Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Борис Пастернак. Стихотворения

Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски

Издателство „Захарий Стоянов“

Поредица: Ars Poetika

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петя Богомилова

Печат: „Образование и НАУКА“ ЕАД

Формат 16/60/90. Печатни коли 12


[…]

 

Октомври. О, пръстен от стачки.

О, вятър! О, адско изчадие!

И чорли на морски грамади,

вързопи, забрадки.

Брошури и позиви — пачки,

о, буря!

О, киша! О, мрак! О, пищялки

зовящи, резета, ключалки —

малко

след пет.

 

От тюрми — към бури, брошури.

О, нощи! О, речи горещи!

На раните — стрелят отсреща —

отвесните свещи!

 

О, гробище в ден с погребение?

И с тон с лейтенантската клетва,

и рокли, и взори безцветни,

в обятия слети!

О, стълбища в креп! Псалмопения?

И отговор — хором — полека,

така бронз о бронза отеква:

„Кълни се!“ — „Кълнем се!“

 

О, вихър, обрулил словата

като дървесата! О, вятър,

щадящ засега под небето

едни междуметия!

Носи над талази и мачти:

„За сълзите, бъдните стачки,

ни крачка назад! Закълни се!“

„Кълнем се! Ни крачка!“

 

[…]

 

От морето, иззад пощата изскочил,

вятърът като слепец върви

към завоя, бърза той, какво, че

го събарят все тълпите с вик.

Край стената син ацетилен е

вбит в калта, но и така дори —

пет за шест, морето до колене —

по-нататък духва упорит.

Бие се, опърлил свойта мутра,

край фенера кривнат, с пламък слаб,

отминава и изплувал, удря

с две припрени прилепски крила.

 

А моряците — макар на двора

да е мрак, да бръсне вятър лош —

пред казармата шумят и спорят

в тая тъмна ноемврийска нощ,

За хиляда те гълчат, от всеки, —

сякаш в буря пролетен овраг, —

е разровен, пръснат и размекнат

и на буци вдигнат този мрак.

 

Дъх на воля, дъх на влажна почва,

на къртичини, картофи — ти

дъх на щорм усещаш и какво, че

е в море открито от уста.

Трала-лала, нечии шегички,

слухове, подметки, спор след спор,

само край един върти се всичко,

както плъзва из селата мор.

 

Плъзва слух, че бил сред депутати,

плъзва слух, че ходил в комитет,

плъзва слух — и нещо в тъмнината

приближава в същия момент.

И догадките с разкати спряло,

и помело в двора неприбран

будки и бариери — като хала

носи се и носи се „ура“.

 

Незапочнал още свойто слово —

радостта през бреговете ври.

Чака да се слегне и отново

удесеторява тоя взрив.

И се борят буря и оратор.

Търси — бурно! — чувството простор.

Не словата — всичко без словата

храни, пали техния възторг.

Обяснение на исполини.

Тук без думи могат до един.

Ако имат флаг — той е малинов.

 

Ако мрак ги дебне — той е син.

Но все пак дочува се: ескадра.

Значи трябва умно и с похват.

Друга дума — „утре“ — се прокрадва.

Сигурно за себе си — това.

 

[…]

 

В зимни призрачни мъгли

дреме рейдът призори,

сънно в пушек сиво-блед

мачтите оплел,

къпещ се като в роса

с рей — стреснат рой —

в полумъртвите фенери —

млечнобял седеф, сребро.

И пълзи едва-едва

утринна вода.

И шумът, отронен леко,

стихва — сякаш бод след бод —

тръпки в тялото на всеки

параход.

 

Той спи, престорил се на болен,

мъртвешки сън и ужасил

почти триверсната околност,

той спи, отвън показал щил.

Той скри се, той не ще да слуша

в мъглата млечнобяла. Спи

зад пелена от малодушие.

Какво възторга му стопи?

 

Мравуняк на брега — отрано

войска се влачи цяла нощ

и гледат я — като на длан е —

зяпачите от Павлов нос.

Пехотен полк от Павлоград и

тринайсетата полева —

артилерийската — бригада

изпробват потния паваж.

 

Коне, картечници, талиги,

сандъци от патрони, звек

и грохот, грохот, който стига

за цял Нахимовски проспект.

 

На булеварда с наредени

под дрипавия небосклон

останки жалки от учение —

самият Кримски дивизион.

 

И любопитство, любопитство:

брега триверстен, затъпял —

дошла да пие, да се плиска

над трийсетхилядна тълпа.

Кипяща каша с костенурки —

гемиите заля тя пак

и булевард — казан катурнат,

и стълби — каменен черпак.

Той с нея целият покрит е

като с чернилка от ята,

които денем спят прикрити,

та сажди да пластят в нощта.

 

Изтля мъглата постепенно

и слънцето край този флот

разлюшка водната арена

като уплашен кашалот.

И в тихата и ясна заран

на крачка от кръга зловещ

бе крайцерът — под пълна пара,

като огняр край свойта пещ.

 

[…]

 

В миг като сняг в коси навалял

ахна тълпата, сякаш залп

тресна в триверстовия гранит

и отхвръкна встрани.

Ура — удар в борд, в аврал,

в бушприт!

Ура навеки! Заридал!

Опит!

Над крайцера лумна сигнал:

КОМАНДУВАМ ФЛОТА. ШМИДТ.

 

Март 1926 — март 1927

Край