Борис Пастернак
Есен

Недрата на парка скова и акациите

октомври покри с вледенени листа.

В зори се разбираше — край с навигацията,

бодежи — пак гърло ли, белег ли стар.

 

Мъглата изтля. Свърши влажната дрезгавост.

По цял ден се мръква. А вечер в заря

от хрема, огница и кашлица трескава

стърчи хоризонтът в дворовете взрян.

 

И стине кръвта. И — си мислиш — не станат

водите, и — мислиш — сред бавния ход

и дните не мръдват, и — мислиш — разринат

трепти по-прозрачен от звук небосвод.

 

И вижда се тъй надалеко, тъй трудно

се диша, и с болка разтваряш око,

и колко покой е разлян, как безлюдно

безпаметно звънко е в тоя покой.

 

1922