабиринт на неговото изкуство, а „незнайното изкуство“ е творческото четене. По-нататък в Овидиевия стих става дума за крилете, които Дедал измайсторява за себе си и Икар — „нова природа твори“. Това обаче далеч не е първият опит на митологичния майстор да се състезава с природата. Независимо че героят на Джойс се идентифицира с романтичната страна на древния художник, той добре знае (и намеква в гл. V) за другото негово изобретение — дървената крава, скрита в която Пазифая зачева Минотавър от свирепия бик. Тия два „творчески“ акта на Дедал са пряко свързани, защото след раждането на Минотавър той построява за него лабиринта, а цар Минос го задържа в плен, за да не издаде тайната на лабиринта. Някои моменти от мита са вплетени в символиката на романа. Вж. Овидий, „Метаморфози“, VIII, 1 — 285.

[2] Със сложната си многопластова структура, оригинални стилови решения, символи и алюзии встъплението към глава I е не само важен подстъп към целия роман, но илюстрира и съществени черти на Джойсовия метод, затова предлагаме малко по-подробен коментар на някои моменти от него.

Встъплението е свързано с най-ранното детство на Джойс. В писмо от 1931 г. баща му, Джон Джойс, го пита: „Помниш ли старото време, когато живеехме на Брайтънския площад и ти беше Baby Tuckoo (в превода Аги-баги)… а аз ти разказвах за муката, която слиза от планината?“ Семейството на Джойс живее на тоя адрес до 1884 г., следователно в началото героят е двегодишен, а „приказката“ на бащата — отговор на детския въпрос „Кой носи децата?“. Коментаторите предлагат различни тълкувания на Baby Tuckoo: първо, бащата имитира детския говор (английските деца понякога бъркат „к“ и „т“) и казват Tuckoo вм. cuckoo (кукувиче) — ранен намек за конфликта между героя и семейството му (чуждото гнездо!); второ, Tuckoo е детска дума, производна от съществителното tuck (локомотив); трето, Tuckoo е детска дума, производна от глагола tuck (повивам).

Ние тръгнахме по четвърти път, като запазихме стилистиката на пасажа и „закачихме“ името за дълбоко скритата в началните редове, но по-нататък прозрачна аналогия с евангелската история от Лука, 1,36–42. Бети е умалително име от англ. Елизабет (Елисавета), а Бърн е фамилията на Джойсовия студент Дж. Ф. Бърн, прототип на Кранли от гл. V. В края на романа Стивън идентифицира Кранли като „Предтеча“, сиреч син на Захария и Елизабет; муката-майка, която минава край дома на Бети Бърн, в такъв случай е Мария (в автобиографичен план майката на Джойс също се казва Мария!), а синът й — Агнецът Божи. В края на романа героят неколкократно гледа на себе си като на „предаден“ Христос.

Кравата (муката) е традиционен символ на Ирландия, който свързва първия абзац със стиховете от популярната сантиментална песен „Ах, цъфнала ми й дива роза“. Джойс внася многозначителна промяна във втория стих, който в песента гласи „на гроба малък и зелен“. Тъй като пее пред малко дете, бащата сменя „гроб“ с неутралното place (място), но полученият в резултат образ е друга традиционна емблема на Ирландия — малкото зелено „място“, или както е в превода — остров. Опитът на детето, все още неовладяло езика, да запее „своята“ песен, е първият творчески акт на бъдещия художник, който създава оригинален образ — зеената (зелена!) роза (ср. „синьото цвете“ на романтиците). Дивата роза, израснала от гроб, подсказва характера на бъдещия художник и средата, в която той израства.

Появата на чичо Чарлз и Данте сигнализира нова възраст. Прототип на чичо Чарлз е братът на дядото на Джойс, Уилям О’Конъл (далечен сродник на Даниъл О’Конъл), който живее със семейството от 1887 до смъртта си, следователно героят е вече на пет години.

Данте е детска амалгама от думата aunt (леля), името Райордан и „танте“, избрана от Джойс заради богатия на асоциации ореол на името.

Имената на Парнел и Майкъл Давит (ирландски патриот, известно време сподвижник на Парнел) подсказват първия контакт с политическата действителност. Засега двете „четки“ живеят в мир и сговор, защото до скандала с Парнел има още няколко години (вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“).

Бурната реакция на Данте спрямо думите на малкия Стивън, че като порасне, ще бъде мъж и жена с Айлин, се дължи на обстоятелството, че семейство Ванс са протестанти; затова Данте заплашва Стивън с орлите — традиционен символ на католицизма. Заплахата неслучайно е отправена към очите; и по-нататък в сблъсъците си с католицизма героят няколкократно „ослепява“, а слабото му зрение е един от лайтмотивите, които го сродяват с неговия създател. Наказанието на „художника“, който не иска да помоли за прошка, естествено, намеква и за Прометей.

Встъплението представя първия контакт на детето с околния свят, затова в него откриваме пълен каталог на сетивата; слух (приказката и песента); зрение (лицето на бащата — „космато“, защото детето не знае думата „брада“, както не знае и думата „монокъл“ в предното изречение); вкус (бонки-лимонки); осезание (мокро-топло-студено); и обоняние (мушамата). Гъстотата на сетивните образи, подборът на ситуациите, простата синтактична структура и детската лексика, наивното мислене взаимно се допълват и изграждат психологическия и стилистичния модел на най-ранния стадий от емоционалното и интелектуалното развитие на героя. Като прибавим към всичко това латентната тема за художника, за морално-религиозните предразсъдъци и вражди, отпратката към един от най-драматичните моменти от политическата история на Ирландия и борбата за национална независимост на страната в края на XIX век, става ясно, че встъплението е не само микрокосмосът, който съдържа и предвещава цялото по-нататъшно действие в романа (Хю Кенър), но и центърът на Джойсовата творческа вселена.

[3] В глава I са споменати 22 момчета, повечето от които по име съвпадат със съучениците на Джойс в „Клонгоус“; чисто фикционални персонажи са Саймън Мунан, Корк, Бойл Гривната и Кориган.

[4] Вид плодов сладкиш. В думите на Рош обаче се крие кощунствена шега, характерна за католически пансион: анаграмата на dog (куче) е god (бог), оттук и реакцията на героя. Анаграмата става лайтмотив в „Одисеи“.

[5] Св. Стефан (Стивън) е първият християнски мъченик, убит с камъни за богохулство. Дедалус (макар и с леко изменена ортография, поради което запазихме графиката на името — иначе би било Дедал) е доста необичайно за английския език име. Стивън Дедалус е псевдоним на младия Джойс. Името подсказва, че героят е мъченик, творец, изгнаник и пр.

[6] Сутан е обичайна за йезуитския орден монашеска дреха.

[7] Джойс постъпва в „Клонгоус“ на 1 септември 1888, следователно героят е на шест години, а денят по всяка вероятност — 4 октомври.

[8] Хамилтън Рауън е герой на ирландското националноосвободително движение. Гонен от английските войници, той се скрива в замъка и успява да затвори вратата, когато те вече стрелят по него. После хвърля шапката си върху оградата, за да ги заблуди, и избягва във Франция. Джойс дава името Рауън на главния си герой в „Изгнаници“.

[9] Някои от думите в оригинала имат трудна ортография. До неотдавна например думи от типа Лестър, Глостър и пр. и у нас се пишеха според графиката — Лейчестер, а не както се четат. Томас Уолси е кардинал от времето на Хенри VIII. Несъгласен с бракоразводния процес на краля, той изпада в немилост и умира на път за Лондон, където е трябвало да бъде съден по обвинение в държавна измяна. Изреченията се запомнят с нелепицата си.

[10] Става дума за популярна детска игра: кестените се връзват и двамата противници ги удрят един о друг до счупване.

[11] Уроците на Данте са свързани с дейността на католически монаси. Мозамбик е първата спирка на св. Франциск Ксаверий (вж. глава III) по пътя му към Индиите; река Мисисипи е изследвана от френски католически мисионери; наблюденията на луната са дело на йезуитите Ричиоли и Грималди от Болоня.

[12] Вж. бел. 1 към „Сестрите“.

[13] Момчетата са разделени според двете партии във войната на Розите. Отец Арнал е безпристрастен, но Стивън неслучайно носи бялата роза на Йорк — ирландската страна.

[14] Тулабег е седалището на йезуитската семинария; възпитателят явно иска да събуди отрано интерес към ордена у питомците си.

[15] Издевателството над Стивън съдържа скрита шега. Св. Алойзий Гонзага (патрон на Джойс, защото пълното му име е Джеймс Алойзий Августин Джойс) бил толкова непорочен и чист, че не смеел дори да целуне майка си според св. Алфонс Лигуори.

[16] Забележете, Великобритания не съществува във вселената на Стивън.

[17] Зад наивните мисли на детето в този абзац стои един от най-сложните религиозно-философски въпроси — за името и същността на бога. Отношението между предмета и името (понятието) в процеса на познанието — основен лайтмотив в глава I — е централен проблем за всяка философия.

[18] Пс. 50, 17.

[19] Пс. 69, I.

[20] Преди да стане собственост на йезуитския орден, замъкът „Клонгоус“ е принадлежал на рода Браун; негов потомък загива като маршал от австрийската армия в битката под Прага в 1757 и оттогава според легендата призракът му се явявал на слугите в деня на годишнината от смъртта му.

[21] Там се намира гробището, където е погребан Теобалд Улф Тоун (1763–1796), един от вождовете на ирландското националноосвободително движение по времето на Френската революция. Тоун прави опит да дебаркира в Ирландия с френски войски, но десантът се оказва неуспешен и той завършва живота си със самоубийство.

[22] Хълмът се свързва с ирландския митологичен герой Фин Маккул.

[23] Традиционни коледни украшения.

[24] Стивън си представя грандиозното погребение на Парнел, починал на 6 октомври 1891.

[25] Прототип на Кейси е Джон Кели, ирландски патриот и близък приятел на семейството, няколкократно хвърлян в затвора, където осакатял от плетене на кълчища.

[26] Намек, че човекът е правел бомби за Фенианското братство.

[27] Много реномиран и все още съществуващ в Дъблин магазин. Цялата сцена на коледната трапеза показва, че семейството още живее в благополучие, но в действителност финансовите затруднения на Джон Джойс започват тъкмо по това време.

[28] Намек за манифеста на ирландското духовенство срещу Парнел. Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“.

[29] Лук., 17, 1 — 2.

[30] Били Бърната е дъблинският архиепископ Уилям Уолш, активен участник в кампанията против Парнел. В едно от сатиричните си стихотворения Джойс пише:

Не смее папата да се оригне,

без Били благосклонно да му смигне.

Майкъл Лоуг, архиепископ на Арма, също е бил враг на Парнел.

[31] Лорд Литрим, прословут изедник, бива убит от селяните в Донигол през 1877 г., след като изнасилил дъщерята на един фермер. Двамата му коняри безуспешно се опитали да го защитят от народа. Дедалус намеква, че ирландската църква служи на английската власт.

[32] „Елате всички…“ е традиционният призив на ирландските улични певци на балади.

[33] Литанията на св. Дева обикновено се казва като вечерна молитва; в романа са цитирани редица наименования на св. Дева, взети от нея — „мистична роза“, „кула от слонова кост“, „чертог от злато“, „утринна звезда“ и др., — повечето от които водят началото си от „Песен на песните“.

[34] Обвинявали са Парнел, че е присвоил средствата на организацията, т.нар. Парижка каса. Г-н Фокс е едно от имената, които той е използвал в кореспонденцията си с Кити О’Шей.

[35] Белодрешковците са тайна организация на ирландското селячество, възникнала в средата на XVIII в. като реакция срещу масовото изгонване на селяни от общинските земи. Законът предвиждал смъртно наказание за белодрешковците.

[36] Не съвсем точен цитат от Книга на пророка Захария, 2,8.

[37] Кейси изрежда следните драматични моменти от ирландската борба за независимост.

През 1799 английското правителство решава да разпусне ирландския парламент донякъде като наказателна мярка срещу въстанието от 1798; така Ирландия изгубва и номиналната си политическа независимост. Ирландското духовенство подкрепя Унията на английския и ирландския парламент. Чарлз Корнуолис е вицекрал на Ирландия в края на XVIII в., отличил се при потушаване на въстанието и предложил обединението на последната сесия на ирландския парламент.

В 1829 г. в резултат на кампанията, организирана от Даниъл О’Конъл, Уелингтън, тогава министър-председател, скланя Джордж IV да приеме закона за еманципацията на католиците, който ги освобождава от ограниченията, наложени още по времето на кралица Елизабет (XVI в.). Декретът обаче подсигурява британското владичество, защото, ако католиците получават правото да избират депутати от своето вероизповедание, въведеният ценз практически лишава от избирателни права неколкостотин хиляди дребни и средни фермери, всъщност основната маса избиратели. Терънс Белю Макмейнъс (1823?-1860) — ирландски патриот, депортиран за държавна измяна; умира в Сан Франциско; в 1861 тленните му останки са пренесени в Ирландия и погребани при масови демонстрации. Архиепископ Пол Калън, заклет враг на ирландското освободително движение, осъжда демонстрациите около погребването на Макмейнъс.

[38] Смисълът на надписа под нецензурната рисунка е неясен. Някои го свързват с писмото на Цицерон, където той осъжда римляните, които безгрижно пирували през смутната 47 г.пр.н.е., и Балб, който си строял къща. Други свързват името с тъмния грях на Вавилон, трети — с Цезаровия приятел Балб.

[39] Нецензурен каламбур със заглавието на Цезаровите „Записки за Галската война“.

[40] При наказание учителят написва на бележката броя на пръчките на латински и изпраща ученика с нея при префекта. Префектът е нещо като заместник-ректор, който се грижи за учебната и възпитателната работа в колежа.

[41] В действителност Наполеон е бил отстъпник и прословут грешник от църковна гледна точка.

[42] Mare (лат.) — „море“, е съществително от среден род, което се скланя по трето склонение, където повечето съществителни са от женски род, затова учениците се объркват.

[43] Представата на Стивън за йерархията в ордена е точна, но йезуитите си избират изповедници помежду си. Английската дума „order“ — ред, строй, орден, йерархия — i за съжаление няма еднозначно съответствие в нашия език, поради което един от най-важните вербални лайтмотиви — бунтът на героя срещу всеки вид order, социален, политически, църковен, морален, семеен — по необходимост е разфокусиран в превода.

[44] „Макбет“, V, 19.

[45] Р. Магнол е автор на много популярен през миналия век учебник по история и география. П. Парли (псевд. на Самюъл Гудрич) е писал десетки книги за деца с подчертано познавателен характер.

[46] Игнатий Лойола (1491–1556) — основателят на йезуитския орден. (Вж. бел. 31 към гл. III.) Ad majorem Dei Gloriam — „За по-голямата слава господня“, е девизът на ордена. Св. Франциск Ксаверий (1506–1552) — първият сподвижник на Лойола (животът му е разказан в началото на гл. III). Лоренцо Ричи — генерал на ордена през XVIII в. Св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блаж. Йохан Берхманс са били членове на братството на св. Дева Мария и негови патрони. Отец Питър Кени е йезуит, купил „Клонгоус“ от семейство Браун за ордена през 1813 г.