Димитър Донев
Човечност

На Йосиф Йосифов и Траян Първанов

Отиват си най-земните поети

бездомни, мълчаливи в късно лято

и падат върху тях като в куплети

ред шепа пръст, ред есенна позлата.

 

В града живяха, но под чужди стрехи

не срещнаха покой, а само вопли.

/Под дрехите им изтънели, рехави

потрепваше листо, за да ги стопли./

 

Вървяха тихо, горди и незвани,

забравени под сенките на мрака,

самотни и от болката пияни

пропадаха в нощта. Но неочаквано

 

в уречен час земята ги прибира

при себе си, под своя покрив вечен

и чак тогава хората разбират

какво е всъщност болка и човечност.