Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Тя

В средата на май, всяка година, моята река Забременява. Толкова е красива и ароматна, че не може да не разбереш това. Първо разцъфтява — ще ви кажа как… Мъхчетата на тополите падат нежно във водата, хващат се за ръце и рисуват бели, непрекъснато променящи се, плаващи картини. Доминира бялото, потопено в синкаво-зелено, а сутрин и вечер има и по малко жълточервено. Лодките не влизат тогава в нея, защото рибата е тръгнала нагоре, натежала от плод. Рибарите си говорят тихо, чакат, пушат и си пият ракията край огъня. Всичко е притихнало, защото реката е бременна…

Така беше и тази вечер…

Край нивата е тъмно, както на всяко разсъмване. По тъмно от проблясващото мержелеене на нощта. Камионите чакат. Мъжете са пристигнали рано, облечени в чисти дрехи, дъхтящи на топли женски ръце. По лицата им личат следите от сутрешното бръснене. Така се жъне хляб — чист и ухаещ на нежност. Скоро ще забоботят машините и онази подивяла река от злато ще мине през търбусите им, за да се излее в празните гърбове на камионите като шумен поток. Хляб… Топлината от нивата мами. Очите на мъжете неволно се плъзгат по широките и рамене и я обгръщат в нежна милавост, мъжка, като жена. Господи, как жънат на ум… Ръкойка по ръкойка пред челото на комбайна.

И точно тогава нивата тръсва коси. Топлината и руква към влажните мъжки ръце и ги потрива в очакване да бъде приютена в тях. Златото и очертава видимо-невидима пътечка от тук до небето и по тази нишка слънцето прокарва първите си плахи бодове. Шие сутрин. Шие копнежи.

Време е.

Жътва.