Димитър Донев
Широка лъка

Далеч,

далеч от този тъй далечен град,

наречен Смолян.

Смола тече от наранени борове.

И в Устово дори не можеш да избягаш

от оня вик

на подивяла мъка

по други върхове

и побелели къщи.

 

Сега единствено на теб се моля,

не ме напускай никога!

Аз помня още твоя светещ

зелен ръкав

Широка лъка.

 

Под твоите мостове

— вити лъкове,

тече водата снежна

и в мен изтича.

 

На рамото ми пада слънчев лист,

трепти под покривите есенни

свесло от злато

и слиза вятърът,

нарамил осенова шума,

безшумно,

като полъх на далечно ято.

 

И няма връщане!

 

Навлизам в улици и къщи,

в легенди каменни и преспи

и винаги ме грее светлината,

голяма,

колкото листо.