Димитър Донев
Завръщане

Полето ме посреща като син

и сини се усмихват небесата.

Николай Лилиев

Майко моя, отвори врата.

Вън ридае есенният вятър.

Нека вземе малко топлота

и да свие после над нивята.

 

Аз се връщам в звънналия мрак

/също като вятъра бях скитник/

и сега пред дървения праг

как живях без хората се питам.

 

Свеждам поглед. В святия покой

радостта по бузите се стича.

Този свят дали е още мой

и земята пак ли ме обича.

 

О, земя, не гледай мълчешком,

твоята усмивка ме изгаря.

Аз напуснах бащиния дом

и забравих селските дувари,

 

а пък ти ме срещаш като син

и догдето с поглед ме обгръщаш

злато ронят златните асми

и ме питат още ли съм същия.

 

Аз не зная. Сбирах с две ръце.

Сбраното по пътища остана.

Нося само своето сърце,

но и то е наболяла рана.

 

Майко моя, отвори врата.

Вън ридае есенният вятър.

Нека вземе малко топлота

и да свие после над нивята.

 

Той ще се изгуби надалеч

в пътища, които не обичах.

Чувам стъпки и позната реч.

Радостта по бузите се стича.