Борис Пастернак
Любима — кошмар!…

Любима — кошмар! Щом се влюби поет,

то бог пощурял заобичал е.

И хаосът пак изпълзява — поел

от ерите геологически.

 

В очите му — тонове сумрак мъглив.

Мълчи, от рода на мамонтите,

безпаметен. Знае — не бихте могли,

друг век сме — излязъл от мода е.

 

Той вижда как сватби се вдигат навред.

Как пият, как дремят наоколо,

как вземат — нагиздили го — за хайвер

това общожабешко кьополо.

 

В живота — елмазна шега на Вато —

като в табакера са вкопчени.

И все му мъстят — а да кажеш защо? —

че дето човъркат безочливо

 

и мами комфортът, и хили се все,

и търтеи тътрят се, лазейки,

сестра ви — вакханка от ваза — е взел

от пода и в работа влязла е.

 

И спеготопежа на Андите той

ще влее в целувка, и утрото

под звездния скиптър — нощта докато

с белеещо блеене втурва се.

 

И всичко в овразите, век подир век

в тъма ботаническа спарено,

ще лъхне с тифозната скръб на тюфлек

и в хаос — от взрив на ластарите.

 

1917