Димитър Донев
Елегия

Дори да не живея сто години,

под стрък трева да стана спомен само,

те, небесата пак ще бъдат сини

и някой пак без глас ще шепне „мамо“.

 

Цветята пак в росата ще се къпят

и птиците от юг ще се завръщат.

Деца ще ги посрещат с вик на пътя,

гнезда над стари чардаклии къщи.

 

От хълмовете пак дъждовен вятър

ще гони стадо облаци към здрача,

дъгата ще се вдига над нивята

и някой друг под нея ще закрачи.

 

Какво че утре или след години

под стрък трева съм станал спомен само.

Те, небесата пак ще бъдат сини

и някой пак без глас ще шепне „мамо“.