Борис Пастернак
Сняг вали

Сняг вали, сняг вали.

И протягат се цветята

към рояка зад стъклата

в млечноснежните мъгли.

 

Сняг вали. И смут, брожение.

И се втурват, и летят

стъпалата разкривени,

кривналият кръстопът.

 

Сняг вали, сняг вали.

Сякаш падат не парцали,

а тъй както в кръпки цял е,

сводът ще се строполи.

 

Сякаш днес като чудак

там отгоре, от балкона,

в криеница небосклона

слиза на земята чак.

 

А пък дните си летят.

Коледа кога отмина,

и на Новата година,

гледай — иде й редът.

 

Сняг вали, от бял — по-бял,

с тоя темп, в мъгла такава,

с тия стъпки, тъй ли вял,

или силно завалял

и животът отминава?

 

И годините ли в бяг

се застигат — като сняг

и слова в стихотворение?

 

Сняг вали, вали, навял,

сняг вали и смут, смущение:

в минувача побелял,

удивените растения,

кръстопътя в преспи цял.

 

1957