Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Прегръдка

Видях ги да треперят преди залез слънце. Беше студено, а те още не бяха си намерили убежище. Цял ден се гонеха, пееха и бяха забравили, че навън е зима. Чак вечерта разбраха колко е студено, когато си облечен само по едно крило. Крилата ставаха за летене, но за обличане не бяха по мярка. Птиците се сгушиха една до друга, защото с крилата си не можеха дори и да се прегърнат. При опит да ги разтворят вятъра ги повдигаше и влизаше студено-неканен под тях. А ставаше все по-здрачно и ветровито. Какво да правят замръзвайки под тънките си крила, с които бяха облечени и които ставаха само за летене. Тогава усетих как взеха решение. Една последна тръпка и после едновременно полетяха. Отлетяха право на запад. Там на фона на залязващото слънце двете движещи се точки се сляха. Нищо вече не можеше да попречи на прегръдката им. Дори и крилата, които ставаха само за летене. Точно в този момент, малко преди да се скрие, слънцето тихо се взриви в нежна пурпур от милиони въглени.

А крилата…

Не ги видях да треперят. Поне не когато поеха към слънцето. Движеха се, летяха, рееха. Носеха се една друга. С три крила. Общото им, средното бе силно. Носеше и другите две. Размахваха го заедно, сякаш цял живот само това са правили. Не виждаха пурпура на слънцето. Очите им бяха широко затворени. Взрива му се отрази в черното на зениците и се отдръпна навътре уплашен от студените камъчета в тях. Въглените изпукаха жално и се свиха в горещото си сърце. Отдръпнаха се от пътя им. Засветиха в шпалир по пътеката на трите крила. Слънцето спря залеза си. Чакаше ги. Бяха уморени и летяха бавно, но то чакаше. Не беше залязвало до сега върху криле на птици или поне върху три крила.

Чакаше, а от чакане очите му се насълзиха. Заваля сняг. Случваше се снежен залез на птичи криле.

Небето туптеше…